Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

Advertisements

10 thoughts on “Почти на 4

  1. Прекрасно е, а Мишката е една щастливка, Въпреки всички въпроси, който си задава майак й. Или всъщност точно поради тях.

    А в частта за емпатията и добротата….не знам какво да ти кажа – аз ежедневно си задавам тези въпроси, особено, когато усещам, че заради дадена постъпка, реплика или действие на детето ми губя приятелства, в които съм се чувствала уютно. В такива моменти най-силно си задавам въпроса ‘къде сбърках?’ и за разлика от твоето успокояващо „може би още е рано“, аз си мисля „дали не е твърде късно“.

  2. Иве, аз все се надявам, че количественото натрупване в един момент ще доведе до качествено изменение… Аз винаги се чувствам ужасно уязвима и виновна заради поведението на Мишката, и докато още всички ме успокояват, че еди-какво-си е нормално за възрастта й, пак си се терзая и съмнявам…

  3. Яна, някак си изгубих коментара и ще опитам да го възстановя.

    Повечето неща, за които имаш притеснение, още е твърде рано да се случат (емпатията, четенето, р-то, подредеността). На 3-4 години децата са още много дълбоко в нарцистичната фаза и е нормално да става това, което става сега. За интелектуалните работи не се тревожи толкова, само ги показвай като важни и след 1-2 години ще видиш резултатите от това. Сега Мишката е в етапа на фантазиите и нейните си сюжети, което за нея е по-полезно, отколкото да знае буквите.

    За логопед също е рано – на 4 децата още не могат да контролират така добре тялото си и е мъка някой да ги кара да си слагат езика еди къде-си. Опитай след година, ако до тогава нещата не се случат от само себе си. Ние с Или и Лори постигнахме много добър резултат с логопеда на 5 и 7 години, но си дадох сметка, колко по-друдно беше за по-малкото дете да „влезе в ситуацията“.

    За роклите също не се тревожи толкова. Това е фаза. На 4 години Или истерично викаше „рокличкаааа“, а сега е на 8 и няма никакво желание да си избере какво да облече и трябва аз да й избирам дрехите. Не че това е добре, просто давам пример, че лудостта по роклите на 4 не води до празноглава мания за дрехи след това. То е начин момиченцето да изрази началното осъзнаване на женската си идентичност и нейните предимства, казано по лаически. Вярно, че е подлудяващо, но някак минава.

    А за правенето на бебета има една хубава италианска книжка. Като се прибера в къщи, ще ти напиша точно заглавието и автора, ако можеш да я намериш.

    Поздрави!

  4. Наистина умението да се понасят въпросите и несигурността се гради от малки… възхищавам се на родители като вас, наистина.

  5. „Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла.“
    Надявам се няма да ми се разсърдиш, но тук искрено се смях. Първо, защото и аз имам този страх у себе си още отсега (въпреки, че още нямам деца) и второ, защото е толкова малко вероятно Мишката да стане кифла, колкото ти самата да станеш кифла 🙂 Не че нещо, но с майка като теб, колкото и да е различна (или да ти се струва че е) този потенциал, кифленския, е сведен до нищожен минимум.
    Колкото до това, че малката се движи из живота сякаш всичко й се полага и й принадлежи, ще споделя нещо лично. И аз съм била такава като малка. Това е изплашило мама и тя се е постарала да потисне възможно най-много това у мен. Както тя самата казва – най-голямата грешка, която е допуснала спрямо детето си. Защото това, което тя е бъркала за самонадеяност и нахалство, всъщност е било моето едва придобито самочувствие. Самочувствието, което е все още неосъзнато, но супер важно, защото от него в бъдеще ще произлезе осъзнатото самочувствие, реалистичния поглед върху собствените сили, правилната самооценка и т.н. В резултат на това, че мама постоянно ме възпираше да бъда напориста и свръхуверена, аз придобих усещането, че никога не съм достатъчно добра, че трябва да стъпвам на пръсти, да внимавам да не засегна хората, да съм тиха и мила винаги. Обратният ефект на този тип възпитание беше, че в тийнейджърските ми години и в ранните двайсет бях постоянно мачкана от хора, които виждаха, че могат да си го позволят с мен. Защото аз премълчавах. И ми отне много време да премахна тия неща от характера си и да си върна онази увереност и да стана човек, който отстоява себе си винаги и пред всеки.
    Аз не те познавам, но те чета от много, много време и мога смело да заявя, че ти си от хората, които ЩЕ намерят баланса. Така, че да помогнеш на дъщеря си да бъде едновременно уверена и със самочувствие, но винаги реалистична към себе си и околните. И със сигурност не кифла!!! :))))

  6. Научих се да чета в първи клас. Това по никакъв начин не ми попречи да стана книжен плъх…

  7. Аз не се тревожа толкова за самото четене като четене, а за характера, който то изгражда. Мисълта, че тя може да не обича да чете, ме плаши, защото веднага започвам да се питам какъв човек ще стане тогава…

  8. Аз бях още „по-трагичен“ случай с четенето. Научих се в 1 клас – защото така се правеше тогава и лек тласък да го направя бързо ми беше факта, че други деца в класа дето не бяха ходили на детска градина ВЕЧЕ знаеха да четат, като започвахме 1 клас. Но като свърших тази работа престана да ми е интересно. Защото в сравнение с игрите четенето беше ужасно самотно и ужасно статично занимание – според моите тогавашни критерии – два огромни недостатъка на действието четене. Имам много ясни спомени за дълбоките и продължителни притеснения собствените си родители от тоталната липса на интерес в отрочето им към книгите. Щото липсата на интерес си трая дълго – докъм 4 клас в къщи се събираше от пилето млякото на детските книги (в соца това си беше много трудна родителска работа) във всякакви най-атрактивни издания, правеха се най-разнообразни опити по показването на четенето като важно и всичко друго за което се сетиш – без никакъв успех. От края на часовете до тъмно аз си прекавах времето на двора/дворовете и из околните градинки и паркове в компанията на тайфа от поне 6-7 деца – на моменти 15-16. Мисля, че не ме заведоха на лекар да проверят дали нямам някаква вродена умствена обремененост, само защото училището по никакъв начин не даваше признаци, че имам интелектуални затруднения (оценки отлични до една, поведенчески проблеми – няма).

    Обратът настъпи като измислихме сложните фабулни игри. В моя случай беше тази на индианци и каубои (изразява се в преследване и квартала на тайфата – разделена на две групи, следотърсачество, обсади, „пленяване“ на вражески сили, произвадство на и стрелба със самоделни лъкове или тръби за фунийки „дизайнвани“ като пушки и пр.) Пълноценното участие в тях изискваше а) избор на кауза – индианци или каубои; б) избор на име на герой и в) избор на ситуации от съответните приключенски романи за пресъздаване за деня. Ей тези работи не ги можеш ако не си чел. Така ми се наложи набързо и по диагонал да изгълтам повече книги за 10 дни отколкто бях прочела за 4 години. Иначе трябваше да се примиря с маргинална роля на статист в играта, което нямаше как да бъде допуснато изобщо. Една от тези нощи мислено благодарих на нашите, че книгите ми бяха подръка. Трябва да питам майка дали помни да съм им благодарила и на глас.

    Поуката от тази история в 3 части:
    1. Ти си се тревожи и без това няма начин или нещо, което да те накара да спреш. Само не спирай да осигуряваш достъпа до книжки и да показваш, че четенето е важно. Децата възприемат много повече, отоклкото показват, че са възприели. Това е техният (според мен отличен) начин да се предпазят от обсебване от възрастните, които имат, чак до тийн фазта – прекалено много власт и сила.
    2. Докато детето предпочита действия, които му ангажират физическото тяло и се правят ЗАЕДНО с други човешки същества – за Бога – не му ограничавай възможностите да ги прави. Измисли И още някакъв – смешен – начин за тази важна корекция, която си захванала в поведението. Имам предвид – освен отнасянето от площадката – което е добро средство, но за да запази ефекта си и да не ти изяжда от светлината вкъщи – трябва да е – най-рядко прилаганото крайно средство.
    3. Още е рано да се прогнозира, но е възможно Мишката да „пропусне“ момента, в който най-детските книги са вълнуващи за четене, защото – вълшебни. Това не е космическа драма. Най-добрите стават за четене и в други възрасти и са ужасно въздействащи, макар и по друг начин. Единственият риск по същество е да й е по-трудно да избира какво да чете на своите деца когато са малки. Но понеже нейните деца… ще са твои внуци – мисля, че този риск е сериозно минимализиран.

    И много ви обичам всичките четирима (с Мери заедно), да знаете. М.

  9. Яна, аз като една леко повърхностна личност (въпреки многото четене :)) ), обърнах внимание на смешните случки 🙂 Пък и не мога и не трябва още да давам съвети с нулевия си родителски опит засега :). Най-смешно ми стана, че логиката за разхвърлянето (накрая ще се съгласите да е разхвърляно 😀 ) ми е толкова присъща, а съм на цели 28, явно съм останала някъде на почти 4 в развитието си по този въпрос 😀 Или е от общото ни име. Нацелувай я много, а аз ви прегръщам всичките. ❤

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s