От събота започна да се пуска да ходи сама между мен и баща си, като на последните крачка-две, вече стигнала заветната цел, се мята напред по очи, уповавайки се, че ще я хванем. (Доказателствен материал в отделна публикация.)

За разлика отпреди месец-два, когато разпознаваше и идентифицираше само баща си като „тата“, вече казва „мама“ и няма предвид манджа

Ходи да си проси почерпки от каките, които обядват на пейки в БП, все едно у дома не я храним. Мен много ме е срам, Петър пък е опериран от такива чувства. Тя пърха с мигли и вика „мам! мам!“, което е различно от „мама“ по интонация и произношение.

След като за известно време беше намразила банята, отново я заобича. Плацика се във въната по средата на хола, от време на време изпускайки вътре по нещо, като например… телефон. Днес я извадих и отидох в другата стая да взема пижама и като се върнах, я намерих да вечеря… сапун. (Споменах ли, че наскоро беше споделила вечерята на котката, и даже беше предложила и на баща си ) Крем за дупе и зелен флумастер също са в менюто.

Маже се ужасно, всеки ден пера купища пране, а през ден – и двете якета. Обаче някакси не мога да съм от родителките, дето всяка втора дума им е, тук не пипай, там не ходи, яж прилично. Пък и ако искам изобщо да яде нещо, ще трябва да я оставям да се маже, защото отказва да я храня, иска сама. Иначе клати глава и не си отваря устата. Справя се доста успешно, само трябва да е по-гъсто яденето. Като й писне, обаче, става и тръгва да скита.

Бяхме днес сутринта в градинката пред Народния театър. Имаше трима жестоки музиканти, свиреха суинг и разни руски шлагери, Михаела ги омайва десетина минути, потанцува им, много идилично беше, ноемврийско, но хубаво.

Пак се престраши да се пуска сама на пързалката.

Много неща разбира, направо ме изненадва. Не говори много, явно няма нужда, като в оня виц, дето едно момченце до 6 години нищо не говорело и един ден седнало семейството да обядва, и детето казало: „Тези картофи са безсолни.“ Всички изпопадали от облекчение и учудване, че момченцето можело да говори, и като го попитали, „ама ти защо досега нищо не казваше?“, то отговорило: „досега всичко си беше наред.“ Та и Михаела така, всичко е наред, няма нужда от много обяснения. За „не“ клати глава, като й кажеш „дай“, подава. Изобщо, разбираме се. Като види компютър, започва да настоява „па, па! па, па!“, което значи да пуснем патето яки (песничката), която слушаме по 460324132 пъти на ден. Всичките ми опити да я заменя с нещо равностойно по досадност, но поне различно, засега бяха неуспешни.

Все така мрази шапки. Не знам какво й е на главата, но всички шапки й падат в очите, днес купих нова, но и тя.

Преди две седмици беше преяла с банан и повърнала, сега не иска да погледне банани.

Мислех да пиша с какво ме нерви напоследък, но сега като се замисля, явно се нервя твърде моментно, защото не се сещам. От време на време е кисела и се тръшка, мрънка и крещи, но тъкмо започне да ми изтънява търпението, и тя вземе, че се „поправи“

Мие си зъбите сама, много й харесва.

Иска всичко да си share-ва с нас, предлага си бибата, храната и четката за зъби. Сърди се, като откажем.

Научи се най-после да си нанизва ринговете на пирамидата, макар и не по големина. (Май твърде много искам )

Вечер като й се доспи, безропотно си взема бибата и завивката, и казва „чао“ на стаята, напоследък даже целувки раздава, нищо, че няма никого.

Имаме твърде малко снимки, откакто тръгнах на работа. Това трябва да се поправи.

Вече проглуших ушите на фейсбукските си приятели с това, и не че се е случило кой знае какво, но все пак -

В събота (миналата) съм дежурна цял ден. Това означава, че съм станала в 6, измила съм си лицето на мивката в кухнята, пак там съм си измила и зъбите, облякла съм се с 5 ката дрехи, защото навън е кучи студ, измъкнала съм се на пръсти, сакън да не събудя мадам super speshul snowflake, чакала съм маршрутката 40 минути (защото по разписание са на 25, ахъм, a whole other story), пристигнала съм умряла от студ на работа, занимавала съм се с нещо, което лесно можеше да се превърне в проблем, но слава Богу не се… и т.н.

Та, минавам най-после визитация към 10 без нещо, малко по-късно от обичайното, този с температура, онзи си извадил абоката, ‘щото майка му не може да го оварди, пристигам в последната стая, преглеждам децата и питам едната майка: „Имате ли някакви въпроси?“

„Не“, отговаря ми тя, „вчера го прегледа ЛЕКАР“.

Аха. ‘Щото аз по повод Хелоуин съм си овесила червената слушалка и обикалям стаите за разнообразие.

Държа да подчертая, че на „сестра“ не се обиждам. Работила съм много, много години като сестра. Знам, че една сестра с 25+ години трудов стаж често струва повече от мен, когато all hell breaks loose. И изобщо. Totally not the point.

Просто въпросният „лекар“ е 27-годишен специализант. Много готин. Мъж. Ерго – лекар.

И обратното: жена + млада + мила = не-лекар. Очевидно.

=========================================================

Бонус: Директор/ка/ на няма-значение-какво, чието дете лекуваме, нарича сестрите „лелче„, а към мен се обръща на „ти“. Де да беше само тя…

Ужасно съжалявам, че обикновено адекватните ми реакции закъсняват с ден-два.

… и едно малко смешно момиченце, което стана на 14 месеца и 11 дни към днешна дата…

В началото на месеца тръгнах на работа, а татко й остана вкъщи да я гледа. Всъщност, това не е съвсем вярно. В дните, в които съм първа смяна, бързам да си сдам дежурството и да се прибера, за да може той да тръгне за офиса. Виждаме се малко, изморени сме. Колегите ми се шегуват, че това било добра форма на контрацепция. Докато не ми/ни писне…

Най-важното е, че Михаела е добре Като един уважаващ себе си асц. Дева за нея е важно леглото да си е на мястото и дневният режим да се спазва, останалото са подробности Всъщност, П. просто е ъмейзинг татко, справя се страхотно с всичко, извежда я на разходки в студа и дори инцидентното спане по боди с къс ръкав на отворен прозорец през октомври досега не е имало никакви негативни последствия Съдя, че е добре по това, че нищо в поведението й не се е променило. Винаги е приятно изненадана да ме види , но не се вкопчва в мен като за последно, спи си нощем по 12 часа, не търси да се кърми час по час, изобщо не дава вид на изоставено създание. На мен май ми е по-мъчно. Прекарах целия 13.10. дежурна – не я видях нито сутринта, преди да изляза, нито вечерта, когато се върнах – спеше. И всеки път, когато попълвах датата на някоя от стотиците бИлЯжки за изследвания, консултации, етц. на някое дриго дете, си мислех, че моето става днес на 1 година и 2 месеца, и аз не мога да си го гушна. После обаче се сещах, че то е добре у дома, обгрижвано и обичано от другия най-важен човек в живота му, за разлика от децата, за които назначавам изследвания и антибиотици, и продължавах да си върша работата с чувство на облекчение и благодарност.

Та, с детегледането се справяме повече от добре, засега. За работата е по-добре да не отварям дума. Ще кажа само, че безумно си обичам професията, но българската действителност редовно ми идва в повече…

Да се върнем на детето Снимки няма, защото не знам къде е кабелът на апарата. Вероятно някъде в планината изпрано пране върху спалнята. Поне е изпрано.

Напоследък не мога да я снимам хубаво, защото извърта глава от светкавицата или посяга към апарата да го дърпа. Повечето й снимки са с протегната напред ръка и устремен поглед Новите любими занимания са рисуване с флумастри по покривката на дивана и собственото тяло (hence гореспоменатата планина), както и ядене на крем за дупе. Обича също така да ми го маже в лицето и да затваря котката в пералнята.  Знае за какво служат ключовете, но не може още да ги обръща в ключалката. Речниковият състав изобилства от Ъъъъъ!, пепе! и бепе! – очевидно напълно достатъчни за изразяването на всичко от първа необходимост. (Апропо, котката най-официално се казва Бепе – пише го в котешкия й паспорт.) Обича всякакви животни и им налита да ги гали и целува, но основно предпочита да са космати и горе-долу с нейните габарити Още не ходи сама, влачи непрекъснато и навсякъде по един брой родител със себе си. Толкова е свикнала, че винаги някой откликва на желанията й, че просто вдига ръка във въздуха, дори не поглежда има ли някой наоколо да я хване. Аз си имам едно терзание заради секциото – има там едни хипотези, че цезаровите бебета са по-пасивни и чакат всичко да свършиш вместо тях (защото не са участвали активно в раждането си, а са „ги родили“, и това формира психиката им), не знам доколко са верни, ама М. като не може нещо, не се и опитва. Например, има една кутия с дупки, през които се пускат кубчета с различна форма. Тя нацелва кръглата дупа и си ръкопляска сама, но с останалите опитва по веднъж, и като не стане, ми ги подава на мен. С ринговете е същата работа. Изобщо усилията не са много по нейната част. Обича да натиска ключа за лапмпата, звънците, копчетата в асансьорите, всички деца обичат. Никнат й скоростно останалите зъби до 20. Има вече всички предкътници, остават кучешките и кътниците. Днес-утре ще се покаже и четвъртият резец отдолу, че си има само 3 и е много смешна. Мирише на хубаво. Кърми се още, 1-2-3 пъти на ден, или когато се видим. Непрекъснато нещо дъвче, не отказва. Вчера си изпроси боклукчав мини-кроасан от един батко (5./6. клас) в трамвая, много трогателно. Аз се жертвах и изядох шоколадовия пълнеж

Много неща си мисля, нищо не мога да сколасам да напиша. Вместо по няколко глави наведнъж, чета книгите на по 1-2 абзаца. Вечер гледам медицински сериали за разпускане (емотиконче, което върти очи). Спя по колкото мога повече, но все не ми стига. Просто не е нормално да ставаш в 5:45, ако ще да си си легнал в 6 предната вечер. Миналата седмица рискувах семейното щастие, като заключих П. и малката вкъщи и отидох на работа. Добре, че има резервен ключ у майка ми. Но не е нормално да ставаш в 5:45. Баста.

Та така… блогът не е умрял…

Ваня и Василена (хинт: Охрид) да ми пишат във ФБ или на мейла.

Липсвате ми, а не мога да ви намеря

A great day was had by all

Вече никой не се учудва, че закъснявам с около седмица, нали? )

Скъпо наше дете,

Нвърши 13 месеца или 1 г. и 1 мес. миналата седмица в компанията на кръстниците си и най-любимите ни приятели от ГЛОСИ на едно вълшебно място край язовир Кърджали. Отпразнувахме деня подобаващо (може и да става банално, но за мен 13-ти никога вече няма да е просто един ден от всичките) с посещение на Перперикон, а предния ден и на Татул. Иво Георгиев представи великолепната си нова книга, но на него му се полага отделен постинг. Лени и Дишев обърнаха Кърджали за пържоли, които Жоро и 4-то след това метнаха на барбекюто. Ти пи дъждовна вода от локва, или от щерна, както поетично уточни Ваня Великолепната. Такива ми ти работи…

А сега, по идея на blue milk,

10 Things We Enjoy Most About You at 13 Months,

или 10-те неща, с които най-много ни радваш в момента

1. От 2-3 седмици се учиш да ходиш. От ранна утрин до здрач напираш да те водим за ръце и се опитваш да тръгнеш във всички посоки едновременно, което за жалост противоречи на законите на физиката. Като видиш стълби… нагоре-надолу, нагоре-надолу… нагоре-надолу… Нямаме снимки, обаче. Когато държиш нещо в ръчичка, например гумено топче, явно си мислиш, че си се хванала, защото се пускаш и само за една ръка. Надявам се да проходиш преди да тръгна на работа след 2 седмици, защото не искам да изпусна първите ти крачки.

2. Започна да сядаш сама. Много пъти те намирам седнала в креватчето, но до вчера така и не бях виждала как го правиш. Седна върху масичката в хола, с която подпирам дивана да не паднеш.

3. Започна да си играеш с котето. Разиграваш го с едно герданче и ти е много смешно как подскача като гламаво

4. Все повече общуваш. Както си седиш на камиончето, вдигаш ръце да те взема, но като тръгна към теб, бягаш и се смееш. Подаваш ми нещо, но като посегна, го дърпаш и се смееш, че си ме надхитрила. Казваш „мама“, но мисля, че имаш предвид „ам-ам“

5. Ядеш плодове и зеленчуци, и риба. Гризеш кисели ябълки, сладки круши, пиеш сок от моркови и дори се престраши с червените чушки, които до скоро отказваше. Това може би е съвсем нормално, но аз съм страшно впечатлена и облекчена, защото въпреки всичко, което знам за храната и здравето, предпочитам вафли пред домати, и се страхувах дали ще успея да те науча да ядеш и неща, които аз не ям; например карфиол, броколи. Засега успешно. Днес дори яде кълнове от латинка, които са леко лютиви. Не ти беше лесно, защото нямаш зъби да ги дъвчеш, и си представям, че да ги гълташ цели, е като да ядеш конци, но ти беше упорита. Имаш чувство за мярка с боклуците. Дори да докопаш някоя вафла или бисквита, не настояваш да ги изядеш целите, а ги нагризваш и изхвърляш, когато ти омръзнат.

6. За разлика от пътуването до Цигов Чарк преди 2 месеца, в Кърджали спа, така че с татко ти не бяхме арестувани в стаята. Будеше се между 3 и 5, но ти е простено, защото си във фаза на прогресивно озъбване )

7. Имаш гъдел и се смееш с глас, когато те целуваме по коремчето.

8. Пускаш се сама по пързалката за малко по-големи деца (не от онези най-бебешките). Аз те чакам долу. Ти седиш горе, казваш „ейа, ейа, ейа“, въртиш дупе и се пускаш. Не те е страх изобщо, заливаш се от смях.

9. Танцуваш неуморно. Клатиш дупе напред-назад и махаш с ръчички. Забележително е, че уцелваш ритъма. Телефонът ми изпълнява ролята на мп3 плеър. Купих си допълнителна карта памет, за да имам място за музика, защото вече ми призляваше от Братя Аргирови на риплей. Изобщо ако има музика, всичко е наред.

10. Татко ти го нямаше за няколко дни и ме размазваш как сутрин сочиш хола и казваш „та-та“, а после си толкова разочарована, когато него го няма…

Има, разбира се, и неща, които не ни радват чак толкова…

1. Будиш се нощем, защото те болят зъбките (поне така подозирам). Разбира се, не мога да ти се сърдя за това, но е изтощително.

2. Докато пътувахме, плака и пищя толкова, че се наложи да те извадя от кошчето. Сега направо ме е страх пак да се кача с теб в кола.

3. Малко те мързи. Ако седиш на пода и искаш нещо, вместо да отидеш да си го вземеш, го сочиш и квичиш с фалцет. Аз имам теория по въпроса, но ще я изложа друг път.

4. Много си упорита и гръмогласна когато искаш/не искаш нещо, а то не е възможно по някаква причина. Вече се пускаш да дърпаш на другите деца играчките, а след това не искаш да ги връщаш.

5. Много ме болят раменете (а татко ти кръста) от целодневното обикаляне.

За повече не се сещам…

… любимото ми занимание е да те гледам как спиш…

Обичаме те, наше безценно съкровище,

мама и тати

По молба на автори и информационни партньори срокът за изпращане на книги за участие в конкурса за Годишната награда на “Академия “Liber” за втора издадена поетична книга се удължава с десет дни – до 24:00 часа на 30.09.2009 година. Съответно със седем дни се удължават сроковете за начало и край на гласуването, а церемонията по връчването на наградата ще бъде на 30 октомври 2009 година.

Прилагаме и вече редактирания текст на поканата за участие в конкурса:

Наградата:
В конкурса ще бъде отличена с лауреатско звание и парична награда от 2 000 (две хиляди) лева една от издадените в периода 01.09. 2008 г. – 01.09. 2009 година втори поетични книги на автори, пишещи на български език (в спорните случаи, за дата на издаване ще се счита месецът, заявен в службата по ISBN). Паричната премия се връчва на автора на книгата (освен в случаите, в които издателският договор за книгата предвижда друго), а издателството ще бъде наградено с почетен знак и офорт на художника Огнян Георгиев (за изданието на конкурса през 2012 година за участие в него вече няма да бъдат приемани книги, непредставени от издателство, както и книги, за чието издаване авторът е заплатил на издателството).
Право на участие:
В конкурса имат право да участват всички поетични книги, втори в жанра за своите автори (книгите в съавторство, както и участията в сборници и антологии не се отчитат) – пишещи на български език и издадени на български, без ограничения за местоживеенето на авторите и страната на издаване – публикувани в посочените срокове (от 01.09. 2008 г. до 01.09. 2009 г.).
С цел недопускане на подозрения за конфликт на интереси в конкурса не могат да участват автори с книги, издадени от Издателство “Арс” (част от ArsMedia, осъществяваща мениджмънта на конкурса).

Срокове:
Книгите трябва да бъдат изпратени в електронен вид (независимо от формата на файла) на адрес: ars@bgland.net в срок до 24:00 часа на 30.09. 2009 година. Изисква се и изпращането на 2 (два) броя отпечатано “книжно тяло” на адрес: 1404, София, ж.к. “Стрелбище”, ул. Твърдишки проход” № 25, за конкурса на “Академия “Liber” (на вниманието на Левена Филчева) – важи датата на “пощенското клеймо”: не по-късна от 30.09.2009 г.. След приключване на конкурса по един екземпляр от всяка книга ще бъде подарен на библиотеката на Читалище “Братство” в Кюстендил, а вторият ще остане в архива на академията.

За конкурса и журирането:
Независимо дали вярваме в твърдението, че втората издадена книга е важен маркер за развитието на всеки автор (защитено упорство в търсене на призванието или доказателство за избор), струва ни се уместно да се създаде възможност четящите и пишещите да се взрат именно в това, което е последвало забелязаните или (по-често) не дебюти. Този конкурс има тази цел.
Конкурсът ще бъде ежегоден, като всяка негова година ще бъде посветена на паметта за автор, към когото българската литература е в дълг. В края на май тази година, на тържествената церемония при връчването на наградите от конкурса “Биньо Иванов” в Кюстендил, на кмета на общината бе връчен почетния знак за “Град домакин на “Годишните награди на “Академия “Liber” в годината, посветена на Биньо Иванов.
Номинираните и наградените се избират от търсеща своята представителност група активно пишещи, публикуващи и четящи автори, при пълна прозрачност и публичност на обсъжданията. На адрес http://liber.mediabg.eu след 08.10.2009 г. ще бъде достъпен за четене без ограничения интернет форум, в който ще се осъществи гласуването и обсъждането на книгите, участващи в конкурса. На тази дата и на същото място ще бъдат оповестени и членовете на “Академия “Liber”, поели ангажимент да участват в гласуването, първият етап на което ще продължи до 27.10.2009 г. Своето предварително съгласие за участие в журирането на конкурса са дали над 20 автори, сред които Азиз Таш, Бояна Петкова, Валентин Дишев, Ваня Стефанова, Иван Христов, Галина Николова, Георги Милев, Емил Христов, Ина Иванова, Камелия Спасова, Левена Филчева, Марица Колчева, Мария Липискова, Петър Чухов, Филип Кабакян и др…
Първият етап от гласуването – до 24:00 часа на 26.10.2009 г. - ще излъчи три заглавия, номинирани за наградата. След този срок, до 24:00 часа на 29.10.2009 г., ще бъде извършено повторно гласуване, което трябва да определи победителя. За тези 72 часа секцията на интернет форума, в която ще се извършва гласуването, няма да бъде публично достъпна. След обявяването на победителя – на 30.10.2009 г. – цялата секция, с всички резултати от гласуването и обсъжданията, отново без никакви редакции и промени, ще може да бъде прочетена и разглеждана от посетителите на форума…
Още подробности от регламента на гласуването и конкурса (непротиворечащи на гореизложеното – което се счита за споразумение между организаторите и участниците) ще могат да бъдат прочетени при откриването на форума на адрес http://liber.mediabg.eu в 12:00 часа на 08.10.2009 година.

- Валентин Дишев

(оригинална публикация тук)

Още с раждането на едно бебе… какво говоря, още със зачеването му, тревогите започват. Никога повече не сме и няма да бъдем безгрижни млади хора, които отговарят само за себе си. Има някакъв шанс все някога да станем безгрижни стари хора , но… дотогава има много време. Засега трябва да свикнем, че животът отново е наситен с повече объркващи въпроси, отколкото с ясни отговори. Почти както в пубертета. Само че в пубертета търсим отговорите твърде безстрашно, докато като родители…

Не пиша всичко това, за да ви дам идеи за какво още може да се притеснявате, в случай, че сами не сте се сетили. Нито пък, за да допринеса за масовата психоза на СССР (средностатистическия съвременен родител). Напротив, тъкмо обратното. Пиша ги най-вече за себе си. за да си ги препрочитам, когато имам нужда от успокоение и съвет, а няма кой да ми ги даде, защото майки, баби, съседки и случайно срещнати се надпреварват да ми обясняват какви страхотии дебнат детето ми всеки миг, независимо ден или нощ е. Пиша ги като антитезата на новините за деца, починали от (insert here), за деца, набодени с игли от непознати, удавени, паднали, каквото се сетите. Пиша ги като антитеза на собственото ми ежедневие като лекар в интензивно отделение за деца, към което съм на път да се завърна. Пиша ги като антитеза на невъобразимите трагедии, които се случват на някои родители, а аз седя и се питам как човек продължава да живее след това…

… има нещо страшно в последния параграф, в назоваването на страховете, но аз го намирам за твърде необходимо. Необходимо е това, което мислим и чувстваме, да има име. Необходимо е да го виждаме for what it is. Необходимо е да се отнасяме съзнателно към него, защото от това зависи дали децата ни ще израснат самостоятелни и способни да се справят с предизвикателствата на живота, обичащи живота, доверяваящи му се и знаещи да поемат рискове разумно, или ще израснат плахи, неуверени, вечно в напрежение и с едно тихо, човъркащо усещане, че нещо не е наред. Че Вселената само ги дебне да се отпуснат, за да нанесе съкрушителен удар. Казвам го, защото аз съм от тези, вторите. И категорично отказвам и моята дъщеря да е от тях.

Малко встрани… виртуалният форумски живот във форуми за родители може да бъде неимоверно отегчителен, досаден и като цяло безсмислен начин да си прекарваш времето. Може да бъде обаче и ужасно поучителен. Освен че може да те направи хем толерантен, хем да те научи да отстояваш позицията си по един уважителен за другите начин, той ти дава достъп до десетки, да не кажа стотици други мнения по въпроси, които като родители вълнуват всички ни.

Та, една от важните теми е каква степен на самостоятелност сме склонни да отпуснем на децата си. Или какво доверие им гласуваме. Обсъжда се дали е редно да шпионираме децата си, на каква възраст бихме ги пуснали да играят сами пред блока или на лагер/зелено училище. Когато се случи нещо страшно, обвиненията и приписването на вина идват бързо. Човешко е да се търси виновен, това ни кара да вярваме, че имаме контрол над нещата, че ако бяхме ние, че ако само внимаваме достатъчно, на нашите деца това не може да се случи. Ясно е, че понякога виновни действително има, и че някои неща наистина са избежни при повече внимание и отговорност. И все пак. Там, където има хора, стават грешки. И никой от нас не е в състояние да предвиди всяка евентуалност. Застраховки „гарантирана безопасност“ никъде не продават.

И все пак. В повечето случаи здравият разум е достатъчен. Да научим децата си да плуват, преди да ги изпратим на басейн. Да ги изслушваме. Да ги познаваме. Да им дадем усещането, че могат да ни се доверят. Да ги научим да преценяват рисковете, да предвиждат последствията. Да мислят. Да не се страхуват, но да знаят как да се погрижат за себе си. Никак не е лесно, нали?

И все пак Аз играех в квартала на 3. Ходех до магазина на 4. На лагер – на 5. На училище – от първи клас сама. Разбира се, „времената са различни“. Но дали това е достатъчен аргумент да държим децата си под ключ или да им четем хисторито на скайпа? Дали следва никога повече да не спим през следващите 18 години? Дали не се мерим нескромно с Господ, опитвайки се да огреем навсякъде и да проконтролираме всеки детайл? Дали не отнемаме на децата си очарованието на живота и дали не им оставяме в наследство страха от непознатото, което не може да бъде предвидено, планирано, опитомено? Дали това не ги прави недостатъчно способни да преценяват трезво ситуациите и да вземат решения, продиктувани от здравия разум, а не от желание да се опълчат или да се скрият в ъгъла?

Знам, че няма панацея, няма универсално решение. Решенията са колкото децата. Но за себе си смятам, че здравият разум е достатъчен. Да, казват други родители, но „там, навън“ има твърде много неща, на които не можем да повлияем. Безотговорни шофьори, „изпаднали“ приятелчета, отегчени учители, корумпирани полицаи, некадърни лекари… Да, казвам аз, но категорично отказвам да живея в състояние на денонощна нервна криза. Или да превърна дъщеря си в ъпгрейдната версия на себе си.

Така е. Нямам тотален контрол. Не съм безгрешна. Нито като родител, нито като лекар. Единственото, което мога да правя, е да давам най-доброто от себе си и да се моля на Господ. Колкото и клиширано да звучи. Някой има ли по-добро предложение…?

От една седмица Поли вече е в Берлин. За съжаление в нощта на 24 срещу 25 август се е наложила хоспитализация по спешност в Шарите поради кръвоизлив. В момента и двете с бебето са стабилни, но лекарите не й препоръчват да напуска болницата, или дори леглото, затова тя ще остане там под наблюдение.

Въпреки че е малко уплашена (кой не би бил на нейно място), Поли е невероятно позитивна и не пада духом. В Бг-мамма има много момичета, които изцяло са се посветили на каузата по събирането на необходимите финансови средства за лечението й там. Новините и на този фронт са добри: за десет дни е събрана почти половината сума: остават още 31 111 евро.

Важно е сега нещата да не замират. Ако вече сте превели малко парички на дарителската сметка на Поли, разкажете за нея на приятелите и познатите си, споделете на работното си място и въобще, разпространявайте нашия зов за помощ по всички възможни информационни канали. Единствено, ако искате да включите медиите, моля, свържете се с момичетата, които поддържат сайта (media@help-polly.info), за да получите одобрението на Поли (за всякакви медийни изяви). Ако искате да пишете на фирма или институция с надеждата да ни окажат помощ, пишете на същия мейл, защото всички призивни писма се изпращат с уеднаквен текст от официалната поща към сайта.

От сайта могат да се свалят и листовки (левия сайдбар). Можете да ги разпечатате на домашен принтер или да ги копирате в копишоп (има предимството, че ще ви ги нарежат и няма да се занимавате сами с това трудоемко дело). Можете да ги оставяте в кафенета, библиотеки, книжарници и въобще всякакви обществени места.

Новини от самата Поли (и снимки от болницата) има почти всеки ден в секция „Новини“ на сайта.

Благодаря ви от сърце за подкрепата. Убедена съм, че усилията ни ще бъдат възнаградени и доброто никога не остава без отклик във Вселената.

Скъпо наше дете,

Няма да ти честитя отново рождения ден, от който изминаха точно две седмици вече, но все пак има някои неща, които искам да ти кажа по случай Първия Първо, за статистиката: на 12 месеца си дълга 71 см (+24 от раждането) и тежиш 8730 г (+6 кг точно от изписването). Имаш 5 зъбчета. Още не ходиш, но хвърчиш с камиона като торпила и все по-устремено буташ проходилката, която получи за РД:

Освен това знаем, че можеш да лазиш като се набираш на ръце и се приплъзваш по корем, но сме те виждали да го правиш само, ако случайно съм забравила отворен лаптопа. Очевидно нищо друго не може да те мотивира достатъчно, за да положиш това върховно усилие, но за момента блъскането и чопленето на клавишите е основна цел в живота ти.

Празникът надмина най-оптимистичните ми очаквания. Аз се бях напрегнала доста в усилията всичко да е перфектно, всички да са доволни, ти да усетиш, че това е специален ден и прочее. В крайна сметка всички, начело с теб, бяхме много много щастливи. Имам толкова любими снимки от този ден, че не знам как да ги подбера за показване. В църквата не само, че не плака, но през цялото време забавляваше публиката и участваше в ритуала. „Къпането“ ти се стори доста кратко, като че ли. Имах чувството, че би искала да поседнеш в купела и да се поплацикаш В бялата рокля беше като херувимче. Като една типична лъвица, направо се захласна от вниманието и беше готова цял ден да чупиш стойки пред фен-клуба Имахме премеждия с тортата, но в крайна сметка от 100 гр. сладки се оказаха пичове и всичко беше наред. Няма думи, които да опишат щастието, което изпитвах, че си наша дъщеря, че си толкова лъчезарна, миличка, любвеобилна, общителна и… фотогенична

Само ще кажа, че когато кръстниците ти си тръгваха, се наведе към тях да ги целунеш – нещо, което не беше правила никога преди, с никого. Мислех, че си втълпявам, защото съм подвластна на парадигмата за „нашето гардже“, но останалите присъстващи потвърдиха.

На 1 годинка можеш да: махаш за чао („тао-та“), да ръкопляскаш (на себе си, когато смяташ, че заслужаваш овации ), да изпълняваш движенията на песничката „хей, ръчички“ и да настояваш да ти я пеем 382 пъти дневно, да показваш на колко годинки си, да показваш колко си голяяяяма, да играеш на криеница (кой знае защо си покриваш с ръце ушите, вместо очите), да махаш с пръст за порицание (светкавично попи този жест от дядо си и се порицаваш сама, когато искаш да ме хапеш, а знаеш, че не бива). Репертоарът се разширява постоянно

Обожаваш музика и много смешно си клатиш дупето, особено на ритмични и хаус-парчета. Винаги можеш да бъдеш успокоена с песничка, макар и повечето песнички да звучат доста фалшиво в мое изпълнение. Обичаш да си буташ лицето в козината на котето, харесва ти усещането на мекичко и гъделичкащо, изобщо си много привързана към котето. Сутрин, когато те вдигам от леглото, сочиш към хола и казваш „та-та! бе-пе!“ и търсиш котето с поглед по земята. Понеже понякога не можеш да го докопаш, го придърпваш я за опашката, я за някой крайник и следите от тези действия се виждат по ръчичките ти. Но като цяло си играете доста добре. Мисля, че е страхотно, че ще израснете заедно.

Това е, скъпо мое дете. Една година заедно. Понякога изпитвам лека носталгия по мъничкото беззащитното създание, което беше, но толкова много се гордея с голямото момиче, което си! И нямам търпение да преживеем заедно всичко, което ни предстои. Единственото, което си пожелавам, е да сме здрави. Останалото… просто се случва. Ние знаем как

Обичаме те повече от всичко на света,

мама & тати