Вчера Лидия писа за тази кауза: Закриването или по-скоро спасяването на Детския санаториум в Банкя. Лидия, естествено, не може да огрее навсякъде. Не може и да се иска това от нея, нито от когото и да е било. На мен тази кауза ми е близка, но тъй като се намирам в житейска позиция, която затруднява посвещаването ми на нещо, различно от семейството и работата ми, реших да почакам дали някой друг няма да я припознае за своя. Може би не чаках твърде дълго, но като се имат предвид трафикът и коментарите, които генерира блогът на Лид, би трябвало вече някой да се е обадил. А не е. Така че… плахо се заигравам в ума си с идеята аз да съм този някой. Не сама, разбира се. Не бих могла. Но да попитам – други ентусиасти има ли?
Ето накратко за какво става дума, по думите на Даниела Пенева, майка на 7-годишен син с церебрална парализа, който разчита на рехабилитацията в санаториума, за да подобрява уменията и качеството си на живот:
Преди 8 г. санаториума в Банкя е основно ремонтиран от фондацията на Жени Кайзер. Оборудван е с топки , бягаща пътека , велоегрометър и всичко друго необходима за рехабилитация на деца. Тогава санаториума е бил към Педиатрията в София. Проблемите започват преди 4 г когато го затварят за първи път през зимата. Неотопляван и неизползван , санаториума постепенно започна да запада. Това положение продължи 3 г. Миналата година тогавашния министър на здравеопазването прехвърли санаториума към Специализираните болници за рехабилитация или накратко СБР – НК . Идеята беше сградата да се ремонтира основно , да се реши проблема с отоплението и минералната вода. Дотогава санаториума имаше действащ договор със здравната каса , но като премина под ново ръководство наложи се отново да сключат договор . Сключиха временен договор с идеята да подадат документи за постоянен. Само 2 месеца след прехвърлянето , месец октомври, санаториума бе затворен и персонала пуснат в неплатена отпуска до 01.06.2010 г. Всички родители очаквахме и планирахме лечението на децата си за месец юни. На 16.04.2010 г се обадих на директора на СБР – НК с въпрос кога ще отвори санаториума , за да запишем децата си на лечение. Отговориха ми , че е криза и санаториума повече няма да бъде място за лечение на деца . Не можели да поддържат 2 детски санаториума ( другият е в Момин проход) , защото от децата няма печалба , даже напротив – има загуба. Тъй като санаториума е останал затворен , някои хора от персонала са напуснали , не наемат други на тяхно място , не може да се сключи договор със здравната каса. Какво ще правят със сградата – не знам , не казаха , но със сигурност казаха , че няма повече да се рехабилитират там деца.Така специализираните санаториуми за рехабилитация на деца остават само 2 . А децата със сърдечни проблеми остават без възможност за рехабилитация , защото Банкя беше единствената възможност за тях.
Може би някой ще каже защо не отидем на друго място ( синът ми е с детска парализа и може да бъде лекуван на друго място ) . Ходили сме и на други места , но рехабилитацията като в Банкя няма . Там наистина персонала има истинско отношение към децата , родителите и проблемите . Там работеха за да помагат и наистина помагаха и имаше резултати. Там спасиха сина ми от 2 операции . И не само него. Видяла съм много деца , които прохождат от рехабилитацията в Банкя.Родителите са обучавани как да работят с децата си вкъщи , защото рехабилитацията трябва да е ежедневна , а здравната каса отпуска само 10 дни.
Това са деца , човешки същества . Ние не сме ги изоставили в домове , въпреки , че на много от нас са ни го предлагали .Напротив борим се децата ни да бъдат самостоятелни и да стопим разликата със здравите деца.Искаме след години тези деца да не разчитат на социални помощи и на асистенти , а да могат да се справят сами . Ние просто искаме качествена рехабилитация ! Искаме възможност да лекуваме децата си !
Сгарадата на санаториума е дарение , като в договора за дарение е записано , че сградата трябва да се използва за лечение на деца.
Дано да съм успяла правилно да преставя положението .
За момента още нямам план как да подходим към разрешаване на въпроса, освен това нямам и никакъв опит с такъв вид активизъм. Направи ми впечатление, че каузата все още няма ФБ група, и не че това е толкова важно, но ФБ групата може да е сборен пункт и място за координация и мениджмънт. На първо време ще се свържа с г-жа Пенева и ще й предложа помощта си. За жалост това не означава, че се наемам да изнеса тази кауза на плещите си, просто защото не ми е по силите. Така че всякаква помощ е вери уелкъм.
———————————————————————–
Ъпдейт: направих ФБ група, можете да се включите. Засега сме на етап ориентация и събиране на информация.
Аз се присетих за още неща, които съм пропуснала в писмото си, и сигурно ще забравя, so here goes, bullet-style:
Започваш да проявяваш нежност към околните, хора и животни, макар че това като че ли не включва мен Гушкаш се и даваш да те целувам, но не ме гушкаш и не ме целуваш. Малко ме натъжава това, но се чудя дали не е въпрос на някакво неравновесие. Дали аз не го правя твърде често и по много и по този начин всъщност да предизвиквам някакъв обратен ефект? Трябва да се помисли по този въпрос. А може би просто си си такава, по-самостоятелна и трябва да съм ок с това. Но, така или иначе, опитваш се да бъдеш нежна с котката, потупвайки я дружески и казвайки “О-оо-ооо”, както и с другите деца. Специално на Мъри (“Мъй!”) много налиташ да го прегръщаш, макар че често пътем забравяш първоначалните си намерения и вместо това му изяждаш кабпчето (което той пък доброволно ти предоставя). С Венера (“Нене”), която е по-малка от теб, също си много внимателна, пипаш я съвсем леко по ръчичката и не й дърпаш неща от ръцете. Малки победи, но все пак.
Голям живак си. Примъкваш се да се гушкаш за утеха, но иначе не стоиш на едно място и 30 секунди. Напоследък един-два пъти се гушкахме преди сън, но и тогава се разсънваш, разказваш ми разни работи, караш ме да ти пея и шаваш. А толкова се надявах на дете, което да се излежава сутрин до мен, и да се радва на допълнителна доза гушкане. Ех! Maybe номер две
Има видима разлика в поведението ти, когато си сама с татко си или сама с мен. Мен ме работиш много повече и си позволяваш неща, които с него не би. Например вече не мога да те извеждам с количката, защото се изправяш, докато се опитвам да навигирам между колите на улицата. Един път даже те носих на ръце и бутах количката до вкъщи, което при твоите 11+ кила ми дойде малко нанагорно. Отказваш да ходиш и ме тероризираш да те нося. Капризничиш по повод на храната повече. Татко ти се гордее и смята, че това е доказателство за по-добрия му parenting (ерго, на моя по-недобър), аз пък мисля (или съм чела), че е нормално да диференцираш така и да си по-… ъм, дисциплинирана, да го наречем, когато си с него. Хм. (Някой няма ли да ми помогне в подкрепа на тази теза?)
Луда си по вуйчо си Иван (“Ньо” от Ваньо), въпреки че не си го виждала от половин година. Познаваш му снимката на аватара в скайп и ФБ и искаш да си говориш с него. У дома седиш пред снимката и обясняваш “Ньо Миши [и правиш целуващи звуци], защото на снимката той те целува. Идва си скоро и предвещавам голямо щастие
Разви някаква поленова алергия. Започна по същото време като моята (която е много слаба и бързопреходна, така че не си правя труда да я лекувам), така че си мисля, че е наследствена. Още се чудя колко агресивно да подходя при теб. И една част от мен не спира да се пита дали, ако се кърмеше още, щеше да се изяви…
Никнат ти кътници. С надежда отдавам ранното ти ставане напоследък на този факт…
Освен към нанито, си пристрастена и към бибито. Допреди 3-4 месеца го търсеше само за спане, но сега вече си обикаляш с него вкъщи. Все пак има някакви граници – доброволно го сдаваш, когато излизаме навън. Имам пъклен план да ти го свия в планов порядък, с обяснението, че феята на бибките е дошла да го вземе за малките бебета, а ти вече си голяма, и ти е оставила подарък. Да не казвам голяма дума, ама мисля, че двегодишна с биби ще ми дойде малко свръх. Освен това се страхувам за зъбите ти. Лени нали е зъботехник и само укорително клати глава… Ахъм. Ще те дам на нея за 2-3 дни, докато свикнаш Just kiddin’.
Засега толкова. Оставям този пост отворен с опция за ъпдейти, ако се присетя още нещо
Толкова отдавна не съм (ти) писала, че вече всеки ден ме гложди усещането за нещо… важно и несвършено. Причините са много, основно голямата ми заетост и временната, превърнала се обаче в трайна, липса на личен компютър. Десктопът на татко ти нещо не ме предразполага към дълго писане. Самият факт, че трябва да седя на бюро, ме демотивира. Една от особеностите на майка ти е, че предпочита всички важни и хубави неща, вкл. писането, да ги прави в леглото
А колкото по-дълго не (ти) пиша, толкова повече неща за казване се натрупват и толкова по-трудно ми става да започна отнякъде. Така че сега открадвам минутки скъпоценно учебно време и започвам, пък докъдето стигна
Ти растеш със шеметни темпове. Най-шеметен е напредъкът в говоримата реч, владееш доста над 50 думи – толкова ги преброих преди около месец, а оттогава си добавила доста, всеки ден по 2-3 поне. Изговаряш ги смешно, малко “сдъвкани” и някои от тях различими само за нас, които всеки ден сме с теб и ги чуваме, употребени в контекст. Но ги използваш активно, така че правилното произношение ще си дойде с времето. Правиш вече и изречения, не много, но все пак. Първото изречение изобщо беше ”Тати би пий” = Тати пие бира. Хм, какво ли да си мисля за това )) Наскоро чух също “Мама тани, Миши ди”, или иначе казано “стани да седна” Отбелязвам, че вече си знаеш името и го употребяваш като всички деца в 3 л. ед.ч. Любимите ти думи в момента са “тани” = стани, помогни ми да стана, “пани” = падам, ще падна (и наистина доста падаш, ама какво да се прави), “ди” = седя, да седна. Описваш света около себе си, с колкото речников състав разполагаш, отбелязвайки привидно очевидни неща. Вманиачила си се по Мери Попинз с Джули Андрюс от 1964 г. Вината за това разбира се е моя, но предпочитам да гледам по 300 пъти на ден “Let’s go fly a kite”, отколкото популярни в твоята възрастова група и доста лишени от фантазия създания като телетъбисите, примерно.
Неустоимо сладка си, когато се клатиш и припяваш. Освен това влизаш във взаимодействие с героите и събитията в клипчетата. Много се натъжи, когато откри, че Мери Попинз си тръгва от семейство Банкс и с неподправена скръб помахваш и казваш “тао-тао, Попо”. Също така видимо се тревожиш, че тя ще падне от небето и казваш “Попо пани”, а пък аз те успокоявам, че се държи за чадъра и няма такава опасност.
Непременно трябва да те снимам, как пееш! Да, това си е самата истина, пееш. Успяваш да наподобиш някои от думите в песничките, дори на английски. Друга от любимите е The Wheels On The Bus, знаеш движенията с ръце и се включваш на правилните места. Излишно е да споменавам, че я пея поне по 5 пъти на ден, макар и доста фалшиво.
Определено се забелязват зачатъци на дългосрочна памет. Две седмици, след като посетихме Вальо в Благоевград за рождения му ден, все още си мислиш, че всяка кола я кара Гого (Жоро) и ме караш да му отварям фейсбук профила и да ти го показвам на снимки. Оттам му излезе индианското име Гого Бръм-бръм. Самият той предполага, че го възприемаш като “дядо Коледа с шофьорски умения”, но така или иначе може да се каже, че се наблюдават признаци на влюбеност
Като стана дума за имената, Вальо е Альо, а в някои случаи “Льольо” , Ваня е Аня, дядо номер едно е “диди” (нищо общо с истинското му име, но той настоява да не те поправяме), а напоследък също “дядьо диди”. Дядо номер две е просто “дядьо”. Бабите са си баби. Батко ти Максим е “Мацки” (ROFL), а котката я преименувахме по твое настояване на Коко или казано с повече ентусиазъм Кокооо! Котко!, демек.
Какво още. Преди настъпването на вулканичната зима посред май, беше постигнала завидните 6 часа на чист въздух всеки Божи ден. Просто не те свърта вътре, носиш си якето, заставаш пред вратата и заповядваш: там! Там! означава да излизаме. Навън се сформира добра групичка от неприети в яслите твои връстници, с които понякога си играете, понякога си отстоявате правата върху играчките, независимо дали наистина са ваши или заграбени от друго дете. За щастие, случаите на женски бой напоследък намаляха, явно количките за кукли вече остаряха като обект на желанията. Татко ти, като почти единствен full time баща, се слави с особена популярност и благоволение сред останалите майки в парка. На мен това ми е приятно, макар че понякога отнасям коментари, които ме карат да се чувствам като лоша майка, която не прекарва достатъчно време с детето си. Разбира се, това е nobody’s business и нека не навлизаме в темите за разпределяне на отговорностите и задълженията между половете етц., но така или иначе има едно малко болно място в мен, което страда за многото време, през което сме разделени. Но така или иначе, пред очите ми ти растеш като щастливо и умно дете, така че имам всички основания да си мисля, че не ти нанасяме непоправими щети.
Паркът… е интересно място, на което се случват интересни неща Освен социалната интеракция между теб и себеподобните ти в борба за отстояване на позиции и собственост – а ти си в състояние хем да тичаш към собствената си (захвърлена някъде и до този момент неглижирана) количка-топка-нещо и да крещиш “дай!”, ако някой посмее да ги приближи, хем едновременно с това да защитаваш с физически методи и писъци чуждото, до което си се докопала… (Слава Богу, след експириънса, който имам с двамата ти вуйчовци, такива нормални неща не могат да ме извадят от равновесие.) Та, освен това, в парка се яде. Любимото ти занимание. Ядат се боклуци. Ние се примирихме, че не можем да те спасим от боклуците и не ги купуваме за вкъщи, но не бдим над теб като орли, случайно да не изядеш някой чипс. Това е невъзможно. Ти обикаляш пейките и си искаш по толкова обезоръжаващ начин, че каките леко притеснени се допитват до нас с баща ти “Може ли?”, докато ти вече се тъпчеш и доволно примляскваш Баща ти напоследък стои отстрани и с усмивка обяснява, че “ние вкъщи не те храним, така ни излиза по-евтино” )) Освен боклуци, ядеш всякакви кюфтета, кебапчета и наденички (които може би също са боклуци) , познати под сборното наименование “мо” (=месо). Ние и тримата сме кр. група нула, известна с предпочитанията си към месото. Не отказваш и каша (“ка”).
В един леко дъждовен ден хранехме рибките в парка с бисквити, когато се появи още едно от редовните момиченца. Ти ми поиска бисквита, след това още една. Аз реших, че я искаш за другата ръка, защото имаш навика да ядеш с дясната, а в лявата да държиш “резерва”, и изпаднах в истинско удивление, когато отиде при другото дете и му я подаде – съвсем сама и доброволно, без никой да те е молил и подканял, което беше прецедент, и аз си отдъхнах, че развиваш зачатъци на емпатия и от теб ще излезе човек ))
Още за храната. Едва опазихме на Вальо домашно приготвената торта-изненада от теб, а когато най- после получи достъп до нея… й се нахвърли с възгласи “Тотааа!” и почти-ожесточение. Вчера по случай рождения ден на татко си омете едно парче торта Гараш, след което обикаля къщата като надрусана и с триста зора те сложихме да спиш. Но наистина не знам как да те лишавам от такива неща, когато всички около теб си хапват, т.е. ситуацията е “или всички, или никой”, и едва ли ще ти навреди чак толкова, тъй като е напълно спорадично.
През февруари разви атопичен дерматит, но честно казано, сега не ми се навлиза в това, и ще го оставя за отделен пост. Вкратце, след някои ограничения в диетата и странно лечение с локален кортикостероид + хомеопатия + Бахови капки, нещата са под задоволителен от моя гледна точка контрол, макар че се обострят при шоколадови изцепки като гореописаните. През март пък, по повод на епидемията от морбили, най-после се прежалих да те ваксинираме, и не видиш ли, няма и седмица по-късно ти вдигна тридневна температура и накрая се обрина. Баба ти ме попита дали съжалявам, че сме те ваксинирали. Не, не съжалявам. Човек си прави сметките, преценява разни рискове и възможни последствия, взема решение и после си носи отговорността. Така или иначе, не го изкара тежко, а случаите на морбили, които видях напоследък, не ме карат да мисля, че преболедуването е за предпочитане. Но и по този въпрос – друг път, ако стигнем дотам.
Аз напоследък не съм на работа, уча за конкурсен изпит по педиатрия. С татко ти в общи линии се редуваме, един ден той се грижи за теб, един – аз, което е доста по-често от обичайния ни график, но изглежда ти действа малко объркващо. Като добавим към това възрастта на бебешкия пубертет, в момента си едно сприхаво малко момиченце, което обича да хвърля неща (храна и сок) по мокета и да гледа реакциите на мама и татко. Това доведе до нови нива в общуването ни, защото ни се налага да ти караме (освен че обясняваме до премала), като тати по-често го играе лошото ченге, както и трябва да бъде (според психолозите). Все пак трябва да се каже, че са ти позволени много (неприемливи от гледна точка на други родители) неща като джапане в локви и въргаляне по земята, когато преценяваме, че това не наранява нито теб, нито другите. Като цяло мисля, че сме доста търпеливи и спокойни родители, позволяващи ти достатъчно свобода да трупваш собствен опит.
Като всяко дете изпробваш границите и понякога от играчката става плачка… Например синьото ти око от удар в ръба на една маса. Имаш огромно количество енергия, която трудно можеш да канализираш и да изразходваш на закрито в лошо време. Още ти е трудно да се концентрираш за по-продължително време върху една дейност, колкото и забавна да е тя. Ядеш пластелин, мажеш с боички, презираш кукли и отказваш да участваш в make-believe игри като готвене на супа с щипки. Очаквам с нетърпение да пораснеш още малко, за да започнем заедно да творим разни нещица. Имам огромен запас от идеи Дано за следващия зимен сезон да си готова за това. Също така, отказваш да ни слушаш, когато се опитваме да ти четем книжки, а бързо-бързо ги прелистваш и ти ни разказваш по картинките. Това малко ме затруднява, не знам какъв е правилният подход (всякакви вметки са welcome), защото за мен е изключително важно да те науча на любов към четенето и отношение към книгите.
Та така, mon amour, връщам се към учебниците и те прегръщам горещо. Снимки – после.
всъщност не е точка
по-скоро фуния
или някакъв подморски водовъртеж
или може би дъното на дупката на Мартенския заек
и колкото повече мълчиш, толкова повече мълчиш
колкото повече мълча, толкова повече
мълча
измислям нови езици
антиподи на езика
създавам пространства на близостта
независими територии на копнежа
нео-измерения на човешката доброта
