малките неща

в понеделник по обяд е толкова различно в кварталното кафе… пълно е с ученици от математическата, които играят на карти. кой няма час, на кого му писнало и избягал. и ние го правехме навремето. аз само от руски бягах и ходех да се люлея на люлките в Борисовата. хич не се обичахме с рускинята. лепнах й прякор още първия ден като минаваше по коридора, тя ме чу и после какъв ужас изпитахме и двете като се видяхме в час. влизах чат-пат да ме изпитва, закачах си пищова с карфица на гърба на камен, който седеше пред мен и четях оттам. руски така и не научих. тя така и не ме заобича.

но да се върнем на кафето. то е мъничко, с дървени пейки и един плот с високи столчета, които гледат към улицата. там сядам. пуша бавно. пия бавно. съвсем ново усещане. който ме познава, знае, че съм в състояние да изгълтам кафето за отрицателно време и да хукна. днес си взех „Сьомгата на съмнението“ – последната книга на/за Дъглас Адамс, издадена посмъртно, един вид възпоменание. прочетох няколко страници, слушах децата как играят на покер, сервитьорката ми се усмихва, защото винаги си нося пепелника и чашата до бара, а не ги оставям на масата. и ми стана умилително някакво…

сигурно в целия този евро-хайп има нещо положително, но аз все още предпочитам малките квартални бакалиики, където продавачите те познават и малките квартални кафета, където хем можеш да си седиш и никой да не те закача, хем си част от някаква странна съседска общност… изобщо, обичам малките неща, скътани, приютени. мразя супермаркети. в състояние съм с дни да стоя гладна, но да не вляза във фантастико. самата мисъл за това ме ужасява. на такива места ходя с удоволствие само с баща ми, когато семейното пазаруване е хепънинг. говорим си за какво ли не, а той безразборно трупа в количката. много беше смешен малко преди коледа, когато мама ни изпрати на пазар с последните 35 лв., а той върви и мърмори: „аз така не мога да пазарувам.“

А. и аз понякога имаме много еднакви мисли. признавам, че прочетох нейния пост, преди да напиша това, но винаги съм го усещала по този начин, така че не се брои за плагиатство.

прибрах се и подхванах чистенето. нещо ми става. напоследък обичам да чистя. толкова години съм живяла сама и все това беше последното нещо, което правех и то в краен случай – за пред гости, примерно. пък ако ми бяха достатъчно близки, дори тогава не подхващах. а сега го правя с усмивка, пускам си музика и подхващам огромния куп чинии. е, не без дългодневна психическа подготовка и отлагане, но все пак… може би манията на (х.) да е подредено по някакъв начин ми се отразява. обичам водата. само трябва да е топла. къпя се с толкова вряла вода, че излизам от банята цялата на червени петна. единственият недостатък на това да живееш в квартира с бойлер е, че водата много бързо свършва.

жалко, че нямам цифрово апаратче, за да документирам „преди“ и „след“. практиката ми остана в п., но смятам да си я взема по някакъв начин. имам да му връщам 100 лв. надявам се да намерим някой приятел, който да се навие да изиграе посредник. в момента последното нещо, което искам, е да го виждам.

толкова съм щастлива, че е слънчево и ясно, дори топло. мрачното време може да ми скапе настроението и без никакви други добавки за „драма“, пък в момента само това ми трябва, за да се свия в леглото и цял ден да гледам в точка. струва ми се, че времето се грижи за мен.

p.p. later this day… да переш чаршафи на ръка в нашата баня метър на два е цяло приключение. трябва да се изкъпеш заедно с тях, друг начин просто няма 🙂

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s