17

И така, о, наше Безценно съкровище,

както се казва в онази книжка с приказки на Киплинг, за която още си малка, но скоро, скоро…

… преди около две седмици ти навърши 17 месеца. Изминалите седмици бяха изпълнени с много игри и бели, с няколко нови попълнения в речника (баба, нани, там!), с никнещи зъби, мнооого гушкане и първия ти антибиотик, който ти изписах с усещането за родителски провал. Бърбориш много, макар и неразбираемо, и само аз успявам да открия в „думите“ ти някаква прилика с „чайче“, „зайче“ и други често употребявани. Навсякъде в къщата има доказателства за експлодиралата ти креативност (под формата на флумастрени петна) и понякога успяваш да се занимаваш цели 20 минути с рисуване, без да ме потърсиш, напълно вглъбена в запълването на блокчето с нещо, наподобяващо кръгчета. Това е завидна сподобност за концентрация за 17-месечен човек, но се случва спорадично. Изненадващо, разбираш твърде много неща. Изненадващо, за мен. „Донеси еди-кое-си, което се намира еди-къде-си“ и ти го носиш. Категорична си относно нещата, които искаш или не. Като беля дефинирам нещо, което правиш за секунди, а на мен след това ми отнема поне 15 минути да го поправя. Като например: изпразването на коша за пране; заливането на масата и всички вещи по нея, както и себе си – от глава до пети, с чай; бой с котката (като бъркането в очите и ушите й ти го смяташ за проява на любвеобилност); посегателствата върху котешката храна; „метенето“ на кухнята така, че след това трябва да прахосмуча хола; ваденето на всички обувки от шкафа в десетте секунди, в които съм ти обърнала гръб, за да поправя някое от гореизброените…

Освен това през изминалия месец категорично и окончателно се отби и, естествено, тутакси заприходи отнякъде гнойна ангина. Радвам се, че имаш собствен ритъм, с който се отделяш от мен, но и страдам, най-малкото заради допълнителната доза антитела. Навън е неистово студено, прекарваме често цели дни у дома, където и двете в края на деня ни е хванал съклет. Но ти наистина не обичаш зимата. Гледаш снега с подозрение и когато сглупиш да го пипнеш с върховете на пръстите си, на лицето ти се изписва истинско отвращение. Да не говорим за всичките катове дрехи, които ти пречат да търчиш, както поискаш. Когато се случи да паднеш с грейката, дори не правиш опит да станеш, просто оставаш да лежиш и се жалваш, докато някой не дойде да те вдигне.

Любимата ти игра е на криеница. Пристигаш при мен, поглеждаш ме многозначително и с кикот хукваш към спалнята, където затискаш отвътре вратата и от време на време я открехваш съвсем мъничко, само за да се увериш, че наистина съм от другата страна. През това време аз трябва да почуквам и театрално да се вайкам: „Къде отиде дететооо? Няма го дететооо! Тази врата сега защо не се отваря!“ и т.н. Ако случайно се възползвам от намалението и кривна до кухнята, делово пристигаш да ме извикаш – заставаш на вратата с очакване и като тръгна към теб, гореописаното се повтаря.

За мой късмет, патето Яки позагуби от очарованието си и сега нямаш абсолютно любима песничка, но музика трябва да има нонстоп, иначе нещо не ти е точно. Всеки ден по няколко пъти, както си играеш, внезапно пристигаш при мен, мяташ се в обятията ми или полагаш глава на коленете ми, почти със заповеднически жест, изчакваш да си получиш целувката и гушките, и отново заминаваш. Трогателно е колко непринудено и лесно знаеш как да си поискаш (и да получиш) това, от което имаш нужда – нещо, което ние като че ли сме позабравили как точно става – твърде често не знам как да си поискаме, а в най-лошия случай дори не знам какво е това, от което наистина се нуждаем. Най-смешно е как, когато ти кажа „дай целувка“ заставаш до мен и килваш главата на една страна, за да получиш целувка 🙂

Мисля, че вече не си „бебе“, като те гледах днес как караш камиона напред-назад в тясното ни жилище, и видях, че вече си дете. Което ме изпълва с носталгия и гордост едновременно. И така, о, наше Безценно съкровище, утре сутрин отначало, с надеждата зимата да е къса. Обещавам ти, че най-доброто предстои току зад ъгъла на идващата пролет…

С безкрайна обич,

мама и тати

Advertisements

2 thoughts on “17

  1. Мома е вече, не е бебе 🙂 И подлага бузка за целувка 🙂 Не мога да не ти завидя, госпожо Мамо, не мога!
    Гледайте се и си пейте, пък пролетта ще дойде и ще рисувате и с тебешири 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s