Монолог на майката на Карлсон от покрива

Жената днес, бр. 12/2010 г.

Тя е дребосък. Полуръст, както нежно я наричам. Хибрид между Ян Бибиян и Карлсон, който живее на покрива. Тя е на 2 години и половина (почти) и е известна под кодовото название Марулка. Къдрава е. И леко, съвсем леко наглее. Обича куклен театър, констенурката Франклин и да я нося на дълги разстояния. Любимата й дума към момента е “не и’кам!”. Две думи, де. Както сподели една приятелка неотдавна: “Тя е много самостоятелна, ти си по-скоро нещо като обслужващ персонал.” Какво да се прави.

Едно време, когато нашите родители са били деца, съотношението на силите е било ясно. Големите са били големи, малките – малки, и следователно – безгласни букви. Изобщо не е стоял въпросът кой кого учи. Дядо ми със сигурност щеше да се усъмни в разсъдъка ми, ако му бях казала, че дребосъкът е най-тежката школа в живота ми. Сега обаче е модерно “да се учиш от децата си”. Били те идигови, кристални или диамантени, изобщо ню-ейджърското схващане е, че децата се раждат едни такива възвишени и научени, и ще спасят света. Понякога се чудя дали така не оправдаваме собственото си желание да не пораснем… И все пак. И все пак най-отговорно мога да заявя, че за двете години, откакто съм майка, съм научила за себе си и за живота повече, отколкото за предишните 27 взети заедно.

Откъде да започнем…

На теория всичко е чудесно. Ще бъда неземно търпелива. Няма да плащам данък обществено мнение. Детето ще яде само домашно приготвени манджи от сертифицирани био-производители. Няма да гледа телевизия. Шоколад – какво е това? Ще я възпитавам джендър-неутрално, няма да я обличам в розови рокли и ще й внедря нетърпимост към стереотипите. Няма да етикетирам хората, а само постъпките им – и то ако непременно се налага. Изобщо под моето вещо ръководство детето ще се превърне във въплъщение на доброта и благост. И, разбира се, щастие.

Е, да де, ама… практиката.

На практика в момента, в който станем родители, започваме да си кореспондираме със собствените си родители. Не непременно да ги повтаряме, просто да се съотнасяме към тях. Да ползваме техния родителски опит, доколкото успеем да го реконструираме, като основа за нашия собствен. Първоначалният план беше да „правя всичко наопаки”, защото така, естествено, бих избегнала грешките им. И трябва да си призная, че в първите месеци това работеше добре. Кърмех на поискване, спях с бебето, носех я в слинг, изобщо активно опровергавах д-р Спок на моето детство. После обаче нещата нещо се объркаха. Тя престана да бъде безпомощно бебе и започна да става „себе си”. За това не бях подготвена. Първоначалният план се оказа недостатъчно гъвкав. Не можеше да бъде адаптиран към безбройните предизвикателства, пред които дребосъкът ме изправяше всекидневно. Спаси ме случайно прочетеното в един родителски блог изречение, че „нашето родителство е антидот на собствените ни родители, но това, от което наистина се нуждаят децата ни, е антидот на нас самите”. Дори не знам кой го е прозрял това, но със сигурност мога да кажа, че спаси родителската ми кариера. (Ето затова, между другото, трябва да споделяме. Трябва да слушаме това, което другите родители имат да кажат, не защото е директно преносимо върху нашите деца, а защото някоя случайна реплика може да се окаже именно нещото, което на нас самите ни убягва този момент.) Та така. Не можете да си представите какво облекчение изпитах, когато прозрях, че това, към което трябва да се съотнасям, е собственото ми дете, а не собствените ми родители. Че индикатор за родителските ми успехи и неуспехи, ще бъде единствено то самото, и затова трябва да се изправя пред него освободена от условните рефлекси на детството си, с отворен ум, креативна, спонтанна, жива… Олекна ми някак, както винаги му олеква на човек, когато сам си поеме отговорностите.

Това, разбира се, не предотвратява издънките.

Битката с щоколада, телевизията („ютюб!”) и домашните манджи отдавна я изгубих. Избива ми студена пот, когато М., лишена от внимание, защото съм дръзнала да се заговоря с някого в парка, ме информира, че ще „поспи” на алеята. Всъщност, с това нямам проблем. Нека спи, стига да не е под нулата. Но от осъдителните погледи на минувачите ми се смръзва кръвта. Опитите за полово неутрално възпитание също претърпяха неочакван крах. Влизали ли сте наскоро в детски магазин? Вижадали ли сте дрехи за момиченца извън розовата гама и дрехи в неутрални цветове без щампи на „Карс” и „Трансформърс”? Ами играчките? Безвкусната розова пластмаса заплашва да превземе света. Върху тези съм наложила вето. И детето не им налита. И все пак, случва се да я обличам в рокли. Намирам за очарователна комбинацията от волани, цветенца и хулигански нрав, който вече прозира въпреки крехката й възраст. Но се чувствам гузна. И почти перманентно виновна. Струва ми се, че чувството за вина е дифолтно за родителството – в по-голяма или по-малка степен. Като че ли вече се примирих с това.

Но наскоро не се бях срамувала така откровено от себе си…

Марулката много обича да прави преглед на събитията от изминалите месец-два. Помни като слон за крехката си възраст, а дрънка като кречетало. И не минава ден, в който да не ми припомни за “лошата кака” в клубчето, дето не й даваше да скача на батута. О, олицетворение на родителската ми безпомощност. Погром на добрите ми намерения. Вместо да се разбера с хлапето, което съзнателно и целенасочено се мяташе на батута всеки път, когато дребосъкът се устремеше натам, аз информирах дъщеря си, че каката е “лоша”, но така, че каката да ме чуе. Което разбира се освободи пътя към батута, но ми отреди максимален брой точки на скалата за родителска некомпетентност. А децата са безпощадни. Инстинктивно регистрират и възпроизвеждат най-големите ви издънки. Като китайско мъчение. Един момент невнимание и цял живот мъртъв. А ако се опитате да замажете положението, всичко става само още по-зле. Та така, научих детето, че хората се делят на “лоши” и “добри” и че пасивно-агресивният подход решава проблемите – какво още мога да оплескам?

Много, вероятно. Обаче се опитвам да си припомням Доналд Уиникът и моя приятел Марин Бодаков. Първият, който е постановил, че не е необходимо да сме съвършени, достатъчно е да бъдем достатъчно добри – и по този начин е освободил всички нас. Вторият, който казва, че „добрият родител е новородено дете на детето си всеки ден.” И така, въоръжена с това познание, навигирам мътните води на родителството, в които съм едновременно учител и ученик. Страхувам се. За себе си. За нея. Заради огромните залози в цялото това начинание да отгледаш човек. Твърде банално, започвам да разбирам родителите си. Вместо за университет, спестявам за психотерапия. И после, в края на краищата, я поглеждам и осъзнавам, че прилича на Карлсон от покрива в розова рокля с волани. Успокоявам се, защото, в крайна сметка, Карлсон е красив, умен и прилично дебел… а според уикипедия “поведението на Карлсон от покрива, което е различно от традиционното, тревожи родители и учители, защото подбужда децата към несъобразяване с авторитети”. А това, както добре знаем, е задължително условие да станеш човек…

Нищо лично

Жената Днес, бр. 2/2012 г.

Закъснявам с дедлайн-а. Всъщност това трябваше да е един различен текст. Един ведър, закачлив лайфстайл текст. А сега ще се окаже един абстрактен, скучноват, рискуващ да звучи морализаторски текст. Само че, кому е притрябвало да задълбава?… В днешно време нищо не е лично, нали? Мисля си това, докато умувам над значението на думата “конспирация”… Обичам да знам за какво говоря. Тълковният речник ми помага – третото значение гласи “запазване в тайна, прикриване на някаква дейност или проява.” Това е значението, което търся.

Нямаше да пиша този текст, ако не се бяха случили някои неща, за които не мога да ви разкажа. Събития от графата “нищо лично”. Мен ако питате, това е конспирацията, в която всички живеем. Нарича се “колективна безотговорност”. Ако й направим фенпейдж във Фейсбук, ще сложим за аватар трите маймунки. Не знам, не чух, не видях. Не ме засяга. От мен нищо не зависи. Аз съм неуязвим. Тези неща се случват на другите. Да се оправят. И чукаме на дърво. Може би дълбоко в себе си вярваме, като тригодишната ми дъщеря, че ако се мажем редовно с крем, няма да остареем и да умрем. С две думи, не ни пука. Или поне не достатъчно. От време на време, ако поне малко ни пука, заглушаваме съвестта си със смс за някоя от десетките текущи дарителски кампании, и псуваме “държавата” и “системата”. Все едни такива аморфни, конспиративни понятия, способни да поемат в себе си цялото ни нежелание или духовно безсилие да се ангажираме с каквото и да е било.

Не знам кога се случи това. От автобиографията ми липсват десетина години от българския “преход”. Десетина години, прекарани в държави, в които да си социално безотговорен не е опция. Сред хора, на които е пределно ясно, че те са държавата или системата. Всичко зависи от тях. Това не бяха особено емоционални хора. Не псуваха гръмко. Не се биеха в гърдите. Не правеха обобщения. Не си избираха пожарникар за премиер. Изобщо, не си избираха някой “да ги оправи”. Справяха се сами, търпеливо и методично, с “предизвикателствата на живота”. И през ум не им минаваше, че могат да си затварят очите или ушите, или че нещо “не ги засяга”.

И аз видях, че може. Възможно е. Съзнанието да определя битието. Съзнанието, че от теб зависи.

Не че искам да защитавам “държавата България” или “системата”. Нищо в тях не е наред. Обаче знаете ли защо? Защото нищо в нас не е наред. Защото тихомълком участваме в конспирацията на колективната безотговорност. И се прикриваме взаимно. Аз няма да кажа, че ти си се роботизирал до степен на загуба на човешки облик, ако и ти не кажеш за мен. И ще се правим на живи.

А знаете ли какво е да си жив? Точно обратното на описаното дотук. Да си жив означава да чувстваш. Да си еволюирал до идеята за емпатия. Иначе си едно чехълче, дето е все тая има ли го или го няма. Да си жив означава, че всичко е лично. Че го отнасяш към себе си, че се свързваш с него. Че се питаш стотици пъти на ден, ами ако бях аз? Ами ако беше моето дете? Ами ако беше моята майка, приятел, моят живот… И да осъзнаваш, че би могъл да си ти, като едното нищо. Да си жив означава да си ядосан, само че не по кръчмите или пред телевизора след новините в седем. Означава да си тихо ядосан на себе си. За своето безсилие, за своето нежелание да излезеш от зоната си на комфорт (то пък един комфорт), за своя рефлекс да си изключваш сетивата и да функционираш на нивото на едноклетъчно. Не на държавата или системата, не политически или още по-абстрактно хуманитарно. Или както казва моята приятелка, журналистката Полина Паунова, “Ядосай се тихо, истински и ефективно. Ядосай се, най-сетне заинтересовано.”

Не съм застанала даскалски пред класната стая, размахвайки пръст, с уговорката, че изключвам от тази пледоария себе си и тук присъстващите, понеже по някаква причина сме умни, светли и добри… Точно това е причината да пиша този текст. Понеже до онзи ден си мислех така, оглеждайки малкия си капсулиран свят от приятели писатели, психолози, философи,  активисти… Ние сме си добре. Читави сме. Ще пусна един смс за “Спаси, дари на…”, ще постна някой линк във ФБ за поредната дарителска кампания или протест (но няма да отида, защото е студено, а аз си имам куп извинения, най-ефектното от които е, че аз съм детски лекар, за мен не се грижете, аз моя принос съм си го дала…); ще се отъркам в хората, които правят нещо, и ще се чувствам добър човек…

И в един момент осъзнах, че съм на път да загубя всичко, на което онези десет години далече от “прехода”, са ме научили. На път съм да спра да живея в контекста на живия живот и да започна да живея в конспирацията, където нищо не е лично и не зависи от мен. Където мога да прехвърлям на воля личната си отговорност на разни аморфни субекти, защото всички това правят и никой няма да забележи, и ние ще продължим да съществуваме тихомълком заедно в колективния си сън… на път към социум от чехълчета, живуркащо на ниво подкорие. И си спомних онези светли хора, другарите германци, за които имам отколешна мечта да вземат да ни направят едно добро и да ни анексират към държавицата си (осъзнавам как би могло да прозвучи това, но визирам Германия след 1990-а)… не за друго, ами за да попием малко от тях, от онова, с което изглежда се раждат генетично заложено, и на което не им се налага тепърва мъчително да се възпитават. Гражданско съзнание ли е, колективна отговорност ли е, историческа памет ли ли е… не знам. Понякога ми изглежда най-обикновена човещина.

Иначе, не искам да се правя на Васил Левски. Давам си сметка къде живеем. Не ви призовавам да се биете с вятърни мелници. Мисля си за лекарствата на онкоболните, за лимита на Фонда за лечение на деца в чужбина, за институциите, в които затваряме хора с увреждания, за министерските бонуси, за системата за здраве-погубване, в която работя, за шистовия газ, за безстопанствените язовири – за всичко, за което никой не иска да поеме отговорност, а само се отръсква от нея като от чума… и делегира ли, делегира, надолу по веригата, нагоре по веригата. Сакън, нещо да не зависи от нас.

… оглеждам се наоколо и ми иде рефлекторно да се свия в ъгъла, да се видя с приятели, които са пичове, и ми повдигат самочувствието, и да се пусна по инерцията…

Обаче се случи нещо и се ядосах. Лично. И нещо в мен се събуди, сепна се, погледна се, не се хареса. Веднага ми подхвърлиха, че все пак, толкова емоции са излишни. И “не се прави на Васил Левски, ти даваш ли си сметка къде живееш?” Не ни поставяй в неудобно положение да трябва да направим нещо. Живуркай си там и не смущавай колективното безхаберие…

Ок. Въпрос на личен избор. Аз искам да ви кажа, че държавата не е такава, каквото й е правителството. Тя е такава, каквто сме всички ние. Ти, той, тя, аз. Системата се състои от хора и работи с хора, и качеството на работата й зависи от качеството на “човешкия мат’риал”, ако ме разбирате. Всичко зависи от всеки. Всичко е лично. Става и без фанфари и декларации за независимост. Просто следващия път, в който трябва да решим как да постъпим – дали по инерция или по съвест, този избор ще е атестация за това докъде сме го докарали в хода на еволюцията си. И ще си понесем отговорността, която, подобно на Божия гняв, не пита, а неизбежно идва.

Bittersweet

Скъпо наше прекрасно дете…

Изминалите два месеца бяха тежки за всички ни, без съмнение и за теб, но ти се държа геройски through all of it. Загубихме малката ти сестричка и мама беше почти три седмици в болница. Във всички възможни софийски болници, за да сме точни. Всичко започна на 12. март – ден, който никога няма да забравя. Не те заведохме на детска градина, за да дойдеш с нас на феталната морфология и да се запознаеш със сестричката си. Спомням си, че изпитвах смътна тревога, ами ако нещо не е наред, ами ако днес животът ни се преобърне завинаги… но бързо отместих тази мисъл в съзнанието си, в крайна сметка преди по-малко от два месеца бебето беше перфектно, какво чак толкова можеше да се случи… А животът ни наистина се преобърна. Влязохме в кабинета спокойни и радостни, а излязохме изплашени и отчаяни. Дори ти усети, че нещо се случва, защото когато лекарят замълча и започна да се взира в екрана си, дойде да ме държиш за ръката.

Последваха дълги и мъчителни три седмици, в които чакахме да разберем какво ще се случи с Мери. На първи април се събудих и започнах да повръщам. В първия момент реших, че съм прекалила с тортата, останала от рождения ми ден, но после разбрах, че няма да се оправя and something is very wrong. Трябваше да отидем в болница. Мисля, че отсъствието ми беше най-трудно за теб. Да ми идваш на гости в болницата… Всеки път влизаше в стаята предпазливо и уплашено се оглеждаше, преди да се покатериш в леглото ми, за да се гушкаме. Никога няма да мога да ти опиша как ми се свиваше сърцето. Има нещо дълбоко нередно в това детето ти да те посещава в болница. През това време те гледаха основно баба и диди, за да може тати да бъде с мен и Мери. После баба ти каза, че си казвала, че не искаш твоята мама да отиде на небето… като майката на Пипи.

Интересът ти към смъртта датира обаче от преди това. От времето, когато с тати бяхте видели умряла котка край пътя и ти мислеше, че “докторът ще й прочете една лекция и тя ще се оправи” Все си мисля, че за нас възрастните тези неща са по-сложни. Вие децата още не сте се научили да се страхувате и аз положих огромни усилия да не ти вменявам страх. Обяснихме ти, че бебето е било болно и е отишло на небето и ти го прие толкова нормално, че когато един път гласът ми затрепери, докато ти четях приказка, побърза да ме успокоиш, че “нищо, ще си родим друго!” с толкова ведър тон, че не можах да не се усмихна. Друг път сякаш забравяш какво се е случило и ме питаш защо нямам голям корем или настояваш да не ти давам сандалите от миналото лято на друго дете, защото “те ще са за нашето бебе”. Не знам какво се случва в детската ти главица, но никога не сме те лъгали и не сме украсявали истината. Просто се опитвахме да ти обясняваме какво се случва спокойно и без да те плашим.

Не знам, маменце, дали ми е по-лесно, защото имам теб. Нямам база за сравнение. И да, и не, предполагам… Гледам те в цялата ти къдрава прелест и виждам всичко, което Мери никога няма да бъде… От друга страна получавам толкова много прегръдки, усмивки и обяснения в любов, непрекъснато припомнящи ми, че в живия живот е така… имането и нямането, смъртта и сътворението, скръбта и щастието винаги съществуват едновременно… просто ние често избираме да виждаме само едната половина…

Мило мое дете, искам Мери и всичко това да е част от живота ти, по един естествен, овладян, не-истеричен начин. Искам да знаеш, че имаш една сестричка, която, за съжаление няма да дойде да живее с нас, но е истинска и е част от нашата история… of who we are…

Обичаме те повече от всичко друго на света. Ти си изумително дете.

Мама & тати

Mourning Mary

Мери вече има собствено място. Достига се и през банера в сайдбар-а.

Освен, че искам малко да разделя пространствата… (някакси си го представям като отделни детски стаи), искам другият блог да е място за подкрепа и информация за други родители, които минават по нашия път… или са го изминали преди нас, и могат да свидетелстват, че животът, indeed, продължава.

Добре дошли!

 

17 дни

Прекрасно мое момиче,

Роди се преди 17 дни. Беше мъртва от ден. Знаех, че нямам много време. Че това е нашето време, и то ще бъде кратко. Когато ме попитаха дали съм готова за “гледката”, преди да те сложат на корема ми, събрах цялото си самообладание и казах, да, разбира се. Готова съм. Защото “гледката” беше ти, а това беше единствената ми възможност да направя за теб това, което всяка майка трябва да прави за децата си… да ги пази… Не плаках. Изобщо, не знам какво са очаквали, че ще получа нервна криза или нещо подобно. В онзи момент аз бях олицетворението на онова, което наричат mama bear. Спокойна, събрана, решителна. Трябваше да покажа, че “заслужавам” това, което по изключение ми позволиха, вероятно защото съм “колежка”. Припомних си раждането на сестра ти. Раждане, което съвсем не ми беше според вкуса и разбиранията, но нямаше как, и аз бях решила, че не е важно как ще се роди, важно е да й бъда най-добрата майка от първия миг. That played out pretty well for us. И този път, макар и толкова, толкова различно, разпознах себе си… Може би ставам за много неща, но ако трябва да избера едното нещо, за което ставам най-добре, то е да бъда майка на бебетата си… Какво друго можех да направя, освен да те държа, да се опитам да запаметя колкото се може повече от образа, който ще бъде “теб” в главата и сърцето ми до края на живота ми. И после също толкова спокойно да те изпратя на най-студеното и тъжно място, което познавам…

Мисля си за времето, когато сестра ти беше на 17 дни, и за писмата, които пишех на нея тогава. Пишех ги с една ръка, защото когато не ядеше, тя спеше върху мен и издаваше мънички бебешки звуци, вероятно сънувайки още мляко. Как миришеше на чисто ново бебе, колко топла и съвършена беше. А аз бях целият й свят. Ние двете с теб никога няма да имаме това. Но в тези кратки 24 седмици аз бях целият ти свят. Не особено уютен свят, може би, но ние те искахме. Искахме те толкова много, че позволихме да забият игла в сърчицето ти, защото това беше единственият ти шанс. Моето бебе с “голямото сърце”. Каква ирония, мислех си през цялото време… И днес, 17 дни по-късно, вместо да си на единственото сигурно място на света, аз търся начини да бъда майка на мъртво бебе. Търся начини да се грижа за теб, макар че дори не съм сигурна, че ти имаш нужда от моите грижи. Но това е единственото, което мога да направя. И вероятно някой би отбелязал, че го правя основно за себе си. Макар че за това съм готова да споря.

Защото ти си нашата дъщеря. Второто ни момиченце, което обичаше да слуша музика и реагираше нощем на прегръдките на татко си. Детето, което никой, освен нас, не познава. Сестра ти беше “бебето” поне докато навърши годинка. Ти си Мери, обаче. Ти няма да миришеш никога на мляко, няма да ни даряваш с беззъби усмивки, няма да ни будиш през два часа нощем, никога няма да ми натежиш в слинга, татко ти няма да те носи на конче, няма да се вкопчваш в мен денонощно, защото ти никнат зъби, няма да сменяме пелени, няма да проходиш, няма да кажеш никога “мама” и “тати”, няма да се тревожа за всички начини, по които родителските ни грешки могат да те повредят… И затова, всеки ден търся начини да ти бъда майка… Защото ти не си просто “несполучлив опит”. Ти си малката ни дъщеря, която поради някакво изкривяване във времево-пространственият континуум, се оказа голямата. И ако на мен ми стигнат силите, може би ще се превърнеш в искрица в тъмното на много други майки и татковци като нас… тогава ще знам, че съм ти най-добрата майка, която бих могла да бъда. Because you deserve nothing less than that.

Любовта ни ще те намери…

мама & тати

She is my daughter

One thought that used to drive me bonkers in the early months and years was that most people in the world don’t know he existed, and never will know. That as important as he is to me, he is nothing to them. They can go on about their business unencumbered by the thought of him, of all this promise gone, of all the potential not only unrealized, but never even hinted at. [...]

A friend once said that she doesn’t always know how to speak of A because, she said, “he is your pain.” “No,” I replied, “he is my son.”

~ Julia

“Духчето”, she said

Защо пиша

Преди да започна да разказвам какво всъщност ни се случи, искам да кажа защо пиша. Някои от приятелите ми ме обвиняват (по принцип, не конкретно сега) в странна форма на ексхибиционизъм Аз съм си откровен екстраверт – според мен това е нещо, с което човек се ражда. За мен животът има смисъл, когато е споделен, когато си позволил на някого да се докосне до теб, и ти си се докоснал до някого. Това му дава цвят, вкус, смисъл. Защото, в крайна сметка, никой не може сам да преживее всичко. Затова, ако успеем наистина да съ-преживеем нещичко от живота на някой друг, това със сигурност ще ни направи по-богато емоционално, а оттам по-състрадателни и по-добри.

Много го дъвча това с добротата напоследък. Било абстрактно понятие. Пък на мен не ми е.

Ениуей. Мислех си колко неща пропуснах да напиша миналата година – покрай проектозакона за евтаназията, покрай случаите с починалите родилки, покрай скандалите с домашните раждания и т.н. А много ми се пишеше, защото тези теми много ме вълнуват. Но просто ги оставях да отминат, защото не знаех как да пиша така, че да не си навлека нечие колегиално неодобрение, най-малкото. И се ядосвах на себе си, че се съобразявам с “външни фактори”, вместо да си кажа мнението, на което по конституция имам право. Всякакви идиоти в тази държава, ще ме прощавате, разпространяват и защитават всякакви малоумия, но аз се тревожа някой да не ме погледне накриво и си трая. But no more.

Когато преди години написах този текст и той излезе в ЖД, изведнъж се оказа ужасно скандален. Не че ние не знаем, че нещата стоят точно така, но нещо в изговарянето им ги прави непоносими. Искаме да не сме го чули/прочели това. Да си затворим очите и като децата да си запушим ушите с пръстче, и да вдигаме джангър, за да заглушим това, дето и създава дискомфорт. Особено, когато става дума за истината. Пък аз вярвам, че в истината има нещо освобождаващо, даващо сила, мотивиращо, сближаващо, трансформиращо. Дори да е неуютна на пръв поглед.

Пиша още, защото съм убедена, че човек се нуждае от хроника. И не толкова ние, колкото децата ни се нуждаят от такава хроника. Може би много неща за мен щяха да са ми по-ясни, ако знаех, какво се е случвало в даден момент от детството ми, какво е мислела и чувствала майка ми, какви решения е вземала и защо. Аз искам моето дете да има това един ден. Не че ще поправи родителските ми грешки, но се надявам да ги осветли.

И не на последно място, когато на мен ми се случи нещо трудно, травмиращо, нормалната ми реакция е да потърся други, на които се е случило. Чета книги, гледам филми, слушам музика, търся блогове… поглъщам всичко, което ще ми даде усещането, че не съм сама, че и на други се е случило, и са го преживели, че има изход. Уча се от техния опит. Утешавам се. И съм убедена, че не съм единствената. So far, освен подфорума за “родители, преживели загуба” в бг-мама не намерих нито едно място в българското кьоше на нета, където да се говори открито за загубата на бебе/дете. А форумът просто не отговаря на нуждата ми от задълбоченост. В този ред на мисли обмислям създаването на пространство за родители извън този блог, но още не ми се е избистрила идеята и не знам дали ще ми стигне енергията да я осъществя сама. Няма да превръщам блога в dead baby mama domain, защото, все пак, животът продължава, а мен продължават да ме вълнуват и други неща. Но засега, докато всичко е толкова близко и болезнено, please bear with me.

Angry & resentful

Аз по принцип си се ядосвам лесно. Овнешка му работа. Ей толкова малко ми трябва. А напоследък още по-малко. Една погрешна дума и съм гръмнала вече.

Ядосвам се, когато някой намекне, че Мери всъщност не е била истинско бебе, защото никога не е живяла извън мен. Приятелите ми казват, че няма значение кой какво мисли за бебето ми, но за мен има значение. Когато на 23. март с Петър отидохме на рождения ден на JAP в Чайната, вече знаехме, че бебката може би има проблем. Но трябваше да чакаме, за да видим как ще се развият нещата. Или поне така ни казаха, че трябва да чакаме. (А може би, ако не бяхме… but nevermind.) Една от хипотезите беше, че тя може да има CMV инфекция и в такъв случай може да се роди с много увреждания – на слуха, зрението, с епилепсия и ДЦП. Засега не знаем какво всъщност се случи, но че това бебе не беше глухо, това го знам със сигурност. Всеки път, когато великолепният Венци Благоев засвиреше, тя започваше да подскача като луда, толкова се вълнуваше. Татко й седя цяла вечер с ръка върху корема ми, и това е може би най-хубавият ни спомен с нея. Само не ми казвайте, че не е била човек, защото Марс-ът ми ще ви изяде с парцалите! Все пак, аз я родих, всичките й 1200 грама и 32 сантиметра, тя не се изпари просто ей така!

Ядосвам се, че нямам нейна снимка от феталната морфология в 20 г.с., когато изглеждаше толкова красива и перфектна. Когато си поисках снимка, ми отговориха: “Другия път, че то още не се знае какво ще излезе” (!) Когато се роди, хидропсът вече беше напреднал. Само ръчичките и крачетата й бяха мънички и съвършени. Дори и така, пак бих искала да си я спомням по-добре, но образите ми от тази вечер са неясни и размазани, след 10 часа контракции на Цитотек, за което ще разказвам някой друг път.

Ядосвам се, че някой може да си помисли да ми предложи да се върна на работа. Сега, или другия месец, или anytime soon. Самият факт, че може да му мине през ум подобно нещо, означава, че не брои Мери за дете, а мен за майка, която е родила преди има-няма две седмици. И понеже аз съм си аз, разбира се, че се чувствам виновна, че отказах. Но все пак, кадровите проблеми на българското здравеопазване не са мои проблеми. Нали?

Също така установих, че има някои неща, които направо мразя. Нали вече ви казах, че Тъгуващият човек е рядко егоцентричен кретен. Мразя, че съм се превърнала в този човек, който мрази, че всички в парка до нас са бременни. Макар че, както справедливо отбеляза една приятелка, те просто няма къде другаде да се разхождат. Само че са милион и двеста и аз просто мразя, че няма къде да отида, без да гледам кореми с бебета в тях. Мразя, че съм лоша и завистлива и не мога да се радвам за другите.

Мразя, че ме е страх да вляза в кварталния магазин за цигари, защото някой може да пита какво стана с бебето. Мразя, че ме е страх да срещна съседите. Мразя, че трябва да си купувам два номера по-малки дрехи, защото планирах да прекарам следващите две години дебела и кърмеща, а не с размерите си от седми клас. Мразя, че не знам какво да кажа на невинните си познати, които “последно да чули, че Марулката чака братче”. Сестриче. И вече не го чака. Мразя, че вместо кутия с гривнички от болницата, биберони и къдрички от първата й годинка, ще имам кутия с тест за бременност, две никога необличани бодита (купени, за да й кажа, че я чакаме да се прибере с нас у дома в края на юли) и акт за мъртвородено дете. Мразя, че на съобщението за раждане са задраскали графата “баща”, защото не сме женени. Тя си има баща, по дяволите! Мразя, че според законодателството на държавата България, мъртвородените бебета са “биологичен отпадък” и официално нямат право на име, погребение или кремация. Мразя, че нямаме диагноза и може и никога да не получим. Мразя, че дори да решим някога да имаме друго дете, трябва да си направим 876 изследвания и никога повече няма да съм онази безметежно щастлива, сияща бременна, която бях с Мишката. Мразя, че вече по нищо не си личи, че съм била бременна, и следите от трите седмици в болницата – от абокатите, иглите, катетрите, които използват вместо есмарх, и от които получавам хематоми… нищо по тялото ми вече не напомня, че е било дом на едно малко момиченце…

Знам, че “ще ми мине”, каквото и да означава това. В момента мразя дори, че ще ми мине.

Мерием

http://www.sxc.hu, John Evans

Ashes to ashes, dust to dust