Мекото слънце на една Мария

… трябва на всяка цена да разкажа за това сега, не защото после ще забравя или ще ми избледнее емоцията (няма), а защото ако чакам да напиша перфектния текст за неотразимата Мария Донева… е, това няма да се случи. Така че по-добре неперфектен, но текст, отколкото никакъв такъв 🙂

–––––––––

– Мишееее, тръгнала съм към теб. Нали беше на „Гургулят 1“?

– Хахахахахаха… абсолютно не. На „Денкоглу 30“

– ?!?!

Мдам. Добро начало, само на мене може да ми се случи да се лутам из София, все едно не живея тука. Но така или иначе, много исках да отида на премиерата на „Меко слънце„, защото по някакви неуважителни причини свързани с one tiny human миналата година не успях да отида на премиерата на „Прикоткване на смисъла„. [Между другото, стана ми забавно, че „хора които купуват нейната книга, купуват също и моята“ – така се изписва на сайта и намирам, че това е доказателство, че поезиите ни са посестрими. Абе, друго си е да те сложат до Мария Донева… ;)] Също така изпуснах JAP – новия проект на Мария, Марина Господинова, Венци Благоев и Теодор Петков – за което ще си изям ушите и няма да разказвам сега, защото сега искам да разказвам за „Меко слънце“…

Домъкнах се значи аз леко задъхана до мястото на премиерата и се метнах на врата на Мария, все едно вчера сме се разделили, а не след двегодишно прекъсване на контакта. Не че нещо се е случило между нас, просто се роди полуръстът и узурпира в буквален и преносен смисъл всичките ми пространства. И сега полека-лека се връщам към света у хората… Обаче това не означава, че не съм се вълнувала за Мария през това време, че не съм се кефила на терапевтичния театър в Раднево – единствен в България и не съм се радвала на постоянната й работа кто драматург в старозагорския театър. Изобщо, шпионирам си я Мария, ама май твърде рядко й казвам колко е прекрасна. Това трябва да се промени.

Бла. Бла-бла. Блаблаблабла.

10 лирически отклонения по-късно…

… аз уж нямаше да стоя за премиерата. Исках да я видя само, да й подаря един ангел (мъничък-мъничък, ама важен) и да ходя да си прибирам Зеленчука. Еми да де, ама като я видях и не можах да си тръгна. Тази Мария, толкова крехка и толкова сияйна. А пък гласът й те залюлява, сякаш си полегнал на хамак по средата на някое от нейните стихотворения. Ето това, например:

Юни

Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.
Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после – бавно – тръгва пак.

Та и мен така ме завладя едно безвремие и все си казвах, ето в и половина си тръгвам; не, айде в без 20; в без 15 вече наистина си тръгвам… обаче Мария четеше и плетеше сребърни мрежи на доброта сред публиката. Понеже това е, което Мария всъщност най-добре умее да прави, дори повече от писането на поезия. Умее да прави хората добри или поне да поражда у тях желанието да бъдат (по-)добри. А пък аз съм била на доста премиери. На готини книги, а понякога и на не толкова готини. Обаче много рядко се случва премиерата да е преживяване, а не просто представяне на поредната книга на еди-кого-си. Какво точно каза Мария сега не мога да ви преразкажа, защото това ми куцаше още в основното училище, имаше една дисциплина „преразказ с елементи на разсъждение“ – още тогава не ме биваше. Та, трябваше да сте там и щяхте да знаете. Пък който не е бил, следващия път непременно да бъде.

Като свърши да говори Мария (преди това великолепно и вдъховено представена от Манол Пейков), и аз много исках да остана още малко, да ми надпише книжките и да й се порадвам, обаче не бях предвидила този развой на събитията и бях занесла М. без нанито у наш’те, а както е добре известно на читателите на този блог, без нанито сме доникъде. Та трябваше да ходя да си я прибирам. Нямаше начин да изчакам стълпотворението за автографи, пък не ме бива да се предреждам, затова си останах с ненадписани книжки. Но си отнесох у дома на Мария усмивката, на Мария гласа, на Мария топлината, с която се отваря за теб, дори когато си бил гаден изоставяч, и на Мария поезията, естествено…

***

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мервам, докато вървя.
И за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Давам си сметка, че за поезията й нищо не казах. Трудно ми е. Не съм критик, консуматор съм 😉 Знам кога една поезия е „добра“, но не мога да се обоснова. А пък може и да мога. Една поезия е добра, когато е нова, свежа, когато стихотворенията дишат; когато са току-що родени и още никой не ги е идентифицирал към принадлежащи на еди-кое-си течение; когато не можеш с лека ръка да ги натикаш в чекмедже, защото ти се опъват. Една поезия е добра, когато може да те накара да виждаш, да вкусваш, да изпитваш неща, както си лежиш на дивана вкъщи. Когато те кара да се чувстваш, сякаш пътуваш във времето без сложна апаратура. Когато те е яд, че не си я написал/а ти 😉 Когато забравяш за критериите си за „добра поезия“ и просто се наслаждаваш. На Мария поезията е такава, жива, бликаща, пост-старомодна, спонтанна. На нея не й пука дали ще се впише някъде, защото не се нуждае от валидиране. Тя се валидира сама, чрез самото си съществуване. Нейната поезия служи за утеха и обновление. И тя я умее.

Само още нещо искам да ви кажа, и приключвам. Понеже Мария е много свързана с психиатричната болница в Раднево, чрез блога й научихме за една смешно-тъжна никулденска история, включваща 200-килограмова риба, в 3 части: 1, 2, 3. Може би няма как да помогнем на цялата болница, тя е огромна, но може би все пак можем да направим нещо:

Доктор Толев предложи следния вариант. Тези дарени средства била могли да се насочат специално към Терапевтичния театър. В него са заети около 20 пациенти от различни отделения. В бюджета на болницата няма предвидено перо за нуждите на дейността им.

На заетите с трудотерапия, примерно на тези, които метат алеите, им се включва т.нар. подсилваща диета, и те получават на ден по една филия с маргарин в повече.

На артистите се сервира по едно кафе сутрин, което се вари в един жълт чайник.
Те репетират от 9,30 до 11,30 всеки работен ден, учат роли, изнасят концерти по отделенията, правят празнични програми за определени дати и вечеринки в съботните вечери. За този постоянен ангажимент те получават месечна заплата в размер между 5 и 30 лева (когато има пари за това). Независимо дали получават заплата или не, те работят еднакво всеотдайно и упорито.

Кафето няма как да се нарече „подсилваща диета”.
Ако се събере някаква, дори и скромна сума, тя може да бъде насочена към нуждите на актьорите в театъра, да се проследява всяка стотинка, и да има конкретен видим ефект.

С тези пари могат да се купуват и сладкиши и плодове, които да се раздават – например на всички болни, които дойдат на Коледното тържество.
За мен и за вас една мандарина и една суха паста са нищо, но за тях това ще е храна, празник и единственият подарък, който ще получат.

Хайде да направим нещо готино. Знаем как 🙂

И нека да ни огрява марииното меко слънце…

Advertisements

3 thoughts on “Мекото слънце на една Мария

  1. Здравей, Бояна,

    Бях чела твое стихотворение тук в блога ти и много ми
    хареса, но сега разбирам, чи си публикувала цяла стихосбирка. Ще я потърся в Книжици. Дано да я имат.

    Между другото, ти си една от любимите ми блогови разказвачки. Имаш собствена, много осмислена образност, свой свят. Благодаря ти!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s