Angry & resentful

Аз по принцип си се ядосвам лесно. Овнешка му работа. Ей толкова малко ми трябва. А напоследък още по-малко. Една погрешна дума и съм гръмнала вече.

Ядосвам се, когато някой намекне, че Мери всъщност не е била истинско бебе, защото никога не е живяла извън мен. Приятелите ми казват, че няма значение кой какво мисли за бебето ми, но за мен има значение. Когато на 23. март с Петър отидохме на рождения ден на JAP в Чайната, вече знаехме, че бебката може би има проблем. Но трябваше да чакаме, за да видим как ще се развият нещата. Или поне така ни казаха, че трябва да чакаме. (А може би, ако не бяхме… but nevermind.) Една от хипотезите беше, че тя може да има CMV инфекция и в такъв случай може да се роди с много увреждания – на слуха, зрението, с епилепсия и ДЦП. Засега не знаем какво всъщност се случи, но че това бебе не беше глухо, това го знам със сигурност. Всеки път, когато великолепният Венци Благоев засвиреше, тя започваше да подскача като луда, толкова се вълнуваше. Татко й седя цяла вечер с ръка върху корема ми, и това е може би най-хубавият ни спомен с нея. Само не ми казвайте, че не е била човек, защото Марс-ът ми ще ви изяде с парцалите! Все пак, аз я родих, всичките й 1200 грама и 32 сантиметра, тя не се изпари просто ей така!

Ядосвам се, че нямам нейна снимка от феталната морфология в 20 г.с., когато изглеждаше толкова красива и перфектна. Когато си поисках снимка, ми отговориха: „Другия път, че то още не се знае какво ще излезе“ (!) Когато се роди, хидропсът вече беше напреднал. Само ръчичките и крачетата й бяха мънички и съвършени. Дори и така, пак бих искала да си я спомням по-добре, но образите ми от тази вечер са неясни и размазани, след 10 часа контракции на Цитотек, за което ще разказвам някой друг път.

Ядосвам се, че някой може да си помисли да ми предложи да се върна на работа. Сега, или другия месец, или anytime soon. Самият факт, че може да му мине през ум подобно нещо, означава, че не брои Мери за дете, а мен за майка, която е родила преди има-няма две седмици. И понеже аз съм си аз, разбира се, че се чувствам виновна, че отказах. Но все пак, кадровите проблеми на българското здравеопазване не са мои проблеми. Нали?

Също така установих, че има някои неща, които направо мразя. Нали вече ви казах, че Тъгуващият човек е рядко егоцентричен кретен. Мразя, че съм се превърнала в този човек, който мрази, че всички в парка до нас са бременни. Макар че, както справедливо отбеляза една приятелка, те просто няма къде другаде да се разхождат. Само че са милион и двеста и аз просто мразя, че няма къде да отида, без да гледам кореми с бебета в тях. Мразя, че съм лоша и завистлива и не мога да се радвам за другите.

Мразя, че ме е страх да вляза в кварталния магазин за цигари, защото някой може да пита какво стана с бебето. Мразя, че ме е страх да срещна съседите. Мразя, че трябва да си купувам два номера по-малки дрехи, защото планирах да прекарам следващите две години дебела и кърмеща, а не с размерите си от седми клас. Мразя, че не знам какво да кажа на невинните си познати, които „последно да чули, че Марулката чака братче“. Сестриче. И вече не го чака. Мразя, че вместо кутия с гривнички от болницата, биберони и къдрички от първата й годинка, ще имам кутия с тест за бременност, две никога необличани бодита (купени, за да й кажа, че я чакаме да се прибере с нас у дома в края на юли) и акт за мъртвородено дете. Мразя, че на съобщението за раждане са задраскали графата „баща“, защото не сме женени. Тя си има баща, по дяволите! Мразя, че според законодателството на държавата България, мъртвородените бебета са „биологичен отпадък“ и официално нямат право на име, погребение или кремация. Мразя, че нямаме диагноза и може и никога да не получим. Мразя, че дори да решим някога да имаме друго дете, трябва да си направим 876 изследвания и никога повече няма да съм онази безметежно щастлива, сияща бременна, която бях с Мишката. Мразя, че вече по нищо не си личи, че съм била бременна, и следите от трите седмици в болницата – от абокатите, иглите, катетрите, които използват вместо есмарх, и от които получавам хематоми… нищо по тялото ми вече не напомня, че е било дом на едно малко момиченце…

Знам, че „ще ми мине“, каквото и да означава това. В момента мразя дори, че ще ми мине.

Advertisements

One thought on “Angry & resentful

  1. Pingback: To whom it may concern | Mourning Mary

Коментари са забранени.