Щастлива Нова Година

Добре започна…
Михаела спа дълбоко на леглото на брат ми и не трепна от пукотевицата. Сега се разхожда с татко си, а аз пия кафе и слушам музика. Получих нов телефон, който всъщност е старият телефон на брат ми, но пак е сто пъти по-хубав от моя, който в обозримо бъдеще ще издъхне от старост. Единственият проблем е, че съм си запаметявала контактите на телефона, а не на сим-картата и сега ще падне едно преписване…

Малко ретроспекция (via Галя)

1. Какво направихте през 2008-ма, което не сте правили никога преди? – Родих дете. Станах майка.

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година? – Отдавна не давам новогодишни обещания, защото „пътят към ада…“ и така нататък.

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Да, много деца се родиха през изминалата година, май има бейби-бум.

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината? – През декември почина братът на дядо ми, но никога не сме били особено близки. Дано оттатък ветровете му да са попътни.

5. Кои държави посетихте? Кои интересни места? – Не съм напускала България тази година.

6. Какво ви се иска да имате през 2009-та, което нямахте през 2008-ма? – Кураж да си взема изпита за зачисляване на специалност; финансова стабилност; достатъчно headspace, за да пиша отново поезия.

7. Какви дати от 2008-ма ще останат „гравирани” в паметта ви и защо? – 07.01. – видяхме сърчице на видеозона, 13.08. – рожденият ден на Михаела, избран от татко й, защото числото на живота й е 22, а това означавало „космически разум“.

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2008-ма? – Съжалявам, но ми се налага да се повтарям… 😉 Освен това се гордея, че се преборих с първоначалните трудности в кърмето и не се поддадох на добронамерени съвети за това как да си гледам детето. Получих Златен Пегас от Националния литературен конкурс „Южна пролет“ за дебютната си стихосбирка.

9. Кой беше най-големият ви провал? – Провали нямаше. Може би мъничко ми е мъчно, че не родих естествено, но направих своя избор съзнателно и нямам навика да страдам за приключили неща.

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – Една шапка.

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – В подготовка за посрещането на малкия човек.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – Иска ли питане 🙂

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2008-ма? – Nothing Else Matters на Metallica – въпреки че е старо парче. П. имаше навика да я свири на китара посред нощ на бременния ми корем 🙂

15. В сравнение с предишната година (2007-ма), през тази вие сте:

– По-възрастен или по-мъдър? – Да не казвам голяма дума, но определено се чувствам по-уравновесена и в мир със себе си, което ме кара да си мисля, че съм помърдяла поне едно микронче.

– По-слаб или по-дебел? – Бях млад хипопотам, но си влязох в старите дънки три седмици след раждането. Същата съм си.

– По-богат или по-беден? – Ако си говорим за финанси, реално имаме повече пари, но и повече разходи. Съотношението не се е променило особено. Ако си говорим за дух – би било катастрофално, ако не бях по-богата. И съм.

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Да бях чела повече, докато бях бременна и имах много свободно време. Да бях учила повече най-различни неща. История, например. Да не бях прекъсвала заниманията с йога.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Да бях гледала по-малко глупотевини по телевизията.

18. Как прекарахте Коледа? – В семеен кръг, без много зор и висене в кухнята, лежерно. Както всяка година, на Бъдни вечер бяхме при моите родители, а на Коледа при родителите на П.

19. Влюбихте ли се през 2008-ма? – Да – пак и пак.

20. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време? – Не. Обикновено съм доста категорична в преценките за хората и трудно си променям първоначалното мнение.

21. Има ли човек, когото не харесвате/не обичате сега, за разлика от по същото време миналата година? – Има. Понякога хората се разминават по странни начини…

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – Повечето телевизии ме дразнят, но с отдаденост гледам медицински сериали: Grey’s Anatomy, Private Practice, House M.D., Regenesis.

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте? – Яж, моли се и обичай.

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? –Madrugada.

25. Кой беше любимият ви филм? – Ритни камбаната с финес.

26. Какво искахте и получихте? – Здраво дете, за което благодаря от цялото си сърце на когото трябва. По-хубаво място за живеене.

27. Какво искахте и не получихте? – Добър фотоапарат. И някои други по-абстрактни неща… но тях човек трябва сам да си ги изработи, не може да ги поръча на дядо Коледа.

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Чаках П. да се върне от Италия. На 27.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Изкушавам се пак да кажа „финансова стабилност“, но не съм сигурна, че щеше да направи годината много по-удовлетворяваща. По-скоро щеше да ми даде по-голямо спокойствие и да ми освободи капацитет да си насоча усилията в други посоки.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Еклесиаст 3-та глава, знанието, че „и това ще отмине“. На Марулята усмивката. Но не ми се е налагало много да го пазя (разсъдъка си) – беше хубава година.

31. Коя публична/известна фигура, беше важна за вас? – Много се натъжих, когато научих, че е починал Вили Казасян, дълго време ми се струваше много нереално. Радвах се на бебетата на Брад Пит и Анджелина Джоли. Но истински важен беше единствено Барак Обама.

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Президентските избори в САЩ. Иначе това, дето се случва на родна почва, ме шокира и ядосва редовно, но то едно ли е…

33. Кой ви липсваше? – Приятели, с които нямах възможност да контактувам толкова интензивно, колкото ми се искаше. Берлин.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Ива Драганова от „Естествено„. И другите момичета са страхотни, но с нея просто си клик-нахме от първия миг. Овнешка му работа 😉

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – Нищо конкретно, просто да се наслаждавам на живота, което е и новогодишното ми пожелание за всички вас… Om Mani Padme Hum

Advertisements

Нighfive me

Мисля, че открих решението на проблема. Как да се организирам така, че да вместя (почти) всичко, което искам, в дадените ми от Бога 24 часа на денонощие. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но не съм сключила тайна сделка с Него за още толкова. В замяна на душата ми, примерно. Тц.

Едно време, като малка, имах задължителен план за деня. От еди-колко-си часа до еди-колко-си решавах задачи, от толкова до толкова правех гимнастика и, разбира се, през цялото време стръвно го ненавиждах. Другите играеха на двора. Аз имах план. И, разбира се, захвърлих и плана, и гимнастиката в първия възможен момент. Поживях си. Оплетох конците. Сатурн ми кацна на асцендента и ако не искам да се влудя от липса на прегледност в живота си, за добро или зло ще ми се наложи да се върна към *та-даааа* ПЛАНА. Не в екстремната му форма, разбира се, не разграфен в интервали от по пет минути, но все пак. Трябва да има някакъв начин да мога да побера в живота си нещата, които са неизбежни и нещата, с които искам да се занимавам. Да ги събера така, че да не се избиват взаимно и преди всичко аз да не се разболея от шизофрения или пък депресия. Знам, че не мога да имам всичко, но ми се иска да имах поне повече неща. А това май става единствено с добра организация.

Чувствам се глупаво, че не ми хрумна много по-рано. Щях да си спестя много гледане в точка и чувство за безпомощност. Ениуей. Следобед ще изготвя ПЛАНА и… ще променям живота си – от понеделник 😉

‘Cause I’m a Supergirl

Дотам и обратно

Пише ми се за адски много неща. Пиша, за да процесирам и с потрес установявам колко ограничени са възможностите на процесора ми да обхване всичко онова, което е живият живот. Overwhelming. Не обичам, когато думите ми изневеряват. Думите са моята територия, елементът на моята виртуозност, сигурност и сила. Напоследък имам чувството, че с тях се движа по твърде тънък и твърде хлъзгав лед…

Във влака, неделя сутрин, баби. Набързо разбираме кой накъде пътува, колко деца има, колко внуци, кой е умрял, кой се е родил. Въобще, ако служителите в съвета даваха информация с такава готовност, животът ни щеше да е много по-лесен. Разговорите навлизат в битовите подробности на пердетата (очни и дантелени), ревматизма и тазгодишната суша. Аз пътувам сама. Всъщност, не. С априлския брой на списние едно, който за съжаление е толкова ослепително бял, че след пет минути в ръцете ми и във влака вече е сив. Чета списания като книги – от корица до корица (дори нещата, които всъщност не ме интересуват, защото в едно имат таланта да ги напишат така, че да искам да ги прочета), с почивки и паузи за „елементи на разсъждение“.

Първото, което ми прави впечатление, е снимката на Денката сред контрибуторите. Денката е приятел и пич. Денката всъщност се казва Денис Коробко и преди малко по-малко от година разкри пред мен очарованието на едно джаз-мазе, наречено Куфара, в което оттогава съм прекарала не една незабравима вечер на мента и мляко, пиано и приятели. Разбирате, нали, този специален коктейл от зле осветено (хладничко) мазе, джаз, мента с мляко, пиано на живо, старомоден кенеф със старомодна френска закачалка, старомодни куфари (hence the name), старомодна емайлирана кана и приятели. Това всъщност е друга тема за друг пост, но снимката на Денката с малката ехидна усмивка зад очилата и в ъгълчетата на устните as usual – на страниците на списанието събужда от мен странна смесица от радост и гордост. И сантименталност. Hey, I know this guy. Споменавам го, защото Д. е много близо до усещането ми за живота такъв, какъвто си го представям. Живот, който се дели ясно и отчетливо на две категории – s got the blues, baby и точно обратното. Нещо толкова неподатливо на дефиниция и лесно изплъзващо се, примесено с изветсна доза носталгия и тонирано в сепия, но разпознаваемо именно в детайлите. Но за това, наистина, друг път.

Обичам предговори, които ме хващат. Editorial-и, които имат какво да ми кажат. Въобще, думи, които звучат лежерно и леко захвърлени, но прекалено смислени. Като тези на Веселин Трандов. Нещо, в което мога да се припозная. Нещо, което да ме накара да мисля. Нещо, което мога да направя свое:

re: Аз съм/искам да бъда:
млада (с всичките изключително плашещи и вънуващи опции, които произтичат от това)
позитивна (
like
, all the time)
динамична (в определени ситуации)
добра (в това, с което се занимавам)
доволна (от това, с което се занимавам)
алтернативна (в смисъл – психо. in a nice way)
широко скроена (но не съшита с бели конци)
критична (но не в критическата)
интелигентна (нали?)

Обичам:
себе си (we should talk about this)
другите (в индустриални количества)
хумора (с тънко нарязан лимон)
иронията (особено „авто“)
„наш’те планини зелени“ (и изобщо всичко зелено, синьо, червено, жълто – pure
)
сладко и солено (едновременно)
екстремистите (но само умерените)
града (въпреки всички селяни в него)
селото (автентично)
живота (чат-пат)

Искам:
здрав дух в здраво тяло (и въпреки това продължавам да си ги разбивам всекидневно)
да спрат да ме занимават с глупости (но продължавам да не знам как да отказвам)
да спечеля от еврофутбол (но не ми стиска да залагам)
да направя филм/роман/изложба/кабинет по астрология/алтернативна медицина/кръчма (just
to name a few, но се съмнявам в способностите си)
да променя живота си (но все отлагам за другия понеделник)
още и още, и още (но изпадам във фрустрация само като си помисля… мисля твърде много)
да живея в нормална страна (но въпреки това стоя тук,
yes
)

Sounds like a pretty good plan, eh. Мисля, че това ми липсва напоследък – планът. Погледът. Яснотата. Острите очертания. Стабилността. Сатурн-Нептун по оста ми първи-седми категорично си казва думата. Колебая се, както не съм се колебала никога през живота си. Липсата на стабилност ме измъчва, както не ме е измъчвала никога през живота ми. Задавам си въпроси, които никнат като гъби след дъжд, десетки и стотици в минута. И понеже не мога да ги процесирам всичките наведнъж, и понеже от всяка дреболия произлизат десетки други, просто блокирам. Не се тръшкам, не изпадам в депресии, относитено фукционална съм, но не съм „аз“. Приличам на пъзел с 2000 части, добре разбъркан и пръснат по пода. И нямам никаква идея откъде да подхвана. А може би това е идея! Някъде в старата квартира има един гигантски неподреден пъзел. Може би, ако се опитам да сглобя нещо на външен план, вътрешно също нещо ще се намести. Просто очаквам онзи „а-ха“ момент, повече от всичко искам да чуя онова кликване, прищракване, което анонсира, че всичко си е по местата и добре смазаните зъбчати колелца ще се задвижат всеки момент в правилната посока. Yeah, f*ck, go figure.

Ще завърша с любимия ми цитат напоследък. Очевидно имам твърде много свободно време, щом гледам Judging Amy по Холмарк.

We’re all a mess of contradictions.
Dying doesn’t change that.