Технически урок по писане
или
Какво научих от мама
Възхитителната ми майка (сигурно ще потръпне, ако прочете, че я наричам „възхитителна“ – здрасти, мамо 
) е завършила Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Самата аз твърде зле разбирам какво точно означава това, така че сега няма да задълбавам в семейната (и историческата) история, но за мен идеята за това място винаги е придружена с ореола на някакъв авторитет, на задълбоченост и старателност в изучаването на нещо пределно конкретно (като например превод, писане на проза или поезия), каквито ми се струват непостижими днес (еха, остава сега и аз да се размечтая за „доброто старо време“ ;)). Може би просто съм интоксикирана с литературност, докато майка ми е учила за държавни изпити на бързи обороти с мен в корема.
Шегата настрана, комбинацията от немско и руско възпитание и образование прави тази жена най-взискателния, прецизен, болезнено стремящ се към съвършенство, нетолерантен към небрежността и неготов на компромиси човек, когото познавам. И не само в литературата. (У нас е забавно, уверявам ви :))
Майка ми научи сравнително късно, че „пиша поезия“. (На мен и до ден днешен ми е странно да използвам това словосъчетание и да си вярвам. Но това е съвсем друга тема.) Не мисля, че се зарадва особено. Дали изпита мъничко ревност или просто се уплаши, че не притежавам това, което се иска, за да пиша добра поезия… вероятно по малко от двете. Мисля, че за нея щеше да е непоносимо ако се беше оказало, че упорствам в нещо, в което не покривам минималния критерий за качество. За щастие се разминахме с тази драма. Но идеята не е да разисквам сложните фройдистки взаимоотношения между майка и дъщеря. Просто исках накратко да обясня как поезията дойде при мен или как аз стигнах до нея…
Мамето владее до съвършенство онзи поглед, който е достатъчен, за да разбереш, че „така не се прави“ и не е желателно да повтаряш грешката си 🙂 Освен това не умее да лъже, за да щади нечии чувства, и в 98% от случаите е тотално оперирана от чувство за такт. Ъм, да, крушата просто няма къде да иде, нали разбирате. (Мога да го обясня и астрологически ;)). Може да съм таткова щерка, ама в някои отношения няма как да се сбърка, че съм дъщеря на майка си (макар и, надявам се, ъпгрейдната версия ;)).
Но да се върнем към писането. Няколко прости технически правила, набивани ми с клин в мозъка, откакто мама се усети, че щерка й нещо там „пише“. С времето съм ги усвоила до такава степен, че и на сън не бих отстъпила от тях. Степенувани не по важност, а в реда, в който ми хрумват.
1) Ако искаш да пишеш класически стих, научи правилата на класическия стих. Не изпадай в заблудата да си мислиш колко е „лесно“ да пишеш в рима. Едва когато си направиш труда да научиш какво е стъпка, какво е точна и неточна рима, всички правилца и допустими изключения, едва тогава ще разбереш ставаш ли за тая работа. Няма нищо по-ужасяващо и издаващо творческо безсилие от несъзнателно нарушеното правило на класическата поезия. Трябва първо да знаеш как се прави, за да можеш да си позволиш съзнателно да се отклониш от канона. А това винаги си личи, обиграният читател винаги ще разпознае римата за пълнеж, задъханото сместване на излишни срички, насилието върху формата. Ако избираш да пишеш класически стих, трябва да си наясно, че доброволно се обричаш на формата. Че тази форма има своите закони и ти доброволно се съгласяваш да ги спазваш. Поне докато не задобрееш толкова, че да можеш да ги заобикаляш фино, елегантно и неусетно, така че да не измъчваш читателите си. Разбира се, има хора, които никога не са се учили да пишат класически стих, те просто си се раждат научени. Но ако сме честни, това са единици сред хиляди. Ако се вгледаме внимателно, ще видим колко утвърдени автори дори не знаят какво всъщност правят. Понякога сме склонни да им го простим, защото пишат спасителна поезия, но, извинете, това вече са работи Господни… ние тука си говорим за смъртния писач на стихове 😉
(Тази лекция се състоя преди много години на път за морето в августовски жеги и претъпкано семейно возило, което едва-едва пъплеше по надбалканския маршрут. Учителката ми в пети клас по литература тъкмо ме беше изпортила на последната родителска среща, че пиша „възхитителни“ 😉 съчинения за настъпващата пролет и още по-прелестни стихчета за мама. Мисля, че бях произвела десетина вариации по тема, за да спася срочните оценки на половината девойки в класа. Много бях популярна 😉
Мама беше решила да вземе крути мерки и да прекрати поетичните ми пориви и го стори успешно и убедително поне за следващите няколко години.)
2) За Бога, не използвай инверсии. Следвай в максимално възможната степен естествения словоред и ритъм на езика, на който пишеш. (Нали помните – Не бутай реката, тя си тече сама. Винаги е по-добре да следваме естествения ход на нещата. В повечето случаи човешката намеса издава желание за контрол над нещо, което е по-голямо от нас, и е обречена на неуспех.) Инверсиите стоят добре само при великите, а и при тях не винаги. В общия случай са в състояние да причинят менингит на непредубедения читател и не са признак на поетичност, а на… познахте, творческо безсилие 😉
3) Избягвай клишетата. За да можеш да прецениш дали нещо е клише, трябва да си чел достатъчно. Само не се заблуждавай, че има такъв момент, в който наистина си чел достатъчно 😉 И все пак – колкото повече, толкова по-добре. Понякога клишетата са допустими, но трябва да компенсираш с нещо друго. С изненада, с чувство за хумор, с някакво убийствено словосъчетание, някаква невероятна хрумка, която да отвлече вниманието на читателя. Или просто да си признаеш в прав текст, че толкова си могъл. Просто останалото стихотворение трябва да е в състояние да накара читателя да ти повярва. Тогава клишето не е толкова страшно. Да вземем за пример моя „татко“ – едно абсолютно простичко стихотворение, което вероятно е най-доброто, което изобщо съм написала. Мисля, че го надрасках за не повече от 3 минути и в оригиналния си вариант започваше така:
как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,
Показах го на родителката да произнесе присъдата си и тя много го хареса, с една забележка: няма нищо по-отчайващо банално от блестящата в косите умора. Нямаше как да не се съглася. Тя помисли малко и предложи следното:
как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти банален сняг,
а аз съм още твоето малко момиче…
В крайна сметка това е окончателният вариант, който влезе и в книгата. Когато не знаеш какво друго да направиш с едно необходимо клише, признай си го. Читателят няма да ти се разсърди.
4) Това, че „в поезията всичко е позволено“, съвсем не означава, че в поезията всичко е позволено. В тази графа влизат всякави изпуснати пълни членове и безразборно поставени/непоставени препинателни знаци, които говорят за принципната неграмотност на автора. Ако не си внимавал в часовете по български език до 4-ти клас, къде си тръгнал да създаваш литература? Уверявам ви, че абсолютно винаги си личи дали граматическото своеволие е плод на съзнателно авторско решение или на липсващата му езикова грамотност. Трябва да можеш да защитиш и аргументираш всяко едно отклонение от граматическите правила на езика, на който пишеш. Пример от собствено стихотворение:
стопля се вече
ръми
мирише на мокър асфалт
и тръпчиви акации
и бабите сядат на пейки
пред блока
както в детството ми
говорят
за внуците пенсиите болестите
момчетата вече тичат след топката
разплискват локвите
момичетата си говорят за момчетата
трябва да ме има някъде
щом ме чакаш
Мога да аргументирам липсващите препинателни знаци по следния начин: Това е толкова древно усещане за мен, за бабите, които седят пред блока на баба ми, на пейки, боядисани в зелено, плетат, говорят си за същите сякаш вечни неща, които се сливат в едно ЕДНО: пенсиите внуците болестите, това вече не са отделни неща, а сякаш целият свят е събран в тях – техният свят и разговорът плавно прелива от едното в другото и се връща, криволичи, но тече, тече… докато ние тичаме наоколо: топки локви плитки детски смях повече кикот скупчени във входа това е всичко нищо повече не трябва… и бабите хвърлят по едно око, и светът е там, цял, цялостен, ненакърнен от нищо, непрекъснат от запетайки, светът е на един дъх…
Но мисля, че и без да се аргументирам, това се разбира от самото стихотворение, то обяснява само себе си. Не бива да ви се случва читателят да се запита, добре де, къде са тука препинателните знаци, защо са изпуснати? Не бива да изпита липсата им.
Друг е въпросът с пълния член, тук няма консенсус дори между пишещите. Според мен пълният член трябва да присъства навсякъде, където може, особено в белия стих. В редки случаи бих приела липсата му в класическия стих, където наличието му би нарушило структурата на стиха. Ама аз съм си такава – немски възпитаник 😉 Спя спокойно, когато знам, че правилата са спазени (Луна в Козирог – нищо не е случайно ;)).
5) Ако пишеш по тема, по която са писали и триста петдесет и осем други, направи го така, че на никой да не му хрумне да те набеди в плагиатство. Разбира се, това ще се случва непрекъснато. На този свят има горе-долу петнайсет теми, които вълнуват целокупното човечество до такава степен, че да им посвещава стихове. Ако се опитам да ги изброя, сигурно ще се окаже, че и толкова не са: любов, любов, още любов и още две-три други (родители, деца и нежни чувства към родината, от които соц-ът до голяма степен ни отказа). Възможните комбинации не са безкрайно много. Когато някой вече не е написал точно това стихотворение, със сигурност някой друг вече е написал точно този роман. Примерно. Пример: Преди да прочета това стихотворение на Ина Григорова, бях прочела тази книга на Петер Хьог. Разбира се, едното няма нищо общо с другото като сюжет и реализация, но идеята за видовете сняг/лед при ескимосите веднага изпъква. Днес пък Филип Кабакян ме изненада с това. То вече е много по-близо до идеята на Ина, но въпреки това за мен е самостоятелно стихотворение със собствена стойност заради реализацията си. Не бих се учудила, ако се окаже, че дори не е чел „Патент“.
6) И един не толкова технически, колкото житейски съвет. Не съчинявай поезия. Това не ти е класното в седми клас, където на всяка цена трябва да впечатлиш госпожата. Вярно, това е малко размита и неясна препоръка. Но от опит знам, че ако си искрен със себе си, винаги можеш да разграничиш измисленото от истинското стихотворение. Измисленото стихотворение е като зомби – съществува противно на правилата на природата и протовречи на живота. Тука няма да се впускам в обяснения защо хората се подвеждат да съчиняват стихотворения, но и на това ще му дойде времето, доколкото не е станало ясно доесега.
Какво още ме съветваше мама…
7) Не допускай смислови и фактологични неточности. Няма нищо по-дразнещо от фактологическата неточност в литературата. С П. един ден щяхме да се „разведем“ със саунд, защото Г.Г. си е позволил неуважителна неточност спрямо латинския език и римския начин на живот в девета глава на „Естествен роман“. Книга, която аз принципно много харесвам. Обаче П. само дето не получи удар от (според него) наглото изопачаване на историческия контекст и неуважението към един, макар и мъртъв, език. Толкова ли не можеш да си направиш справка с латинския речник, за да разбереш, че глаголът е claudo, claudis, а не claudo, clausis. При цялата ми любов към Г.Г. и колкото и да го защитавах, трябваше да призная, че П. е прав. Не можеш да разчиташ на това, че читателят по принцип няма да знае за какво говориш и затова да бъдеш небрежен. Гарантирано ще се намери читател, който разбира повече от теб, и ще се обиди.
8) Не допускай езикови и образни неточности. Фасът, например, не може да се размаже на плочника, защото няма необходимата маса. Не бива да се пишат абсолютни безсмислици в стремежа ни да бъдем различни, оригинални и нестандартни. Получава се задължително обратното, ставаме плоски, досадни и безинтересни. Не си мислете, че в поезията няма логика. Веднага ще ви намеря някой професор по математика или професор по езикознание да ви убеди в противното.
И така, сигурно ще се сетя за още… запазвам си правото да допълвам 🙂
В третата част ще споделя с вас това, което аз самата съм научила за поезията чрез самата поезия. Нешо като микс от техника и отношение към поезията…
Давам си сметка, че тези съвети вероятно ще са от полза на малцина. Но все пак са били полезни за мен и аз съм повече от благодарна, че е имало кой да ме гледа лошо и да дава акъл. Знам също така колко съм категорична в критиката си и че това понякога трудно се понася. Хората го приемат лично. Особено пишещите с прословутото си творческо его. Все едно критикуваш Господ за устройството на Вселената. Тук се връщаме към точка втора от първия урок: „Дистанцирай се“. Когато критикувам, критикувам текст, не автор. Когато давам съвети, те са безкрайно добронамерени и целят да се подобри качеството на текста. Което няма нищо общо с качеството на автора му като човек.
Но за това – следващия път 🙂
/Като малка имах калейдоскоп. Счупи се./ Петя знае, че нещата с плът правят плътни стихотворения, а с плътна поезия можеш добре да нахраниш един много гладен динозавър, защото засища. А той, динозавърът, иначе не подбира. Хапва, без да подбира: малини, „Иван с белите обувки и пепитеното манто“, „киселото на бозата“, кока на баба й и, разбира се, чорапи. 
Май се отнесох. Ако трябва да кажа само една дума за книгата, тя е, че „кефи“. Много. Някакси успява да погъделичка всички сетива, не само онова, което при повечето вманиачени читатели гълта думи със скоростта на електрическа месомелачка и не изплюва ни кокал. Може би точно това е парадоксът от всичко казано досега. При Петя забравям за думите и внезапно в устата ми се топи „хрупкавата плът на ореховката“. Може би е синестезия. Може би…
a beautiful place to get lost 