Спукан балон за първи юни

Отдавна си мислех да пиша тук за това, сега Василена ми даде конкретен повод. Причините да обгръщаме детството в розова мъгла и захарен памук са комплексни, но повечето нормални, здрави хора, които познавам, веднага биха си признали, че не биха искали отново да са на 3, на 6 или недай си Боже на 16. Аз лично на 28 се чувствам в пъти по-добре, отколкото на 8. И не просто заради правата, които имам като възрастна (които вървят в комплект със съответните отговорности), а и защото успешно съм преплавала всички онези хормонални бури, стремежи, опити за приспособяване, желания да се харесам някому или да бъда обичана, които понякога са ме тласкали опасно близо до патологията.

Да смятаме, че детството е безкраем безметежен празник, означава да отречем на собствените си деца правото да изпитват страх, тъга, несигурност, да страдат и да търсят подкрепата ни. Ако срещнат нашето неразбиране или объркване, ако видят, че не сме способни да се справим с пълнотата на емоциите и преживяванията им, те ще ги натикат в една тъмна стаичка и ако имат късмет след много години някой терапевт ще ги извади оттам срещу крупна сума 😉 (Една вметка: в момента чета „Семейството и как да оцелеем в него“ – книга, в която по един много прост и ясен начин са описани механизмите на възникване на семейните взаимоотношения и семейната динамика, препоръчвам горещо!)

Мисълта ми е, че ако искаме децата ни да израснат по-свободни и по-щастливи от нас, трябва да им позволим да обитават детството такова, каквото е – несъвършено. Трябва да им покажем, че са допустими всички чувства и емоции от спектъра, а не само розовите и трябва да ги насърчаваме да споделят с нас, като споделяме и ние. Нищо не може да те сближи повече с децата ти, колкото признанието, че и ти си бил дете и не всички ти е било на 6.

***

На три години съм. Много искам да имам сестричка. Майка ми и баща ми решават да осиновят едно момиченце от детския дом в Драгалевци. Всеки петък я вземаме у нас и я връщаме в понеделник. Тя да свикне с нас, ние да свикнем с нея. Аз вече на всички съм разказала, че ще имам сестричка и в петък едва сдържам нетърпението си, докато чакам мама да си дойде с нея. Един петък си идва сама. Казва, че в дома има шарка и е под карантина. Казали са й да отиде пак след две седмици. Когато отива отново, моята сестричка вече е осиновена от лекарката в дома. Мама ми подарява „Пет приказки“ на Балери Петров за утеха. След 11 месеца се ражда първият ми брат. Аз обаче още дълги години си искам сестричката…

***

1990 в Берлин. Стената току-що е паднала, хората ходят по „западни“ магазини, моето семейство ходи по музеи. Аз съм в трети клас, прилежна и малко смотана. В голямото междучасие един дебеланко ми се присмива, че ученическата ми чанта е правоъгълна и кожена, а не шарена нова раница като на почти всички останали. Скача ми с два крака по чантата и крещи „Ausländer raus!“ (Чужденците вън!) Чувства се силен, у дома си е, въпреки че аз говоря немски без акцент и изкарвам по-добри бележки.

***
1991 в София. В пети клас съм. Онази дето идва от Германия и се прави на много отворена. На първото контролно по математика изкарвам 3, защото съм изостанала с материала. „Ако искаш да съм ти приятелка, ще изядеш този тебешир.“ Изяждам го. Но тя не ми става приятелка, а аз и тук не съм у дома.

***

1995 в Хелзинки. Девети клас съм, на 14 години. Трябваше да съм в осми, но ми признаха подготвителния и ме записаха направо в девети. С мен в класа има 28 души, 6 момичета. Тарторката прилича на секретарка от 60-те. Слаба е. Аз напълнявам 12 кг за 2 месеца и плача всеки ден. Когато не плача, пиша писма на приятелите си в България. Майка ми ме кара да ходя на разходки, за да се движа. Обикалям квартала сама, с часове. Тъмно е, студено ми е. Говоря немски, английски и френски безупречно, но финският ми се струва непосилен. Преди контролното по математика ме замерват с мократа гъба. Имам къдрава коса до кръста, от която вечер не мога да изреша десетките хартиени топченца, с които ме обстрелват от задните чинове. Нарочно започвам да изкарвам слаби бележки. Баща ми научава и ми вдига скандал. В края на годината девойката напуска училището, защото не може да прескочи летвата и трябва да остане да повтаря. Изобщо не се срамувам от злорадството си.

***

И една хубава история за притововес 🙂

На 7 години съм, на Гложене. Денем тичам из двора, бера джанки, малини и въобще каквото докопам. Дядо полива доматите, аз минавам под струята на маркуча за разхлаждане. Баба прави мекици с пудра захар и отиваме в селото за боза. На връщане се къпя във вадата, която тече пред къщата. След обяда баба и дядо си почиват, а аз се шмугвам на тавана, където има място, колкото да пролазиш по корем, надничам през прозорчето към планината и чета „Тримата мускетари“. Следобед ходим на плаж „на бента“. Огромните плоски бели камъни са напечени от слънцето, между тях сребърно проблясват люспите на рибките. Когато се прибираме, гущерите са наизлезли на плочника, но се шмугват в здравеца, щом ни усетят. Гледаме новините. Баба плете и разказва за тате, като е бил малък. После дядо мята една черга върху копата сено на двора. Има звезди, и щурци, и комари. Разказва ми за баба, като е била млада. По някое време заспивам. Усещам как ме вдига на ръце и ме внася в стаята, където спим. И на следващия ден, и на по-следващия… една безкрайна върволица от топли летни дни, които се различават само по плодовете, които зреят и презряват в градината…

Искам да помоля Янето, Лид, СветлинА и Лени да разкажат своите истории.

Разкажете и вие поне един лош спомен от вашето. Може и един хубав, и един неутрален, може и повече, но задължително поне един лош – за нещо, което не искате вашите деца да преживеят. Имате, знам че имате по някой такъв. ~ Василена

Advertisements

14 thoughts on “Спукан балон за първи юни

  1. Забрави за змията, с която те замерих… тогава на бента 😀

    Your little brother loves you! :-*

  2. Колко удобно щеше да ми бъде да се измъкна с „Ама то беше отдавна, не помня!“ 🙂 Няма как да ти откажа, Бо. Обещавам да разкажа.
    Едно голямо, силно ГУШ! 🙂

  3. И аз се връзвам на хорото 🙂 Но след четвъртък, дотогава трябва да си спомня какво е да си студентка 😦

  4. От децата си и внуците съм разбрал, че колкото е по млад човек, толкова кахърите му са по многобройни. С възрастта кахърите намаляват, ние забравяме за тях, но остават някои за цял живот. Така, че безгрижното детство е един мит.

  5. Pingback: Заразно болна « Жълтурчето

  6. Pingback: Спукан балон за първи юни « Paradoxi’s Blog

  7. Pingback: Спукан балон за първи юни: Петиният калейдоскоп « ю

  8. Прекрасен текст! Достави ми страхотно удоволствие (не лошото, което ти е е случвало, разбира се!).
    Най-голямата ми мъка като дете беше, че нямам роднини на село (живи де, иначе ние всички произлизаме от селото). И трите седмици на море не можеха да компенсират липсата.
    Само да отбележа, че сега, на 52 години, се чувствам далече по-добре, отколкото на 3-7-16-21 и прочие.

  9. ехаааа, припомни ми тези дълги морета, никога не ми омръзваше… мен даже понякога ме водеха по два пъти.
    сега мога само да си мечтая…

  10. Pingback: закъснял спукан балон « simplyblue

  11. Pingback: закъснял спукан балон « simplyblue

  12. Pingback: мд 02 » Blog Archive » Спукан балон за първи юни: Петиният калейдоскоп

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s