Коледно ми е…

… ама не съвсем 😉

Или поне не по онзи сладникав-HBO-молски-истерично-приповдигнат начин. Така или иначе никога не е бил моят начин. Тази година пък съвсем.

Имаме си коледен град (от малки картонени къщички, които правя всяка вечер в продължение на 24 дни), имаме си курабийки без глазура (експериментални малко) и кекс с ябълки и шоколадени парченца, който стана малко клисав, защото май ябълките са му вповече 🙂 Още си нямаме елха и не знам дали ще купим, или само клонки в голяма ваза, колкото да угодим на детето. Тази година подарък ще получи само Михаела, но това е тема за друг пост :)))

За едно друго коледно иде реч, малко по Дикенс…

Наскоро написах този текст, циркулираше във ФБ. Тези дни една приятелка го беше открила и пак го беше споделила. Една дискусия на стената й ме наведе на допълнителни мисли.

Хубаво е да сме великодушни, дори благородни. Да интегрираме различните/малцинствата. Да се учим на емпатия. Обаче даваме ли си сметка, че това е колкото добре за „тях“, поне също толкова добре за „нас“? (Разделението е… условно.)

На “запад” хората подбират училищата на децата си по това колко diversity има в едно училище, колко култури и различни социални слоеве се срещат там – защото са разбрали, че срещата с чуждото, непознатото и различното ще направи децата им по-умни, по-емпатични, по-òправни, по-смели и неминуемо по-добри…

Да, развитието на хората „със специални потребности“ зависи от степента им на интеграция в „нормалното“ общество. Истинска интеграция, искам да кажа, не про форма и по проекти. А реално участие във всички сфери на общия/обществения живот. Обаче даваме ли сметка, че нашето развитие/израстване зависи точно толкова от това съжителство? На пръв поглед не изглежда така. Добре сме си. Сега защо да се затормозяваме с такива работи?

Защото животът, живян избирателно, в зоната на комфорта, е непълноценен живот. Половинчат живот. Двуизмерен, скучен, лишен от цвят и вкус живот. Празничък. Беден. Колкото и да се опитваме да го напълним с илюзия за истинност, малко винаги има вкус на пластмаса от мол-а.

Не знам. Сигурно звуча назидателно. Звуча ли?

„Когато за първи път дойдох в Швейцария (бяхме в Базел), попитах мъжа ми защо има толкова много деца и хора, болни от Даун. От отговора му ми се плаче: „Защото не са скрити по домовете си (или в институции), както в България“… да, те просто бяха с другите – навсякъде – в магазини, рейсове. Много искам да станем с по-големи сърца ние, българите, защото сега повечето така ги е страх, че са станали наистина „дребни душички“, а така не могат да възприемта света – в цялата му прелест…“ – Ралица

Разбирате ли? Човечността си е за нас. Тя не е за другите.

Светли празници! Зарежете зоната на комфорта. Светът е голям и спасение, казват, дебне отвсякъде…

 

Advertisements

2 thoughts on “Коледно ми е…

  1. Яна, и аз съм наблюдавала това с хората увреждания в чужбина. Когато видях колко много хора в инвалидни колички по улиците има в Шотландия, как ги водят на музеи, на кино и пр., изведнъж си дадох сметка, че едва ли са повече там, просто са видими… Понеже ми е ясно, че намекът е в посока хората, преживели загуба и споделянето на тъгата им (неслучайно цитираш онзи пост, което естествено, ме засяга по някакъв начин), искам отново да поясня (явно I also feel I need to explain this again), че по никакъв начин не съм против хората да говорят за емоциите си (положителни или не), а в случая коментирах друго… и понеже правиш паралел с хората с увреждания, бих го изразила по друг начин: би било чудесно тези хора да бъдат видими; не би било чак толкова чудесно, ако всичко, за което искат да разговарят с останалите, е травми и увреждания (което не значи, че никога не трябва да говорят за тях, разбира се; въпрос на мярка просто)… но коментирах, без да преценя, че съм влязла във вашия “клуб”, където е напълно естествено да се говори основно за “това”, и се извиних за грешката си. Напуснах страницата, не защото не искам да съм съпричастна с хората, преживели загуба (сред които съм и аз, всъщност), не защото не подкпрепям каузата (подкрепям я с пълно сърце), а защото моето усещане за случилото се е доста различно от твоето, моите постове те дразнеха и просто явно не бях в хармония с емоциите в тази група… Хареса ми постът ти за 2012та през преживяването на музиката и ми напомни този любим филм и песен (Talk to her). Ще се радвам, ако те докосне по някакъв начин, колкото и да са ни различни емоционалните настройки… http://www.youtube.com/watch?v=bkAZJxDNj4Q. Светли празници.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s