***

- Мамо, а бебето родило ли се е вече?

- Не, още не. Много е мъничко още. Трябва да порасне и като ми стане голям коремът, тогава ще се роди.

- Аз искам… Не! Аз съм си поръчала сестричка. Ама искам и братче.

Татко й надава ухо:

- Какво, какво?

- Ние с мама си разговаряме!

***

Прекрасно наше дете…

Много време мина, откакто съм ти писала за последен път, а има много за писане. You are so much your own little person now… Толкова си „себе си“, макар че някои от проявленията ти са по-скоро ченълинг на другарката В.

Все още идеално се вместваш в прегръдките ми. Все още мъничкото ти телце може цялото да се свие в мен, търсейки подслон и утеха, въпреки че понякога предпочита да прави точно обратното… Добре, че отбирам по малко от психология на развитието, та изявленията, че съм „лоша, стара и грозна“ не ме шокират особено. Важното е, че вечер, когато си легнеш до мен, искаш да те държа за ръчичка или да ти държа крачето. Откакто ти отнехме „бибито“, си придобила навика да заспиваш до мен, а след това татко ти те мести в другата стая, където си доспиваш до сутринта. И макар че това създава известно неудобство, а и пречи на комуникацията на възрастните, изпитвам известно нежелание да те екстрадираме, защото това така или иначе ще се случи твърде скоро, а колко време още ще ти бъде достатъчно да се сгушиш до мен, за да се чувстваш напълно закриляна… Беше болна наскоро и като маймунче се беше вкопчила в мен. Е, не е мечтата на всяка майка отрочето да й се изповръща в косата, ама има и в това нещо трогателно, нали

Знаеш ли, отдавна искам да си поговорим с теб за нещо. За това майка ти да си изпуска нервите. Случва се, не е да не се случва. Случва се обикновено, когато съм преуморена и просто нямам капацитет за още един тантрум (тръшляк) защо не можеш да си облечеш мократа рокля, или лятната рокля през зимата, или че искаш ВСИЧКИ боклуци от магазина, или някаква подобна глупост. Случва се, когато се тръшкаш ей така, без никаква видима причина, просто защото си на ТРИ. Изобщо, мисля си, че човек изобщо не бива да говори за родителството, преди децата му да навършат ТРИ. Независимо какво си преживял до този момент, колко бесънни нощи си изкарал заради колики, температури, зъби или просто лошия характер на отрочето си, преди да преживееш автентичната истерия на три-годишното дете, нищо не си видял от родителството И преди да си се справил със себе си в тази ситуация, или позорно да си се провалил. (Разбира се, казвам това с полу-усмивка, защото по същия начин може да се каже, че не бива да се говори за родителството, преди да си бил родител на 13-годишен тийн. Но и дотам ще стигнем, живот и здраве.)

Та, мисълта ми е за реакциите. Обикновено успявам да запазя някаква степен на самообладание, а и у дома техниката с тайм-аут-а работи добре. Не като наказание (недай си Боже след Алфи Кон да си накажеш детето!), а просто като възможност да се успокоиш и да си помислиш как предпочиташ да си общуваме. Ти не протестираш, като че ли даже искаш да останеш за малко сама, стига нанито да е с теб Но има ситуации, в които не сме си у дома, или просто гневът ми е по-бърз от разума. Помниш ли онзи път на спирката на Окръжна б-ца, когато реши, че краката ти са от пластилин и започна да си ги подгъваш и да се въргаляш на пътеката. Е, какво ли са си помислили изумените минувачи за мен като майка, когато те вдигнах за колана на панталона, а ти така бясно махаше с ръце и крака, че увисна с главата надолу? My finest parenting moment EVER. Не се гордея с това, разбира се. Но си прощавам.

Изобщо, мисля, че прошката е дефицитна сред родителите. Много ни бива да обвиняваме, да се само-обвиняваме, да имаме теории, да се измъчваме. Не ни бива особено да си прощаваме и да не съдим другите прибързано. Колко пъти сме си мислили, при вида на майка, носеща две торби и влачеща три-годишното си дете по улицата, „това на мен не може да ми се случи“. Не може, не може, ама…

Може. И ти ще ми простиш, нали? Може да не е сега, може да е след трийстина години. Но аз умея да чакам Така, както аз сега поне разбирам собствената си майка. Макар че този нечовешки гняв, който понякога изпитвам към твоето гърчещо се, фалцетно-истерично алтер-его… понякога ме плаши… не по-малко от нечовешката любов, която изпитвам към теб през цялото време.

(Но да сме наясно, понеже това все пак е публично пространство -  не практикуваме и не поощряваме физическо наказание, нито психически тормоз над деца. Като цяло, родителят е родител, той е голям и като такъв е отговорен за действията си. Тригодишните деца не са. Пиша това, от една страна, за да документирам истината, а от друга, защото знам, че много лесно един родител може отстрани да изглежда търпелив като ангел, но в действителност повечето не сме. Или поне не винаги. Der Schein trügt. Совите не са това, което са.)

++++++++++++++++++++

Друго.

Ето докъде стига човек, когато се извинява понякога на децата си за неоправдани изблици:
- Извинявай ми се!
- За какво?
- Задето ми се кара.
- Ама аз бях права да ти се скарам.
- Нищо, пак ми се извини.

(3.12.2011)

***

Ченълинг на другарката В.:  „Настъпила съм на улицата някакъв фас, а Михаела е решила, че това е углавно претсъпление. Започва 20-минутна тирада: „Виж какво направи! Колко пъти да ти обяснявам, че не можеш така да настъпваш цигари! Всеки ден ти обяснявам, а ти си правиш, каквото си искаш! Не може така!“… Малко по-късно: „Спокойно, не съм ти сърдита вече.“… Още малко по-късно: „Ти знаеш ли защо ти се карах? Кажи сега защо ти се карах…?“ (5.12.2011)

***

„Ох, мамо, голям си дебелак!“ (5.1.2012)

***

М. към дядо си, който отказва да свири на нейната флейта, за да не й прехвърли вирус:
- Ама аз имам вече вирус! (8.1.2012)

***

Михаела разиграва „Червената шапчица“ с кукления театър. Аз я питам:
- Ти разказвач ли си?
- Разказвачка. Момиченце. (10.1.2012)

***

Имаш странна представа за мода. Прилагам доказателства:

В повечето случаи не ти се налагаме, въпреки че „приличаш на цигане“, както сама обичаш да казваш. (Моля, простете политическата ми некоректност, безобидна е.) Колкото по-тюлено и данетелено, толкова по-добре. Роклите трябва задължително „да се въртят“, иначе не ги признаваш.

Играчки също не признаваш, ако не са кукли за куклен театър. Радостта за балерината, която получи за Коледа, беше с давност ден и половина – за мое огромно разочарование. За сметка на това можеш да играеш 508 поредни пъти на Снежанка/Пепеляшка/Спящата красавица/Червената шапчица с различно разпределение на ролите и задължително родителско участие. Което, извини ме, но е неимоверно ДОСАДНО. Един ден в пристъп на отчаяние баща ти каза, че ще те заведе в НАТФИЗ „да се оправят с теб, ако могат“. Не че си нашето гардже, но е неоспоримо, че си изумително артистична. Предпочитам да се изявяваш на някоя сцена, вместо в нашия хол, че понякога като влезеш в роля, и забравяш да „излезеш“, но и на това ще му дойде времето. В театралните школи май не вземат под 5-годишни. Можеш да изиграеш почти всякаква емоция – злият вещерски смях и ококореният ужас ти се получават особено добре.

***

Аз не готвя. Принципно, така да се каже Ти се храниш в градината, у дома от кухня или пък баба ти слага манджи в буркани. Обаче нещо съм се чалнала напоследък и тази седмица готвих даже три пъти Сложих те на високия стол на бара, за да участваш в процеса, и ти след това скандираше на висок глас, че искаш да ядеш от това, дето мама го е готвила, което беше доста комично След това една вечер обикаляше къщата и викаше „дай ми да ям нещо вкусно“ и аз реших, че не може така да израстнеш без примамливи кухненски аромати, което ми подейства доста мотивиращо на желанието да готвя. Също толкова мотивиращо ми действат похвалите на татко ти за манджите ми – чак ще взема да повярвам, че му е вкусно и в мен дреме скрит кулинарен талант. Нямаше да е зле да имахме истинска кухня, а не кьоше 1,5 на 2; истинска печка, а не Раховец + котлон; миялна машина и абсорбатор, но и това ще му дойде времето

Има още неизмеримо много да се каже за теб на 3 и половина, но ще го направя скоро, обещавам.

Обичаме те, маймуноооо (както ти самата обичаш да казваш). Всеотдайно.

мама & тати

Понеже първата седмица от тръгването на градина бях в отпуска, мислех да си я прибирам на обяд, докато свикне. Като отидох на втория ден в 12.30, тя вече беше чинно заспала, така че това отпадна. Реших да не я обърквам допълнително, един ден така, един ден иначе. Плака може би 3-4 дни в началото и се напишка 2-3 пъти, но може би по-скоро не се беше ориентирала на кого трябва да каже, отколкото от стрес. Сутрин я води татко й, в повечето дни аз я прибирам – обикновено е доволна от живота. Пи твърди, че се наблюдава известно примирение сутрин, когато влиза в групата. Но в крайна сметка такива са нещата от живота. И най-прекрасната градина все пак е далече от микрокосмоса на семейството. Тя не разказва много, но тъй като започна да си играе с куклите „на детска градина“, имам достатъчно наблюдения За момента не съм хванала нищо тревожно, освен стандартните „когато ядеш, няма да говориш“ и „ако пречиш на другите деца да спят, ще отидеш наказана в бебешката група“ Това може и да звучи доста соц, но когато една учителка е сама с 25 деца, някак не й връзвам кусури. А и на нашето малко дисциплина едва ли му се отразява зле. (Миналата седмица обядвахме в Хепи. Имаше много деца, всичките си седяха по масите, само нашето циркулираше из заведението като свободен електрон )

Аз съм на мнение, че децата трябва да бъдат поставяни в ситуации извън зоната им на комфорт. Както и всички ние. Така укрепваме, или поне аз така си мисля. Не знам дали съм фен на метода, при който родителите посещават в началото градината заедно с децата, защото това ми се струва объркващо. Сравнително леката адаптация отдавам на това, че ние останахме спокойни (не че не съм се тревожила, просто не го показвах пред нея), и на нейната вродена лекота, с която свиква с промените и всеки път ме изненадва. Може би вече й беше омръзнало да стои само с нас двамата вкъщи. Ние все пак не можем да заменим общуването с други деца, нито можем да изобретим достатъчно разнообразни и стимулиращи занимания, за да удовлетворим нуждите й 24/7.

Независимо че 100% ще отнеса още критики, за родителите детската градина е спасителна. Трудно ми е да опиша вината и облекчението, когато я изпратих на градина, а аз останах сама вкъщи за първи път от 3 години. Интересното е, че това подейства страшно мотивиращо на креативността ми и на желанието ми да я занимавам с увлекателни неща вечер вкъщи. (Повече за тези занимания в отделен пост.) Със сигурност времето, което имаме заедно, е по-качествено от преди. Може и да звучи егоистично, но аз не съм само майка – имам нужда и от други стимули, за да мога да съм заредена с енергия и ентусиазъм за детето. А Пи определено имаше нужда от повече работно време. Противно на общоприетото схващане, и родителите са хора

Съзнавам, че за много деца адаптацията не протича толкова леко. Сигурно щях да гледам на целия експириънс по-различно, ако беше започнала да се буди нощем, ако отказваше да се храни, изобщо ако беше регресирала сериозно, но това така и не се случи. И сега понякога, като я вземам, говори „на бебешки“, но това обикновено бързо минава и започва да ме командори с обичайния си тон. Може би трябва да кажа, че през последния месец преди градината и през първите дни след тръгването, тя пи Бахови капки – специално приготвена за този повод комбинация, на която отдавам лекотата, с която преминахме този период.

В литературата друг признак за трудна или лесна адаптация е заболеваемостта през първите месеци след тръгване на градина. Засега е отсъствала 4 дни – два, защото направи ларингит, и още два, защото беше със сополи и преценихме да я закрепим малко вкъщи.

Сополите са си цяла отделна тема. Те според мен никога не спират, поне в първите месеци Тя така или иначе е склонна пролет и есен да е хремава по много седмици, затова не го намирам за необичайно. Миналия месец имаха скарлатина, но за късмет нас ни подмина.

Еми, засега толкова Има и още, основно моите разсъждения по темата, но не ми стига времето. А ми се иска малко да живне блогът. Липсва ми. Интересно ми е вие как мислите, зло или добро е детската градина за децата? Или както една позната доста крайно според мен твърди: „Детската градина е институция за деца, лишени от родителски грижи.“ Да или не? Нещо по средата?

Първо, за избора на градина. Той не беше особено труден. От една страна частните градини не са ни по джоба, от друга – мисля, че и Пи споделя това мнение – според мен има нещо здравословно в това децата да посещават държавни (т.е. за простосмъртни) градини и училища, поне докато са малки (начално образование). Частното училище/градина ми се струва като изолатор, от социална гледна точка. А ми се иска да се научи да диференцира, да бъде възприемчива и отворена за различното и различните, да се научи да бъде състрадателна, но и да се „оправя“, да разбере, че светът е „шарен“, има възможности за избор, но понякога се налага компромис и т.н. С други думи, кварталната градина ми се струва „нормално“ място, а частните такива, особено работещите по някакъв „метод“ – леко елитарни и изкуствени. Държа да отбележа, че не го казвам, защото гроздето е кисело; нито трябва да представлява критика към родителите, които разбират нещата по друг начин. Това се отнася за моето/нашето виждане и нашето дете. Бих се радвала, ако някои от методи на монтесорската или валдофрската педагогика, например, намерят приложение в кварталните градини, но докато това стане, не мисля, че специализираните градини са по-удачният избор.

Та, ще спестя малко предистория. Приеха я в кварталната градина по каналния ред – на първо класиране през м. май тази година. Градината е ЦДГ, няма яслени групи и затова имаше около 28 свободни места за началото на учебната година, което в сравнение със 4-те места в по-близкото ОДЗ поне увеличаваше статистическата вероятност да я приемат. Незнайно защо всички, с които говоря, предпоставят, че това е станало „по втория начин“. Пфт. Просто извадихме късмет, когато ни беше най-нужен.

За тази конкретна градина се знае, че разчита изключително много на родителски принос, което се оказа съвсем вярно. В началото бяха по две кутии блажна боя за катерушките в двора, сега вече е поставен ламинат в столовата и стаята с парите, които събрахме, по 100 лева на дете на първо време. 25 деца. С другата половина от парите купихме учебници (изд. Анубис – 15 лв. на дете) и играчки (към 780 лв.) – за моя огромна скръб от Джъмбо, но за това по-късно. Слава Богу, когато се повдигна въпросът да сменяме и дограмата с наши пари, Пи решително се намеси. Защото, извинете, то е за децата, ясно, няма лошо, но къде дреме Общината? О, между другото, получихме един списък с „хигиенни материали“, които трябва да набавим, включващи прах за пране, Медикс за това, Медикс за онова, тоалетна хартия, белина, какво ли не. Интересно.

На повечето деца им смениха матраците (не от общите средства), защото спят на тези старите, парцалените, от нашето детство. Ние не се включихме в общата поръчка, защото не исках да спи на дунапренен матрак, но поради нестандартните размери на леглото 135х65 см, съм силно затруднена да намеря подходящ матрак с кокосова вложка. Ако някой може да ми даде акъл, ще съм много благодарна <3

(Дотук добре. Започнах текста преди 2 седмици, така че ми е малко трудно да си хвана нишката )

Айде още малко по битовите подробности. Аз бях много против купуването на пластмасови играчки, но когато го обсъждахме във ФБ, някой каза, че от ХЕИ не разрешавали дървени, защото не можели да се чистят с дезинфектанти и представлявали по-голяма опасност от нараняване. Е, добре… щом ХЕИ казва… (макар че имам известни съмнения доколко отговаря на истината – защо в Монтесорските и др. градини играчките са основно дървени?) Това донякъде смекчи гнева ми към отговорните родители, но не мога да преглътна розовата тоалетка „за момиченцата“, както и кукли „русалка“ и подобни. Не смятам непременно, че играчките трябва да са унисекс (но е хубаво да има и такива), но съм абсолютно против налагането на джендър-стереотипи посредством разделянето на играчките на „момичешки“ и „момчешки“, както и предлагането на играчки, които затвърждават клишетата за половете. Например – жените са руси и кухи, облечени в розово, гримирани, лакирани и това им е основна цел в живота. Мъжете носят потници, карат багер и се оригват на бира. Може и да съм крайна малко, но при вида на „тоалетка“ и „камион за боклук“ това са ми асоциациите. Иначе нямам нищо против да има камиони, влакчета, кухни и кукли, ферми и т.н., но защо трябва да се казва, ти си момиче, ти ще си играеш с това, а момчетата – с другото. Демек, в етикетирането ми е проблемът. Всички играчки трябва да са всички. End of rant.

От друга страна си казах, че аз у дома ще купувам играчки и ще обяснявам живота в съответствие с нашите разбирания, но не мога да я гледам под похлупак. Рано или късно ще научи колко е шарено пред входната врата, и е по-добре от малка да може да диференцира и да прави сравнение. Освен това, след като съм склонна да интегрирам детето си в такава социална среда, ми е ясно, че не мога капризно да налагам разбиранията и желанията си на 48 други родители и техните деца.

Храната. Храната сигурно би била проблем за някои родители, но аз честно казано съм сравнително доволно. Михаела прояде в градината, преди това по цял ден я преследвах у нас с една купа супа, която често не изяждаше. Отдавам го на масовката, и че децата гледат от другите, но от първия ден ми казват, че там си изяжда всичко, а оттогава и вечер вкъщи иска да вечеря. Като изключим инцидентните кроасани и вафли (3-4 пъти за 2 месеца), менюто е разнообразно и включва плодове и зеленчуци. Струва ми се, че им дават повече бял хляб, отколкото е добре, но тепърва ще се задълбочавам в менюто. През първите два месеца грижите ми бяха съвсем други, и ми беше напълно достатъчно да знам, че тя там спи и яде – неща, които у дома са трудно постижими

Как преминава денят. Сутрин правят гимнастика, след това закусват. След това имат „урок“ и време за игра, или допълнително занимание. После обядват и спят (по 3 часа?!). Между 12.30-13.00 са по леглата, вдигат ги 15.00-15.30. Имат следобедна закуска, друг урок и евентуално пак допълнително занимание. После си ги прибираме Градината е до 19.00 ч., но нас ни помолиха да ги вземаме най-късно до 18.00 поне засега. Аз я вземам към 17.00.

Възможните допълнителни занимания са танци, приложно изкуство, художествена гимнастика, футбол и английски. Ние избрахме танци и приложно изкуство, защото тя има някой дефицити в двигателното развитие и фината моторика, които ние у дома трудно компенсираме, а английски, например, може и с нас да учи. (Откакто се е родила, у дома всичко се гледа на оригинален език, така че тя беше под 2-годишна, когато припяваше песничките на Мери Попинз. Не знам дали съм права, може би изхождам неправомерно от себе си, но живея с дълбокото убеждение, че децата учат езици „от въздуха“.)

Много ми е смешна тази работа с учебниците за 3-годишните. Имам чувството, че са излишни – децата и в свободен формат биха научили същите неща. Така изглежда е по-лесно за учителките, защото имат зададена тема/занимание и си карат по нея, без да се изисква много личен принос.

Учителките. Започнахме с една възрастна и една млада – и двете „с магистратура“ ROFL. След това възрастната се разболя (примерно? беше отвлечена от извънземни? кой да ти каже?) и дойде заместничка (другарката П.), we are all madly in love with Вчера питах, щяла да остане до края на годината, за после не се знаело. Дано да остане и за после. Молямолямолямоля. Тя е супер мила с децата, участва в игрите, въобще има отношение. Другата (другарката В.) е ок, но някои неща в отношението й доста ме смущават. (Когато става дума за детски учителки, мозъкът ми просто отказва да не ги нарича „другарката“ )

Например, другарката В. е bully. Когато на родителската среща се разбирахме по колко пари да събираме на дете, и една майка каза (а може би повече родители са си мислели), че не може да даде 100 лв. наведнъж, реакцията беше нещо от сорта на „ами добре, тогава другите деца ще си играят и ще участват в заниманията, а вашето ще стои отстрани като наказано“ ?!?!?! Толкова съжалявам, че съм socially awkward и не си отворих устата. Освен това непрекъснато ни „мотивира“ с фрази като „според мен децата заслужават (нещо си там)“. А според мен децата заслужават отношение и внимание, и тогава другите неща за опционални. Преди няколко дни ми намекна, че Михаела още няма нов матрак, а другите вече имали, и според нея… Cut it, lady! None of your damn business!

В началото се шегувах, че другарките са като Берлинската стена – никаква информация за детето си не можеш да изкопчиш от тях. Ако питаш, обикновено „всичко е наред“, „спи и яде“. В началото веднъж питах дали се кара с другите деца за играчки, но ми казаха, че не била конфликтна. Хубаво, де, ама аз по-иначе си я представям комуникацията с учителките. Има насрочена само една родителска среща годишно, в началото на учебната година. Както вече казах, I’m socially awkward, така че не знам как да се добера до желаната информация за детето си. Да не говорим, че в лицето на безспорния авторитет на другарките, непрекъснато се чувствам като сгафила ученичка и очаквам всеки момент да бъда порицана за някой родителски пропуск.

Толкова за днес Как се адаптира детето, за градинските сополи и прочее – ще прочетете във втората част от поредицата

Възможната майка

Аз съм лекар. Педиатър. Всъщност, строго погледнато, още не съм, но работя с деца, затова не знам как иначе да се наричам. По принцип съм много здрава, не падам лесно от разните вируси и зарази, които носят малките ми пациенти, но докато бях бременна, се разболявах буквално от всеки полъх. Затова, за сигурността на бебето в мен, прекарах много месеци в болнични. Иначе бременността ми беше прекрасна – всяка жена трябва да има такава бременност! Толкова се радвах на облия си корем, мързелувах и четях книжки, срещах се с приятели и се наслаждавах на грижите и вниманието им, сякаш знаейки, че животът в точно този му формат ми е за последно. За пръв път в живота си се чувствах съвършено добре в себе си и със себе си. Щастлива бях, леко ми беше. Мъжът до мен, таткото на нашето бебе, нощем в 2 свиреше Nothing else matters на корема ми, и наистина, nothing else mattered. Коремът не ми тежеше. Не се страхувах от промяната, винаги съм искала да имам деца, и нищо в това не ме плашеше. Още повече, че имах предимството да съм държала новородени, и да поназнайвам това-онова за грижите по тях. В 38-а гестационна седмица, в началото на месец август, фугирах банята. I rocked at being pregnant!

Знам, че майчинството има много „варианти на нормата” – има майки, които заобичват бебетата си в мига, в който ги видят и гушнат; има майки, които ги заобичват постепенно, с времето, когато ги опознаят, когато започне да изкристализира малката личност; има майки – като мен – които ги обичат от момента, в който видят двете чертички на теста. И всичко това е нормално, допустимо. Просто сме различни.

Когато за пръв път отидох на лекар, бебето беше само „точица”. На следващия преглед, в 7 г.с. вече имаше сърдечна дейност, беше голямо няколко милиметра. За мене си беше обаче вече човек. Говорех му вътрешно, разказвах му света, обещавах му да бъда „добра майка”, да не повтарям грешките на родителите си. Мислех си, някак наивно, че това ще е пътят към успеха. После разбрах друго…

… но не за това исках да пиша.

Докато бях бременна, трябваше уж да уча за изпит по детски болести. В медицината нищо не е напълно ново, само безкрайни повторения на едно и също, с надеждата, че този път няма да го забравиш след поредния изпит, че нещо повече ще ти остане в главата, всичко вече си го чел, в един или друг вид. Обаче този път просто не можех да се насиля да го правя. Не толкова заради прословутия pregnancy brain – бременното хормонално оглупяване, колкото заради тревогата, която се надигаше у мен с всяка глава от дебелите учебници – никой не е застрахован, тези неща се случват не само на пациентите ни, могат да сполетят и нас, и нашите деца… И за да се предпазя, за да не натоварвам с тревога бебето в корема си, се отказах от този изпит. Избрах да забавя кариерата си с година-две, в името на спокойствието.

Върнах се на работа малко след първия рожден ден на дъщеря ни. Не толкова, защото не можехме да си позволим финансово да остана в майчинство, или защото времето, прекарано с детето ме отегчаваше (напротив!), а защото знаех, че с всеки изминал ден се деквалифицирам, все по-трудно ще ми е връщането към науката, към пациентите, към дежурствата. Всъщност, това не се оказа съвсем вярно – за по-малко от месец си възвърнах знанията и рутината, но все пак – имах усещането, че не бива да чакам повече – трябваше да се зачисля за специалност, да започна да гоня дългосрочните планове – колкото заради самата себе си, толкова и заради бъдещето на семейството. Някак идва един момент, в който трябва да си стъпиш на краката, да имаш нещо стабилно, което да те крепи.

Не съм особено амбициозен човек, не преследвам позиция, титли и т.н. Просто си обичам работата. Искам да си я работя. Кара ме да се чувствам смислена.

Та, върнах се на работа. Михаела остана с татко си, за което завинаги ще съм му благодарна. Във време, в което „башинството” все още е непривично за нас – децата все още са отговорност на майките – той остана у дома да гледа дъщеря ни почти две години. Ходеше в офиса, когато аз не бях дежурна, но то не си е работа да се опитваш да свършиш нещо следобед към 16 ч. или в събота и неделя, когато всичките ти партньори почиват.

Това беше труден период за семейството ни. Всеки жертва много неща, за да може детето ни да поотрасне в дома си, с най-близките си хора, а не да бъде поверена на „лелички” и гледачки. Не осъждам този родителски избор, но за гледачка нямахме средства, на ясла ми се струваше противоестествено да я пратим, а когато опитахме – не я приеха. За да може татко й все пак да работи, през втората година започнах да давам нощни дежурства, макар че по закон имам право да не давам такива, ако имам дете под 6 годишна възраст. Това освободи малко повече време за офиса – преди и след нощно аз си я гледах, а той отиваше на работа. Понякога оставаше, ако изобщо не бях успяла да дремна, но често прекарвах целия ден след дежурството в някаква мъгла, опитвайки се да се грижа за нея, да не я карам да се чувства пренебрегната, да не нарушавам режима й, да отговарям на нуждите й. Не ни беше лесно, и често не успявах, често в края на тези дни и двете бяхме изнервени и едва дочаквахме вечерта.

Естествено, зад битовия план имаше и друг. Емоционален. Детето ми липсваше. И сега, когато вече ходи на детска градина и се адаптира добре (да чукам на дърво!), пак ми липсва. Все стискам телефона в джоба на престилката, очаквайки обаждане от градината. И аз й липсвам. Когато проговори, ми каза веднъж „Не искам да си дежурна, искам да си ми майка на мене.” Какво ли си мисли? Че като отида в болницата, някак изчезвам, ставам майка на тези бебета, дето ги е виждала, като ми е идвала „на гости” за някое изследване. В болницата колегите много я обичат, все питат за нея, все показвам снимки, така ми е малко по-леко.

И вината. Където и да съм, все се чувствам виновна. Виновна, че не съм неотлъчно до детето – макар да си давам сметка, че това дори не е необходимо и „здравословно”; виновна, че не оставам или рядко оставам след работно време да помогна на колега с труден пациент; виновна, когато все пак закъснея. Виновна, когато е болна, а аз се грижа за другите болни деца. Виновна, че съм уморена и не искам да я извеждам в парка, за да тичам по нея и да реферирам бой за играчки. Че пускам филмче, за да дремна на дивана. Виновна… Вече се примирих с това, сякаш в вградено качество на родителството. Една майка, и да не работи, все ще си намери за какво да се чувства виновна, особено в днешното време на mommy wars и съревнование коя е по-по-най-добрата майка.

От увлечението си по психологията знам, че е по-добре да си „достатъчно добрата майка”, не съвършената. Детето има нужда и да се фрустрира, и да се научи да толерира трудни моменти. Важното е да знае, че ще се върнеш при него утре сутрин, че ще го вземеш от градина, когато си казала; че го обичаш, когато си изпуска нервите, защото цял ден в градината е „слушало” авторитетите, и вечер вече не съумява да запази себеобладание…

Откакто съм майка, е много по-трудно да съм лекар. Не само, защото не ми остава време за четене, а и защото виждам детето си във всеки пациент, и себе си във всеки родител. Банално, знам, ама какво да се прави. Понякога вечер, в маршрутката, се моля Господи, нека това да ни подмине, нека да сме здрави… А денем ставам майка на всяко бебе; на недоносеното с дихателна недостатъчност; на детето с фаталната прогноза, на което сме безсилни да помогнем, и чакаме…; на детето, чиято диагноза не можем да открием; на това, което се нуждае от бъбречна трансплантация, на „домските” деца, които гушкаме, но когато ги оставим, те се разстройват още повече…

Рядко пиша или говоря за работата си. От уважение към пациентите си и техните семейства. И за да не се изкарвам някакъв герой, да не звучи мелодраматично, никой няма нужда от това. Не съм. Боли ме, но моята болка не заслужава да се спомене пред тяхната. Просто сутрин ставам и идвам тук и правя, каквото има да се прави. Но има и нещо друго. Понякога, като днес, всичко ми се струва толкова крехко, а аз – толкова безсилна… толкова уязвима и аз, без кожа сякаш, без прегради между мен и другите, за които съм избрала и съм била избрана да се грижа – тяхната тъга и техните надежди, техните страхове и тяхното облекчение – и мои.

Няма да стана академик. Мога да бъда само едно – майка на тези деца, и на техните майки.  Майка на Михаела.

Мило наше малко-голямо дете

Преди седмица стана на 3 годинки, или на 36 месеца, както аз още имам навика да пресмятам. Преди десетина дни ти взехме бибата, или по-точно дойде феята и ти добровиолно я сдаде. Оттогава имаме малко проблеми със спането, просто защото не знаеш как да се приспиваш без нея, което води до моето пребиваване в твоята стая нощем между 2 и 5. Rather begrudgingly, I’d say. ‘Щото после ставам в 6:30. Но не мога да ти се сърдя. Като вземеш на едно дете преходния обект, то започва да си иска майката. Естествено. Ще израстем и това заедно.

Иначе. Иначе, все повече се проявява лъвското в теб. Например:

Към сервитьора в пицария: „Много съм красива, нали?“, въртейки пируети и размахвайки роклята си.

Към децата в парка, когато пристигаш, провъзгласяваш самодоволно: „Ето ме!“ (На което едно момченце онзи ден отвърна: „Оф, ти пак ли си тук!“ – и аз, признавам си, прихнах )

Към мен: „Аз отивам баба да ми се порадва, но на теб ще ти е мъчно за мен.“ ))

Определено не ти липсва усещане за собствена значимост, и по-добре така. То неминуемо ще се поочука с времето, при срещата с реалността (а.к.а детската градина ), та не е моя работа да ти насвивам сармите. А детската градина дебне зад ъгъла, ей я на, няма и месец. На теб ту ти се ходи, ту не. На мен ми се струва много страшна цялата тая работа, но съм оптимистична. Не се тревожа, че не умееш да отстояваш себе си, а съвсем напротив. Макар че напоследък добре се социализираш, макар и в тесен кръг. Можеш да си играеш с часове с други деца, без да се сдърпате. На рождения ти ден цареше такава идилия (докато не се изморихте), че чак не беше за вярване.

Изобщо, страхотен рожден ден си направихме! Рада не успя да дойде, за сметка на това прати телевизията да прави репортаж за „леворъките хора“ (това си е чист евфемизъм . А какво по-подобаващо за един лъвски рожден ден от това да дават протагониста по тевелизията Или както каза Гогото, „не е лесно да си майка на знаменитост“. А баба ти каза, че никой няма да ни повярва, че не сме извлекли целия този багаж там специално заради репортажа. А си е вярно. Да знаеш, приятелите на майка ти и баща ти, са видна група ентусиасти. Още не знам как някой не ме наби за гениалната идея да повлечем 100 кг багаж, включващи манджа за 20-ина души, сгъваеми столове, куклен театър, две кутии конструктор, други подаръци, гигантска торта, завивки и други необходими за оцеляването в дивата природа неща… та, да помъкнем всичко това около километър нагоре по един баир към 11:30 по обед, в средата на август. Още веднъж сърдечните ми адмирации и благодарности към потърпевшите, които споделиха празника ни. You made our day, обичаме ви

А празникът беше съвсем истински! Тортата тази година беше от Baby Fly, и причините да ги похваля публично са няколко: Беше УЖАСНО вкусна. Питайте гостите Пристигна точно в часа, за който я бяхме поръчали. Това отгоре беше марципан, а не фондан, и аз лично безкрайно предпочитам. Импровизираха с украсата, защото на сайта нямаше макет на Червената шапчица, така че всъщност до последно не знаехме как ще изглежда, и според мен се бяха справили чудесно. И не на последно място, цената. Извинете, ‘ма поръчвали ли сте наскоро детска торта?! Пфт.

Аз трета година подред поддържам теорията, че и родителите са хора и затова рожденият ти ден е повод ние да се видим с приятелите си На теб ти е добре с големите, уйдисват ти на акъла, ама тази година имаше и Мони за компания. Догодина подозирам, че няма да ни се размине детският рожден ден, тогава ще му мислим.

Това лято успяхме да отидем и на море, за пръв път, откакто бях бременна с теб. На нас с татко ти ни беше жизнено необходимо. На теб ти хареса докъм 5-ия ден, когато явно повторяемостта на от-морето-в-басейна-и-обратно те умори, и започна да мрънкаш, че искаш да си спиш в собственото легло, и на Коко сигурно й е мъчно за тебе. Обаче имаме купища снимки на едно безкрайно нахилено дете. Водораслите, виж, те са страшни, имат зъби и ще те ухапят – въпреки всичките ни усилия да те убедим в противното За наш огромен късмет не се разболя, защото аз отказах да помъкна една торба лекарства от София. Заспиваше лесно, изтощена от слънцето и водата. Играеше си вечер с децата ма двора. Изобщо, всичко както си трябва за едно истинско море.

Иначе. Иначе говориш като отвинтена. Много малко бебешки думи са ти останали, и си отиват една по-една. Още понякога обръщаш сричките – нещо, което татко ти-класикът нарича „ликвидна метатеза“ – михикалка, шкакавал, Дара вместо Рада и т.н. Отови, затови. Но вече казваш първите си р-та – фрренски Обичаш да разиграваш до пълен припадък класически приказки – Снежанка, Пепеляшка, Спящата красавица и т.н., в които си ту принцесата, ту злата вещица. To die for. Или буквално да ти иде да се гръмнеш при 763-ото разиграване на Пепеляшка о_О

Имаме и малко проблеми с дисциплината. Сигурно аз не се справям добре, гонена от непрекъснатотот си чувство за вина, че работя и си „изоставена“. Ловко подклаждано от теб с реплики като: „Не искам да си дежурна, искам да си ми майка на мене.“ Сигурно не умея добре да ти поставям граници и да съм последователна. Аз си го знам, де. Търпя, търпя, и накарая взема, че гръмна. Татко ти май се справя по-добре, макар че в състояние да поставиш на изпитание и най-желязното нечие търпение. МРЪНКАШ. ХЛЕНЧИШ. Човек има чувството, че ще получи менингит, честно. Толкова ли е трудно да схванеш, че нещата могат да се искат и с нормален тон. И ако може с цели изречения, вместо „Сок!“

But my heart still skips a beat when I watch you sleep. Напоследък имаш доста много снимки спяща. Дали защото татко ти ми подари прекрасен фотоапарат за рождения ден (♥) или по-скоро защото осъзнавам, че бебешкото в теб вече съвсем се изплъзва, отстъпва място на характера и „искам“ и „не искам“ и „а, щооо?“ и само когато спиш, още прозира – такова едно, обло и меко, capable of accepting and letting go… Разни такива клишета, ама вече не ме е срам да звуча клиширано. Това да си родител  носи цял куп сюреалистични усещания, такива дето не подозираш за тях преди. И не можеш да обясниш с думи, които да звучат нормално, трезво, не-налудничаво.

Кой знае какво не съм написала, какво ще се сетя после, какво изобщо вече няма да се сетя, защото се променяш с дни… Преглеждам си ФБ статусите за цитати.

Онзи ден искаше да ти направя нещо от пластилин. Десетина пъти ти повторих да ми дадеш още, защото не стигаше, на което ти най-накрая троснато каза: „Добре де, ще ти дам, и няма да ме тормозиш повече!“ Иронията на това не ми убягва, защото преди около година се бях възмущавала от друго тригодишно, което май каза на баба си в парка „престани да ме тормозиш!“. И понеже родителите са природно осъдителни хора, естествено веднага си помислих, какви ли са тези родители, чийто тригодишно хлапе знае тази дума?! Веднага си представих една одосадена майка, неискаща да му обръща внимание, тази лоша майка, интересуваща се само от собствените си потребности Ех. Вярно, че на теб никой не ти казва у дома да не го тормозиш, но затова пък доволно често чуваш да не тормозиш котката ))

Та така, май е време да привършвам. Смеем се, караме се, треперим си, обичаме се. Растеш. И ние покрай тебе.

Щастлив рожден ден, big girl! Обичаме те.

мама & тати

***

ей там, зад облака

се скри луната.

отново.

пак.

~ M., 2г11м

Поредица Световни практики

Кенгуро-грижите в неонатологичните отделения (сп. МАМА 01/2010 г.)

(c) Marc Pomeroy, Licensed under Creative Commons

Навсякъде по света неонатологичните отделения са място на високоспециализирана и високотехнологична медицина. Може да се каже, че неонатологията е „висшият пилотаж” в педиатрията. Бебетата с много ниско рождено тегло или тежки вродени заболявания, за чийто живот се борят лекарите, стават все повече. Това се дължи основно на все по-големите технологични възможности и все по-добрите медикаменти, с които разполагаме, което позволява дори на бебета, родени в началото на шестия месец от бременността и с тегло много под 1000 грама да оцеляват извън майчината утроба.

Техниката, медикаментите и уменията на специалистите обаче не са достатъчни. Това, което често се забравя, е големият псхически стрес, на който са подложени както самите недоносени бебета, така и родителите им. И макар че активното лечение безспорно е на първо място, в повечето неонатологични отделения в Европа и най-вече в САЩ (82%)се полагат все по-големи усилия да се осигури и някаква степен на емоционален комфорт на малките пациенти и техните майки и бащи.

Така например на много места достъпът на родителите до децата не се ограничава (през цялото денонощие). Има възможност кувьозите да бъдат отделяни чрез завеси или паравани, така че всяко семейство да получи в някаква степен лично пространство. Родителите са запознати в детайли с всяка една процедура и всеки един медикамент, който се прилага при лечението на децата им, а също така имат възможността да участват във всекидневните грижи като смяна на пелени и хранене. Много от тях споделят, че отделението им е станало като „втори дом”, а персоналът – второ семейство”, тъй като недоносените бебета прекарват там средно около 50 (а в някои случаи и много повече) дни след раждането си. Но това, с което се отличават най-добрите неонатологични отделения, са „кенгуру-грижите”.

Кенгуру-грижата е техника, при която новородени, най-често недоносени бебета, имат директен физически контакт с родителите си, кожа до кожа. Този метод има не само емоционални предимства, тъй като се възстановява и укрепва преждевременно прекъснатата връзка между майката и детето, но и доказано благоприятен ефект върху обективното състояние на децата. Кенгуру-грижите са подходящи дори за бебета на апаратна вентилация, за бебета с екстремно ниско рождено тегло и са съвместими с повечето рутинни медицински интервенции. Кабелите, мониторите, сондите, венозните източници и друга технология, необходима за проследяването на състоянието на бебето, не пречат на провеждането на кенгуру-грижите. Родителите могат да се сменят и според преценката на лекарите бебето може да прекара между 2 и 16 часа на ден в пряк физически контакт с майка си и/или баща си.

Ето накратко предимствата на генугуру-грижите според проведените изследвания.

За родителите:

-         По-добра и стабилна емоционална връзка с детето;

-         По-голямо количество кърма, двойно повече случаи на успешно кърмене и по-продължителен кърмачески период;

-         Гърдите и кожата на майката физиологично откликват на температурните нужди на бебето;

-         Психическа стабилност, повишено чувство на самоувереност, компетентност и удовлетворение от ролята на родител.

За недоносени бебета и бебета с много ниско рождено тегло:

-         Нормализирана телесна температура, дихателна и сърдечна честота;

-         Кърмата е лесно достъпна и усилва имунната система на бебето;

-         Контактът с майката действа успокояващо, което намалява стреса и кислородните нужди;

-         По-добро наддаване на тегло;

-         Положителни ефекти върху умственото развитие на бебетата;

-         По-малко вътреболнични инфекции, усложнения или заболявания на долните дихателни пътища;

-         Спокоен сън;

-         По-кратък болничен престой;

-         Вероятно намален риск от синдрома на внезапна детска смърт;

-         Нормализиране на растежните криви на недоносени деца;

-         Положителен ефект при колики;

-         Възможен положителен ефект върху развитието на двигателните умения.

В известен смисъл кенгуру-грижите имат благоприятен ефект върху цялото общество поради по-краткия болничен престой, занижените нужди от скъпоструващи медикаменти и медицинска техника, понижена перинатална смъртност и по-ниски разходи за майчино и детско здравеопазване.

Всички тези твърдения са доказани в поне едно, а в повечето случаи и в повече научни изследвания и кенгуру-грижите са възприети като златен стандарт в над 200 неонатологични отделения по света. Остава да се надяваме, че скоро и България ще последва световните практики, за да има повече щастливи родители и бебета.

————————————-

За съжаление повечето снимки от flickr са „All Rights Reserved“, но можете да ги намерите, като потърсите „kangaroo care“ Аз нарочно търсих снимка с много малко бебе и татко, за да покажа колко много контрастират действителностите…

Когато се запознахме, беше на толкова минус десет

Много ми е мъчно, че днес не сме заедно, ама пък зайците кой ги пита кога любимите им имат рожден ден

Аз съм щастлива жена, защото

Двете с Мишката сме щастливи, че си нейн татко, защото не познавам по-отдаден баща от теб, който да не се дърпа от „женска работа“   Двамата с теб правим безспорно хубави бебета!

След почти десет години, благодаря ти за разбирането, за прошката, за оставането, когато е по-лесно да обърнеш гръб, за надеждата, за търпението…

Днес искам да ти кажа две неща:

и

Обичам те. Ti amо ♥

За следващите десет!

Ами така. Аз май не съм писала от рождения ден. Лошо. Сега не знам откъде да започна. Вече една година не мога да свикна това дете колко много говори. С цели изречения, все по-правилни граматически. Само „р“ и „л“ са трудни, ама има време. Все ми се иска малко по-дълго да говори на бебешки. А не „махни се оттам, пречиш ми да гледам“… Но явно това ни чака.

Снощи в пристъп на умиление гледах съвсем бебешки клипчета и снимки. Кога беше чисто ново бебе… такова странно усещане… хем като че ли беше вчера, когато си живеехме двете с нея по цял ден в един фотьойл – тя яде и спи, аз гледам „Васко да Гама от село Рупча“ … хем вече съм го забравила това бебе… ръцете ми не помнят колко беше малка… Много хубаво гушкане пада още обаче. „Мамо, дойди тук! Да четем!“ И четем. Франклин, приказки. Или гледаме „Ну кабади“ по 100 пъти една и съща серия. Гушкам я и ми мирише още на бебе.

Ходим нонстоп на театър. Вече сме гледали „Трите прасенца“, „Лунната стая“, „Приказка за елфи“, „Маугли“ и „Питър Пан“ (= Питън Пан) в кукления. „Снежанка“ в театър Възраждане и „Мечо Пух“ в Младежкия. Не знам на коя от двете й доставя повече удоволствие. Честно, хора, човек трябва да има деца, за да има легитимно оправдание за нещата, които вече не му отиват на възрастта

Понякога мрънка. Повече или по-малко Предпочита аз да правя неща вместо нея, вместо да си ги свърши сама. Например, от какъв зор трябва да се пресегне да си вземе сока, след като може да събуди мама да го подаде. По този въпрос още не сме се разбрали. И по въпроса за носенето. Вчера искаше да я нося и аз казах ок, ама тогава няма да купим бонбони-мечета. Тя помисли, повървя, уж клонеше към бонбоните, накрая вдигна ръце и каза „нóси без бонбонки“. Еми, ок.

Заспиването е драма от няколко дни. Уж знае, че ще се спи: „Миши г’еда А’тон и после спинка“ (има едно детско за Антон в 9 без 15 по ДжимДжам), хем като свърши Антон и като подпали това дете моторетката, преследваме се по цялата къща. После се почва сок искам, да пишкам искам, да кажа на Коко лека нощ искам (нищо, че по цял ден ходи да ръмжи на котката), да кажа на тати чао, това искам, онова искам, пей сега песнички, ама не така, иначе… АРГХ! Като я паркирам най-накрая, не знам какво прави, ама не заспива веднага, нещо разказва на куклите, чете книжки. Леглото е пълно с кукли и книги. Онази вечер бяхме на гости и бяхме оставили една от близначките да я гледа. Чухме се по телефона, каза си детето „аз се измо’их и искам да спинкам вече“, ама после до 11 часа е приказвала нещо. И на лампа спи от известно време, а като малка не спеше. Сигурно, за да може да вижда какво чете на куклите

Много смешно говори по телефона: „Ало, тати, да купиш ягодово мийако и бананово, и шоковадово; и шоковадово ийце и айде, чао!“ На мене понякога ми казва, че иска да ме гушка. Не ни е налегнал Едип още, гледам да се наслаждавам на последните седмици, в които още съм на почит

Вчера минаваме покрай някаква витрина, на която пише „МОД“ и тя обяснява: „Това е М, а това е О, а това какво е?“ Надявам се, че това означава, че скоро няма да чета за 38 последователен път „Хензел и Гретел“. Аз пък тази приказка все не я обичах, много страшна ми се струваше, как така ще си пратиш децата в гората, а на нея много й харесва. Ние четем някаква адаптирана версия ето оттук. Изобщо, всякакви вещици са много на почит.

Иначе се забелязва напоследък изумителен скок в способността да си въобразява. Никакви играчки не са необходими, може да си въобрази всичко във всичко. Например мъкне една термокутия за бебешки шишета и я нарича „подаръкът“. Това било подарък за бебето й. Тършува из достъпните шкафове и си играе с празни буркани, кутийки и въобще каквото намери. Язък за специалните играчки, дето май повече заради себе си ги купувам. Музиката е голяма мания, знае всички песнички наизуст, новите научава светкавично. Не че искам да й се бъркам отсега в изборите и увлеченията, но ако някой ден не прави нещо на сцена, ще съм изумително изненадана о.О

Култови лафове напоследък:

***

Един ден дълго се опитва да пишка права, аз обяснявам, че не става и защо не става. Тя си занесе гърнето в банята. След малко: „Мамоооо, напишках се.“ На следващия ден заявила на баща си: „О, не! Не може да бъде! Нямам пишка!“

***

Разхвърляла навсякъде обувките от шкафа. П. й се кара:

- Защо вадиш обувките? Прибери ги веднага!

- Не мога. Тъжна съм.

+++

Опитвам се да си спомня кога ми беше най-трудно с нея. Може би втората зима, когато нищо не разбираше, а всичко искаше и искаше непрекъснато да участвам във всички занимания. Не съм сигурна, всъщност. Сега се заиграва много сама, може да откара час – час и нещо. Обаче попилява къщата в процеса, вади, крие, после нищо не мога да намеря и само ходя по нея да подреждам. Това е цената на спокойствието Но като цяло е много сговорчива, лесно и приятно се живее с нея. Да порасне още малко, да можем да правим разни арт-занимания заедно, съвсем ще заспи положението. Онзи ден бяхме на РД на М. и тя го ухапа(!) по бузата. Защото й пречел. Не беше красиво наказанието, но наложително. Сега репетира да казва „моля, М., не п’ечи ми“ вместо да хапе.

Много й се ходи на детска градина. Сега ще видим какво ще стане, драматично е положението с местата. Но и за нас е жизненоважно направо, защото почти не се виждаме с татко й. Аз се прибирам, той излиза и обратното. Като тръгне на градина, поне ще може да ходи в нормално време на работа, и да се виждаме вечер като семейство.

Нещо започвам да си мисля, че тая работа да си приятел с децата си няма да стане. Поне не сега и не с моето дете. Чупи едни лъвски стойки, съска, ръмжи, иска да си мери силите. За обясненията е избирателно глуха. Установих, че се успокоява, като й наложа някакво наказание, тайм-аут обикновено. Обаче на мене ми е много смешно и често не мога да остана сериозна. Или пък ме е докарала до пълна лудост и са ми неадекватни реакциите, почти истерични. Не се харесвам така. Най-добре се получава, когато съм вътрешно спокойна, но го играя ядосана за пред нея

Еми, така е. Искам да мога да спирам времето и да го консервирам по някакъв начин за после.

We love you, kid. How much is too much?

неделя, о6.02.2011 г., слънчево

фърфалак на видима възраст 2,5 год. и тегло 13-14 кг + зимни дрехи и майка му се опитват да се придвижат от младежкия театър на дондуков до коста на кракра

- искам пак на м’адежкия театъл и искам да гуша мечо пууух и бухала, и кенга, и бебето лу, и п’асчо; искам паааак на м’адежкия театъл и искам…

- пак ще дойдем, мамо, ама те сега вече са си тръгнали актьорите, някой друг път пак ще дойдем. хайде сега, дай ръка, че ни чакат.

- искам паааааааак на м’адежкия театъл… искам да ме носиш!

- не мога да те нося вече, мамо, много ми тежиш, ти можеш да ходиш.

- нееее, искам да ме носиш! – и хуква в обратната посока. – не ме дълпай за качулката! искам сок! искам близалка! искам да гуша Зоуи и Ането.

- нали там отиваме, хайде, ще ги гушиш.

- неееееееее, нóси ме! (прави опит да полегне в калта с лилавото палтенце)

нося я от пресечката на будапеща до кръстовището с левски, където я стоварвам и й обяснявам, че сега ще ходи и толокоз. тя отново се опитва да полегне, но след като вижда, че съм непреклонна, ме поглежда омерзено и заявява:

- аз пък искам да бъда с тати.

- еми хубаво, ама сега си с мене. хайде, тръгвай.

известно време върви до мен или по-скоро се тътри, но все пак. в градинката пред народна библиотека отново вдига ръце да я нося. докато я нося, нарежда:

- оф, тежко ми е така. (има предвид, че й е неудобно)

премествам я от другата страна. тя се тръшка и ме дере по лицето. аз й обяснявам, че съм й сърдита и няма да говоря повече с нея, щом прави така. тя започва да се друса в ръцете ми, хленчи. след малко:

- ‘няуай.

- извинена си. сега ще повървиш ли малко?

- не, мама носи!

през цялото време имам видения на майки, които влачат опъващи се деца по улиците и ги заплашват с какви ли не санкции, вкл. с физическа разправа. изведнъж ги чувствам изненадващо близки, от което леко се сепвам. влизаме в коста. връчвам я на Ма’ин и му казвам, че трябва да я спаси от мен. сядам в едно кресло и повече не ставам оттам. Ането я забавлява около 25 минути, след което й се изчерпват ресурсите, и Мих’ела започва да търчи насам-натам с фалцетни крясъци и да обикаля масите. изпитвам известни угризения, но това не ме мотивира особено да упражнявам контрол над детето си. вадя от чантата течност за сапунени мехурчета, която тя щедро разлива по пода. тръгваме си. щателно опипва най-мръсните места в автобуса, например гумите около прозорците, след което демонстративно си облизва пръстите. вече съм се примирила, че ни предстои посещение в инфекциозна в близкото бъдеще. по пътя минаваме покрай баба и диди да си вземем нанито и цялата пасмина плюшени играчки и майка ми нарежда „ама ти защо пак я носиш…“ и я инструктира да върви до мен и да слуша. минаваме през магазина за сок, където тя се устремява към стратегически поставените ниско шоколади и заявява „едно мауко шоковадче може!“ и преди да реагирам, го нагризва. после преминаваме през приспивния ритуал – сок, нани, биба, червената шапчица, мила моя мамо, зайченцето бяло, уит май хендс, още сок, миш, миш, миш, завий ме, ама и крачето ми завий и т.н.

déjà-vu, anyone?

п.п. апропо, защо никой в тая държава не може да направи една читава драматизация на Мечо Пух?