17 дни

Прекрасно мое момиче,

Роди се преди 17 дни. Беше мъртва от ден. Знаех, че нямам много време. Че това е нашето време, и то ще бъде кратко. Когато ме попитаха дали съм готова за „гледката“, преди да те сложат на корема ми, събрах цялото си самообладание и казах, да, разбира се. Готова съм. Защото „гледката“ беше ти, а това беше единствената ми възможност да направя за теб това, което всяка майка трябва да прави за децата си… да ги пази… Не плаках. Изобщо, не знам какво са очаквали, че ще получа нервна криза или нещо подобно. В онзи момент аз бях олицетворението на онова, което наричат mama bear. Спокойна, събрана, решителна. Трябваше да покажа, че „заслужавам“ това, което по изключение ми позволиха, вероятно защото съм „колежка“. Припомних си раждането на сестра ти. Раждане, което съвсем не ми беше според вкуса и разбиранията, но нямаше как, и аз бях решила, че не е важно как ще се роди, важно е да й бъда най-добрата майка от първия миг. That played out pretty well for us. И този път, макар и толкова, толкова различно, разпознах себе си… Може би ставам за много неща, но ако трябва да избера едното нещо, за което ставам най-добре, то е да бъда майка на бебетата си… Какво друго можех да направя, освен да те държа, да се опитам да запаметя колкото се може повече от образа, който ще бъде „теб“ в главата и сърцето ми до края на живота ми. И после също толкова спокойно да те изпратя на най-студеното и тъжно място, което познавам…

Мисля си за времето, когато сестра ти беше на 17 дни, и за писмата, които пишех на нея тогава. Пишех ги с една ръка, защото когато не ядеше, тя спеше върху мен и издаваше мънички бебешки звуци, вероятно сънувайки още мляко. Как миришеше на чисто ново бебе, колко топла и съвършена беше. А аз бях целият й свят. Ние двете с теб никога няма да имаме това. Но в тези кратки 24 седмици аз бях целият ти свят. Не особено уютен свят, може би, но ние те искахме. Искахме те толкова много, че позволихме да забият игла в сърчицето ти, защото това беше единственият ти шанс. Моето бебе с „голямото сърце“. Каква ирония, мислех си през цялото време… И днес, 17 дни по-късно, вместо да си на единственото сигурно място на света, аз търся начини да бъда майка на мъртво бебе. Търся начини да се грижа за теб, макар че дори не съм сигурна, че ти имаш нужда от моите грижи. Но това е единственото, което мога да направя. И вероятно някой би отбелязал, че го правя основно за себе си. Макар че за това съм готова да споря.

Защото ти си нашата дъщеря. Второто ни момиченце, което обичаше да слуша музика и реагираше нощем на прегръдките на татко си. Детето, което никой, освен нас, не познава. Сестра ти беше „бебето“ поне докато навърши годинка. Ти си Мери, обаче. Ти няма да миришеш никога на мляко, няма да ни даряваш с беззъби усмивки, няма да ни будиш през два часа нощем, никога няма да ми натежиш в слинга, татко ти няма да те носи на конче, няма да се вкопчваш в мен денонощно, защото ти никнат зъби, няма да сменяме пелени, няма да проходиш, няма да кажеш никога „мама“ и „тати“, няма да се тревожа за всички начини, по които родителските ни грешки могат да те повредят… И затова, всеки ден търся начини да ти бъда майка… Защото ти не си просто „несполучлив опит“. Ти си малката ни дъщеря, която поради някакво изкривяване във времево-пространственият континуум, се оказа голямата. И ако на мен ми стигнат силите, може би ще се превърнеш в искрица в тъмното на много други майки и татковци като нас… тогава ще знам, че съм ти най-добрата майка, която бих могла да бъда. Because you deserve nothing less than that.

Любовта ни ще те намери…

мама & тати

Advertisements

9 thoughts on “17 дни

  1. Ох, Яна! Не мога да спра да плача. Все едно чета себе си, писала на двете ми момичета. Дори иглата сърчицето е същата.

  2. Плача.. И ти благодаря! Незнаеш колко ми помогна да се обърна назад с любов…

  3. Янииии….. Не съм влизала тук толкова отдавна…. И като прочетох…. Незнам дори какво да напиша…. Изтръпнах…. Исках да ти пиша отдавна…., защото нас ни застигна огромен проблем с Борис, но сега виждам че с право съм отлагала…. Незнам защо се случват такива неща, може би изпитанията ни правят по-силни, но знам само че ако за децата ни няма шанс нищо няма смисъл в тоя живот…. Ох, искам да ти напиша още работи, но в момента не мога, не мога…. просто трябва да осмисля прочетеното…. Ти ми вдъхна толкова кураж в оня тежък момент след 06.08.2008-ма, помниш ли…. Имай вяра и може би ако разсъждаваме, че и тежките неща в живота се случват за добро, всичко би било по-леко…. Незнам…. Ще ти пиша на мейл-а тия дни….. Искам да ти споделя едни неща за Боби…. Прегръщам те, Яни и целувки на Марулка!

  4. От няколко дни чета тук. Откакто Слава предложи да ни запознае. Мислите ми препускат и сякаш се изливат в написаното от теб. Защото и аз have been walking in those shoes. I am dead baby mama too… И вече 2 години живея в своя „аквариум“. Гневът, мъката, болката не са намалели, просто успявам да не ги показвам толкова. Когато си мисля, че сълзите ми окончателно са пресъхнали, те се изливат като порой.
    И избрах именно този от твоите постинги, за да пиша, защото толкова живя нашето бебе, нашият Йоан – 17 дни.
    Прегръщам те, защото друга утеха не мога да предложа. Не зная каква, защото още не съм я открила. Съчувствам на болката ти и съжалявам, че тя е причината да те „открия“.
    И понеже Слава спомена за идеята за благотворително събитие, искам да се включа.
    Прегръдки, от цялото ми сърце!

  5. Невероятно написано – разплака ме…няма такава нежност и сила едновременно в никой блог, който съм чела…а стиховете ви – те са невероятни! Поклон!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s