Blog Action Day 2008: Бедност

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден…

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен „бедност“ е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години… само черупка… Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е „виновен“ за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога – на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене… За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте „виновни“ за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до „центъра“, където се случва животът – скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка… Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете… Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно „приятелство“ така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното – че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват – защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим „противника“, че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите – кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите…

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от „благодетели“. Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме „собственост“ на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат…

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство…

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана… Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден… Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като „човешки материал“. С приятелите си мога да съм близка и отдалече – вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно… и ведро… 🙂

Advertisements

15 thoughts on “Blog Action Day 2008: Бедност

  1. Бояна, искам да те поздравя за куража да напишеш всико това и за благородството, с което си погледнала в очите собствения си проблем. Няма да ти давам нито съвети, нито напътствия – няма универсално решение. Но мисля, че ти си на прав път, защото се замисляш върху реалната ситуация. Знам, че ти е особено трудно и с малкото ти съкровище, тези начални месеци са особено тежки. Но повярвай ми, животът тече и ситуациите се променят. Към по-добро или към по-лошо. Важното е да не се предаваш (а ти няма да го направиш) и да не си мислиш, че няма смисъл от личната ти борба и всичко е загубено. Зимата бързо ще прескочи, използвай това време да кроиш планове и да осмисяш нови решения 🙂 И ми пиши на познатия адрес, защото (известен е този трик) когато човек сподели нещо му е трудно да се отрече от него. Това стимулира.

    Поздрави и се усмихни, момиче!

  2. Петя, най-нелепото е, че си дойдох с толкова ентусиазъм и желание, а всички се оказа супер изкривено, като в някаква гротеска. Бих могла да стискам зъби и да упорствам, но не ми харесва какво тази ситуация прави с мен… Още не съм взела никакво решение, сега има други приоритети, но обмислям различни варианти. Не съжалявам, че си дойдох и видях… иначе едва ли щях да повярвам на чуждите мнения и щях да се чудя какво съм изпуснала…

    Радвам се да ти видя тук и благодаря за думите. Wirklich.

  3. Колко вярно, че дори и човек да има силите да се бори, социалната изолация, в която постепенно бива избутван/сам се избутва довършва нещата. И мисля, че това, което парадоксално помага да върви в тази разрушителна посока е табуто, което представлява темата за бедността. Човек не говори за собствената си бедност от страх да не се (само)изолира и в същото време това мълчание именно го изолира, защото крие опита си, преживяванията си, мислите си от приятелите си. Ако се говори за бедност, тя винаги ще е за другите. Стената може да се пробие, когато бедните хора започнат да говорят за бедността си без самосъжалението, което обществото очаква от тях. Просто трябва да кажат какво значи да си беден, от своя гледна точка. Затова благодаря, че писа. И колко е хубаво, че в един блог няма значение какъв телевизор си е купил човек 🙂

  4. Ах, исках да допълня, че по същия начин и аз съм се чувствала, когато нямах пари за папки и си вземах от безплатните картонени пликове от пощата, а при всяко изискване на професор да се направи фотокопие от това или онова ме присвиваше стомах… защото знаех, че бюджетът ми за седмицата е строго определен и той не позволяваше свободни приумици като непланирани фотокопия. Но на никого не казвах за това, защото си мислех, че правилата за „нормалните разходи и покупки“ са непоклатими.

  5. razmisli, много се тревожех да не стане излишно емоционален тоя текст, че щеше да му се изгуби целият смисъл. Обаче ти май си успяла да обясниш по-добре от мен механизма на социалната изолация, аз малко се пообърках 🙂

    Иначе, може би просто съм изморена вече… Докато учех, мислех, че съм си изработила нощните дежурства за два живота напред и завършването беше някаква заветна, цел, след което всичко щеше да стане „по-лесно“ и „по-добро“… и нищо не се промени след това като качество на живот, а непрестанната мисъл за битови подробности е невероятно изтощаваща и принизяваща… Ох, по-добре да млъкна, че съм изморена и ще напиша някоя глупост. Радвам се, обаче, че си ме разбрала!

  6. Не съм предполагал, че мога да прочета нещо подобно. Написано от първо лице единствено число. Нямам какво да коментирам, защото мисля точно като Вас.
    Моите наистина искрени уважения, Yana!

  7. Чудесен пост!
    Не се притеснявай дали изглежда емоционално твоето признание. Нямаш представа колко добре те разбирам! Аз и съпругът ми се чувстваме по същия начин. А ние и двамат също сме образовани хора, живели на няколко места извън България, говорим чужди езици, умеем много неща и всъщност вършим много неща. За съжаление, тук наистина сме бедни. Да не говорим пък за студентските години, ах каква мизерия и понякога трагедия беше. Аз се скъсвах и от учене, и от работа, за да мога да закърпя положението. И в моя факултет всичко се ксерокопираше, картата за библиотеката беше по-скъпа, изобщо – чудех се как да наглася силно ограничения си бюджет, така че да стигне поне за най-необходимото. Неизбежно е в такъв момент да игнорираш неща като кой какъв ресторант си позволява докато ти ядеш евтини сандвичи всеки ден, кой каква нова дреха си купува, докато ти износваш старите, кой каква книжка чете, докато ти едва събираш пари за библиотечна карта… Отчайващо е, че не си седиш на едно място чакайки нещо да се случи и някой да ти помогне, а работиш къртовски с цел да можеш утре да се извисиш над тези неща, които те тормозят днес. С цел ти да имаш време за хоби, за досег с хубавото, с изкуство. С цел да дадеш най-доброто на децата си и да ги научиш да се борят и никога да не се предават и отказват. Най-лошото е, че това отчаяние и ярост, които натрупваш, бавно и сигурно те изолират от всичко. Аз дори компютър нямах по онова време, в един момент просто почти никого не виждах. Маршрутът ми беше университет-работа-вкъщи. По пътя се чувствах смазана, имало е моменти, когато не сдържах сълзите си и съм се разплаквала от отчаяние на по-забутаните спирки на градския транспорт. А аз не съм човек, който плаче често, още повече навън, където някой друг може да те види.
    Наистина няма универсално решение. Нашето семейство си е взело решение, няма да споделям какво, защото то е валидно за нас двамата. Всеки сам трябва да реши. Размисли е много права, че трябва да се говори. Защото тогава спираш да се срамуваш и страхуваш. Виждаш, че не си сам (особено по нашите земи), хрумват ти идеи, хрумва ти нещо ново, някой ти помага без дори и да подозира за това – с някой жест, съвет, идея, окуражителна дума, или дори с нещо безумно, което толкова те вбесява, че в яда си получаваш един вид „просветване“ какво можеш да направиш.
    Наистина много се радвам, че си написала всичко това!

  8. Прекрасна статия! Много интимно и с много лична болка, но по-важното е, че имаш очите да видиш реалността и смелостта да се опиташ да я промениш.

    Нещо подобно се опитах да разкажа и аз в моята статия за беднотията и простотията, но май бях разбран накриво. Когато попаднеш в лапите на беднотията, стремежът за оцеляване те принуждава да ограничиш почти всичките си духовни и културни нужди, фокусирайки се основно в „хляба насъщен“. Точно на това му викам „простотия“. (Думата я използвах по-скокро заради римуването, отколкото с намерението да обидя някого.) Дългото заседяване в блатото на беднотията неминуемо води до духовна нищета. (Твоят израз безспорно е по-добър :-)) Точно затова, осъзнаването на това състояние и постоянният стремеж към запазване на духовното богатство са пътищата за оцеляване – повече духовно, отколкото материално.

    Още веднъж – поздрави! Блогът ти е много хубав!

  9. Чудесен пост, поздрави за куража.
    Разбирам те напълно, защото и аз съм майка и често си задавам въпроси как ще възпитам детето си. Ти не можеш да дадеш на детето си пластмаса и чалга. Можеш да му дадеш много по-стойностни неща – любов, ценностите и културата, които имаш. Знам, че нещата ти изглеждат безнадеждни сега, но не са необратими. Има моменти, в които смяташ, че това няма край, но ще се промени. Просто ти си човек, който ще ги промени – въпрос на време е. Казвам ти го като човек, който е живял в семейство, в което от нищо не съм лишавана, но винаги ми е вменявано, че бедният си е беден и животът е такъв – просто да се примирим. Но бедността е състояние на духа и го има и при хора с пари. Трябва да гледаме на паричните проблеми като временни явления, защото те наистина са такива. И аз минала през трудни времена и съм изпадала в същите състояния, които така точно описваш. Мога само да ти кажа да не се отчайваш.
    P.S. Аз с удоволствие бих била твоя приятелка, защото си интелигентна и интересна. Пък макар и затруднена финансово към днешна дата 🙂

  10. Майк, аз май също те бях недоразбрала – благодаря за уточнението! 🙂

    Деси, много хубав блог имаш, ще те посещавам. Не съм се отчаяла, макар че понякога имам моменти, в които ми е доста терсене. Знам, че нещата могат да се оправят по един или друг начин, животът никога не е безалтернативен. Въпросът е да намериш точната алтернатива за себе си…

    Надявам се, че стана ясно, че написах всичко това, не за да се ожалвам публично ;), а защото всичко е някак по-достоверно, когато е подкрепено с личен опит. Наизуст и баба знае.

    „се“… 🙂 Искрено се надявам, че сте намерили алтернатива, която ви дава свобода да реализирате пълноценно себе си! Благодаря за думите.

    Сега чувам по новините, че официалната линия на бедност била 198 лв. Това заслужава отделен пост…

    Съжалявам за кратките и несъдтржателни коментари… оказва се, че писането с една ръка (на другата дреме дребната) възпрепятства мисленето 😉

  11. Много интересен пост!Поздравления!

    Ценностите са толкова изкривени и хората толкова дезориентирани понякога, че да се оплашиш. Скъпа кола, прескъп мобилен телефон, скъпи дрехи и перфектен имидж, много висене по кафенета… и не рядко те вървят с мизерен, студен дом без удобства, необгрижени и зле хранени деца, липса на култура и т.н.
    Не че винаги е така, но прекалено често позата е по-важна. И точно подобни хора, си позволяват да те квалифицират като бедна и „скучна“…
    Обаче има и друга страна. Беден или не, човек е такъв какъвто е в мислите и поведението си. Ако се възприемаш като бедняк, ще те приемат такъв, дори да се дигизираш като „богаташ“. Може двама души да са от една черга, но да се въприемат различно. Да живееш на заем или не, да демонстрираш разкош и живееш бедно или да живееш пестеливо. И това има значение и не винаги дом и кола със заем значат богатство…нито парите в портфейла значат че си свестен човек… е , дълбока тема е, но човек и такъв какъвто смята че е! И колкто и да е тежко, това, през което преминаваш е школа, която ще те доведе там където желаеш. Убедена съм!!! И няма да е дълга най-вероятно!
    Късмет, и много успехи и здраве за семейството ти ти желая!!!

  12. Нищо друго не мога да кажа, освен да направя реверанс и да те поздравя искрено! 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s