The story of Мила (3)

Та, значи, идва заветният ден. Аз цяла нощ съм я ръчкала, сакън да не й стане нещо на финала. С приятелката ми М. ще раждаме заедно, което си е бонус – да знаеш, че някъде наоколо наблизо има сродна душа. Д-р Най-Прекрасна е на работа след 14 ч., така че по-рано от това няма да започнем. И започва голямото чакане. И големият глад, ебаси. Поръчала съм П. за 11, някъде към 14 най-после ме свалят в предродилна. Единственото ми желание за това раждане, където нищо не върви по план, е да не ме разделят с бебето. За целта имаме сложен план, ненарушаващ, но леко заобикалящ болничните правила. Ако имах достатъчно мозък, бих се сетила да не разчитам много на това, но аз, естествено, съм се вкопчила в него „на живот и смърт“. С М. сме заедно в предродилна, тя е там вече от час. Включват ни системи, правят ни тестове за алергии, на мен ми текат водите, сякаш бебето иска да каже „ама айде, крайно време е да се раждам вече, ще видите сега като остана съвсем на сухо“. Аз нервнича, защото не съм видяла още д-р С. и защото апаратът за тонове не се чува и минутка по минутка надничам да видя, отчита ли нещо изобщо. По едно време решавам да се обадя на П. и оттук всичко тръгва downhill. ‘Щото великият план, дето така съм се вкопчила в него, еми няма да го бъде. Понеже някой е по ВИП-пациент от мене. Което означава, че ще ме тикнат в реанимацията и ще ми вземат бебето. Тъкмо, когато М. тръгва към операционната, аз започвам да рева, сякаш се свършва светът. Идва д-р С. и малко ми се кара, обаче аз не мога да й обясня, че не ми е зорът за ВИП-стаята, а че си искам бебето. С мен. През цялото време. Не искам да го давам на никого и не мога да понеса да съм разделена с него дори половин минута. Тя май не ме разбира… но се опитва да направи нещо за ограничаване на щетите, защото има опасност да наводня операционната, да стане късо и всички да умрем от токов удар. Разбираме се нещо, уж, аз виждам, че няма какво да се направи, и се опитвам да свикна с мисълта за злощастната си съдба. Отново, ако имах малко мозък, щях да осъзная, че никой няма да ми остави бебето, стояло 16 дни без води; че никой български неонатолог няма да се съгласи да му влива антибиотиците в моята стая и да ми го даде за кърмене и гушкане. Аз обаче толкова акъл нямам. И може би по-добре. Чувам Лимон, астралния близнак на Мила, да изплаква в операционната в края на коридора. Рева още малко по телефона на П., който чака отпред заедно с Голямата Мила. Д-р С. идва да ме нагледа, докато чистят залата, всичко е минало добре с М.

Идва анестезиологът. Помага ми да стана, прибира ми телефона в неговия джоб и ме отвежда в операционната. Аз мислех, че в тази държава има само един анестезиолог, комуто бих се доверила, но сега откривам, че има и втори. Обяснява кротко какво да направя, и докато се усетя, вече ми е боднал упойката. Помага ми да се обърна и ми говори през цялото време. Предвижда всяко неразположение и бързо го контрира, така че се чувствам комфортно и в сигурни ръце. По едно време казва, „те започнаха вече“ и аз се опулвам. Нищо не съм усетила. Оттам нататък до раждането на Мила минават само няколко минути. Казвам на д-р С., нали няма да я порежеш? Обикновено не говоря на лекарите си на „ти“, но тя е изключение, тя не ми е точно само лекар, тя е човекът, който държа в ръцете си Мери, и е редно сега да поеме и Мила. we’ve come full circle. Нали няма да я порежеш? Тя се смее. Обаче аз се тревожа, че бебето няма омекотителна водна възглавница и скалпелът ще мине твърде близо до телцето му. Обещава, че няма да я пореже. В един момент се чува проглушителен рев, анестезиологът ми показва часовника си, на който с големи цифри свети 16:17 ч. (поне децата ми никога няма да се чудят в колко точно часа са родени, ако искат да си направят хороскоп), а над паравана ми показват нещо врещящо и синьо-лилаво, което тутакси в полет ми напикава лицето. Всичко това се случва на практика едновременно и всички се смеем. Тя е тук. Тя врещи и пишка, значи най-важното е наред. Добре дошла, Мила! После д-р С. казва, че наистина е останала съвсем без вода и едвам я е обелила от ципите, а тя още вътре се е опитвала да диша. Надявам се, че няма дълго да ни се сърди за внезапното изтръгване от рая, но наистина нямахме вече накъде да чакаме. Чувам я как плаче някъде надолу по коридора, докато неонатолозите я оправят. Носят ми я увита като пашкул и вече не толкова сърдита, допират ми я до бузата и ме оставят да я целуна, да й поговоря и да я помириша. Добре дошло, малко бебе, шепна й. Здравей, аз съм мама. Много те обичам.

Събуди се.

… to be continued…

The story of Мила (2)

Та, в началото на декември още нямах багаж за болницата, нито дрехи за изписване на бебето, нито помпа за кърма, нито пелени, нито… 🙂 Абе, нищо нямахме. И ремонтът течеше с пълна сила.

33+4 г.с. На 03.12. през нощта се събудих с мокро на чаршафа. Ама малко мокро. Веднага си помислих, че са води, но пък с Мишката бяхме ходили с фалшива тревога в болницата. та можеше и да не са води. Казах на П., пък той каза: „Да бе, глупости 🙂 Заминавам за Варна в командировка.“ 🙂 Е, сигурно, ако се бях тръшнала и бях настоявала, щеше да остане. Ама пък ако се беше оказало фалшива тревога… хм… И така, в 6 часа сутринта той замина, а аз малко по-късно вдигнах Мишката за градина. Обаче… абе, мокро, мама му стара! И като започна едно суетене, сега какво да правя… обадих се на д-р С., тя каза да ида да види. Ама Мишката какво да я правя? Да я дам на Д. да я води на градина? Да я дам на майка ми да я държи вкъщи? Мишката се усети, че нещо става, и като ревна… Понеже нейните асоциации с болницата са миналогодишни – че майка ти изчезва на това непознато, страшно място, и после сестра ти умира… who can blame her? Та, плевенска трагедия. Взе я баба й накрая, аз си теглих един душ и си викнах такси за болницата. За всеки случай мушнах една нощница в торбичката, ама нито чехли, нито зарядно, нито четка за зъби… нищо 🙂

В болницата се наложи да почакам доста д-р С. да излезе от операция. М. само питаше по телефона „Мамо, кога ще си дойдеш?“ Стана обяд. П. се обади, че са пристигнали във Варна. Д-р С. дойде. Направихме проба за околоплодни води с бром-тимол… и… just the faintest trace of green… зелено става, когато са води. даже се шегувахме, че съм си научила урока. Уж за всеки случай да видим с ехографа… опааа! Оставаш тука. А?! Fuck. Shit. Сметки без кръчмаря, нали разбирате. И като ревнах. Тя вика, сега защо плачеш, всичко е наред. Ще пазим бебето още малко, да порасне, да му направим профилактика на белия дроб и ще го раждаме. Аз – рев. Ама нали няма да го изпуснем и това бебе? Тя – ти луда ли си? Как ще го изпуснем? Много си е добре детето, даже върви голямо, хич никакви притеснения нямам за него. Успокоих се криво-ляво, отидох да си усна документите за хоспитализация. Обаждам се на П. и му казвам, ти хубаво си във Варна, ама сега бъди така добър да се върнеш. То да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Купих си бързо разни неща от магазинчето срещу болницата, написаха ми документите и ме качиха в Патологията. Там, дето почина Мери. Води ме една санитарка към стаята, ама същата стая. Направо излетях на заден ход: „Аз тука няма да лежа.“ Ама защо? Защото тука ми умря бебето. А, добре. Намериха ми набързо друго легло в съседната стая. През това време говорп по телефона. Мишката – нещастна. Петър – шаш и паника, ще си идва със самолет от Варна 😉 Отрядът за бързо реагиране – слава на Бога за отряда за бързо реагиране! Г. веднага направи списък – зарядно, хавлия, чехли, четка за зъби и т.н. No questions asked.

И така… изследвания, бодене, всичко отначало. Гумираният матрак, на който е предизвикателство да спиш, без да се събудиш, плувнала в пот. Мръсножълтите чаршафи, които непрекъснато се свличат и карат леглото ти да изглежда ужасно. Прозорците, които не бива да се отварят, сакън да не настине някой. Парното, което е винаги на макс, и не се регулира. Голямо дежа-вю беше, обаче този път имах добро усещане и някак се примирих. Г. ми донесе нещата, поговорихме си. П. се обади, че е кацнал и се прибира при детето… Мила се обаждаше отвътре. И така, we settled in for the night.

+++

На другата сутрин – визитация без д-р С. Айде да го вадим това бебе, ще получиш инфекция. К’во?! Няма начин. Бебето остава вътре. Ама, сакън, ще получиш инфекция, ще го деформираш. Ми аз нали затова съм тука, да не получа инфекция. Ей, педиатрите сте най-ужасните пациентки. Умират ви бебетата, защото ги заразявате с неща. Gee, thanx, ей т’ва исках да чуя…

+++

И после – болничната рутина – тонове, изследвания, визитация, чакане на гостите в часовете за свиждане, гости, тонове, инжекции, мазни банички, ориз с пиле, пиле с картофи, боб с наденица (!), ориз със зеле, парче сирене в пликче и филия хляб, тонове, изследвания, визитация, нападение, отбрана…

Направих си съпорт-група във ФБ. „Племето“. Bringing Мила home. Ей, що мрънкане отнесе това мило племе. Кой каква глупост казал, кой ми забравил изследванията, кой ме погледнал накриво. И поръчки. Когато физически не можеш да се придвижваш в пространството, някой трябва да го прави вместо теб. Хубаво е за тази цел да имаш племе от най-прекрасни хора :), които да те обичат. И ти да ги обичаш. И най-добре се получава, ако всички се заобичат помежду си.

Д-р С. каза, че ако пия кокосово мляко, ще се увеличат водите на Мила. Не ме питайте за механизма на действие, през втората световна война са го използвали за плазма-експандър. Мигом племето изкупи всичкото кокосово мляко в София.

П., горкият, ще не ще мина в overdrive. Пое изцяло Мишката, което си е предизвикателство, но не искахме да има чувството, че я подхвърляме насам-натам. Всеки ден идваха да ме видят (освен в дните за балет), а това са около 6 часа дневно в градския транспорт за него. М. на градина, той на работа – после обратно в Младост – после при мен и пак обратно вкъщи. Открих ползата от скайп-а, за да я гледам сутрин как се облича за градина и да ме пита, чорлава и сънена, гащите ми натака ли са? и да си казваме „лека нощ“ вечер. Изобщо, целта беше да направим всичко това колкото се може по-малко травматично за нея. Тя скоро разбра, че нещата са под контрол и се успокои. 

Изображение

И така, минаваха дните. Не можех да спя. Нощем се будех да бутам Мила, защото ме беше страх, че ще й стане нещо, докато спя, и аз няма да разбера. (Е, то не може съвсем без никаква лудост, нали?) Изгледах всички епизоди на Lie to me на конвейр (стигнаха ми точно до деня на раждането :)) Чакахме. Пишех пространни списъци със задачи за къщата и бебето. None of that got done really, но нали имах чувството, че нещата са под контрол. Коремът ми ставаше ту голям, ту малък, в зависимост от това колко води имаше Мила. Те си течаха. Д-р С. каза, че в Англия е практика да се държи бебе с изтекли води, ако няма инфекция, за да се добута до гестационна зрялост. Аз й имах 1000% доверие. Писах план за раждане. Ще умрете от смях, none of that got done, either.

В средата на всичко това, д-р С. замина. За 5 дни. Разбрахме се Мила да се роди в деня, след като се върне. 19. декември. And much insanity ensued. Защото, останало без нейното успокоително присъствие, въображението ми тотално превъртя. Последните три от тези пет дни бяха адът. Денонощно си представях какво може да се случи и тормозех Мила, когато спеше, за да усещам, че се движи. Сигурна съм, че ще ми го върне тъпкано, де 🙂 Опитвах се да предвидя всички възможни сценарии и да съм готова „за всеки случай“, но се оказа, че въпреки предвиждането, не успях да направя нищо, за да ги предотвратя…

+++

Още когато разбрахме, че терминът й е 16. януари, започнах да се чудя как така ще живея с дете Козирог – не, нямам нищо против Козирозите принципно, а и с годините доста се сприятелих със Сатурн-а си, но не се „виждах“ като майка на дъщеря Козирог. Тогава ми изтекоха водите и стана ясно, че няма да можем да я задържим повече и ще се роди Стрелец 🙂 По ирония на съдбата или чиста случайност, но всички жени в тази къща сме огнени знаци – аз съм Овен, Михаела е лъв, Мила е Стрелец, а Мери трябваше да е Лъв, но се роди Овен. Сега имаме един завършен огнен триъгълник и въздухарски татко, за да поддържа огъня 😉

+++

И накрая, „любимият“ ми анекдот от болничната действителност:

Аз: Извинете, защо ми правите мускулната инжекция с жълта игла?

(жълтите игли са предназначени за изтегляне на лекарства в спринцовката и са доста дебели. мускулните игли са тънки и черни.)

Акушерката: На това дебело дупе как да ви я направя с черна игла?!

Oh. Really?

… to be continued…

4+1

Колко е хубаво да събудиш усмихнато тригодишно, рошаво, сгушено, миришещо на „други места“… и докато го обличаш, да му пееш… една чудесна песничка//щурче ми подари (2)… и то да ти припява… and all is good.

***

– Мамо, а бебето родило ли се е вече?

– Не, още не. Много е мъничко още. Трябва да порасне и като ми стане голям коремът, тогава ще се роди.

– Аз искам… Не! Аз съм си поръчала сестричка. Ама искам и братче.

Татко й надава ухо:

– Какво, какво?

– Ние с мама си разговаряме!

***

🙂

Курс за бъдещи майки "Всичко за активното раждане"

Курсът е част от кампанията, за която писах вчера.
Няма нищо общо с „училището за родители“, което предлагат (например) болниците. Няма да си говорим за това кое шише против колики е най-физиологично ;), нито за това кои памперси не пропускат. Ще си говорим за физиологията и нормалното протичане на раждането, за болката и немедикаментозни/алтернативни методи на обезболяване, за правилното хранене по време на бременността, за очакванията и страховете, които имате и как можете да ги преодолеете и накрая – когато бебето вече е тук – за кърменето и привързаното родителство.

Курсът ще започне на 15 ноември 2008 и ще се провежда веднъж седмично в рамките на 4 седмици – събота от 10:00 до 11:30 и от 11:45 до 13:15 часа. Заниманията ще се провеждат в Зона Б-19, ул. Три Уши 103 (между МОЛ София и пазара Димитър Петков). Цената на курса е 100 лв. за двойка. Възможно е също така след предварително записване да присъствате на отделна лекция, която ви интересува.

За повече информация и записване пишете на estestveno@gmail.com

Добре дошли!

Петиция в подкрепа на активното естествено раждане

Каталясала съм тези дни, не знам защо. Може би ми се понатрупа умората, макар че Марулката влезе нощем в ритъм и ме буди само веднъж, най-много два пъти. Обаче днес беше непоносима, цял ден хленчи, а следобед откровено си рева, без да мога да идентифицирам причината. Подозирам зъби. Та като я приспя все мисля да стана и да посвърша нещо мое, ама заспивам с нея. Но понеже времето минава, искам да драсна два-три реда за Петицията, нищо че няма да толкова подробна публикация, колкото бях намислила.

Неотдавна старира Кампанията в подкрепа на активното раждане на „Естествено“ – дълго и внимателно подготвяна и премисляна. Въпросната Петиция е важна част от кампанията. Тя цели промяна на детското и майчиното здравеопазване в България – нещо, от което определено има огромна нужда. Разпространените АГ-практики в България са от времето на Макаренко (макар че някои от тях може би се основават на сталинистка идеология…), новите кадри се обучават по старите схеми и безхаберие, арогантност и откровена грубост се ширят из родилните зали на родината. Секциото по желание се възприема като нещо напълно нормално, но ако искаш да родиш според природните закони, реално често се оказва, че нямаш избор. Аз нямах.

С петицията искаме да постигнем осъвременяване на медицинския стандарт и условията в родилните домове, минимизиране на външната намеса в процеса на раждането (когато той протича нормално и безпроблемно), хуманно отношение към майката и бебето, осъвременяване на обучението на лекарки и акушерки. Искаме също така да реабилитираме акушерката като „компетентен орган“ в родилна зала (и извън нея) – в момента тя до голяма степен е загубила позициите, правомощията и уменията си.

Аз, като лекар, заставам зад исканията на Петицията и ги оценявам като разумни и реални от медицинска гледна точка. Документът е обмислен и изготвен изключително внимателно, с референции на сериозни източници в областта на акушерството и гинекологията. Аз, като жена, знам, че това, което искаме, е постижимо и го заслужаваме, както го заслужават и децата ни. Крайно време е да си върнем правото да раждаме в хармония със собствените си разбирания, без да бъдем саботирани или наказвани от лекарите и системата, защото им създаваме неудобство. It’s not about them, it’s about us and our babies.

Основен принцип на медицинския стандарт да бъде: „Майката и детето са центърът на предоставяната родилна помощ. Целта на родилната помощ е да осигури здравето на майката и детето посредством възможно най-малката намеса, която е съвместима със сигурността.”

Моля ви, ако подкрепяте правото на избор и смятате, че родното здравеопазване има сериозна нужда от реформа, подпишете петицията. Тя е само в основата на Кампанията и няма да остане глас в пустиня. Простете клишето, но заедно сме силни. Още не съм се отказала 🙂

Имам още много да кажа, но сега отивам да си легна при дребната, че не се знае утре на какъв хал ще сме 🙂 Лека нощ!

Зазимяване

Марулката днес се приспива два часа, може би поизнервена от пропуснатата разходка и баня – първото поради лошото време, а второто, защото татко й е болен и не исках да го допускам много близо до нея.

Със скапването на времето настроението ми също рязко се скапа. Аз го наричам The Finland Legacy – студът и тъмнината ми разказват играта всяка година. И цялата ми философска нагласа изобщо не помага. Миналата зима беше по-поносима, защото бях бременна и щастлива, но сега с детето вкъщи подозирам, че никак няма да ми хареса. За капак сменяме астрономическото време, което означава, че ще се стъмва дори още по-рано. Когато е слънчево, можем да се разхождаме безцелно из квартала със слинга, но на този студ и ситен дъждец, няма къде да отидем. Това е огромен недостатък на софийския събърб – улиците наподобяват лунен пейзаж, осеян с кратери, паркове няма, зелените площи на междублоковите пространства са осеяни с летящи найлонови торбички и преливащи кошчета, за чието периодично изпразване явно никой не се чувства отговорен. Майките от своя страна членуват в клики и много бързо разбираш дали си добре дошла или не. Ние с Марулката за съжаление не се вписваме добре. За майките от Бизнеспарк-а сме недостатъчно фьешън, а за онези в градинката – прекалено „алтернативни“ 🙂 В общи линии ни оглеждат любопитно-критично и дотам. Та си скитаме двете обикновено – тя спи, аз нещо си мисля, ама сега не знам как ще я караме. Нито мога да я натоваря в градски траспорт по разбираеми причини, нито мога да си позволя такситата от Младост-4 до центъра и обратно… Кофти перспектива. Да не говорим, че заведенията, в които не са пуши, в цяла София сигурно са не повече от 2-3… Като цяло топлите сезони и места са единствените, на които животът е въобразим, според мен. Ненапразно УРЛ-то на блога е такова, каквото е. Прекарвам късната есен и зимата в нещо като „стенд-бай модус“, очаквайки заветната дата 1-ви март, когато мога да си отдъхна, че и тази година най-лошото е зад гърба ми, а най-хубавото все още ме очаква. Който ме е виждал в началото на март, знае, че съм добра конкуренция на коледната елха, само че накичена с мартеници, ознаменуващи началото на новия живот. Може би има и нещо общо с това, че съм родена през пролетта, а Овенът сам по себе си символизира необуздано и помитащо изригване на дълго стаена творческа енергия… разбирам, че не би могло да го има, ако не беше предхождано от процес на зреене, който протича на тихо и тъмно, че за да се манифестира новото, то трябва преди това да се зароди и да укрепне достатъчно, но… честно, това не ме утешава. Може би се дължи на оскъдицата на Плутонова енергия в картата ми, просто нямам афинитет към тези процеси от цикъла, натоварват ме, протовпестествени са ми, понасям ги единствено, защото нямам избор. А може би е просто от липсата на ендорфини, чиста биохимия без примеси на езотерика.

Сега, когато цикълът бавно върви към зазимяване, се чувствам все по-неловко и дискомфортно. Сивото ми изглежда по-сиво, тъжното – по-тъжно, трудното – почти невъзможно, самотата се превръща в изолация. Не искам детето да го усеща и се старая да „не се давам“, но не мога да отрека, че най-голямото ми желание е да се хибернирам временно и да се събудя, когато навън вече дискретно се зеленее и мирише на изпръхнала пръст и обновление… Неприятното е, че времето, прекарано на стенд-бай, е напълно пропиляно и непродуктивно. Като малък бонус аз самата трудно се понасям през тези месеци, просто защото не съм си „аз“, а някакво далечно подобие и бледо копие. Дразня се от апатията, от склонността към драматизация, от липсата на жизнена енергия и раздразнителността си. Готова съм да се сърдя на приятелите си, че ми обръщат твърде малко внимание или не ме обгрижват достатъчно, което пък е напълно ок през останалата част от годината, когато съм с всичкия си и осъзнавам, че светът не се върти около мен и моята neediness. Изобщо, не бих искала да общувам със себе си през тези месеци, изплъзват ми се здравият разум и здравословната доза дистанцираност и съм си несимпатична, отегчителна и досадна… Някой има ли input какво друго бих могла да правя, освен да задрасквам дните на календара като затворник, излежаващ присъда…? Ако имате подобен проблем, как се справяте с него всяка година?

Споделете 🙂 Аз отивам да гушкам бебето, че сигурно ей сега ще се събуди. Стана й навик сутрин да квичи и да се смее с глас, размахвайки ръчички и крачета, докато събуди дори съседите. Явно има някакъв Вселенски купон, на който не сме поканени. Татко й казва, че може би вижда ангели…

Вчера се събудих и реших, че ми текат води. Това в последствие май се оказа най-великото напикаване в историята на човечеството, но for the time being си помислих, че Марулка може би е решила да се ражда и събрах (най-после) една чанта с багаж за болницата, успокоих баща ми, който се опитваше да успокоява мен, и докато пътувахме към Токуда, всъщност вече бях сигурна, че е фалшива тревога и се чувствах доста глупаво. Но тъй като така или иначе вече бяхме там, видяхме се с доктора, според когото най-спокойно ще си дочакаме 13-ти, оставихме 30 лв. и се прибрахме. Всъщност, да се родиш на 01.08., петък, новолуние и на слънчево затъмнение май не е най-лошото нещо на света, но явно не достатъчно привлекателно за бебка. Не си спомням какво пишеше в лекциите по астрология за затъмненията…

Абе, направихме една суха тренировка, от която разбрах, че вече съм готова за Марулка. Единственото ми съжаление беше, че още не сме направили снимки на бременното ми коремче в 9-ти месец. Това да ми е дерт, нали? 😉

In other terms, вчера започна Световната Седмица на Кърменето 2008, за която можете да прочетете повече при Василена и Бу. Разбира се, не само там, но там вече си има линкове към всички други по-важни места и мероприятия. Освен това La Leche Lеаgue с гордост представя първия в България клип за кърмене, feat. Ваня Костова и 10 страхотни майки, една от които е самата Яна Монева с нейния тримесечен син Симеон – моя близка приятелка и талантлив поет.

„Естествено“ също участва в отбелязването на ССК с поредица от срещи за кърменето.

Толкоз засега. Oтивам да мотивирам общия работник с кюфтета и пържени картофи 😉

Пфт, да не се похвали човек – пресолих кюфтетата 🙂

Ъпдейт :)

Страшно много неща ми се въртят из главата, за които искам да пиша – във връзка с раждането, с Естествено и с това дали е по-хубаво да си възрастен или дете… обаче няма никакви изгледи скоро да стигна дотам. Сигурно ще си отпиша в Токуда на лаптоп-а, докато Марулка спи, живот и здраве. Сега малко фотоси 🙂

Поотраснал хипопотам преди точно две седмици
Ако чадърчето ви е познато, то е, защото е това чадърче 🙂


У нас започва да прилича на Вила Вилекула, от което не бих могла да бъда по-щастлива. Според мен, точно такъв трябва да е домът, в който да растат деца.

Днеска ходих до Бриколаж за самозалепващо се фолио, с което да внеса малко слънце в иначе тъмната кухненска ниша. Освен това хладилникът имаше остра нужда от разкрасяване. Всъщност, ние имаме нужда от нов хладилник, ама няма да е сега 🙂 изумена съм, че в БГ все още е възможно продавачка (или шоп-асистант) да ти каже с провлачен тон: „Ами от това няяяямаме повече“. В случая ставаше дума за жълтото фолио и според мен просто я домързя да потърси в склада.

Когато членуваш в кръжока „ръцете ми пречат“ цялата работа е малко пипкава и сложна, ама нали щях да се уча да не съм войнстваща перфекционистка, та какво от това, че фолиото се понабръчка и стана на балончета, които после пуках с карфица :))) А и на Вила Вилекула й отива да е тук-таме криво!

Утре ще бием дупки в стената за един вкусен постер и най-после ще мирясам… с кухнята 😉

А в банята е синичко 🙂 П. е най-милият и нескопосен бояджия на целия свят. (Не питайте за простора.)
Пст, обичам те!

Отбой ;)

Вече нямам желание да бременея до декември. Малката е пораснала с близо 300 гр. за една седмица и си е забила петичките в ребрата ми отдясно. Е, няма такава болка – нито да лежиш, нито да седиш. А като се разбълничка насам-натам и коремът ми приема причудливи форми 🙂 С П. любовно я наричаме „Пришълеца“. И е топлооооооо!!! По-скоро горещо.

Ремонтът е доникъде. Имам половин боядисан таван в хола (на петна, ‘щото П. го боядисва нощем ;)), един паднал таван в антрето и толкоз. Вчера го „заплашвах“, че ще ида да боядисам сама и той се смее и казва: „И след това веднага ще родиш.“

Няма лошо. Насрочихме планово секцио в Токуда за 13-ти август (заради проблема с очите ми) и веднага се навъдиха специалисти по номерология, Кабала и дръж-ми-шапката да дават акъли. Нали знаете оня виц защо българите не правят секс на обществени места… мдам… И без това ми е странно как така аз (или който и да е било друг) ще определям кога е добре да се роди детето ми. По принцип и в астрологията е забранено да се гледат картите на малки деца, така че за мен е абсурдно да седна да изчислявам и да смятам и да избирам нещо, което на мен ми харесва. В крайна сметка, това човече е самостоятелно от мен и кой е казал, че преценката ми е правилна?! Та, имам аз морални скрупули с това планиране и се надявам девойката да тръгне да се ражда по-рано, ако има претенции. Иначе я вадим на 13-ти и приемаме, че е съгласна. Всеки да си носи отговорностите. (Моме, предупредих те. После да не ми се сърдиш цял живот на мене. Виж майка ти каквато е тъпа и упорита как е преносена 13 дни. По термин съм била обречена на безславното съществуване като зодия Риби. Нищо лично 😉 Просто не е за мен.)

Имаме матрак, но нямаме креват (което ми напомня днес да се обадя в ДаНет да питам какво става). Прах за пране БамбиноМио ще има след 20-ти, така че дрешките стоят неизпрани и неизгладени. Аз само се местя от една кълка на друга и облъчвам бебето с малоумна немска телевизия. Трудно е да четеш каквото и да е било със свредел, забит в черния ти дроб. Нямам още обменна карта и направление за хоспитализация. И изобщо съм много дзен 😉

Good Times

С две думи, харесва ми да съм бременна. Много. Джаджата в сайдбар-а отчита, че ми остават още 54 дни и нещата стремително вървят към „края“ си. А на мен ми става все по-мъчно, колкото по-малко дни остават. Никога през целия си съзнателен живот не съм се чувствала по-добре. Не просто щастлива, а спокойна, уравновесена, уверена в себе си. Нощем, когато П. си легне до мен и сложи ръка на корема ми, бебка се събужда и започва да шава насам-натам, сякаш се намества. Ние се смеем в тъмното, без да си говорим. Няма друго подобно усещане на близост. Харесва ми да съм кръгла отвсякъде. Изглеждам *уютно*. Казват, че baby blues било усещането, че не можеш да се справиш с отговорността за новопоявилото се бебе, което е напълно зависимо от теб. Без да искам да споря с психолозите, според мен е травмата от раздялата… представям си как ще се вслушвам в себе си и ще чакам да ме ритне, след като се роди… представям си някакво усещане за празнота и ми става мъчно… Може би от леката бременност, онзи ден казвах на П. как искам все да съм си бременна. Или поне повече от природно отредените ни 9 месеца 🙂 Никога повече детето ми няма да е толкова защитено, никога повече няма да мога да го предпазя толкова добре, никога повече няма да съм всичко, от което има нужда, никога повече няма да сме толкова заедно и толкова не-сами… Не и по този начин. 54 дни са толкова малко.