All grown up now (18)

На тази снимка много приличаш на сестра си Моника.

Миличък шуш,

вчера навърши 18 месеца – бебешко пълнолетие, така да се каже. Друг е въпросът, че кой знае още колко време с татко ти ще те наричаме „бебка“ 🙂 Може би няма твърде много за разказване, тъй като последните две писма малко се сгъстиха, но трябва да отбележим речевата експлозия, с която се събуди една сутрин. Може би не повече от десетина думички общо, но като се има предвид пророчеството на дядо ти, че както те бомбардираме с 4-5 езика, едва ли ще проговориш скоро, аз съм повече от доволна. Повечето ти думи започват с „т“ – тайте, тит(к)и, тете (=ръцете), тапи (=чорапи), там (= хипоптам) и там! = заповед да бъдеш транспортирана в желаната от теб посока. Струваш ми се и малко пораснала, като се имат предивд миньонските ти размери на последните няколко консултации, защото някои от дрешките ти най-после омаляха – иначе от 9-месечна си носиш г/д едни и същи неща. Това, че още не съм те замъкнала в детската ендокринология да ти правят изследвания на растежния хормон, е доказателство за усилията ми да култивирам в себе си родителско търпение и самообладание (и въобще да овладявам разнообразните си неврози) и очаквам да бъде оценено високо, когато му дойде времето 😉

Напоследък си станала малко вкопчена в мен, плачеш, когато излизам от стаята и се жалваш. Много е смешно, че вместо за „мама“ в такива моменти плачеш за „ми-ми-ми“, поради което ти викаме „Мимито“ 🙂 Тълкувам го като късна реакция на връщането ми на работа и на непостоянния ми график, което означава, че ту ме има, ту ме няма и ти въобще не можеш да хванеш някаква последователност. Също така напоследък малко п0-често оставаш при баба си и дядо си, а татко ти го нямаше цяла седмица. Сигурно си доста объркана. Може би, прохождайки, си осъзнала, че хората могат да се придвижват самостоятелно в пространството и това е засилило тревогата ти, че можем да изчезнем внезапно и невъзвратимо. Първоначално доста се стреснах и дори прекарах няколко дни (и нощи) в мъки и само-изтезания, че ето на, вече съм успяла да те повредя. След това си казах, че в крайна сметка не можем да седим залепени една за друга до абитуриентския ти бал, че разделите са част от живота и рано или късно ще ти се наложи да се справяш с тях, че когато ме няма, за теб се грижат най-близките ти хора и въобще, че такъв е животът и може би все пак не съм те повредила, а всичко това е нормално. И някак се успокоих. Така че, мило мое Мими, влизам ти в положението и наистина ми е мъчно, че си изплашена, но знам, че и това ще мине, ще пораснеш (и аз ще порасна) и ще разбереш, че в крайна сметка, каквото и да се случи, където и да сме, мама винаги се връща при теб, so Gott will.

Естествено, в този ред на мисли, „нанито“ е неразделна част от теб, както може да се види на снимката по-горе. Голямо влачене пада, пере се рядко и предизвика неодобрителните погледи на баба ти. То е едното устойчиво нещо в големия свят. Само ми се искаше да беше по-компактно, но всички опити да го заменим с нещо друго, са напразни.

Искам едно да знаеш, скъпо мое дете, когато някога четеш тези писма – каквото и да съм направила, то винаги е било най-доброто, на което съм била способна в този момент, дори да не е било най-доброто по принцип. И това важи не само за мен, а за всички хора. Човек никога не прави умишлено нещо под възможностите си. Също така е важно да разбереш, че хората наистина са способни да се променят, и тяхното „най-добро“ се променя и расте заедно с тях. Затова, както Платон казва, бъди снизходителна, всеки води своята тежка битка. Макар че думата „снизходителна“ не ми харесва. Бъди open-minded и уважавай усилията на другите да дават най-доброто от себе си, независимо от резултатите. Не ги укорявай прекалено много. Не ги осъждай. Прощавай им. (Това не означава да бъдеш безкритична, но ти си умно дете и съм сигурна, че ще разбереш как да ходиш по това въже…)

Сега се сетих, че пиша тези неща на Сирни Заговезни, или на „Прошка“. И те моля да ми простиш за всичко, което съм направила през тези 18 месеца, което не е било това, от което си имала нужда. Не защото искам да вдигна рамене и да кажа извинително „толкова съм можела“, а защото наистина в тези моменти не съм можела друго и повече, но откакто научих, че съм бременна, всичките ми усилия към самоусъвършенстване и себеосъзнаване са били движени именно от мисълта за теб. Айде стига толкова, че взе да става малко мелодраматично 😉

Иначе… иначе все още се улавям, че те гледам как се носиш като малка хала из пространството, и не мога да повярвам, че това си ти, която до 9 месеца дори не благоволи да се обърне. Още се изумявам като те гледам как се въртиш и ми се изплъзваш с кикот, когато искам да те облека, и го превръщаш в игра, така че с всяка дреха те гоня из цялата къща. Разбира се, бидейки малко по-голяма и силна, лесно мога да те натисна и да приключим с цялата процедура за 5 минутки, но всъщност ми доставя удоволствие и не ми пречи. Просто започвам с процедурите по преобличането около 45 минути преди момента на излизане. Много си смешна с чорапогащника, нахлузен на главата, но за съжаление все не успявам да те снимам. Понякога правиш йогийски асани, любимата ти е „downward dog“ – с дупето във въздуха, подпряна на глава 🙂 Още малко да пораснеш и ще те пратим на капоейра при вуйчо ти Ваньо, пък ти ще си кажеш какво мислиш по въпроса.

Това е, май, детето ми. Бъди здрава и все така лъчезарна.

Обичаме те повече от всичко на света,

мама и тати

Advertisements

4 thoughts on “All grown up now (18)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s