За смелостта да си родител

Още с раждането на едно бебе… какво говоря, още със зачеването му, тревогите започват. Никога повече не сме и няма да бъдем безгрижни млади хора, които отговарят само за себе си. Има някакъв шанс все някога да станем безгрижни стари хора ;), но… дотогава има много време. Засега трябва да свикнем, че животът отново е наситен с повече объркващи въпроси, отколкото с ясни отговори. Почти както в пубертета. Само че в пубертета търсим отговорите твърде безстрашно, докато като родители…

Не пиша всичко това, за да ви дам идеи за какво още може да се притеснявате, в случай, че сами не сте се сетили. Нито пък, за да допринеса за масовата психоза на СССР (средностатистическия съвременен родител). Напротив, тъкмо обратното. Пиша ги най-вече за себе си. за да си ги препрочитам, когато имам нужда от успокоение и съвет, а няма кой да ми ги даде, защото майки, баби, съседки и случайно срещнати се надпреварват да ми обясняват какви страхотии дебнат детето ми всеки миг, независимо ден или нощ е. Пиша ги като антитезата на новините за деца, починали от (insert here), за деца, набодени с игли от непознати, удавени, паднали, каквото се сетите. Пиша ги като антитеза на собственото ми ежедневие като лекар в интензивно отделение за деца, към което съм на път да се завърна. Пиша ги като антитеза на невъобразимите трагедии, които се случват на някои родители, а аз седя и се питам как човек продължава да живее след това…

… има нещо страшно в последния параграф, в назоваването на страховете, но аз го намирам за твърде необходимо. Необходимо е това, което мислим и чувстваме, да има име. Необходимо е да го виждаме for what it is. Необходимо е да се отнасяме съзнателно към него, защото от това зависи дали децата ни ще израснат самостоятелни и способни да се справят с предизвикателствата на живота, обичащи живота, доверяваящи му се и знаещи да поемат рискове разумно, или ще израснат плахи, неуверени, вечно в напрежение и с едно тихо, човъркащо усещане, че нещо не е наред. Че Вселената само ги дебне да се отпуснат, за да нанесе съкрушителен удар. Казвам го, защото аз съм от тези, вторите. И категорично отказвам и моята дъщеря да е от тях.

Малко встрани… виртуалният форумски живот във форуми за родители може да бъде неимоверно отегчителен, досаден и като цяло безсмислен начин да си прекарваш времето. Може да бъде обаче и ужасно поучителен. Освен че може да те направи хем толерантен, хем да те научи да отстояваш позицията си по един уважителен за другите начин, той ти дава достъп до десетки, да не кажа стотици други мнения по въпроси, които като родители вълнуват всички ни.

Та, една от важните теми е каква степен на самостоятелност сме склонни да отпуснем на децата си. Или какво доверие им гласуваме. Обсъжда се дали е редно да шпионираме децата си, на каква възраст бихме ги пуснали да играят сами пред блока или на лагер/зелено училище. Когато се случи нещо страшно, обвиненията и приписването на вина идват бързо. Човешко е да се търси виновен, това ни кара да вярваме, че имаме контрол над нещата, че ако бяхме ние, че ако само внимаваме достатъчно, на нашите деца това не може да се случи. Ясно е, че понякога виновни действително има, и че някои неща наистина са избежни при повече внимание и отговорност. И все пак. Там, където има хора, стават грешки. И никой от нас не е в състояние да предвиди всяка евентуалност. Застраховки „гарантирана безопасност“ никъде не продават.

И все пак. В повечето случаи здравият разум е достатъчен. Да научим децата си да плуват, преди да ги изпратим на басейн. Да ги изслушваме. Да ги познаваме. Да им дадем усещането, че могат да ни се доверят. Да ги научим да преценяват рисковете, да предвиждат последствията. Да мислят. Да не се страхуват, но да знаят как да се погрижат за себе си. Никак не е лесно, нали?

И все пак 😉 Аз играех в квартала на 3. Ходех до магазина на 4. На лагер – на 5. На училище – от първи клас сама. Разбира се, „времената са различни“. Но дали това е достатъчен аргумент да държим децата си под ключ или да им четем хисторито на скайпа? Дали следва никога повече да не спим през следващите 18 години? Дали не се мерим нескромно с Господ, опитвайки се да огреем навсякъде и да проконтролираме всеки детайл? Дали не отнемаме на децата си очарованието на живота и дали не им оставяме в наследство страха от непознатото, което не може да бъде предвидено, планирано, опитомено? Дали това не ги прави недостатъчно способни да преценяват трезво ситуациите и да вземат решения, продиктувани от здравия разум, а не от желание да се опълчат или да се скрият в ъгъла?

Знам, че няма панацея, няма универсално решение. Решенията са колкото децата. Но за себе си смятам, че здравият разум е достатъчен. Да, казват други родители, но „там, навън“ има твърде много неща, на които не можем да повлияем. Безотговорни шофьори, „изпаднали“ приятелчета, отегчени учители, корумпирани полицаи, некадърни лекари… Да, казвам аз, но категорично отказвам да живея в състояние на денонощна нервна криза. Или да превърна дъщеря си в ъпгрейдната версия на себе си.

Така е. Нямам тотален контрол. Не съм безгрешна. Нито като родител, нито като лекар. Единственото, което мога да правя, е да давам най-доброто от себе си и да се моля на Господ. Колкото и клиширано да звучи. Някой има ли по-добро предложение…?

Advertisements

6 thoughts on “За смелостта да си родител

  1. Аз лично нямам по-добро предложение… А и това решение мен си ме устройва. Много отдавна се отказах да живея в страх. Но това не означав, че не мога да преценя рисковете….

    Честно да си кажа не мога да разбера родители, които държат плътно детето си за ръка и не го оставят да направи и една крачка само „за да не му се случи нещо лошо“, но въпреки това го возят в колата без дори колан да са му сложили… Имам чувството, че представите за опасно са някак странно преекспонирани и изкривени според както му е удобно на конкретния родител… или може би сме оперирани от чувството да преценяваме новопоявилите се опасности. „Мама мен ме е учила какво е опасно… аз ще науча детето си на същото…“ Само дето света е различен и опасностите и рисковете са различни… Имаме май нужда от сериозен ъпдейт на версиите си, да не кажа от съвсем нов софтуер…

  2. Не знам… нашата майка е доста тревожен типаж и аз се чувствам леко „повредена“. Според нея ВСИЧКО е опасно по някакаъв начин, но аз вътрешно се съпротивлявам да мисля само страхотии. Да не говорим, че сигурно по-добре от много други знам, че никой не е застрахован, и че понякога изневиделица се случват наистина ужасни неща. Обаче к’во? Да седна да чакам…?

    Примерно, няма да си пусна детето на зелено училище в група от 150 деца с 5 учителки. Просто ми се струва неразумно. Това обаче не означава, че няма да го пусна изобщо.
    Децата не са идиоти, все пак, независимо че малката им възраст се отразява на трезвата им преценка. Има си начини да ги научиш да се пазят. И трябва да се преценява по-скоро индивидуално, според самото дете какво е, а не „това е опасно, онова е опасно“ и всичко да се забранява или отказва. Понеже после, като станат уж големи, и тръгнат да си наваксват, не ми се мисли…

  3. Или да мислим позитивно, казано с други думи. Понякога се чудя, как повечето сме оцелели – вероятно е въпрос на късмет или „каквото е писано“.

  4. Да се чудиш кой е сътворил онези магнитчета, които се продават в Айко с мъдри мисли. На едно от тях пише – „Сега вече съм спокоен. Имам деца“… Дълго му се се чудих. Обикновено все има по някоя правописна грешка, но тук беше по-скоро смислова.

  5. Здравей Яна, излизам от групата на „анонимните ти читатели“ и заявявам открито, като в подобаващ сеанс: „Аз те чета!“ 🙂
    По темата, която ме изважда от конспирация ще кажа една клиширана фраза: Живота е пътуване, а не дестинация! Майка съм на 2-ма сина, отледах и сестра ми от 9 годишна (поради преждевременната загуба на майка ни), накратко – минала съм и минавам през твоите разсъждения. Не можем да предвидим всички ходове на съдбата. Остава ни да дадем най-доброто (което винаги е субективно оценено от околните, а и от децата ни!) и да съпреживеем това което ни очаква.
    Признавам си – аз не мога да се отърся от страховете си, старая се да не обременявам с тях никого, но доколко съм успяла, само бъдещето ще покаже. Много е вероятно да чуя думи подобни на твоите, с които описваш „тревожния типаж“ на майка ти:)
    Тук съвсем не става въпрос за това, какво и как са възпитавали в мен, а от това което трупаме като собствен опит, минавайки през едно или друго препятствие, в живота, и което искрено съм убедена, че не искаме да се случва нито на нашите, нито на които и да е други деца. В живота на всеки един от нас има нещо, което го е наранило, като не визирам само големи драми и трагедии, а общочовешки ежедневни проблеми?! Дори тези малки на глед неща, които старите хора смятат за дълбоко поучителни и „наложителни“ в израстването на „силни личности“! Помня апокрифни реплики от рода: „който не е бил войник, той не е мъж“ или сходната, но полово „дълбокосмислена теория“ – „жена, която не е раждала …“. Е, аз не мога и не искам да ги приема, дори и това да ме определя, като невротичка ;-Р
    Сега е момента да те апострофирам за едно от изреченията в написаното по-горе: „…Дали следва никога повече да не спим през следващите 18 години?“ – За съжаление няма фиксиран период, иначе щеше да е по-лесно… уви!

  6. Milly, аз пък като че ли се успокоих 🙂 за момента.
    Направих си една комбинация с Бахови капки и си казах, че всяка проява на самостоятелност трябва да бъде насърчавана (в рамките на разумното).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s