а day in the life of…

отдавна е време за поредното писъмце, документиращо възхитителните постижения и неповторимата наглост на нашето скъпоценно съкровище, но тъй като най-любимото ми занимание на планетата е спането… ето вкратце една представителна извадка от дните ни:

неделя, о6.02.2011 г., слънчево

фърфалак на видима възраст 2,5 год. и тегло 13-14 кг + зимни дрехи и майка му се опитват да се придвижат от младежкия театър на дондуков до коста на кракра

– искам пак на м’адежкия театъл и искам да гуша мечо пууух и бухала, и кенга, и бебето лу, и п’асчо; искам паааак на м’адежкия театъл и искам…

– пак ще дойдем, мамо, ама те сега вече са си тръгнали актьорите, някой друг път пак ще дойдем. хайде сега, дай ръка, че ни чакат.

– искам паааааааак на м’адежкия театъл… искам да ме носиш!

– не мога да те нося вече, мамо, много ми тежиш, ти можеш да ходиш.

– нееее, искам да ме носиш! – и хуква в обратната посока. – не ме дълпай за качулката! искам сок! искам близалка! искам да гуша Зоуи и Ането.

– нали там отиваме, хайде, ще ги гушиш.

– неееееееее, нóси ме! (прави опит да полегне в калта с лилавото палтенце)

нося я от пресечката на будапеща до кръстовището с левски, където я стоварвам и й обяснявам, че сега ще ходи и толокоз. тя отново се опитва да полегне, но след като вижда, че съм непреклонна, ме поглежда омерзено и заявява:

– аз пък искам да бъда с тати.

– еми хубаво, ама сега си с мене. хайде, тръгвай.

известно време върви до мен или по-скоро се тътри, но все пак. в градинката пред народна библиотека отново вдига ръце да я нося. докато я нося, нарежда:

– оф, тежко ми е така. (има предвид, че й е неудобно)

премествам я от другата страна. тя се тръшка и ме дере по лицето. аз й обяснявам, че съм й сърдита и няма да говоря повече с нея, щом прави така. тя започва да се друса в ръцете ми, хленчи. след малко:

– ‘няуай.

– извинена си. сега ще повървиш ли малко?

– не, мама носи!

през цялото време имам видения на майки, които влачат опъващи се деца по улиците и ги заплашват с какви ли не санкции, вкл. с физическа разправа. изведнъж ги чувствам изненадващо близки, от което леко се сепвам. влизаме в коста. връчвам я на Ма’ин и му казвам, че трябва да я спаси от мен. сядам в едно кресло и повече не ставам оттам. Ането я забавлява около 25 минути, след което й се изчерпват ресурсите, и Мих’ела започва да търчи насам-натам с фалцетни крясъци и да обикаля масите. изпитвам известни угризения, но това не ме мотивира особено да упражнявам контрол над детето си. вадя от чантата течност за сапунени мехурчета, която тя щедро разлива по пода. тръгваме си. щателно опипва най-мръсните места в автобуса, например гумите около прозорците, след което демонстративно си облизва пръстите. вече съм се примирила, че ни предстои посещение в инфекциозна в близкото бъдеще. по пътя минаваме покрай баба и диди да си вземем нанито и цялата пасмина плюшени играчки и майка ми нарежда „ама ти защо пак я носиш…“ и я инструктира да върви до мен и да слуша. минаваме през магазина за сок, където тя се устремява към стратегически поставените ниско шоколади и заявява „едно мауко шоковадче може!“ и преди да реагирам, го нагризва. после преминаваме през приспивния ритуал – сок, нани, биба, червената шапчица, мила моя мамо, зайченцето бяло, уит май хендс, още сок, миш, миш, миш, завий ме, ама и крачето ми завий и т.н.

déjà-vu, anyone?

п.п. апропо, защо никой в тая държава не може да направи една читава драматизация на Мечо Пух?

Advertisements

5 thoughts on “а day in the life of…

  1. Хм. И Божката толкова тежи, обаче не си представям как някой го носи точно на 6 февруари, когато светът беше пълен с локви 🙂
    (аз бих я набила. истински. най не обичам децата да не забелязват какво причиняват на родителите си)

  2. Абе, не е да не ми е минавало през ум, ама според мен това е проява на родителска безпомощност… Всъщност тя вероятно се тръшка, защото сега й е паднало, тъй като през останалото време съм на работа, примерно. Или защото е гладна, но не се сеща, че е гладна. Или нещо друго, ама едва ли, защото е лоша по подразбиране. Обяснявам, понякога заплашвам с отнемане на привилегии или пращам в таймаут в нейната стая за 2-3 минути. Тя ще го израсте това, ама аз съм супер изморена и понякога трудно се сдържам. От друга страна, хлапе на 2,5 години, което скандира по улицата, че иска да ходи на „м’адежкия театъл“, how cool is that 🙂

  3. :)))) куул, куул, поне 40 от 49 🙂 Яниният син стряска хората с това, че по заведенията иска да пие кафе и тя дори се съгласява, представям си един младежки театър какво причинява на невинните минувачи 🙂
    Когато бях детегледачка, издържах месец и малко преди да строя хлапето и да му обясня, че ако иска да му повярвам, че обича мама, трябва да започне да се грижи за мама, което включва и неоставянето на кръгчета от чаши по всички мебели. Един ден плака от яд, че я мисля за лоша дъщеря и после да видиш… нов човек. Още се радвам, че търпението ми понякога има край.

  4. A, и Михаела пие кафе 🙂 Ако не й дам „е’на глътка“, както сме се споразумяли, тя ме дебне да си оставя чашата и ходи да я надига. Така че получава по една глътка чат-пат, за да не трябва аз да пия кафе на екс.
    Между другото, понякога възпитанието на детегледачките е доста по-успешно от родителското. Друго си е външен човек да ти каже, ‘щото те децата ама и тати ги имат за частна собственост.

  5. Абсолютно дежавю! Направо се почувствах добре, че не само моето дете се държи така. Освен тормоза докато го прави, другото, което ме убива, са хорските укорителни погледи, а понякога мърморене, вмешателство и т.н.

    И нещо успокоително – след около половин година, започват малко по малко да се поохлаждат страстите 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s