БГ болниците – the Bad & the Ugly (II)

The Bad

1. Условията, то е ясно. Не че не се изтрайва, но когато и без това си на ръба на силите си, можеш да спиш само седнала, не си яла нищо от седмица или две… леглата с матраци от изкуствена кожа, от които се будиш по осем пъти на нощ, плувнала в пот, ВИП стаята с колониите мухъл по тавана, общата баня за десет пациентки… абе, мила родна картинка… Разбира се, Токуда винаги е вариант. Леглото е с дистанционно, храната е дори вкусна, седалката на тоалетната се топли Срещу 600 лв. за три дни. Ахъм.

The Ugly

1. “Системата”, така наречената, която подлага пациентите си на нечовешки изпитания. Представете си, че се намирате в специализирана болница, защото бременните ги лекуват в такива. Обаче имате проблеми, които на пръв поглед изглеждат несвързани с бременността. И понеже болницата е специализирана, в нея работят само акушер-гинеколози. И анестезиолози. И акушерки. И дотам. Нефролог? Кардиолог? Прост интернист? Nada. Някой да ви види на ехограф? Ама разбира се, можем да видим бебето. Обаче ако някой трябва да види вашите бъбреци, разходете се, моля ви, през целия град и обратно до еди-къде-си, както сте си с отоците, контракциите и киселините. Резултатът? Ще повръщате в лехичките на Александровска болница.

2. Производно от горното + медийната истерия, че “всички лекари са убийци” = никой не смее да поеме отговорност, или дори да ПОМИСЛИ върху казуса ви. При най-малкия намек за проблем, настъпва паника. Така нареченият колегиум (група лекари се събират, за да допринесат с опита и знанията си за професионална дискусия по заплетен случай и да излязат с “експертно становище”) се оказва сбор от паникьосани не-професионалисти, които след десетминутно съвещание учтиво ви молят да си потърсите друга болница, за да не им създавате неприятности. Следователно се паникьосвате и вие, семейството и приятелите ви, въпреки че сте лекар. Диагноза? Nada.

3. Производно от горните две – Токуда се оказва единствената МБАЛ (многопрофилна болница), в която могат да се погрижат за комплексните ви нужди. Срещу горепосочената сума, защото специализираната болница вече е изяла пътеката. Там ви казват, че сте на практика здрава и можете да си отидете вкъщи или да поостанете на хотел, ако ви влече. Не са съвсем прави, но все пак са по-близо до истината, че няма да умрете в близките няколко дни.

4. Тясната специализация ебава майката на медицинската компетентност. Аз мога и сама да си диагностицирам белодробния оток и да помоля някоя приятелка да ме преслуша, когато ми идва на свиждане, но пациентите по дефиниция рядко са лекари. Мога и да си намеря диагнозата за пет минути в уикито, ама не ми е работа, нали?

5. Патерналистичният подход в медицината. Drives. Me. Insane.

- Ти сега да дискутираш ли искаш или ме питаш за мнението ми? (Аха, да дискутирам искам. Нещо против?)

- Дръж се като пациент, сега не си лекар. (Тц. Не мога да престана да знам, каквото знам, и да мисля, само защото съм имала неблагоразумието да се превърна в пациент. Ако, впрочем, ми бяхте позволили да помисля малко, вероятно нямаше да вдигнем цяла София и половин България на ура.)

- Да ми влизат в стаята, без да се представят, да ми говорят на “ти”, да ми викат “мойто момиче” и да ми натрапват личното си мнение какво следва да направя в моята ситуация, демек да си махна бебето, ‘що да се опитваме да го лекуваме като ще си направим друго, нали.

- И аз знам какво е да има казус, да не си виждал такова чудо никога в живота си, да си специализант, да имаш нужда да се обучаваш. Затова го разписвам онова листче, на което пише, ние сме база за обучение блабла. Ама знам как можеш да се обучаваш дискретно и с респект към страданието на пациентите. НЕ така: десетина+ непознати лекари в малка стаичка, пациентката току-що е научила, че бебето й е тежко болно.

- Гледай к’во нещо, аз такова никога не съм виждал.

- Аз съм виждала, ама беше умряло вече.

Yeah. Thanks.

6. Минаването на визитация “по листата”. Разбирам, че е празник и има трима дежурни за цялата болница. За какво ми назначавате изследвания, след като цял ден няма кой да ги види? Аз не мога да си представя така да си върша работата. Вие защо можете?

Еми, т’ва е. Струва ми се, че няма нужда от further commentary.

БГ болниците – the Good, the Bad and the Ugly (I)

Трудно се говори за това, което ни се случи, но когато започна да си губя съня от профучаващи през главата ми изречения, значи е време. Не знам дали се дължи на годините нощни дежурства или на някаква много яка психическа самозащита, но спането ми се удава винаги и навсякъде, независимо от обстоятелствата. Та, дори и през тези три седмици на обикаляне по всички софийски болници и несигурност какво се случва с мен и бебето, не си загубих съня. Сега обаче съм у дома и нощем наративът започва да се ниже в безкрайни изречения, които искат да бъдат написани, и прочетени.

И така, да започнем с нещо по-лесно. Нещо, в което съм експерт така или иначе. Болниците. The Good, the Bad and the Ugly. С изключение на едно име, I won’t be naming names, защото всички се държаха много мило и загрижено с мен, независимо от всичко останало. Не знам дали факторът, че съм лекар, е натежал, но като цяло не видях лошо отношение и към другите пациенти.

The Good

1. Тя. Д-р Виолета Стратиева от I САГБАЛ “Света София”, отделението по патологична бременност. Нашият ангел, макар че не си падам по подобни сладникави определения, но просто няма какво друго да кажа. Завършила е 3-годишна специализация по фетална медицина при водещия специалист в областта в Лондон. Тя се появи свише в момент, в който не знаехме накъде да се обърнем, а състоянието ми не позволяваше пътуване в чужбина. Бебенцето ни имаше фетален хидропс, вероятно вследствие на някоя от многото вирусни инфекции, които изкарах в началото на бременността. При една форма на хидропс, причинена от парвовирус B19 – обичайно безобидна инфекция, протичаща при децата като  “пета болест”, хидропсът на бебето се лекува успешно в над 85% от случаите с интраутеринно кръвопреливане. Д-р Стратиева направи за нас нещо изключително в българските условия и кръвопреляхме бебето на 11.04. За съжаление процедурата беше изключително трудна поради напредналия процес и лошите показатели на бебето, които сочат, че вероятно не се касае за изолирана парвовирусна инфекция, а за нещо по-комплексно. (Надявам се на получим яснота от хистопатологичното изследване, макар че в много случаи причината не може да се установи.) Спокойна съм, защото знам, че направихме всичко възможно за бебето си. Всичко, което щяхме да направим и в Берлин, например.

Когато бебчето почина и аз вече бях толкова изморена и измъчена, че просто исках второ секцио, тя ме убеди да го родим вагинално, за да си запазим опциите за друго дете в близко бъдеще; и направи всичко възможно, за да родя по най-щадящия за мен начин. She made a nightmare so much more bearable. Не знам без нея какво можеше да преживеем, най-малкото щях да си отнеса секциото за по-лесно. Благодарение на нея имах възможността да подържа бебето и да имам усещането, че не съм просто интересен “казус”, а човешко същество, чиито чувства и преживявания са уважени и зачетени. Тя ме изслушваше и разбираше чисто емоционало, а емоциите са доста екстремни в такава ситуация. Мисля, че и Петър може да потвърди това.

Преглежда в МЦ “Света Петка” в XX ДКЦ и по нищо не отстъпва на водещите ехографисти в областта на феталната морфология, но с “екстри”, защото освен професионалист е и невероятен човек с истинско отношение към пациентите си.

За съжаление това е единствената точка в тази категория. Или поне единствената, за която аз сега се сещам.

dead baby mama

в този живот,

в който нищо вече не е мое

 

разпознавам

само

мъжа

детето

червения диван от ИКЕА

 

не разпознавам дори

собственото си тяло,

което скоро

с нищо няма да напомня за теб

 

единственият дом,

който някога си познавала

От архивите: Rooming In

С бебето или без бебето непосредствено след раждането?

Всъщност този въпрос е дълбоко личен, независимо от различните теоретични аргументи в подкрепа на единия или другия подход. Все пак, добре е да го обмислите, защото може да се наложи да вземате някои предварителни решения в тази връзка. С изключение на една софийска АГ-болница, всички други предлагат три варианта на „съжителство”, при условие, че вие и бебето сте здрави – да споделяте една стая с бебето през цялото денонощие (евентуално с още една майка с бебе), да прекарвате деня с бебето, но нощем да го оставяте в детското отделение, за да си починете, или бебето да е отделено от вас, като можете да го виждате по всяко време и да ви го носят за кърмене/хранене на всеки три часа. В някои случаи можете да сте с бебето си само в така наречена ВИП-стая срещу допълнително заплащане, и това е именно една от подробностите, които трябва да проучите предварително, и които могат да окажат влияние върху избора ви на болница.

Не мога да скрия, че за мен самата вариантът, в който ще съм отделно от бебето си, изобщо не е приемлив, но добре знам, че всеки избор има както предимства, така и недостатъци. Нека да се опитаме да ги разгледаме обективно, доколкото е възможно това.

Един от най-силните аргументи за „съжителството” на майката и бебето в родилния дом, е емоционалният комфорт на новороденото. За да преживее по-лесно стреса от раждането и адаптацията към света извън утробата, то се нуждае от нещо познато, нещо, за което психиката му да се „закотви” и което да му носи усещане за сигурност и спокойствие. А единственото, което бебето познава до този момент, е майката. То познава гласа и мириса й, а нищо не може да имитира по-добре уютното и топло пространство в корема на мама от прегръдките на мама. Освен, че по този начин (чрез много физически контакт от самото начало) се стимулира ранното изграждане на стабилна връзка между майката и детето (на всички нива – емоционално, психическо, физическо), това е и една от предпоставките за успешен старт в кърменето. Тъй като сте непрекъснато с бебето си, вие можете да отклинете на по-субтилните знаци, че то иска да суче (например примляскване, въртене на главичката, изплезване на езичето, засмукване на ръцете), а не да чакате да се разплаче, за да ви го донесат да го накърмите – плачът е късен признак за глад, а има опасност вече изнервеното гладно бебе да суче по-кратко време и да не успее да засуче правилно. Освен това получавате възможност да се опознаете в защитена среда, където винаги има към кого да се обърнете за помощ (или в идеалния случай би трябвало да е така), ако нещо с бебето не върви или ви плаши. Ще се научите по-бързо да тълкувате плача му, да разбирате от какво има нужда и ще се нагодите един към друг, така че когато се приберете у дома да не обикаляте стреснато около кошчето на малкото непознато извънземно, което сте си донесли от болницата. Наистина, не подценявайте момента на сближаването – това далеч не се отдава лесно на всички майки (и бебета) и може впоследствие да вгорчи много първите дни и седмици у дома. Използвайте пълноценно времето в болницата, където освен да кърмите и гушкате бебето си, нямате никакви други задължения. Дори и в идеалния случай, у дома все пак ще се наложи да миете чинии, да пускате пералня, да се грижите за потребностите на дручите членове на семейството, било то и само таткото. Като се сумира с недоспиването и хормоналите промени след раждането, това лесно може да ви дойде вповече, защото малкото същество се нуждае от вас буквално, за да оцелее, а това е немалка отговорност. Моето мнение е, че колкото повече време прекарвате с бебето си непосредствено след раждането му, толкова по-голяма част от този стрес можете да си спестите.

Разбира се, отсрещната страна също има аргументи, а именно, че след раждането е важен емоционалният и физически комфорт на родилката, а бебето така или иначе не разбира много, защото се буди само, за да яде. Някои майки предпочитат да си починат, особено ако са преживели тежка бременност и дълго раждане. Те смятат, че е по-важно да съберат сили в болницата, където за децата им се грижат професионалисти, за да могат после у дома да им се посветят пълноценно. Нищо не може да се каже против този ред на мисли, особено защото научните доказателства в полза на едното или другото са оскъдни.

В много племенни общества бебето никога не се отделя от майката в периода, непосредствено след раждането. На остров Бали, например, докато не навърши шест месеца, бебето никога не се оставя, то винаги е в ръцете или на майка си, или на някой друг от разширеното семейство. Трябва да отчетем, обаче, че ние не живеем в такова обшество, и културния контекст, в който отглеждаме децата си, е съвсем различен. В западноевропейските болници от шейсетте години на миналия век насам бавно се е наложила практиката „rooming in”, което означава, че стига да са в добра кондиция, майката и бебето са заедно в една стая, като към тях може да се присъедини и бащата и/или друг член от семейството.

Може много да се спори, както много се спори сред майките по всички въпроси, които засягат новороденото човече, за което искаме само най-доброто. Не може да се каже, че тези спорове са напълно излишни, стига да се водят с доброжелателен тон, защото „някъде в спора се ражда истината” или поне се научаваме да разбираме по-добре другите и да се отнасяме с по-голямо уважение към избора им. В крайна сметка обаче, това са дъбоко лични решения, които всяка майка и всеки родител взема не само въз основа на собствените си разбирания а често и въз основа на собствените си възможности, емоционален и физически капацитет в даден момент. Независимо от огромната отговорност, която безспорно носим като родители, повечето бебета порастват като добре адаптирани, психически здрави възрастни, независимо дали през първите три или пет дни от живота си са били плътно до майките си или не.Затова не мога да дам „правилен” отговор на въпроса, поставен в тази статия, мога само да ви окуража да го огледате от всички стани, да се информирате и да вземете решението, което ви се струва най-подходящо за вас в конкретния момент, без да се страхувате, че то ще има необратими последствия върху целия по-нататъшен живот на детето ви.

Първа публикация в сп. МАМА, 12/2009

Dear baby,

Смятам за уместно да ти кажа това-онова за бъдещето… или поне за моята представа за него И малко предистория.

С татко ти знаем за теб от 22.11., което по някаква случайност е рожденият ден на Миленка, и на мен ми харесва да си мисля, че това е добър знак Освен това било рожденият ден и на Марийчето Yay for fairy godmothers

За разлика от предния път, обаче, светът не научи за теб моменталически в рамките на работния ден , а на час по лъжичка и твърде избирателно. Харесваше ми да те пазим за нас си, и даже изпитвах известно нежелание да те споделям твърде.  Първо те заведохме на Хисар и се поплацикахме в радонова минерална вода, така че ако има нещо – да си знаеш После Мишката ни донесе от градината милион и един вируси, така че двете с теб боледувахме усърдно през първия триместър, поне 3-4 пъти. Сори за което. После пожънахме разнообразни, очаквани и неочаквани реакции за появата ти, които ще станат част от семейната митология В крайна сметка, “всички много се радват, дори и да не си е проличало”

Различно е с теб. Със сестра ти имах внезапна и мигновена връзка още от момента на двете чертички на теста за бременност. Ти ставаш реалност много по-бавно… Дали защото не се отдадох на съзерцание вкъщи, а не съм спирала да работя; дали защото Мишката заема голяма част от мислите и чувствата, а и от времето ми;  дали защото таква е участта на вторите деца,  да бъдат малко неглижирани… Макар че аз това го наричам benign neglect – от много родителско вторачване никое дете не е прокопсало За разлика от миналия път, обаче, когато на практика не ми личеше до средата на бременността, този път имам шкембе от 11 г.с. Е, хората твърдят, че е видимо само за мен, но все пак. Престилките ми не се закопчават, бременните панталони са ми широки, а обикновените дънки – тесни.

От около седмица ми се струва, че те усещам да се обаждаш, с онзи типичен бебешки морзов код. Може би реализацията, че си истинска (поне така твърди д-р Марков, че си момиченце), убягва на съзнанието ми, защото води със себе си реализацията, че в един момент ще трябва да те раждам/е. И се зараждат едни дилеми… над които имам още достатъчно време да пофилософствам

Сега малко в перспектива Очакваме те около 28-и юли, което поне гестационно те датира като Лъвче. Или както казва дядо ти: “Ще си отглеждаме зоологическа градина”. Не знам дали перспективата за две Лъвици е по-плашеща или радваща родителите, но и не съм сигурна, че комбинацията от Овен, Близнак и Лъв е благодатна за отглеждането на дете от зодия Рак. Така че, мисли му, като си ни избрала точно нас

Мишката е запозната със съществуването ти и по своему е трогателно грижовна (към мен). Детето, което до след 3-ия му рожден ден носехме навсякъде,  сега (почти назидателно) декларира, че “не трябва да ме носиш, защото ще изпадне бебето” и нито веднъж, дори и в най-големия зимен студ не е направила фасон, че иска да я нося. Спрямо тяб има по-скоро сдържани емоции. Може би все още те възприема като абстракция, но и това се променя с нарастването на шкембето. Аз честно казано предпочитам така, бих се стъписала от прекомерна радост или отрицание.

Сега за протокола – 17w1d today. Дано да ти е уютно в мен

С обич,

мама, тати, и Миши

4+1

Колко е хубаво да събудиш усмихнато тригодишно, рошаво, сгушено, миришещо на “други места”… и докато го обличаш, да му пееш… една чудесна песничка//щурче ми подари (2)… и то да ти припява… and all is good.

***

- Мамо, а бебето родило ли се е вече?

- Не, още не. Много е мъничко още. Трябва да порасне и като ми стане голям коремът, тогава ще се роди.

- Аз искам… Не! Аз съм си поръчала сестричка. Ама искам и братче.

Татко й надава ухо:

- Какво, какво?

- Ние с мама си разговаряме!

***

Rooming-in?

сп. МАМА, 04/2010

С бебето или  без бебето непосредствено след раждането?

Всъщност този въпрос е дълбоко личен, независимо от различните теоретични аргументи  в подкрепа на единия или другия подход. Все пак, добре е да го обмислите, защото може да се наложи да вземате някои предварителни решения в тази връзка. С изключение на една софийска АГ-болница, всички други предлагат три варианта на „съжителство”, при условие, че вие и бебето сте здрави – да споделяте една стая с бебето през цялото денонощие (евентуално с още една майка с бебе), да прекарвате деня с бебето, но нощем да го оставяте в детското отделение, за да си починете, или бебето да е отделено от вас, като можете да го виждате по всяко време и да ви го носят за кърмене/хранене на всеки три часа. В някои случаи можете да сте с бебето си само в така наречена ВИП-стая срещу допълнително заплащане, и това е именно една от подробностите, които трябва да проучите предварително, и които могат да окажат влияние върху избора ви на болница.

Не мога да скрия, че за мен самата вариантът, в който ще съм отделно от бебето си, изобщо не е приемлив, но добре знам, че всеки избор има както предимства, така и недостатъци. Нека да се опитаме да ги разгледаме обективно, доколкото е възможно това.

Един от най-силните  аргументи за „съжителството” на майката и бебето в родилния дом, е емоционалният комфорт на новороденото. За да преживее по-лесно стреса от раждането и адаптацията към света извън утробата, то се нуждае от нещо познато, нещо, за което психиката му да се „закотви” и което да му носи усещане за сигурност и спокойствие. А единственото, което бебето познава до този момент, е майката. То познава гласа и мириса й, а нищо не може да имитира по-добре уютното и топло пространство в корема на мама от прегръдките на мама. Освен, че по този начин (чрез много физически контакт от самото начало) се стимулира ранното изграждане на стабилна връзка между майката и детето (на всички нива – емоционално, психическо, физическо), това е и една от предпоставките за успешен старт в кърменето. Тъй като сте непрекъснато с бебето си, вие можете да отклинете на по-субтилните знаци, че то иска да суче (например примляскване, въртене на главичката, изплезване на езичето, засмукване на ръцете), а не да чакате да се разплаче, за да ви го донесат да го накърмите – плачът е късен признак за глад, а има опасност вече изнервеното гладно бебе да суче по-кратко време и да не успее да засуче правилно. Освен това получавате възможност да се опознаете в защитена среда, където винаги има към кого да се обърнете за помощ (или в идеалния случай би трябвало да е така), ако нещо с бебето не върви или ви плаши. Ще се научите по-бързо да тълкувате плача му, да разбирате от какво има нужда и ще се нагодите един към друг, така че когато се приберете у дома да не обикаляте стреснато около кошчето на малкото непознато извънземно, което сте си донесли от болницата. Наистина, не подценявайте момента на сближаването – това далеч не се отдава лесно на всички майки (и бебета) и може впоследствие да вгорчи много първите дни и седмици у дома. Използвайте пълноценно времето в болницата, където освен да кърмите и гушкате бебето си, нямате никакви други задължения. Дори и в идеалния случай, у дома все пак ще се наложи да миете чинии, да пускате пералня, да се грижите за потребностите на дручите членове на семейството, било то и само таткото. Като се сумира с недоспиването и хормоналите промени след раждането, това лесно може да ви дойде вповече, защото малкото същество се нуждае от вас буквално, за да оцелее, а това е немалка отговорност. Моето мнение е, че колкото повече време прекарвате с бебето си непосредствено след раждането му, толкова по-голяма част от този стрес можете да си спестите.

Разбира се, отсрещната страна също има аргументи, а именно, че след раждането е важен емоционалният и физически комфорт на родилката, а бебето така или иначе не разбира много, защото се буди само, за да яде. Някои майки предпочитат да си починат, особено ако са преживели тежка бременност и дълго раждане. Те смятат, че е по-важно да съберат сили в болницата, където за децата им се грижат професионалисти, за да могат после у дома да им се посветят пълноценно. Нищо не може да се каже против този ред на мисли, особено защото научните доказателства в полза на едното или другото са оскъдни.

В много племенни общества бебето никога не се отделя от майката в периода, непосредствено след раждането. На остров Бали, например, докато не навърши шест месеца, бебето никога не се оставя, то винаги е в  ръцете или на майка си, или на някой друг от разширеното семейство. Трябва да отчетем, обаче, че ние не живеем в такова обшество, и културния контекст, в който отглеждаме децата си, е съвсем различен. В западноевропейските болници от шейсетте години на миналия век насам бавно се е наложила практиката „rooming in”, което означава, че стига да са в добра кондиция, майката и бебето са заедно в една стая, като към тях може да се присъедини и бащата и/или друг член от семейството.

Може много да се спори, както много се спори сред майките по всички въпроси, които засягат новороденото човече, за което искаме само най-доброто. Не може да се каже, че тези спорове са напълно излишни, стига да се водят с доброжелателен тон, защото „някъде в спора се ражда истината” или поне се научаваме да разбираме по-добре другите и да се отнасяме с по-голямо уважение към избора им. В крайна сметка обаче, това са дъбоко лични решения, които всяка майка и всеки родител взема не само въз основа на собствените си разбирания а често и въз основа на собствените си възможности, емоционален и физически капацитет в даден момент. Независимо от огромната отговорност, която безспорно носим като родители, повечето бебета порастват като добре адаптирани, психически здрави възрастни, независимо дали през първите три или пет дни от живота си са били плътно до майките си или не.Затова не мога да дам „правилен” отговор на въпроса, поставен в тази статия, мога само да ви окуража да го огледате от всички стани, да се информирате и да вземете решението, което ви се струва най-подходящо за вас в конкретния момент, без да се страхувате, че то ще има необратими последствия върху целия по-нататъшен живот на детето ви.

12

Скъпо наше дете,

Няма да ти честитя отново рождения ден, от който изминаха точно две седмици вече, но все пак има някои неща, които искам да ти кажа по случай Първия Първо, за статистиката: на 12 месеца си дълга 71 см (+24 от раждането) и тежиш 8730 г (+6 кг точно от изписването). Имаш 5 зъбчета. Още не ходиш, но хвърчиш с камиона като торпила и все по-устремено буташ проходилката, която получи за РД:

Освен това знаем, че можеш да лазиш като се набираш на ръце и се приплъзваш по корем, но сме те виждали да го правиш само, ако случайно съм забравила отворен лаптопа. Очевидно нищо друго не може да те мотивира достатъчно, за да положиш това върховно усилие, но за момента блъскането и чопленето на клавишите е основна цел в живота ти.

Празникът надмина най-оптимистичните ми очаквания. Аз се бях напрегнала доста в усилията всичко да е перфектно, всички да са доволни, ти да усетиш, че това е специален ден и прочее. В крайна сметка всички, начело с теб, бяхме много много щастливи. Имам толкова любими снимки от този ден, че не знам как да ги подбера за показване. В църквата не само, че не плака, но през цялото време забавляваше публиката и участваше в ритуала. “Къпането” ти се стори доста кратко, като че ли. Имах чувството, че би искала да поседнеш в купела и да се поплацикаш В бялата рокля беше като херувимче. Като една типична лъвица, направо се захласна от вниманието и беше готова цял ден да чупиш стойки пред фен-клуба Имахме премеждия с тортата, но в крайна сметка от 100 гр. сладки се оказаха пичове и всичко беше наред. Няма думи, които да опишат щастието, което изпитвах, че си наша дъщеря, че си толкова лъчезарна, миличка, любвеобилна, общителна и… фотогенична

Само ще кажа, че когато кръстниците ти си тръгваха, се наведе към тях да ги целунеш – нещо, което не беше правила никога преди, с никого. Мислех, че си втълпявам, защото съм подвластна на парадигмата за “нашето гардже”, но останалите присъстващи потвърдиха.

На 1 годинка можеш да: махаш за чао (“тао-та”), да ръкопляскаш (на себе си, когато смяташ, че заслужаваш овации ), да изпълняваш движенията на песничката “хей, ръчички” и да настояваш да ти я пеем 382 пъти дневно, да показваш на колко годинки си, да показваш колко си голяяяяма, да играеш на криеница (кой знае защо си покриваш с ръце ушите, вместо очите), да махаш с пръст за порицание (светкавично попи този жест от дядо си и се порицаваш сама, когато искаш да ме хапеш, а знаеш, че не бива). Репертоарът се разширява постоянно

Обожаваш музика и много смешно си клатиш дупето, особено на ритмични и хаус-парчета. Винаги можеш да бъдеш успокоена с песничка, макар и повечето песнички да звучат доста фалшиво в мое изпълнение. Обичаш да си буташ лицето в козината на котето, харесва ти усещането на мекичко и гъделичкащо, изобщо си много привързана към котето. Сутрин, когато те вдигам от леглото, сочиш към хола и казваш “та-та! бе-пе!” и търсиш котето с поглед по земята. Понеже понякога не можеш да го докопаш, го придърпваш я за опашката, я за някой крайник и следите от тези действия се виждат по ръчичките ти. Но като цяло си играете доста добре. Мисля, че е страхотно, че ще израснете заедно.

Това е, скъпо мое дете. Една година заедно. Понякога изпитвам лека носталгия по мъничкото беззащитното създание, което беше, но толкова много се гордея с голямото момиче, което си! И нямам търпение да преживеем заедно всичко, което ни предстои. Единственото, което си пожелавам, е да сме здрави. Останалото… просто се случва. Ние знаем как

Обичаме те повече от всичко на света,

мама & тати

речник

Никнат зъби, има нощен плач и сме малко изморени всички.
Иначе има цяла циркова програма, която се проиграва още щом отвори очи и, естествено, трябва да бъде посрещната с достатъчно бурни аплодисменти Но за това повече – скоро.

Ето първите осъзнати думички:
та-та = ясно кой (сутрин като я вземам от креватчето, сочи към стаята, в която спим с П. и казва та-та, хили се като зелка и ръкомаха)
тао-та = “чао чао”, придружено със съответното помахване. обикновено реагира с малко закъснение и маха зад гърба на хората
ейа ейа ейа = “ела, ела, ела”, прави смешно повикващо движение с ръчичка.
бебе/бепе = първоначално беше котето, сега е нарицателно за ВСИЧКО, което й привлича вниманието – от картината на стената до бурканчето с обяда. когато търси котето, сочи земята и казва “бепе”, чудим се дали да не му сменим името. понякога успява да уцели и да го каже, сочейки някое истинско бебе, много е ефектно.

Честита десета месечинка, малка Марульо :)

Скъпо мое дете,

обикновено порядъчно закъснявам с тези писма до теб, а често и изобщо не успявам да ги напиша, преди да са изтекли две седмици, което ги прави в общи линии pointless. Този път, обаче, имам необходимото вдъхновение и тишина.

Изумително е как от сладкото, но мъгляво “бебе” започва да изплува характер. Сякаш камерата фокусира и от размазания пейзаж кристализира образ. Интелектуално винаги съм била наясно, че си отделен от мен човек, но според Робин Скинър, когато една жена стане майка, тя започва да си кореспондира с бебето, което някога е била, за да успее да изгради връзка със собстеното си бебе. С две думи, границите на нейното Аз малко се размиват, за да влезе за известно време в симбиоза с новия човек, който още не е наясно, че изобщо притежава граници. Според книгите това му се изяснява някъде към шестия месец. След това майката трябва да претърпи отново обратния процес и да започне да помага на бебето да се отдели от нея. Това е винаги малко тъжно, първата малка раздяла, но без нея детето няма да може да стане самостоятелен и пълноценен човек. Така е, родителството изисква жертви.

Миналата седмица ми спретна кърмаческа стачка. Зъбите ти никнат особено мъчително (вече имаш 4 – два отгоре и два отдолу) и в един момент ме ухапа (не много силно), докато се кърмеше. Аз те дръпнах и ти казах “НЕ!”, а ти реши да ме бойкотираш и спря да сучеш. Даже ме поглеждаше хитрешки в очите, оголваше зъбки и се приближаваше предизвикателно, за да видиш какъв ефект ще произведеш. Това беше от една страна доста смешно (кога се роди, кога тръгна да стачкуваш?), а от друга страна леко притеснително, защото още не можеш да изядеш количествата твърда храна, необходими ти, за да растеш и да се развиваш пълноценно. В нашата къща има едно правилно: не насилваме детето да яде. Вследствие на това  връстниците ти вече ядат кюфтета и снежанка с чесън, а ти и в добрите си дни не можеш да изядеш 220 гр. пюре. Както и да е. В крайна сметка реши, че удоволствието да ме провокираш отстъпва пред наличието на манджа, и се предаде. 1:0 за мен Внезапно осъзнах, че вече действително си един напълно отделен от мен човек. Това драстично ти качи рейтинга и уважението ми към теб порасна експоненциално. С което не искам да кажа, че преди не съм те уважавала, просто това е доста абстрактно понятие, когато става дума за създание, с което съм се чувствала в симбиоза. Може би тази симбиоза продължи малко по-дълго, защото ти още не си много самостоятелна, преди 2-3 седмици едва се научи да се обръщаш и сега се придвижваш, търкаляйки се, а преди това лежеше по гръб като обърната калинка и разчиташе на мен за траспорт от точка А до точка Б. Mission accomplished. First developmental milestone met. Официално вече си личност със собствено мнение , което тепърва често ще е различно от моето.

Пюретата ти писнаха, а честно казано и на мен. Заглеждаш се все повече (и си искаш) по нашата храна, което означава, че трябва да ограничим “боклуците”, но пък не си никак капризна и опитваш с интерес от всичко. Мисля, че пълнозърнест хляб + домати + босилек + зехтин + моцарела ще стане официалното меню на лято ’09. Освен това ядеш краставици, череши, банан и кайсии, кашкавал и сирене. Обичаш и фреш от портокал, разреден с вода. Настава голяма мацаница, та съм щастлива, че открих биологично разградим препарат за петна (Dr. Beckmann’s, ако някой се вълнува).

Иначе си рядко нахилен екземпляр. Като една истинска лъвица, обожаваш да общуваш и да привличаш погледите. Ако случайно нямаш обожатели, бързо си ги набавяш, като викаш възторжено и се оглеждаш, за да оцениш ефекта, който предизвикваш. Все някой ти обръща внимание, след което започваш да даваш “боц”, да се усмихваш, да си килваш главата на една страна и да махаш за “чао”. Хората по улицата се усмиват, подминавайки ни, или спират, за да се закачат с теб. Понякога даже се смеят с глас, когато те нося в слинга, а ти размахваш ръце и крака и квичиш от кеф, при вида на някое куче, примерно. (Днес се запозна с един заек и страшно го изплаши ) В бизнеспарка имаш истински фенклуб от какички, които работят там.

Не отказваш да те държат чужди хора, даже онзи ден ми помаха за “чао”, когато си тръгвахме от Буба и тя те носеше. Малко като “ти си отивай, не се притеснявай, аз оставам тука” Но във вуйчо си Ваньо си направо влюбена. Грейваш, като го видиш. Горната снимка ми е новият фаворит, сложила съм си я на десктопа. Ива каза, че приличаш на пчеличката Мая. Татко ти отдавна го беше забелязал, сега го потвърди и втори независим източник

От няколко дни имаш бънджи. Вече ми се струваш достатъчно стабилна и го взехме от едно съседско бебе, на което му е омръзнало, защото вече се упражнява да ходи. Ти още не се сещаш да правиш крачки, но и това ще дойде, за никъде не бързаме. Засега се кефиш да скачаш и да се въртиш, увиснала за касата на вратата и се сърдиш, когато реша, че ти стига толкова.

Знаеш си името, което много ме изненада, защото те наричаме какво ли не, но не и по име. Въпреки това, когато кажа “Михаела”, неизменно се обръщаш към мен и ме гледаш очаквателно.

Актуалната ти любима песничка е тази:

Щастлива десета месечинка, смешно бебе,

обичаме те,

мама & тати