20-24 (1)

Скъпо наше неземно съкровище,

от много време отлагам това писмо, защото искам да е перфектно, нищо да не изпусна, да е специално, не-делнично, не-тривиално… и се страхувам, че не мога да го постигна, защото съм твърде изморена, защото непрекъснато гледам часовника, защото много ме влече леглото и така…
И така, отлагайки, рожденият ти ден мина и замина и вече имаме едно много пораснало двегодишно не-бебе. Макар че ти пък започна да наричаш себе си „бебе“. Например преди малко, след банята, изведнъж постанови, че си „мок’о бебе“. Може би си осъзнала, че на бебетата им се полагат някакви „привилегии“, които ти постепенно започваш да губиш, макар че какви са пък чак толкова тези привилегии… нито си лишена от гушкане, нито от пълното ни внимание… Единствено живееш под заплахата, че тези дни ще мине Феята на бибите да ти прибере бибата и да я занесе на някое бебе, което има нужда от нея. Срещу подарък, естествено. Ах, тези твои родители, как отсега ти насаждат консуматорско отношение към живота. Шегувам се, естествено.

Но откакто съм ти майка, осъзнах едно, че майките постоянно водят в главата си диалози „за“ и „против“ всяко свое решение, и винаги са уязвими, защото ВИНАГИ се намира отнякъде някой, който да им обясни that they’re doing it all wrong 😉 Направо понякога се изумявам с какво привличам напълно непознати да ми дават добронамерени съвети или да ми правят забележки, че това, което го пиеш, е студено; че ще паднеш отнякъде или че ще слънчасаш.

За ужас на тълпи смутени баби, едно от любимите ти занимания е да се плацикаш с едно шише на чешмата в Докторкста градина, докато аз седя в прелестна компания на близката пейка и развивам социален живот. Това, между другото, е един от редките моменти, в които наистина час-два се занимаваш сама и не ме търсиш, а аз само те наглеждам да не паднеш в чешмата, както се случи веднъж. Та прииждат баби на талази да се информират къде са му родителите на това дете, а М. с най-лежерния си жест ме сочи и вика: „Това е майка й, тя е педиатър“ и за всеобщо увеселение бабите са дотам 🙂

За наша огромна радост наистина боледуваш рядко и леко (fingers crossed), а аз го отдавам на доборото закаляване, което всъщност не е кой знае какво закаляване, просто сме ти отпуснали юздите. В парка си известна като „Миши босо, Миши голо“ и предизвикваш всеобща радост у зрителите по пейките, когато търчиш нагоре-нагоре само по гащи и ги подяждаш без никакъв свян.

И понеже това е един вид юбилейно писмо, ще се опитам да систематизирам „постиженията“ ти през последната година:
– Проходи на 15 месеца, късно, но качествено 🙂
– Научи се да се храниш сама доста добре, с лявата ръка. Изобщо засега лявата ти ръка май е водеща.
– Отби се на 16-17 месеца, макар че това ме изпълва с известна носталгия (и досега си нося кърмаческата колекция) и не го оценявам точно като постижение, но все пак трябва да се отбележи, че беше изключително гладко плаване, за което съм ти много, ама безкрайно благодарна.
– Проговори с 300 думи в секунда, така че наскоро дядо ти те попита: „Ама ти никога повече ли няма да млъкнеш?“, а с проговарянето ти ми стана ясно, че разбираш много повече и си много по-наблюдателна, отколкото някога съм предполагала. Повечето думи малко ги смотолевяш, но на мен са ми напълно разбираеми, само не знам защо настояваш, че моторът се казва „пом“. Браво е „дабо“, другите ги забравих сега.
– Пееш. На български и на английски. ‘епи ту ю, песничките от Меуи Попиз, която дълго време беше фаворит, а сега се отново в барбаронска фаза, за паячето Itsy Bitsy, Wheels on the Bus и други. Знаеш стихчето за слончето, за гъбката и стихчето си за лека нощ, което е неизменна част от ритуала преди лягане –

Миш, миш, миш,
време е да спиш.
Целият квартал
вече е заспал.
Спинкат стъпалата,
спинкат перилата,
асансьорът спинка
спрял като картинка.
Хайде, хайде, Миш,
време е да спиш.

(Валери Петров, из „Копче за сън“)

След което безропотно си лягаш 🙂 Безценно.

– Махнахме пелените и памперсите, някъде на 22 месеца, от раз и окончателно. Отново не мога да повярвам колко лесно и безболезнено стана всъщност, напук на безбройните ми безсънни нощи, в които се терзаех как да разбера кога си готова, кога е правилният момент, дали няма цяло лято да търкам мокета с белина и прочее. Просто един понеделник ти обясних концепцията и в сряда вече бяхме забравили за памперсите. Толкова съм ти благодарна за това колко лесно стават някои неща с теб, колко добре разбираш, колко си кооперативна и как не правиш драми, а някак безропотно порастваш, когато му идва времето… Просто опровергаваш всичките ми опаснения, че все пак не може родителството да е толкова хепи нещо, трябва да има зор 😉 Благодаря ти. Продължавай да го правиш.

Сега само за толкова се сещам, иначе за мен всичко ново, което правиш, си е revelation. Например, че си започнала да разпознаваш емоциите. Знаеш кога татко Барба е тъжен, а днес в парка ми каза, че си ми „‘досана“, защото нещо не ставаше на твойта 😉 Но пък бързо ти минава, типично по лъвски си щедра и бързо ти се разсейват облаците. Типично по асцендентски (девешки) си започнала да се гнусиш – от косми и пясък, което пък ми спестява висенето по пясъчниците и терзанията кое квартално куче е минало оттам преди нас и отново съм много признателна. Също така типично по девешки държиш страшно много на ритуалите си, в Борисовата градина се люлееш точно на определена люлка, возиш се на точно определено конче на въртележката, пускаш се по точно определен начин на слона и т.н. В това има нещо много успокояващо, защото е предвидимо и вероятно Луната ми в Козирог се чувства добре…

On the not so bright side, ако ти се наруши режимът, край. Ако не си легнеш между 13.30 и 14.00 часа, не можеш да заспиш изобщо, да не говорим за спане в креват, различен от собствения ти. При баба ти и дядо ти си свикнала да спиш на леглото на Ньо, но при последния ми опит да те сложа да спиш в друга стая, след гръмогласни протести те намерих заспала на пода зад вратата върху нанито. Също така е мега досадно, че не можеш да спиш с друг човек в стаята, а опитите ми да те приспя, когато си нещо превъзбудена и не на кеф, винаги водят до грандиозен провал. За да спиш, трябва да си а)сама в стаята, за предпочитане твоята собствена, б) да имаш нани, биби и музика от аквариума, в) да е в точното време и да не си превъзбудена. Това те прави доста трудно преносима и негодна за ваканции тип „с бебе на Градина“, защото честно казано не искам да се подложа на издевателството, докато евентуално се адаптираш, след което да стане време да се прибираме. Също така с теб се пътува трудно, не те свърта на едно място или в столчето дори на кратки разстояния, какво остава за дълги пътувания…

В този ред на мисли, мисля, че заслужавам медал за нечовешка търпимост към хленч, а ти със сигурност гониш световен рекорд по хленчене в мое присъствие, което влудява баща ти, комуто иначе не демонстрираш тази очарователна способност… От една страна си го обяснявам като реакция на дългите ми отсъствия, когато работя; от друга страна се питам дали по някакъв начин не усещаш инстинктивно някаква моя слабост, някакъв опит да компенсирам чрез теб липсата на внимание към мен самата в моето детство и дали не реагираш на тази моя несигурност и уязвимост… Наскоро ярочетох някъде, че “we are mothering as the antidote to our mother’s mothering, but what our children really need is the antidote to us” и това ме навежда на много, много мисли… А истината, както всички добре знаем, вероятно е… някъде там 😉

Сега ще кажа нещо много смело и наперено, Мърфи да си запуши ушите, ако обича… но ти ми даваш усещането, че съм добра майка. Че ако мога нещо в този живот, то е да съм ти майка. Някакси се чувствам много стабилна, уверена, спокойна, щастлива в ролята си на твоя майка. We’re a perfect match, you and me. Сигурно мога и други неща, но в нищо не съм се чувствала толкова в свои води, никога не съм се съмнявала в себе си по-малко…

Което изобщо не отменя страховете и терзанията ми, прокрадващото се понякога чувство за вина, прокрадващата се понякога умора, която ме кара да бъда out of sync с теб и следователно води до някои наистина ужасно криви дни, в които броя минутите, докато стане време за лягане (но слава Богу, тези дни са редки и може би затова запомнящи се), не отменя и нуждата ми от повече социално общуване и невъзможността да я задоволя пълноценно, освен ако не се пличкаш на чешмата в Докторската или не си пусната да вилнееш в Евърленд (където, евала на какичките, по три часа не се сещаш за мен)… както и тихата ми скръб, че не всичките ми скъпи хора са готови да жертват удобството си, за да обикалят с мен от люлка на люлка в августовски пек, докато се опитваме да водим що-годе смислен разговор…

… и все пак, това са нормални неща, които мисля, че могат да бъдат казани, без да означават нещо повече от тривиалния факт, че и аз, и ти, сме просто хора, които имат право понякога на малко лошо настроение и от това не следва нищо фатално. Защото през 98% от времето изпитвам искрено и неподправено щастие да сме заедно, да правим по 107 пъти едно и също нещо, да пеем една и съща песничка, да обикаляме едни и същи места, да те гледам и да те слушам и да те гоня и да те гъделичкам и да те гушкам и да те целувам и да ти ходя по гайдата 😉
Само по въпроса с хленченето няма да се разберем, от мен да го знаеш 😉

Много дълго стана вече писмото, затова ще разказвам за рождения ти ден отделно, само още нещо искам да напиша, за да не го забравя. Онзи ден следобед седяхме заедно на дивана, ти полулегнала гледаше Барбарони и ми обясняваше какво се случва във филмчето, пък аз четях Мидълсекс и коментирах Барбароните, които вече ги знам наизуст (добре, че ме бива в мултитаскинг-а)… и за някакъв миг като че ли видях в бъдещето, видях някакво време много напред, когато пак така ще си седим, съвършено at ease една с друга и ще си четем или ще си говорим за момчета ;), или ще слушаме музика, или просто ще си седим… и това някакси ме накара да се чувствам толкова съвършено добре, толкова сигурна, че заедно можем да преодолеем всичко, че всичко ще е ок и ти ще си едно наистина щастливо дете…

Просто вече не си бебе, обич моя. Малко по малко губиш от бебешката пухкавина и заедно с това изплува ясно образът на момиченцето, което си на път да станеш, а някъде зад него бледо се вижда силуетът на бъдещата жена… And all is full of possibilities…

Обичаме те повече от всичко на света,
мама и тати

(Следва продължение)

Advertisements

2 thoughts on “20-24 (1)

  1. Това беше невероятно красиво. Какво ли ще каже след време получателката…

    “we are mothering as the antidote to our mother’s mothering, but what our children really need is the antidote to us” – а де 🙂 Е, явно има някакво решение на задачата, след като сте стигнали до такова fulfilment, докато го четях някакво спокойствие и хармония лъхаше от текста просто, браво 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s