Какво се случва, когато отидеш на работа и оставиш детето си при whoever is available and willing to take your spoiled brat

Онази вечер се оказахме сами с Мишката. Което е чудесно, ако не беше фактът, че аз трябваше да отида на нощно дежурство, а работното ми място не предлага overnight хотел за децата на персонала :))) (Моето, за разлика от децата на колегите, обича да ходи там, защото го черпят с шоколад, а не го бодат с игли.)

Long story short, една приятелка я взе и то с радост, или поне така ми се стори 😉

Аз бях порядъчно притеснена, не само защото детето от край време спи единствено в собствения си креват или място, което макар и временно възприема като „собствено“, но и защото детето е с… ъм, особен характер 🙂 (Честно казано, аз не бих искала да съм нея, струва ми се ужасно изморително.) So this is what happened:

Аз: Как сте?

И.: Вечеряме паста в ресторанта в мола.

Аз: Хахахаха. Тя вечеря ли или обикаля масите? :)))

И.:

Изображение

Аз: хахахахаха, I think I just died.

И.: Що бе, ако знаеш как сме се забавлявали : )))

Аз: Ооооо, предполагам. Всъщност супер ме изкефихте. Спи ли?

И.: Не, рисува и бърбори. Не е млъкнала да ми разказваживота си и този на околните й. Половината неща не ги чувам, ама и не е нужно. Правя се че слушам а тя е много спокойна. Разбираме се перфектно.

[…]

Ние с М ядохме вегетарианска паста. Tя пита какво е паста. Aз й обясних, че е спагети и макарони, ама италианците им викат паста. Aма не е паста за зъби. Викаше „Веднага! веднага! веднага!“за сокче. Аз й казвам че сервитьорката може да се уплаши от това „веднага“ и да й каже „извинете ще ми донесете ли сокчето?“и й намигам дай да не плашим сервитьорката.

После репетирахме „благодаря“ : )), ама като фън. Как казва „благодаря“ Патето Яки, после как го казва един голям мъж с огромно шкембес басов глас, после как казва благодаря глезената принцеса с чадърчето;)и после как го казва Михаела : )))малко да я диференцирам от образа на принцесата.

Хубавото е, че хапна. Изяде 3-4 листа спанак от салатата, обяви че не обича домати, после яде от лазанята – дето е паста. Оставих я сама да си я нареже и да я разрови хубаво, ама хапна чат пат. После бисквитена торта с топка сладолед, от тях съвсем малко хапна3 лъжички сладолед и 2 хапки торта. Обаче после й взех кроасанчета от пекарната пред Карфур. В Карфур ходихме за сокче и вафли. Те затваряха вече, че беше към 10, и М. ме дърпа, че затваряли, вика „слушай, казват“и хората на касата й се радват : )))тя и сервитьорката й се радваше : ))) и аз, и аз : )))

Иначе снимката с чадърчето я направих като начин да я измъкна от магазина. Искаше роклята, естествено. „Дай да я купим, да купим, да купим…“ Нямам пари, й викам. „Ами да я запазим.“ Добре ще ти я подаря за рождения ден. „Ама дотогава няма да има, ще свършат.“ А, аз ще кажа да я пазят. „Ама дай да я купим.“

И ми хрумва блестящата идея да й предложа снимка. Тогава се съгласи да я остави :))) Иначе голямо контене падна, обикаляме ои коментираме дрехите кои стават и кои не. Тя хваща некво рокле, поглежда критично и вика – „не става“:)) и „момчешките“ дрехи минахме даже :)))кое става и кое не става. Тя води журито, ама има вкус, признавам.

И да ти кажа много е внимателна с мене. Не се уморява да ми повтори, ако не я разбирам. Пак ме разпита защо не чувам и какво е станало и на колко години съм била. Като й четях книжката, ми вика „така не ти е удобно, сложи я иначе да не ти е високо ръката„, и ми показва как. Много грижовна : ))

Аз: Ех, блазе ти.

И.: Обаче по едно време вкъщи скачахме като маймуни. Мисля, че щото аз я надскачах, и тя се кефи, че аз повече се маймуня от нея : )))

Аз: Пък аз съм сдухана скучна майка.

И.: Ама Мишката е много интензивна. Всичко си е баланс. Ти си по-мекичка и по-нежна.

Ооо, тя говореше за тебе. Понеже има едно мече тука, на А. е. М. иска да й го подаря. (да бе, понеже си няма 100 мечета.) Аз й викам, че е на А. и тя като си дойде, ако види, че го няма, ще й стане тъжно. М пита защо го е оставила тук, аз викам, ами за да не ми е мъчно за нея и да го гушкам като я няма,и тя гледа нейното онова, дето донесохме, и вика „трябва да го дам на мама, като е в болницата,да го гушка, като й стане мъчно за мене.“

: )))

Изображение

Princess meets General (4г.8мес.)

Hey there, beautiful 🙂

Напоследък, като ме питат за теб, отговарям, че ти нямаш никакви грижи, защото си перфектната кръстоска между принцеса и генерал. Само дето нито аз съм принцеса, нито баща ти – генерал. Така че да му мислим.

***

Когато нещо те замисля по тревожен начин, се обръщаш някак „навътре“. Това пък мен ме тревожи, защото си твърде малка да се изплъзваш така. И ако сега го правиш, какво ще правим след десет години… А пък когато попитам, отговаряш „Нищо.“

Актуални въпроси:

Боли ли да раждаш? Ами, зависи. Не ми идва да те излъжа. Операцията не боли, има упойка. (Не казвам, че после боли двойно, за сметка на това.) Ама иначе малко боли. (Отгатнала си го по изражението на майката в книжката за сексуално възпитание на деца до 6-годишна възраст.) Но пак има упойка, ако искаш. Нещо май не съм убедителна. Тогава не искаш бебета в никакъв случай.

За какво ви е още едно дете, нали вече си имате?

Какво се случва, когато мама и тати се карат? Според досегашния опит – нищо страшно ;), но изглежда имаш „едно наум“.

[…]

– Ти нали помниш мама като имаше бебе в корема?

– Какво бебе?

[…]

Два дни по-късно:

– Мамо, виж луната!

– Да, много е красива. И звезди има, виж колко са ярки.

– А нашата звездичка коя е?

– Не знам, избери си една.

– Е как така ще си избирам? Ти нали трябва да знаеш коя е!

Показвам Венера. (Мен ако питате, сигурно е пренаселена с мъртви бебета.) Пращаш целувка.

[…]

„Тази леля е много нервЕна.“

***

Имаме проблем с игрите. Ще го запиша тук, да се знае. Тези твоите игри аз не ги мога. Не е да не искам, старая се. Понякога съм много благосклонна и решавам да участвам, но всяко нещо си има мярка. Само ти нямаш. Любими са ти игрите, в които ти си в главната роля, а аз поемам всички останали. Демек, ти си Пинокио. Аз съм Джепето, Джимини, Синята Фея, директорът на кукления театър, другите кукли, котаракът, лисицата и китът. Извинете, ама толкоз шизофрения дори и аз не нося в себе си. Друго си е да ти връча един молив да пишеш букви, ама не щеш. (Ето, затова ми е друго дете – може да излезе моливолюбиво :))

***

Въвеждаме те в света на личните финанси. От миналата седмица получаваш джобни. По левче на ден, 7 лв. седмично. Всеобщата интернетска родителска мъдрост смята, че са ти много. А според МОН ти се полагат 4.5 х 0.5 = 2.25 лв. седмично. Първия ден от седемте лева останаха три. После забрави за съществуването им. Вечер, ако много си „слушала“, демек не ми се е налагало да предизвиквам локално земетресение в блока, може да пуснем стотинки в един буркан, но не следиш особено стриктно, а и не „слушаш“ чак толкова много.

***

Много си хубава. Миришеш на бонбони. Много те обичам/е/.

a day in the life of

мама и Миши, 4 год.

Събуждане 10:39 ч.

Иска от баща си да я пренесе на ръце на нашето легло, защото е „бебе“. Рита ме и полягва върху мен, докато се опитвам да преведа нещо спешно.

– Миши, моля те, изчакай пет минутки да свърша. (Повторено 5 пъти.)

Започва да разлиства новата книжка за Мечо Пух, която е дебела, и се нерви, че страниците се захлупват.

– Мамо, не прави така, трябва да се отнасяш добре с книгите. Иначе ще я скъсаш. Моля те, не прави така! Ей сега ще свърша и ще четем.

Свършвам. С баща й искаме да си кажем две думи, преди той да излезе на работа.

– Мамо, мамо, мамо, ма-моооо, ма-мо!, ма-моооо, мааааааааааааааааааа…

– Моля те, остави ме да си кажа две думи с тати, сега излиза.

– Мамо, мамо, маааа-мооо, госпожата…

– Какво госпожата?

– Госпожата каза, че имам таралеж в гащите.

Right.

За закуска – торта. Чопва малко.

– Искам да отидем до Севда за мляко. Мля-ко! Мля-ко!

– Добре, но след малко. Дошла е топлата вода, искам да се изкъпя.

– Искам рокля!

– Коя рокля?

– Която ти избереш.

– Ами тогава облечи лилавата, тя се върти.

(Започва да рови в гардероба.)

– Не, не я искам тази, къса е. Искам дълга рокля.

– Червената рокля е за пране. Облечи черната от вчера.

– Не искам роклята от вчера! Искам друга рокля!

– Ами нямаш друга дълга рокля.

(Отива в гардероба в спалнята.)

– Отвори там горе да видя!

– Там горе са зимните дрехи, няма рокли.

– Нищо, аз искам да видя!

Показвам якетата.

– В другите пликове какво има?

– Мои дрехи, няма да ги вадя сега.

– Искам тогава балната рокля!

– Добре, извади си я от чекмеджето под леглото, отивам да се изкъпя.

(Започва да дърпа нервно чекмеджето и не испява да го отвори. Започва да се тръшка.)

– Излез веднага да ми извадиш роклята!!! Веднага ела! Искам си роклята!

Аз, още спокойна:

– Бутни сега леглото и от другата страна и ще успееш да дръпнеш чекмеджето.

Тя нервно удря леглото.

– Успокой се и помисли какво трябва да направиш, за да се отвори.

Тя, stomps away:

– ПОМИСЛИХ ВЕЧЕ!!! НЕ СТАВА!!! ГЛУПАВО ЛЕГЛО!!! ЕЛА ВЕДНАГА!!!

– Мамо, и другите хора имат нужди, които не са изцяло посветени на твоите. Аз сега имам нуждата да се изкъпя. Ще дойда след малко. Почакай.

Отива в спалнята, блъска вратата и си мърмори нещо. След малко жално:

– Ооо, крачето миии, пръстчето мииии….

– Удари ли се? Сега идвам.

Излизам от банята, успяла е да отвори чекмеждето и по земята се въргалят various clothing items, измъкнати оттам.

– Ето ти роклята.

– Ама аз не искам тази рокля! Искам друга рокля!

– Тук няма други рокли, има само суичери и панталони.

– Искам друга рокля!

– Мога да ти предложата късата с блестящото цвете или онази със зайчето, също е изпрана.

– Искам с цветето.

Отивам да взема роклята от простора.

Започва да се кълчи пред мен.

– Съблечиииии мееее.

– Можеш сама да се съблечеш, голяма си вече.

Показвам й (за милиарден път) как да си хване тениската на кръст, за да я съблече.

Тя се тръшка, но о! чудо! успява да се съблече, което я вбесява още повече и започва да се тръшка вече с апломб, неясно защо.

А, всъщност, ясно е – в процеса на събличане си е свалила ластика от косата и сега иска да й го сложа обратно. Тика ми го в ръката и ме блъска.

– Нали вчера си говорихме, че не може така. Обясни ми с думи какво искаш.

Продължава да ме блъска име плюе.

– Татиииииииииииииииииии, искам татиииииииииииииииии.

– Веднага ще му се обадим, ако искаш да му разкажеш защо виеш така.

– Кокооооооооооооооооооооооооооо!!!

– Котката не е глупава. Знае, че я манипулираш. Иди си в стаята и се върни, като се успокоиш.

Плонжира се по корем на плочките в коридора и започва да вие така, че сигурно целият блок я чува:

– Бабооооооооооооооооооооо, бабо къде сииииии, обичам те, бабооооо… Искам при ба-бааааааааааааааааааааааааааа. Баааа-бааааа!

– Утре ще отидеш при баба си.

Така пищи и се въргаля още известно време, след което затихва и се появява с два потекли сопола 😉

– Искам да правя картичка!

– Добре, дай кутията с картоните. Ето.

– Не! Искам по-малко листче!

Подавам по-малко листче.

– Не! Това за нищо не става. Няма да правя картичкаааа!

– Добре.

– Не! ме! прекъсвай!

– Няма да правя картичка!

Гледа ме в очакване на реакция.

– Добре, нали ти казах.

– Ама ме прекъсна! Това не е хубаво. Искам си нанито!

– То е в коридора, вземи си го.

– Няма! Ти ми го донеси!

– Тогава аз си тръгвам! Вземам си нещата и си тръгвам!

Излиза нацупено в коридора.

12:35

Какъв чуден ден се очертава 🙂

 

Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

Bittersweet

Скъпо наше прекрасно дете…

Изминалите два месеца бяха тежки за всички ни, без съмнение и за теб, но ти се държа геройски through all of it. Загубихме малката ти сестричка и мама беше почти три седмици в болница. Във всички възможни софийски болници, за да сме точни. Всичко започна на 12. март – ден, който никога няма да забравя. Не те заведохме на детска градина, за да дойдеш с нас на феталната морфология и да се запознаеш със сестричката си. Спомням си, че изпитвах смътна тревога, ами ако нещо не е наред, ами ако днес животът ни се преобърне завинаги… но бързо отместих тази мисъл в съзнанието си, в крайна сметка преди по-малко от два месеца бебето беше перфектно, какво чак толкова можеше да се случи… А животът ни наистина се преобърна. Влязохме в кабинета спокойни и радостни, а излязохме изплашени и отчаяни. Дори ти усети, че нещо се случва, защото когато лекарят замълча и започна да се взира в екрана си, дойде да ме държиш за ръката.

Последваха дълги и мъчителни три седмици, в които чакахме да разберем какво ще се случи с Мери. На първи април се събудих и започнах да повръщам. В първия момент реших, че съм прекалила с тортата, останала от рождения ми ден, но после разбрах, че няма да се оправя and something is very wrong. Трябваше да отидем в болница. Мисля, че отсъствието ми беше най-трудно за теб. Да ми идваш на гости в болницата… Всеки път влизаше в стаята предпазливо и уплашено се оглеждаше, преди да се покатериш в леглото ми, за да се гушкаме. Никога няма да мога да ти опиша как ми се свиваше сърцето. Има нещо дълбоко нередно в това детето ти да те посещава в болница. През това време те гледаха основно баба и диди, за да може тати да бъде с мен и Мери. После баба ти каза, че си казвала, че не искаш твоята мама да отиде на небето… като майката на Пипи.

Интересът ти към смъртта датира обаче от преди това. От времето, когато с тати бяхте видели умряла котка край пътя и ти мислеше, че „докторът ще й прочете една лекция и тя ще се оправи“ 😉 Все си мисля, че за нас възрастните тези неща са по-сложни. Вие децата още не сте се научили да се страхувате и аз положих огромни усилия да не ти вменявам страх. Обяснихме ти, че бебето е било болно и е отишло на небето и ти го прие толкова нормално, че когато един път гласът ми затрепери, докато ти четях приказка, побърза да ме успокоиш, че „нищо, ще си родим друго!“ с толкова ведър тон, че не можах да не се усмихна. Друг път сякаш забравяш какво се е случило и ме питаш защо нямам голям корем или настояваш да не ти давам сандалите от миналото лято на друго дете, защото „те ще са за нашето бебе“. Не знам какво се случва в детската ти главица, но никога не сме те лъгали и не сме украсявали истината. Просто се опитвахме да ти обясняваме какво се случва спокойно и без да те плашим.

Не знам, маменце, дали ми е по-лесно, защото имам теб. Нямам база за сравнение. И да, и не, предполагам… Гледам те в цялата ти къдрава прелест и виждам всичко, което Мери никога няма да бъде… От друга страна получавам толкова много прегръдки, усмивки и обяснения в любов, непрекъснато припомнящи ми, че в живия живот е така… имането и нямането, смъртта и сътворението, скръбта и щастието винаги съществуват едновременно… просто ние често избираме да виждаме само едната половина…

Мило мое дете, искам Мери и всичко това да е част от живота ти, по един естествен, овладян, не-истеричен начин. Искам да знаеш, че имаш една сестричка, която, за съжаление няма да дойде да живее с нас, но е истинска и е част от нашата история… of who we are…

Обичаме те повече от всичко друго на света. Ти си изумително дете.

Мама & тати

4+1

Колко е хубаво да събудиш усмихнато тригодишно, рошаво, сгушено, миришещо на „други места“… и докато го обличаш, да му пееш… една чудесна песничка//щурче ми подари (2)… и то да ти припява… and all is good.

***

– Мамо, а бебето родило ли се е вече?

– Не, още не. Много е мъничко още. Трябва да порасне и като ми стане голям коремът, тогава ще се роди.

– Аз искам… Не! Аз съм си поръчала сестричка. Ама искам и братче.

Татко й надава ухо:

– Какво, какво?

– Ние с мама си разговаряме!

***

🙂

Нови приключения от живота на една Мишка

Прекрасно наше дете…

Много време мина, откакто съм ти писала за последен път, а има много за писане. You are so much your own little person now… Толкова си „себе си“, макар че някои от проявленията ти са по-скоро ченълинг на другарката В.

Все още идеално се вместваш в прегръдките ми. Все още мъничкото ти телце може цялото да се свие в мен, търсейки подслон и утеха, въпреки че понякога предпочита да прави точно обратното… Добре, че отбирам по малко от психология на развитието, та изявленията, че съм „лоша, стара и грозна“ не ме шокират особено. Важното е, че вечер, когато си легнеш до мен, искаш да те държа за ръчичка или да ти държа крачето. Откакто ти отнехме „бибито“, си придобила навика да заспиваш до мен, а след това татко ти те мести в другата стая, където си доспиваш до сутринта. И макар че това създава известно неудобство, а и пречи на комуникацията на възрастните, изпитвам известно нежелание да те екстрадираме, защото това така или иначе ще се случи твърде скоро, а колко време още ще ти бъде достатъчно да се сгушиш до мен, за да се чувстваш напълно закриляна… Беше болна наскоро и като маймунче се беше вкопчила в мен. Е, не е мечтата на всяка майка отрочето да й се изповръща в косата, ама има и в това нещо трогателно, нали 🙂

Знаеш ли, отдавна искам да си поговорим с теб за нещо. За това майка ти да си изпуска нервите. Случва се, не е да не се случва. Случва се обикновено, когато съм преуморена и просто нямам капацитет за още един тантрум (тръшляк) защо не можеш да си облечеш мократа рокля, или лятната рокля през зимата, или че искаш ВСИЧКИ боклуци от магазина, или някаква подобна глупост. Случва се, когато се тръшкаш ей така, без никаква видима причина, просто защото си на ТРИ. Изобщо, мисля си, че човек изобщо не бива да говори за родителството, преди децата му да навършат ТРИ. Независимо какво си преживял до този момент, колко бесънни нощи си изкарал заради колики, температури, зъби или просто лошия характер на отрочето си, преди да преживееш автентичната истерия на три-годишното дете, нищо не си видял от родителството 😉 И преди да си се справил със себе си в тази ситуация, или позорно да си се провалил. (Разбира се, казвам това с полу-усмивка, защото по същия начин може да се каже, че не бива да се говори за родителството, преди да си бил родител на 13-годишен тийн. Но и дотам ще стигнем, живот и здраве.)

Та, мисълта ми е за реакциите. Обикновено успявам да запазя някаква степен на самообладание, а и у дома техниката с тайм-аут-а работи добре. Не като наказание (недай си Боже след Алфи Кон да си накажеш детето!), а просто като възможност да се успокоиш и да си помислиш как предпочиташ да си общуваме. Ти не протестираш, като че ли даже искаш да останеш за малко сама, стига нанито да е с теб 🙂 Но има ситуации, в които не сме си у дома, или просто гневът ми е по-бърз от разума. Помниш ли онзи път на спирката на Окръжна б-ца, когато реши, че краката ти са от пластилин и започна да си ги подгъваш и да се въргаляш на пътеката. Е, какво ли са си помислили изумените минувачи за мен като майка, когато те вдигнах за колана на панталона, а ти така бясно махаше с ръце и крака, че увисна с главата надолу? My finest parenting moment EVER. Не се гордея с това, разбира се. Но си прощавам.

Изобщо, мисля, че прошката е дефицитна сред родителите. Много ни бива да обвиняваме, да се само-обвиняваме, да имаме теории, да се измъчваме. Не ни бива особено да си прощаваме и да не съдим другите прибързано. Колко пъти сме си мислили, при вида на майка, носеща две торби и влачеща три-годишното си дете по улицата, „това на мен не може да ми се случи“. Не може, не може, ама…

Може. И ти ще ми простиш, нали? Може да не е сега, може да е след трийстина години. Но аз умея да чакам 🙂 Така, както аз сега поне разбирам собствената си майка. Макар че този нечовешки гняв, който понякога изпитвам към твоето гърчещо се, фалцетно-истерично алтер-его… понякога ме плаши… не по-малко от нечовешката любов, която изпитвам към теб през цялото време.

(Но да сме наясно, понеже това все пак е публично пространство –  не практикуваме и не поощряваме физическо наказание, нито психически тормоз над деца. Като цяло, родителят е родител, той е голям и като такъв е отговорен за действията си. Тригодишните деца не са. Пиша това, от една страна, за да документирам истината, а от друга, защото знам, че много лесно един родител може отстрани да изглежда търпелив като ангел, но в действителност повечето не сме. Или поне не винаги. Der Schein trügt. Совите не са това, което са.)

++++++++++++++++++++

Друго.

Ето докъде стига човек, когато се извинява понякога на децата си за неоправдани изблици:
– Извинявай ми се!
– За какво?
– Задето ми се кара.
– Ама аз бях права да ти се скарам.
– Нищо, пак ми се извини.

(3.12.2011)

***

Ченълинг на другарката В.:  „Настъпила съм на улицата някакъв фас, а Михаела е решила, че това е углавно претсъпление. Започва 20-минутна тирада: „Виж какво направи! Колко пъти да ти обяснявам, че не можеш така да настъпваш цигари! Всеки ден ти обяснявам, а ти си правиш, каквото си искаш! Не може така!“… Малко по-късно: „Спокойно, не съм ти сърдита вече.“… Още малко по-късно: „Ти знаеш ли защо ти се карах? Кажи сега защо ти се карах…?“ (5.12.2011)

***

„Ох, мамо, голям си дебелак!“ (5.1.2012)

***

М. към дядо си, който отказва да свири на нейната флейта, за да не й прехвърли вирус:
– Ама аз имам вече вирус! (8.1.2012)

***

Михаела разиграва „Червената шапчица“ с кукления театър. Аз я питам:
– Ти разказвач ли си?
– Разказвачка. Момиченце. (10.1.2012)

***

– Мамо, искам да ходим на море. Айде да ходим на море. Хайде да ходим на влака да ходим на море!
– Не може. Виж, че е зима, там е студено сега. Какво ще правим? Няма да можеш да плуваш.
– Нищо. Хайде да ходим на влака!
– Тати го няма? Как ще пътуваме във влака без тати?
– Нищо, ще отидем двете.
– Сега не вървят влаковете до морето, зима е. Има сняг.
– Нищо, ще отидем с такси.
– Много е скъпо таксито до морето. Нямаме толкова парички.
– Нищо, вие с тати нали ми дадохте за сурвакането. С тях ще платим таксито. (миналата седмица)
 
***

Имаш странна представа за мода. Прилагам доказателства:

В повечето случаи не ти се налагаме, въпреки че „приличаш на цигане“, както сама обичаш да казваш. (Моля, простете политическата ми некоректност, безобидна е.) Колкото по-тюлено и данетелено, толкова по-добре. Роклите трябва задължително „да се въртят“, иначе не ги признаваш.

Играчки също не признаваш, ако не са кукли за куклен театър. Радостта за балерината, която получи за Коледа, беше с давност ден и половина – за мое огромно разочарование. За сметка на това можеш да играеш 508 поредни пъти на Снежанка/Пепеляшка/Спящата красавица/Червената шапчица с различно разпределение на ролите и задължително родителско участие. Което, извини ме, но е неимоверно ДОСАДНО. Един ден в пристъп на отчаяние баща ти каза, че ще те заведе в НАТФИЗ „да се оправят с теб, ако могат“. Не че си нашето гардже, но е неоспоримо, че си изумително артистична. Предпочитам да се изявяваш на някоя сцена, вместо в нашия хол, че понякога като влезеш в роля, и забравяш да „излезеш“, но и на това ще му дойде времето. В театралните школи май не вземат под 5-годишни. Можеш да изиграеш почти всякаква емоция – злият вещерски смях и ококореният ужас ти се получават особено добре.

***

Аз не готвя. Принципно, така да се каже 😉 Ти се храниш в градината, у дома от кухня или пък баба ти слага манджи в буркани. Обаче нещо съм се чалнала напоследък и тази седмица готвих даже три пъти 🙂 Сложих те на високия стол на бара, за да участваш в процеса, и ти след това скандираше на висок глас, че искаш да ядеш от това, дето мама го е готвила, което беше доста комично 🙂 След това една вечер обикаляше къщата и викаше „дай ми да ям нещо вкусно“ и аз реших, че не може така да израстнеш без примамливи кухненски аромати, което ми подейства доста мотивиращо на желанието да готвя. Също толкова мотивиращо ми действат похвалите на татко ти за манджите ми – чак ще взема да повярвам, че му е вкусно 😉 и в мен дреме скрит кулинарен талант. Нямаше да е зле да имахме истинска кухня, а не кьоше 1,5 на 2; истинска печка, а не Раховец + котлон; миялна машина и абсорбатор, но и това ще му дойде времето 🙂

Има още неизмеримо много да се каже за теб на 3 и половина, но ще го направя скоро, обещавам.

Обичаме те, маймуноооо (както ти самата обичаш да казваш). Всеотдайно.

мама & тати

Малка Марулка и детската градина (2)

Ееех, много критики отнесох за отношението си към Марулката и нейната градина 🙂 We mommys are a judgmental tribe 😉 Но да разкажа все пак за адаптацията.

Понеже първата седмица от тръгването на градина бях в отпуска, мислех да си я прибирам на обяд, докато свикне. Като отидох на втория ден в 12.30, тя вече беше чинно заспала, така че това отпадна. Реших да не я обърквам допълнително, един ден така, един ден иначе. Плака може би 3-4 дни в началото и се напишка 2-3 пъти, но може би по-скоро не се беше ориентирала на кого трябва да каже, отколкото от стрес. Сутрин я води татко й, в повечето дни аз я прибирам – обикновено е доволна от живота. Пи твърди, че се наблюдава известно примирение сутрин, когато влиза в групата. Но в крайна сметка такива са нещата от живота. И най-прекрасната градина все пак е далече от микрокосмоса на семейството. Тя не разказва много, но тъй като започна да си играе с куклите „на детска градина“, имам достатъчно наблюдения 🙂 За момента не съм хванала нищо тревожно, освен стандартните „когато ядеш, няма да говориш“ и „ако пречиш на другите деца да спят, ще отидеш наказана в бебешката група“ 😉 Това може и да звучи доста соц, но когато една учителка е сама с 25 деца, някак не й връзвам кусури. А и на нашето малко дисциплина едва ли му се отразява зле. (Миналата седмица обядвахме в Хепи. Имаше много деца, всичките си седяха по масите, само нашето циркулираше из заведението като свободен електрон :))

Аз съм на мнение, че децата трябва да бъдат поставяни в ситуации извън зоната им на комфорт. Както и всички ние. Така укрепваме, или поне аз така си мисля. Не знам дали съм фен на метода, при който родителите посещават в началото градината заедно с децата, защото това ми се струва объркващо. Сравнително леката адаптация отдавам на това, че ние останахме спокойни (не че не съм се тревожила, просто не го показвах пред нея), и на нейната вродена лекота, с която свиква с промените и всеки път ме изненадва. Може би вече й беше омръзнало да стои само с нас двамата вкъщи. Ние все пак не можем да заменим общуването с други деца, нито можем да изобретим достатъчно разнообразни и стимулиращи занимания, за да удовлетворим нуждите й 24/7.

Независимо че 100% ще отнеса още критики, за родителите детската градина е спасителна. Трудно ми е да опиша вината и облекчението, когато я изпратих на градина, а аз останах сама вкъщи за първи път от 3 години. Интересното е, че това подейства страшно мотивиращо на креативността ми и на желанието ми да я занимавам с увлекателни неща вечер вкъщи. (Повече за тези занимания в отделен пост.) Със сигурност времето, което имаме заедно, е по-качествено от преди. Може и да звучи егоистично, но аз не съм само майка – имам нужда и от други стимули, за да мога да съм заредена с енергия и ентусиазъм за детето. А Пи определено имаше нужда от повече работно време. Противно на общоприетото схващане, и родителите са хора 😉

Съзнавам, че за много деца адаптацията не протича толкова леко. Сигурно щях да гледам на целия експириънс по-различно, ако беше започнала да се буди нощем, ако отказваше да се храни, изобщо ако беше регресирала сериозно, но това така и не се случи. И сега понякога, като я вземам, говори „на бебешки“, но това обикновено бързо минава и започва да ме командори с обичайния си тон. Може би трябва да кажа, че през последния месец преди градината и през първите дни след тръгването, тя пи Бахови капки – специално приготвена за този повод комбинация, на която отдавам лекотата, с която преминахме този период.

В литературата друг признак за трудна или лесна адаптация е заболеваемостта през първите месеци след тръгване на градина. Засега е отсъствала 4 дни – два, защото направи ларингит, и още два, защото беше със сополи и преценихме да я закрепим малко вкъщи.

Сополите са си цяла отделна тема. Те според мен никога не спират, поне в първите месеци 🙂 Тя така или иначе е склонна пролет и есен да е хремава по много седмици, затова не го намирам за необичайно. Миналия месец имаха скарлатина, но за късмет нас ни подмина.

Еми, засега толкова 🙂 Има и още, основно моите разсъждения по темата, но не ми стига времето. А ми се иска малко да живне блогът. Липсва ми. Интересно ми е вие как мислите, зло или добро е детската градина за децата? Или както една позната доста крайно според мен твърди: „Детската градина е институция за деца, лишени от родителски грижи.“ Да или не? Нещо по средата?

Малка Марулка и детската градина (1)

Ако този блог, въпреки раздвоените ми чувства по въпроса, постепенно се е превърнал в mommy blog, мисля си, че бива след месец и половина (вече два) да споделя как върви експириънса с детската градина за нашето малко семейство.

Първо, за избора на градина. Той не беше особено труден. От една страна частните градини не са ни по джоба, от друга – мисля, че и Пи споделя това мнение – според мен има нещо здравословно в това децата да посещават държавни (т.е. за простосмъртни) градини и училища, поне докато са малки (начално образование). Частното училище/градина ми се струва като изолатор, от социална гледна точка. А ми се иска да се научи да диференцира, да бъде възприемчива и отворена за различното и различните, да се научи да бъде състрадателна, но и да се „оправя“, да разбере, че светът е „шарен“, има възможности за избор, но понякога се налага компромис и т.н. С други думи, кварталната градина ми се струва „нормално“ място, а частните такива, особено работещите по някакъв „метод“ – леко елитарни и изкуствени. Държа да отбележа, че не го казвам, защото гроздето е кисело; нито трябва да представлява критика към родителите, които разбират нещата по друг начин. Това се отнася за моето/нашето виждане и нашето дете. Бих се радвала, ако някои от методи на монтесорската или валдофрската педагогика, например, намерят приложение в кварталните градини, но докато това стане, не мисля, че специализираните градини са по-удачният избор.

Та, ще спестя малко предистория. Приеха я в кварталната градина по каналния ред – на първо класиране през м. май тази година. Градината е ЦДГ, няма яслени групи и затова имаше около 28 свободни места за началото на учебната година, което в сравнение със 4-те места в по-близкото ОДЗ поне увеличаваше статистическата вероятност да я приемат. Незнайно защо всички, с които говоря, предпоставят, че това е станало „по втория начин“. Пфт. Просто извадихме късмет, когато ни беше най-нужен.

За тази конкретна градина се знае, че разчита изключително много на родителски принос, което се оказа съвсем вярно. В началото бяха по две кутии блажна боя за катерушките в двора, сега вече е поставен ламинат в столовата и стаята с парите, които събрахме, по 100 лева на дете на първо време. 25 деца. С другата половина от парите купихме учебници (изд. Анубис – 15 лв. на дете) и играчки (към 780 лв.) – за моя огромна скръб от Джъмбо, но за това по-късно. Слава Богу, когато се повдигна въпросът да сменяме и дограмата с наши пари, Пи решително се намеси. Защото, извинете, то е за децата, ясно, няма лошо, но къде дреме Общината? О, между другото, получихме един списък с „хигиенни материали“, които трябва да набавим, включващи прах за пране, Медикс за това, Медикс за онова, тоалетна хартия, белина, какво ли не. Интересно.

На повечето деца им смениха матраците (не от общите средства), защото спят на тези старите, парцалените, от нашето детство. Ние не се включихме в общата поръчка, защото не исках да спи на дунапренен матрак, но поради нестандартните размери на леглото 135х65 см, съм силно затруднена да намеря подходящ матрак с кокосова вложка. Ако някой може да ми даде акъл, ще съм много благодарна ❤

(Дотук добре. Започнах текста преди 2 седмици, така че ми е малко трудно да си хвана нишката :))

Айде още малко по битовите подробности. Аз бях много против купуването на пластмасови играчки, но когато го обсъждахме във ФБ, някой каза, че от ХЕИ не разрешавали дървени, защото не можели да се чистят с дезинфектанти и представлявали по-голяма опасност от нараняване. Е, добре… щом ХЕИ казва… (макар че имам известни съмнения доколко отговаря на истината – защо в Монтесорските и др. градини играчките са основно дървени?) Това донякъде смекчи гнева ми към отговорните родители, но не мога да преглътна розовата тоалетка „за момиченцата“, както и кукли „русалка“ и подобни. Не смятам непременно, че играчките трябва да са унисекс (но е хубаво да има и такива), но съм абсолютно против налагането на джендър-стереотипи посредством разделянето на играчките на „момичешки“ и „момчешки“, както и предлагането на играчки, които затвърждават клишетата за половете. Например – жените са руси и кухи, облечени в розово, гримирани, лакирани и това им е основна цел в живота. Мъжете носят потници, карат багер и се оригват на бира. Може и да съм крайна малко, но при вида на „тоалетка“ и „камион за боклук“ това са ми асоциациите. Иначе нямам нищо против да има камиони, влакчета, кухни и кукли, ферми и т.н., но защо трябва да се казва, ти си момиче, ти ще си играеш с това, а момчетата – с другото. Демек, в етикетирането ми е проблемът. Всички играчки трябва да са всички. End of rant.

От друга страна си казах, че аз у дома ще купувам играчки и ще обяснявам живота в съответствие с нашите разбирания, но не мога да я гледам под похлупак. Рано или късно ще научи колко е шарено пред входната врата, и е по-добре от малка да може да диференцира и да прави сравнение. Освен това, след като съм склонна да интегрирам детето си в такава социална среда, ми е ясно, че не мога капризно да налагам разбиранията и желанията си на 48 други родители и техните деца.

Храната. Храната сигурно би била проблем за някои родители, но аз честно казано съм сравнително доволно. Михаела прояде в градината, преди това по цял ден я преследвах у нас с една купа супа, която често не изяждаше. Отдавам го на масовката, и че децата гледат от другите, но от първия ден ми казват, че там си изяжда всичко, а оттогава и вечер вкъщи иска да вечеря. Като изключим инцидентните кроасани и вафли (3-4 пъти за 2 месеца), менюто е разнообразно и включва плодове и зеленчуци. Струва ми се, че им дават повече бял хляб, отколкото е добре, но тепърва ще се задълбочавам в менюто. През първите два месеца грижите ми бяха съвсем други, и ми беше напълно достатъчно да знам, че тя там спи и яде – неща, които у дома са трудно постижими 🙂

Как преминава денят. Сутрин правят гимнастика, след това закусват. След това имат „урок“ и време за игра, или допълнително занимание. После обядват и спят (по 3 часа?!). Между 12.30-13.00 са по леглата, вдигат ги 15.00-15.30. Имат следобедна закуска, друг урок и евентуално пак допълнително занимание. После си ги прибираме 🙂 Градината е до 19.00 ч., но нас ни помолиха да ги вземаме най-късно до 18.00 поне засега. Аз я вземам към 17.00.

Възможните допълнителни занимания са танци, приложно изкуство, художествена гимнастика, футбол и английски. Ние избрахме танци и приложно изкуство, защото тя има някой дефицити в двигателното развитие и фината моторика, които ние у дома трудно компенсираме, а английски, например, може и с нас да учи. (Откакто се е родила, у дома всичко се гледа на оригинален език, така че тя беше под 2-годишна, когато припяваше песничките на Мери Попинз. Не знам дали съм права, може би изхождам неправомерно от себе си, но живея с дълбокото убеждение, че децата учат езици „от въздуха“.)

Много ми е смешна тази работа с учебниците за 3-годишните. Имам чувството, че са излишни – децата и в свободен формат биха научили същите неща. Така изглежда е по-лесно за учителките, защото имат зададена тема/занимание и си карат по нея, без да се изисква много личен принос.

Учителките. Започнахме с една възрастна и една млада – и двете „с магистратура“ ROFL. След това възрастната се разболя (примерно? беше отвлечена от извънземни? кой да ти каже?) и дойде заместничка (другарката П.), we are all madly in love with 🙂 Вчера питах, щяла да остане до края на годината, за после не се знаело. Дано да остане и за после. Молямолямолямоля. Тя е супер мила с децата, участва в игрите, въобще има отношение. Другата (другарката В.) е ок, но някои неща в отношението й доста ме смущават. (Когато става дума за детски учителки, мозъкът ми просто отказва да не ги нарича „другарката“ :))

Например, другарката В. е bully. Когато на родителската среща се разбирахме по колко пари да събираме на дете, и една майка каза (а може би повече родители са си мислели), че не може да даде 100 лв. наведнъж, реакцията беше нещо от сорта на „ами добре, тогава другите деца ще си играят и ще участват в заниманията, а вашето ще стои отстрани като наказано“ ?!?!?! Толкова съжалявам, че съм socially awkward и не си отворих устата. Освен това непрекъснато ни „мотивира“ с фрази като „според мен децата заслужават (нещо си там)“. А според мен децата заслужават отношение и внимание, и тогава другите неща за опционални. Преди няколко дни ми намекна, че Михаела още няма нов матрак, а другите вече имали, и според нея… Cut it, lady! None of your damn business!

В началото се шегувах, че другарките са като Берлинската стена – никаква информация за детето си не можеш да изкопчиш от тях. Ако питаш, обикновено „всичко е наред“, „спи и яде“. В началото веднъж питах дали се кара с другите деца за играчки, но ми казаха, че не била конфликтна. Хубаво, де, ама аз по-иначе си я представям комуникацията с учителките. Има насрочена само една родителска среща годишно, в началото на учебната година. Както вече казах, I’m socially awkward, така че не знам как да се добера до желаната информация за детето си. Да не говорим, че в лицето на безспорния авторитет на другарките, непрекъснато се чувствам като сгафила ученичка и очаквам всеки момент да бъда порицана за някой родителски пропуск.

Толкова за днес 🙂 Как се адаптира детето, за градинските сополи и прочее – ще прочетете във втората част от поредицата 😉