2012 Jazz Recap

Гледам, че всички си правят равносметки. И аз нали съм „само че малко напротив“, та моята равносметка звучи така:

One shit of a year. The end.

Снощи обаче с Петър бяхме на Коледна Джаз Оратория и се замислих как именно музиката, и то именно ТАЗИ музика е тънката червена нишка, която бележи всеки крайъгълен камък на тази година and holds it all together.

Първо беше предколедният детски джаз в Чайната, когато вече знаех, че в мен расте и живее мъничко бебе. Представях си, че догодина по това време ще е малък човек, когото ще нося в слинг по същите тези концерти и който ще разпознава музиката viscerally, защото по някакъв начин е вградена в гените му. Инциатор на джаз матинетата за деца е Венцислав Благоев – тромпетист, който в нашето семейство някакси неусетно стана само Венци или „чичо Венци“ 😉 На тези малки музикални празненства винаги има два куфара, пълни догоре с какви ли не шарени инструменти – маракаси, свирки, фунии с маркучи и всякакви други, чиито наименования не са ми известни. Децата ровят, дрънкат, после си ги разменят, от време на време се сбиват за нещо 😉

После дойде зимата, вирусите и онзи ден през март, който никога няма да забравя. Честно казано, не знам как съм живяла през следващите три седмици. Трябва да съм била в шок, за да мога да ставам сутрин and just go through the motions, за да продължавам да съществувам. Спомням си, че толкова социален живот, колкото натъпкахме в тези дни, обикновено нямаме и за цяла година. Вечерта след прегледа гледахме „Миграцията на паламуда“ в Люмиер и всички се смееха, а аз се чувствах, сякаш се е свършил светът. И той беше.

През това време пак ходихме с Михаела на детски джаз. Венци забеляза, че съм бременна, и когато тръгнах  да й преобувам ботушите със специално донесените за целта „принцесини пантофки“, той си остави инструмента и се наведе, за да я обуе. Изглежда дребно, но нали знаете, хората могат и да забравят какво сте казали или направили в някоя ситуация, но никога няма да забравят как сте ги накарали да се чувстват. А Венци е от хората, на които добрината им струи от очите, от усмивката, от жестовете, от тромпета… и аз все се надявам, че Мишката ще попие от това, не само от настроението и музиката, а че добрината някак ще се пропие в нея, по осмотичен път…

На 23. март проект ДжаП празнува своя втори рожден ден. Мери танцуваше в корема ми и аз стисках ръката на Петър, знаейки, че може да е един от последните пъти, в които усещам детето си живо. И беше. Но в онези два часа под звуците на тромпета на Венци, пианото на Антони Дончев, гласа на Марина (най-изящната!) и поезията на Мария ние тримата бяхме заедно и бяхме щастливи.

And then, of course, shit happened.

През юни основахме Фондацията и събрахме приятелите си на благотворителен концерт/хендмейд базар/поетично четене. С много притеснение и неудобство писах на Венци с молба дали би се включил в такова начинание, а той не само, че откликна веднага, но и събра целия ДжаП, а Мария дойде чак от Стара Загора – за втори път! Беше вълшебна, приятелска вечер и аз много се вълнувах, защото, все пак, празнувахме Мери – нейния голям, макар и кратък живот…

Помня и един есенен детски джаз в Зоологическата градина, на който отидох пропита от тъга, а си тръгнах заредена с радост и оптимизъм. Ако не сте виждали как се свири на рапан, трябва непременно да чуете Венци, който вади от това нещо звуци, достойни за студийни записи. Наистина!

И така, снощи бяхме на Коледната джаз оратория с военния биг бенд на Стара Загора. Пя не кой да е, а примата на българския джаз Стефка Оникян. Аз не знам как се пише за музика, но няма такова настроение, хора, няма! Такъв контакт с публиката, такава заедност…:) Едно толкова чисто и силно усещане, което се надига в мен и ме залива отвътре с вълна от плътна, осезаема радост, на която и да искаш, не можеш да се противопоставиш. А и кой би искал 🙂

Поради липса на запис от снощи, the next best thing 😉

Затова, шапки долу!

Благодаря, Мария, Марина, Антони, кап. Цветомир Василев и неговия биг бенд, и на всички останали музиканти – малки и големи, които се включват в тези празници.  Благодаря за това, че през тази непносимо трудна година вие бяхте част от нещата, които държаха света ни да не се разпадне.

Благодаря, Маестро!

You make my heart sing ❤ You heal my soul

Aguas de Marco

Защо „От другата страна“ е моята книга на 2010 г.

Признавам си, не прочетох много книги с поезия през 2010 г. По принцип не прочетох „много“ книги, поне според моите стандарти. Но както и да е. „От другата страна“ на Галя Николова прочетох в последния ден на годината, на 31-и декември. По някаква причина не успях да отида на премиерата и ми беше много мъчно. (Сега като гледам датата – 10 юни и се сещам, че на 14-и ми беше изпитът, така че причината е била съвсем уважителна. Просто съм била заета отчаяно и истерично да си тъпча главата с неща, които вече съм забравила.) После дори се запознах с Галя и обикнах и нея самата, освен думите й, но така или иначе, книгата не бях чела.

 

Тук трябва да отворя една скоба и да кажа, че съм един ужасен литературен сноб и гадняр, който може да намери кусур на всичко и всичко да омърмори. Роман не бях дочитала от години, преди това лято да попадна на Юдженидис и Ялом. Скучно ми е, дразня се от прозрачни литературни похвати и видимо желание за вписване и вместване някъде. С поезията съм още по-зла и категорична.

 

Обаче „От другата страна“ съм я прочела вече към 15 пъти от 31-и декември насам. Чета я всеки ден на връщане от работа в маршрутката. Понякога и два пъти на ден. Всеки път си откривам неща. Не ми омръзва. Говори ми. На мен това ми е основният критерий за поезия, дали ми говори. Страшно субективно е, да. Но за какво ми е някаква брилянтна поетика, която не мога по никакъв начин да съотнеса към себе си? Какво да я правя? Хубавото в книгата на Галя е, че всъщност думите остават на заден план. Те са подредени с такава лекота и елегантност, толкова умело, толкова прецизно, но всъщност ти се струва, че просто са разпилени небрежно като стъклени топчета… Разбирате ли, това е добрата поезия, да е толкова съвършена, че да ви се струва, че никакво усилие не е вложено в нея… да е толкова естествена, че да не разберете дали авторът е мислил над фразите, над стъпката, над подредбата, над поантата или просто е отстранил всичко излишно, за да остане един изваян текст… Нали помните как се става пианист-виртуоз? Усвявате техниката до съвършенство и после свирите „най-естествено“ 😉 Ето, това е направила Галя в тази книга. „Минавам“ и „Отстрани“ са великолепни книги, но тази е несравнима по своята непретенциозност и сила. (Няколко други съвсем нелоши поетични книги имаха лошия късмет да бъдат прочетени в близост с нея и да не си получат заслуженото, защото съм влюбена и заслепена. Мисля да им дам малко време и пространство, малко отстояние, за да мога да бъда достатъчно справедлива към тях и да не ги сравнявам, доколкото това е избежно.)

 

Нищо вповече няма в тази книга, макар че текстовете в нея съвсем не са малко – около 60, ако съм преброила правилно. И въпреки това не се задъхва, не натежава, не омръзва. Дори напротив, струва ти се, че прекалено бързо свършва, че искаш да започнеш отначало. Толкова е ефирна, толкова пространство има в нея, че чак не си сигурен дали наистина съществува… дали текстовете няма да се разотидат от страниците, ако примигнеш… Тази книга е въздух, и вода, и хляб, и огън. Тази книга е лекарство, когато най-много имам нужда от него. Утеха. Приятелска прегръдка. Надежда. „Аз знам къде си, защото съм минала вече оттам“.

 

Отдавна не съм чела поезия с такава дълбочина. Поезия, която черпи от самата себе си, а не от алюзии и препратки, не от интелектуални заигравки, не от философски построения, а поезия, която черпи единствено от истинността на преживяването… Без никакви финтифлюшки и украси, без никакъв стремеж да импонира и да се докарва. Такава, която просто е. Тази книга е убежище за крехки хора. Това, което я прави истински добра поезия, е талантът на Галя да различава същността от периферното, да не се заиграва с излишното, да не се увлича и да не назидава. Изглежда измамно самодостатъчна, но всъщност е диалогична именно заради универсалността на преживяването. Ние всички обитаваме тези стихове. Те се отварят за нас, приемат ни, познават ни. Не ни остава нищо, освен да сме завинаги благодарни на Галя, че ги е написала…

 

ако не знаеш какво да правиш със себе си
ми каза тя
остани
ще бъдеш малко дете седнало между клоните на черешата
само майка ти може да те намери там
защото вече веднъж те е връщала

между клоните на черешата
става за четене и писане
и надничане в двора на съседите
където нищо особено не се случва

какво знаеш ти
с твоите единайсет години
за отговорите на въпросите
които години по-късно ще задаваш

какво знаеш освен
да чертаеш фигурки с клонче по пръстта
да гледаш
как падат розови цветовете на дюлята
как кокошките ги кълват
сладкиш за тях
носталгия за теб

ако не знаеш какво да правиш със себе си
стой в къщи
остарей
излизай
да се возиш в трамваите

ако не знаеш какво да правиш със себе си
спомни си

 

П.П. Остават още 2 дни, ако не се лъжа, за да номинирате любимите си български книги за 2010 г. ТУК

Мекото слънце на една Мария

… трябва на всяка цена да разкажа за това сега, не защото после ще забравя или ще ми избледнее емоцията (няма), а защото ако чакам да напиша перфектния текст за неотразимата Мария Донева… е, това няма да се случи. Така че по-добре неперфектен, но текст, отколкото никакъв такъв 🙂

–––––––––

– Мишееее, тръгнала съм към теб. Нали беше на „Гургулят 1“?

– Хахахахахаха… абсолютно не. На „Денкоглу 30“

– ?!?!

Мдам. Добро начало, само на мене може да ми се случи да се лутам из София, все едно не живея тука. Но така или иначе, много исках да отида на премиерата на „Меко слънце„, защото по някакви неуважителни причини свързани с one tiny human миналата година не успях да отида на премиерата на „Прикоткване на смисъла„. [Между другото, стана ми забавно, че „хора които купуват нейната книга, купуват също и моята“ – така се изписва на сайта и намирам, че това е доказателство, че поезиите ни са посестрими. Абе, друго си е да те сложат до Мария Донева… ;)] Също така изпуснах JAP – новия проект на Мария, Марина Господинова, Венци Благоев и Теодор Петков – за което ще си изям ушите и няма да разказвам сега, защото сега искам да разказвам за „Меко слънце“…

Домъкнах се значи аз леко задъхана до мястото на премиерата и се метнах на врата на Мария, все едно вчера сме се разделили, а не след двегодишно прекъсване на контакта. Не че нещо се е случило между нас, просто се роди полуръстът и узурпира в буквален и преносен смисъл всичките ми пространства. И сега полека-лека се връщам към света у хората… Обаче това не означава, че не съм се вълнувала за Мария през това време, че не съм се кефила на терапевтичния театър в Раднево – единствен в България и не съм се радвала на постоянната й работа кто драматург в старозагорския театър. Изобщо, шпионирам си я Мария, ама май твърде рядко й казвам колко е прекрасна. Това трябва да се промени.

Бла. Бла-бла. Блаблаблабла.

10 лирически отклонения по-късно…

… аз уж нямаше да стоя за премиерата. Исках да я видя само, да й подаря един ангел (мъничък-мъничък, ама важен) и да ходя да си прибирам Зеленчука. Еми да де, ама като я видях и не можах да си тръгна. Тази Мария, толкова крехка и толкова сияйна. А пък гласът й те залюлява, сякаш си полегнал на хамак по средата на някое от нейните стихотворения. Ето това, например:

Юни

Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.
Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после – бавно – тръгва пак.

Та и мен така ме завладя едно безвремие и все си казвах, ето в и половина си тръгвам; не, айде в без 20; в без 15 вече наистина си тръгвам… обаче Мария четеше и плетеше сребърни мрежи на доброта сред публиката. Понеже това е, което Мария всъщност най-добре умее да прави, дори повече от писането на поезия. Умее да прави хората добри или поне да поражда у тях желанието да бъдат (по-)добри. А пък аз съм била на доста премиери. На готини книги, а понякога и на не толкова готини. Обаче много рядко се случва премиерата да е преживяване, а не просто представяне на поредната книга на еди-кого-си. Какво точно каза Мария сега не мога да ви преразкажа, защото това ми куцаше още в основното училище, имаше една дисциплина „преразказ с елементи на разсъждение“ – още тогава не ме биваше. Та, трябваше да сте там и щяхте да знаете. Пък който не е бил, следващия път непременно да бъде.

Като свърши да говори Мария (преди това великолепно и вдъховено представена от Манол Пейков), и аз много исках да остана още малко, да ми надпише книжките и да й се порадвам, обаче не бях предвидила този развой на събитията и бях занесла М. без нанито у наш’те, а както е добре известно на читателите на този блог, без нанито сме доникъде. Та трябваше да ходя да си я прибирам. Нямаше начин да изчакам стълпотворението за автографи, пък не ме бива да се предреждам, затова си останах с ненадписани книжки. Но си отнесох у дома на Мария усмивката, на Мария гласа, на Мария топлината, с която се отваря за теб, дори когато си бил гаден изоставяч, и на Мария поезията, естествено…

***

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мервам, докато вървя.
И за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Давам си сметка, че за поезията й нищо не казах. Трудно ми е. Не съм критик, консуматор съм 😉 Знам кога една поезия е „добра“, но не мога да се обоснова. А пък може и да мога. Една поезия е добра, когато е нова, свежа, когато стихотворенията дишат; когато са току-що родени и още никой не ги е идентифицирал към принадлежащи на еди-кое-си течение; когато не можеш с лека ръка да ги натикаш в чекмедже, защото ти се опъват. Една поезия е добра, когато може да те накара да виждаш, да вкусваш, да изпитваш неща, както си лежиш на дивана вкъщи. Когато те кара да се чувстваш, сякаш пътуваш във времето без сложна апаратура. Когато те е яд, че не си я написал/а ти 😉 Когато забравяш за критериите си за „добра поезия“ и просто се наслаждаваш. На Мария поезията е такава, жива, бликаща, пост-старомодна, спонтанна. На нея не й пука дали ще се впише някъде, защото не се нуждае от валидиране. Тя се валидира сама, чрез самото си съществуване. Нейната поезия служи за утеха и обновление. И тя я умее.

Само още нещо искам да ви кажа, и приключвам. Понеже Мария е много свързана с психиатричната болница в Раднево, чрез блога й научихме за една смешно-тъжна никулденска история, включваща 200-килограмова риба, в 3 части: 1, 2, 3. Може би няма как да помогнем на цялата болница, тя е огромна, но може би все пак можем да направим нещо:

Доктор Толев предложи следния вариант. Тези дарени средства била могли да се насочат специално към Терапевтичния театър. В него са заети около 20 пациенти от различни отделения. В бюджета на болницата няма предвидено перо за нуждите на дейността им.

На заетите с трудотерапия, примерно на тези, които метат алеите, им се включва т.нар. подсилваща диета, и те получават на ден по една филия с маргарин в повече.

На артистите се сервира по едно кафе сутрин, което се вари в един жълт чайник.
Те репетират от 9,30 до 11,30 всеки работен ден, учат роли, изнасят концерти по отделенията, правят празнични програми за определени дати и вечеринки в съботните вечери. За този постоянен ангажимент те получават месечна заплата в размер между 5 и 30 лева (когато има пари за това). Независимо дали получават заплата или не, те работят еднакво всеотдайно и упорито.

Кафето няма как да се нарече „подсилваща диета”.
Ако се събере някаква, дори и скромна сума, тя може да бъде насочена към нуждите на актьорите в театъра, да се проследява всяка стотинка, и да има конкретен видим ефект.

С тези пари могат да се купуват и сладкиши и плодове, които да се раздават – например на всички болни, които дойдат на Коледното тържество.
За мен и за вас една мандарина и една суха паста са нищо, но за тях това ще е храна, празник и единственият подарък, който ще получат.

Хайде да направим нещо готино. Знаем как 🙂

И нека да ни огрява марииното меко слънце…

долна мъртва точка на мълчанието

(ми)

всъщност не е точка
по-скоро фуния
или някакъв подморски водовъртеж
или може би дъното на дупката на Мартенския заек
и колкото повече мълчиш, толкова повече мълчиш

колкото повече мълча, толкова повече

мълча
измислям нови езици
антиподи на езика
създавам пространства на близостта
независими територии на копнежа
нео-измерения на човешката доброта

в тъмното

в личната ми класация

от жестове на грижовност

сусамените картофи и пилешката супа

непринудено ми напомнят

как в порцелановата крехкост на чинията

някой е смесил неравни части

топлина

и

сол

за да ми каже че ме обича

деконструкция*

искам ръката на часовникар

или както там се нарича

чичкото в мрака на едно приземие на „Аксаков“

който поправя часовници

искам окото му

също и някои от инструментите

лупата

сребърните пинсети

всичките изумителни малки чаркове

които вади от овехтели

гедерейски часовници

и преподрежда вътрешността им

докато по радиото изтичат

песен след песен

стари и градски

в петък следобед

искам да бъда душепоправчик

приседнал край входа на небесата

––––––––––––––––––––––––––––

*историята на това стихотворение – скоро, в отделна публикация

(има неща, на които не мога да устоя)

в сряда към 10
в градинката на Седмочисленици
по пейките се пробуждат
бездомниците
скупчват се
под купол
от алкохолни изпарения
допиват
каквото е останало
някакъв с китара свири Флойд
бабите си придърпват внуците
отминават припряно
очите им се свиват на презрителни цепки
челюстите се напрягат неодобрително
минава
хърбава гладна кучка с провиснали цицки
вали кестенов цвят

има неща, на които не мога да устоя

съвършенство

да приличаш на лято
дошло ненавременно
да миришеш на прегоряла трева
да танцуваш
да имаш лунички на раменете

да нямаш никаква острота

ритуал

има едно
идване
при себе си
едно безкрайно клиширано
събличане на кожа
делово окачане на закачалка
да не се измачка
има едно
оставане
по голи нервни окончания
и мускули
и сухожилия
(всеки трепет е видим)
има едно
стичане
на невидими сълзи
има едно
преглъщане
има едно
отмиване
има един
сън в ембрионална поза

има

опит за проумяване на нещата

опит за проумяване на нещата
които само
дъщери и майки могат да си причинят
майки и дъщери
никаква захар не може да спаси това кафе
то е отвъд спасението
като прашасал натюрморт
чаша студено кафе
кухненска маса с покривка на лилави лилиуми
(не знам къде съм го виждала това
заемка от някаква чужда реалност)
и помежду им
е увиснал във въздуха
димът на недопушена цигара
все същото все същото
на „риплей“

по-добре да замълча
майка на дъщеря съм