I have the kindest of friends

Когато помолих приятелите си да не ми честитят рождения ден, I did so with much trepidation.

Притеснявах се от одосадените, които щяха да кажат:

… още ли не ти е минало…

Притеснявах се от разтревожените, които щяха да кажат:

ОЩЕ ли не ти е минало?

Притеснявах се от онези, които щяха да ме обвинят, че хем твърдя, че не искам внимание, хем по този начин се бутам баш в центъра на вниманието, защото на кого чак толкова му пука за рождения ми ден и сигурно 2/3 от хората, на които съм навряла онзи пост в очите, изобщо нямаше да се сетят да ми се обадят.

Притеснявах се, че някой ще фрийк-не и ще реши, че съм в дълбока депресия и имам нужда да бъда спасявана.

Притеснявах се, че някой ще реши, че пак съм егати драма куийн.

Притеснявах се, че всички ще са прави.

(… дори да са нищо повече от гласове в главата ми…)

Обаче повече от всичко цяла седмица се притеснявах от Голямата Принуда на Празника. Дето трябва да си чиърфул и тенкфул, даже и изобщо да не ти е такова. Просто изпитвах паника от приближаването на деня, сякаш някакви стени се затваряха около мен. И си казах, ти защо си губиш времето вече пет години да се влачиш на психодрама, ако едно елементарно нещо не си научила?

От какво имаш нужда сега?

Те нещата там се научават бавно. От какво имаш нужда? Как си сега? Какво чувстваш към някого?

Минават години.

Ама по някое време нещо ти проблясва.

И го изнасяш от сигурното пространство на групата, пльосваш го в средата на живия си живот и си казваш, айде пък да пробваме.

Имам нужда да не се преструвам.

Имам нужда да съм със семейството си.

Имам нужда да не е „специален“ ден, а най-обикновен, с детски джаз и домашни разправии кой ще стане да отвори вратата на котката.

Имам нужда да ми е тихо.

Имам нужда да не повтарям като латерна „благодаря, че се обади“ и да се сконфузвам и да не знам какво да кажа.

И още нещо съм научила. Когато разбереш от какво имаш нужда, редно е да го кажеш. Хората не са врачки. Не можеш да очакваш от тях да се догаждат, особено, когато нуждите ти са малко… откачени 🙂

Та, long story short.

Казах си. И нищо от притесненията ми не се сбъдна. Очаквах квотата на непоправимите оптимисти, които въпреки това ми се обаждат, да е значително по-голяма. Но ме изнадаха приятно 🙂 Може би съм ги наплашила, or something.

ВНИМАНИЕ, CRAYZEEEH EVIL BITCH

Имах безкрайно… обикновен ден 🙂 С детски джаз и разправии кой да отвори на котката.

Имам най-милите приятели, хора. Такива, дето разбират от дума. Такива, дето като им кажеш нещо в прав текст, не решават, че всъщност се подразбира точно обратното. Такива, дето могат да понесат да бъдат малко на разстояние. Такива, дето не искат да ме спасяват от самата мене. Такива, дето ми имат доверие, че не съм suicidal, а просто understandably upset, а също така и голям човек, който знае какво иска. Такива, дето могат да издържат нещата, от които имам нужда, колкото и да са странни. Такива – благи и кротки. Най-милите приятели, които бяха с мен, въпреки че не ми звъняха да ме обсипват с благопожелания и ведрост. Но ми написаха такива смс-и:

„… не ти се обаждам…“ (Г.)

I have the kindest of friends, които не ми се обаждат.

Благодаря ви.

Има милиони начини да покажем обичта си. Това е просто един от тях.

Advertisements

2012 Jazz Recap

Гледам, че всички си правят равносметки. И аз нали съм „само че малко напротив“, та моята равносметка звучи така:

One shit of a year. The end.

Снощи обаче с Петър бяхме на Коледна Джаз Оратория и се замислих как именно музиката, и то именно ТАЗИ музика е тънката червена нишка, която бележи всеки крайъгълен камък на тази година and holds it all together.

Първо беше предколедният детски джаз в Чайната, когато вече знаех, че в мен расте и живее мъничко бебе. Представях си, че догодина по това време ще е малък човек, когото ще нося в слинг по същите тези концерти и който ще разпознава музиката viscerally, защото по някакъв начин е вградена в гените му. Инциатор на джаз матинетата за деца е Венцислав Благоев – тромпетист, който в нашето семейство някакси неусетно стана само Венци или „чичо Венци“ 😉 На тези малки музикални празненства винаги има два куфара, пълни догоре с какви ли не шарени инструменти – маракаси, свирки, фунии с маркучи и всякакви други, чиито наименования не са ми известни. Децата ровят, дрънкат, после си ги разменят, от време на време се сбиват за нещо 😉

После дойде зимата, вирусите и онзи ден през март, който никога няма да забравя. Честно казано, не знам как съм живяла през следващите три седмици. Трябва да съм била в шок, за да мога да ставам сутрин and just go through the motions, за да продължавам да съществувам. Спомням си, че толкова социален живот, колкото натъпкахме в тези дни, обикновено нямаме и за цяла година. Вечерта след прегледа гледахме „Миграцията на паламуда“ в Люмиер и всички се смееха, а аз се чувствах, сякаш се е свършил светът. И той беше.

През това време пак ходихме с Михаела на детски джаз. Венци забеляза, че съм бременна, и когато тръгнах  да й преобувам ботушите със специално донесените за целта „принцесини пантофки“, той си остави инструмента и се наведе, за да я обуе. Изглежда дребно, но нали знаете, хората могат и да забравят какво сте казали или направили в някоя ситуация, но никога няма да забравят как сте ги накарали да се чувстват. А Венци е от хората, на които добрината им струи от очите, от усмивката, от жестовете, от тромпета… и аз все се надявам, че Мишката ще попие от това, не само от настроението и музиката, а че добрината някак ще се пропие в нея, по осмотичен път…

На 23. март проект ДжаП празнува своя втори рожден ден. Мери танцуваше в корема ми и аз стисках ръката на Петър, знаейки, че може да е един от последните пъти, в които усещам детето си живо. И беше. Но в онези два часа под звуците на тромпета на Венци, пианото на Антони Дончев, гласа на Марина (най-изящната!) и поезията на Мария ние тримата бяхме заедно и бяхме щастливи.

And then, of course, shit happened.

През юни основахме Фондацията и събрахме приятелите си на благотворителен концерт/хендмейд базар/поетично четене. С много притеснение и неудобство писах на Венци с молба дали би се включил в такова начинание, а той не само, че откликна веднага, но и събра целия ДжаП, а Мария дойде чак от Стара Загора – за втори път! Беше вълшебна, приятелска вечер и аз много се вълнувах, защото, все пак, празнувахме Мери – нейния голям, макар и кратък живот…

Помня и един есенен детски джаз в Зоологическата градина, на който отидох пропита от тъга, а си тръгнах заредена с радост и оптимизъм. Ако не сте виждали как се свири на рапан, трябва непременно да чуете Венци, който вади от това нещо звуци, достойни за студийни записи. Наистина!

И така, снощи бяхме на Коледната джаз оратория с военния биг бенд на Стара Загора. Пя не кой да е, а примата на българския джаз Стефка Оникян. Аз не знам как се пише за музика, но няма такова настроение, хора, няма! Такъв контакт с публиката, такава заедност…:) Едно толкова чисто и силно усещане, което се надига в мен и ме залива отвътре с вълна от плътна, осезаема радост, на която и да искаш, не можеш да се противопоставиш. А и кой би искал 🙂

Поради липса на запис от снощи, the next best thing 😉

Затова, шапки долу!

Благодаря, Мария, Марина, Антони, кап. Цветомир Василев и неговия биг бенд, и на всички останали музиканти – малки и големи, които се включват в тези празници.  Благодаря за това, че през тази непносимо трудна година вие бяхте част от нещата, които държаха света ни да не се разпадне.

Благодаря, Маестро!

You make my heart sing ❤ You heal my soul

Aguas de Marco

За веселието по Коледа – принципни съображения

24

24

Сигурно човек би могъл да си помисли, че киселея (пред-)Коледно, защото личната ми година беше, признавам, less than stellar.

Позволете ми да не съм съгласна 😉

Киселея, защото Коледата вече не започва на 23-и декември, дори не на първи, а очевидно в средата на ноември. Колкото и да я обичаш, няма как да поддържаш такъв ентусиазъм в продължение на месец и половина. Дори и когато си сравнително защитен от цялото това потребителско безумие, защото обичайният ти маршрут е вкъщи-болницата-вкъщи, все пак не си сляп и глух, и към средата на декември вече страдаш от sensory overload from all things Christmas. Демек, сетивата ти вече не издържат на епилептогенните лампички във всички витрини, Коледните шлагери по всички радиостанции и запитванията от страна на всеки втори дали си купил вече подаръците.

Което ни довежда до точка втора на (пред-)коледното ми недоволство. Подаръците. Този апогей на човешката глупост 😉 Разбира се, нямам никакви възражения срещу малките, лични, мили подаръци, в които влагаме цялата си любов към получателя. Или големите такива подаръци, всъщност. Имам обаче адски много против принудата, граничеща с обществено насилие, да поддържаме една потребителска култура, която няма нищо общо с нормалните човешки чувства на обич, привързаност и благодарност. Категорично отказвам да участвам в това, в тази експлоатация на ресурси и хора, предрешена като „празник“.

[По стечение на обстоятелствата тази година се оказах касиер и член на родителския актив в детската градина на Михаела. Прекарах безброй часове в откриване на перфектните подаръци за децата, макар и компромисни. Компромисни, защото, първо, бяхме на практика принудени да купим на децата „групови“ подаръци, което според мен е своеобразно спонсориране на детската градина, вместо индивидуални подаръци. (Миналата година купихме за групата играчки на стойност над 800 лв., от които за кратко време не беше останало нищо. Индивидуалните, но напълно еднакви коледни подаръци за всички деца, намерихме непокътнати в шкафчетата, защото очевидно разопаковането им е щяло да затрудни госпожите. Ениуей.) Втората причина да са компромисни подаръците, беше изначалното им разделение на играчки „за момчета“ и „за момичета“. Когато занесох избрания „за момчетата“ гараж, госпожата ме попита „ами за момичетата?“ при условие, че останалите играчки бяха магазин, 2 ферми, 2 докторски куфарчета и конструктор – по мое мнение напълно годни за всички деца. Третата причина беше необходимостта да се удовлетворят вкусовете и предпочитанията на 27 двойки родители за цена и качество на играчките, което е на практика невъзможно.

Та, след целия героизъм по организирането на коледния празник на децата, се оказа, че… такъв на практика не се е състоял. Стоварил е дядо Коледа (безпогрешно идентифициран от Михаела като „чичо Стоян от охраната“) чувала с подаръците, снимал се е на конвейр със стотина деца от всички групи и после денят е продължил както обичайно. Родители, разбира се, не бяха допуснати. Оказва се, че аз съм се вълнувала повече от детето, което беше твърде не-ентусиазирано. Информацията, която успях да изтръгна от госпожата, се изчерпва с „добре беше“. Защо втора година поред не се постараха да сътворят за децата запомнящо се празнично преживяване – мога само да гадая… Подаръците, вещите, играчките не правят празника, хора. Нищо, че другата госпожа в петък й пожела „голям чувал с подаръци“, защото знаела, „че у нас дядо Коледа идвам с голям чувал“.]

silly faces. вече не мога една снимка да й направя "като хората" :)

silly faces. вече не мога една снимка да й направя „като хората“ 🙂

По тази причина подаръкът на Михаела тази година е един. На стойност 16.90 лв. Ха! Представям си какво си мислите 😉 И аз прекарах доста дълго време в родителска агония редно ли е така. Обаче… обаче. Ето какво. Тя иска кукла „Спящата красавица“. Наистина много я иска. Написахме писмо на дядо Коледа и даже я нарисува. Нищо друго не иска, колкото и пъти да питах. Едно на ръка, че куклата е тип „Барби“, че е брандирана и, по моето скромно мнение, порядъчно грозна. Т.е. в разрез с всичките ми родителски представи за стойностен подарък. И на всичкото отгоре за разлика от други доста по-миловидни кукли, съществува само в един вариант – срещу 16.90 лв. Прекарах около два часа на ръба на полудяването в Хиполенд, докато накрая заключих, че детето това иска, иска го от дядо Коледа, а не от майка си и беща си, така че каквито и да са личните ми съображения, нямат място в случая. И я купих. Личното ми геройство на 2012, баси 😉

След това започнах да мисля не е ли редно да й подарим още нещо… все пак. От кумова срама, дет’ се вика. Не че имаме пари за даване, но пари за децата винаги се намират, нали. И колкото повече мислех, толкова повече си давах сметка, че тя всъщност няма очаквания за купища … неща…  под елхата. След като така или иначе някакъв дебел дядо носи подаръци, тя иска точно това и за нея няма никакво значение колко струва то. Осъзнах, че количеството на подаръците и стойността им всъщност може да тормози само мен с промития ми мозък и желанието ми дасе  впиша, все пак, в конвенциите на фарса, наречен „Коледа“… Обаче защо сега на детето зорлем да му създаваме очаквания и меркантилни нагласи? И някакси всичките ми скрупули отпаднаха и ми стана едно такова леко и ведро

И още нещо си мисля.

Ако още някой ми пожелае „весела“ Коледа, просто ще получа апоплeксия. Тези дежурни пожелания, нещо като условен рефлекс. Нали знаете в каква гадост газим целогодишно, как така изведнъж ни става много весело, само защото е 25-и декември? Може би изведнъж някой е отменил президенсткия указ за назначаването на главния прокурор, или какво? Е, това би бил страхотен коледен подарък! Думата „веселие“ във връзка с коледните празници ми навява усещане за някаква колективна шизофрения, тотална дисоциация от реалността, която така или иначе се опитваме активно да не забелязваме…

Сигурно е прав и брат ми, Иван Премъдрий, който казва, че хората всъщност нищо лошо не правят. „Всеобщата гадост и тя е въпрос на гледна точка, точно по същия начин като това дали празниците са весели или не“. И какво толкова, два-три дни и ще мине.

Ми да, от някаква Вселенска гледна точка, сигурно е така. But I don’t have it in me, толкова дзен.

Хора, иде Рождество.

Айде да бъдем добри, непримирими, смислени, осъзнати и светли.

Дори и за сметка на веселието.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Коледно ми е…

… ама не съвсем 😉

Или поне не по онзи сладникав-HBO-молски-истерично-приповдигнат начин. Така или иначе никога не е бил моят начин. Тази година пък съвсем.

Имаме си коледен град (от малки картонени къщички, които правя всяка вечер в продължение на 24 дни), имаме си курабийки без глазура (експериментални малко) и кекс с ябълки и шоколадени парченца, който стана малко клисав, защото май ябълките са му вповече 🙂 Още си нямаме елха и не знам дали ще купим, или само клонки в голяма ваза, колкото да угодим на детето. Тази година подарък ще получи само Михаела, но това е тема за друг пост :)))

За едно друго коледно иде реч, малко по Дикенс…

Наскоро написах този текст, циркулираше във ФБ. Тези дни една приятелка го беше открила и пак го беше споделила. Една дискусия на стената й ме наведе на допълнителни мисли.

Хубаво е да сме великодушни, дори благородни. Да интегрираме различните/малцинствата. Да се учим на емпатия. Обаче даваме ли си сметка, че това е колкото добре за „тях“, поне също толкова добре за „нас“? (Разделението е… условно.)

На “запад” хората подбират училищата на децата си по това колко diversity има в едно училище, колко култури и различни социални слоеве се срещат там – защото са разбрали, че срещата с чуждото, непознатото и различното ще направи децата им по-умни, по-емпатични, по-òправни, по-смели и неминуемо по-добри…

Да, развитието на хората „със специални потребности“ зависи от степента им на интеграция в „нормалното“ общество. Истинска интеграция, искам да кажа, не про форма и по проекти. А реално участие във всички сфери на общия/обществения живот. Обаче даваме ли сметка, че нашето развитие/израстване зависи точно толкова от това съжителство? На пръв поглед не изглежда така. Добре сме си. Сега защо да се затормозяваме с такива работи?

Защото животът, живян избирателно, в зоната на комфорта, е непълноценен живот. Половинчат живот. Двуизмерен, скучен, лишен от цвят и вкус живот. Празничък. Беден. Колкото и да се опитваме да го напълним с илюзия за истинност, малко винаги има вкус на пластмаса от мол-а.

Не знам. Сигурно звуча назидателно. Звуча ли?

„Когато за първи път дойдох в Швейцария (бяхме в Базел), попитах мъжа ми защо има толкова много деца и хора, болни от Даун. От отговора му ми се плаче: „Защото не са скрити по домовете си (или в институции), както в България“… да, те просто бяха с другите – навсякъде – в магазини, рейсове. Много искам да станем с по-големи сърца ние, българите, защото сега повечето така ги е страх, че са станали наистина „дребни душички“, а така не могат да възприемта света – в цялата му прелест…“ – Ралица

Разбирате ли? Човечността си е за нас. Тя не е за другите.

Светли празници! Зарежете зоната на комфорта. Светът е голям и спасение, казват, дебне отвсякъде…

 

Подаръци

На Михаела асоциацията с „подаръци“ е „торта“, очевидно от рождения й ден 🙂 И като я питаш какви подаръци иска, отговаря „торта ииии…“ 🙂 с многоточие след и-то.

Аз пък имам определени изисквания за подаръците, с които много-много не правя компромиси. Все повече установявам, че пластмасата наистина ме стресира, и че ми е много приятно играчките на детето да са красиви и от естествени материали. Бих направила изключение за Лего или Плеймобил, но те имат хубава политика и пластмасата и е биодигрейдъбъл, разградима, демек. Ама М. още не налита на конструктори, така че това ще остане за по-натам. Досега всяка пластмасова играчка, която сме имали, е попадала в боклука след не много дълго време, просто не устояват на употребата. Това ме потиска, защото не ми се участва в цикъла разхищение на ресурси – експлоатация на работна ръка – консумация – произвеждане на боклук и всичко отначало. А дървените й играчки ще отгледат нея и още десетина деца. Освен това формират вкус и отношение. Михаела не налита на грозотии, въпреки че ги вижда около себе си, не я държим под похлупак, все пак. Надявам се сега да си изгради достатъчни критерии, за да може да устоява после, като я пуснем в света на рекламите и брандовете.

И така, Коледа, подаръци, ала-бала. Аз мисля да не налагаме мита за дядо Коледа като реално съществуващ персонаж. Нещо не ми идва отвътре. По въпроса с елхата съм на същия хал като миналата година – изкуствена не искам, за естествената ми е жал, в саксия вероятно няма да оцелее, а у нас е много тясно. Май пак ще разчитам на елхата у наш’те. Изобщо, ще съм щастлива, ако успея да раздигна бардака вкъщи поне преди Коледа, по-високи изисквания към себе си на този етап нямам.

Подаръците.

Кухнята, която получи за РД, се радва на умерена популярност, вероятно защото децата имитират родителите си, а пък мен не ме свърта много в кухнята. Все пак от време на време готви супи на куклите си. Има и по-хубава, но през август нямаше в наличност. Тази на Djeco е с MDF покритие, май, и минаха около 2 седмици, докато се измирише, което не ме хвърли във възторг. Иначе е приятна на вид, вече се намира и в жълто и зелено, ако смятате розовото за обидно за погледа. По принцип на Goki играчките са по-готини. А сега откривам и два съвсем нови модела: 1, 2 на Woody.

Маестро, музика! Бухалчето е официален (и единствен) дистрибутор на New Classic Toys – холандска фирма за дървени играчки и специално за музикални инструменти от дърво. Михаела е горд собственик на червено пиано, докарано с триста зора от Лондон, защото за съжаление дори Бухалчето още не внася пиана. Сега сме се заели да попълним домашния оркестър с барабан и ксилофон. Маракаси вече има, а звънчетата мен лично много ме кефят.

Бухалчето временно се помещава в задната стаичка на чайната на Бенковски 11 и ако посетите последното джаз матине с Венци Благоев преди Коледа (събота, 18.12., от 11 часа) ще можете не само да пиете великолепен чай, да слушате великолепна музика и да си направите сами свещи, но и да отхвърлите малко от досадната част с пазаруването (както направихме ние днес).

Това е нещо, което много се котира при Михаела, но мисля да остане за следващия път, когато имам ищах за подаръци. Ако заслужи ;), че на този етап демонстрира основно умения за въргаляне по пода с цел привличане на внимание и фалцетно мрънкане, което пък при мен не се котира хич.

Много очакван подарък е леглото за кукли, тъй като нейното „бебе“ в момента обитава кутия за обувки. От същата серия имаме и количката.

Готини кубчета на Eichhorn. Има и по-обикновени, но пък на половин цена. Михаела не си пада по конструкторите, но й харесва да строи високи кули и да ми ги събаря на главата. За малко по-големи деца имат хубава сцена за куклен театър и дъски. Казаха ми, че в Метро има също дъска с магнитни букви на кирилица, каквито аз издирвам, защото ние имаме на латиница и съвсем му обърках представата за език на детето. Това са най-симпатичните кукли-петрушки, които съм срещала до момента, а тук има и такива за пръсти.

Хайде, стига толкова 🙂 Аз мога да продължавам още много, ама се опасявам, че ще ви покажа всички играчки, които всъщност искам да купя за себе си 😉 Надявам се, че съм ви показала няколко готини места, откъдето може да се пазарува, и съм ви дала няколко хубави идеи. Към момента М. е на 2 години и 4 месеца, така че възрастовата група е г/д тази.

За по-големите деца искам горещо да препоръчам дебютните издания на издателство ТочицаНаправи си сам приказка“ и „Умножи лесно„. Защото не е необходимо да се играе с „нещо“, когато всичко, от което се нуждаем, е въображение, любопиство и може би молив и хартия. Много, много харесвам начинанието на Зорница, Марин и Ането – не (само) защото са прекрасни и ги обичам, а защото правят нещо, от което всички ние, родителите и децата, имаме огромна нужда – помагат ни да мислим и да си измисляме, да се вълнуваме, да се смеем, да вярваме в себе си, да се забавляваме заедно и да сме близки. Това не са просто образователни игри, а начин да общуваме и да откриваме, и да бъдем заедно с децата си.

И съвсем за финал, макар че книгите май трябва да ги сложа в отделна публикация, не мога да не ви кажа за последните две издания на издателство „Аквариус“ (което по стечение на обстоятелствата е издателството на майка ми, но не затова смятам, че тези книги трябва да намерят своято място във всяка една библиотека) – „Мистър Бог, тук е Ана“ и продължението й „Ана и Черния рицар„.  Обичам Ана. Обичах я много преди да излезе на български. Не мога да ви обясня защо, без да звуча излишно мелодраматично – по същата причина, поради която обичаме и Малкия принц, защото е неподправена и чистосърдечна и ни кара да забравим, че е „измислена“ и започваме да й вярваме… Поканете Ана под елхата 🙂

И накрая, да не забравяме, че не всички подаръци трябва да се купуват и много от тях можем да си направим сами (изморих се, линковете друг път), и че радостта не е (не би трябвало да бъде) само в самите подаръци…

🙂

Какво ще правите този уикенд?

Ако се чудите как да зарадвате децата си този уикенд и да прекарате времето с тях забавно, но и смислено, ето две предложения от мен 🙂

Какво: Сцена за чудеса – коледно шоу и базар

Кога: събота, 12.12.2009 от 11 часа и неделя, 13.12. от 19 ч.

Къде: Модерен театър София, ул. Върбица №12

На 12-ти декември (събота) и 13-ти декември (неделя) фоайето и театралната зала на Модерен театър в София ще се преобразят и ще се превърнат в „Сцена за чудеса”. Всички инициативи, проведени през тези два дни ще имат за цел да съберат максимално голям фонд със средства за работна заплата на специално подбран и нает експертен персонал, който да подобри значително условията в дома „Св. Параскева”.

Събитието ще започне с традиционния коледен базар, организиран всяка година от фондация „Движение на българските майки”. Фондацията ще подготви ръчно изработени сувенири и подаръци, предоставени безвъзмездно от майки, подкрепящи идеята. Базарът ще бъде разположен във фоайето на „Модерен театър” и ще продължи и през двата дни.

Сцената на театъра ще оживее в неделя вечерта, с актьорите от „Модерен театър” и звездите от Мюзик Айдъл . Публиката също ще е част от шоуто, но това е една от изненадите, предвидени от организаторите.
Всички гости на събитието ще могат да споделят своите впечатления на специално организиран коктейл след края на представлението. Всички събрани средства ще бъдат дарени на най-малките деца, лишени от родителска грижа, а именно – на ДМСГД „Св. Параскева”.

Там живеят бебета и деца до тригодишна възраст. Сред тях има деца с увреждания, нуждаещи се от ежедневни и интензивни терапии. Недостатъчният персонал лишава тези деца от реални шансове да се развиват и да достигат възможностите на живеещите в семейна среда. Със събраните средства ще бъдат наети още шест души (с различни функции, специалисти или помощен персонал), които да помагат на децата за срок от една година. Това няма да замени родителската грижа, но поне ще даде възможност на малките да се развиват нормално – физически и ментално. В момента децата, израснали в ДМСГД, прохождат и проговарят много по-късно, тяхното умствено развитие изостава и те много често са асоциални поради липса на внимание. Минималната стойност на проекта е 38 500 лв., а ако бъдат събрани повече средства, срокът му ще бъде удължен.

Всички участници – „Модерен театър”, „Вирджиния Рекърдс”, фондация „Движение на българските майки”, D&D Agency, CASE BTL & Event solutions, Dynacord България, Protechnica Event, Vinex Preslav – ще предоставят безвъзмездно своята подкрепа. Всички средства, събрани от продажбата на билети за коледното шоу и от базара, ще бъдат 100% предоставени за проекта.

Там ще намерите Росини ангелчета (пу едно отсега за мен, Рос да знаеш, да заделиш едно :)),  астиларини сервизчета и много други прелести, изработени с много любов и мечти за един по-добър свят.

Какво: Коледно парти „Естествени чудеса“

Кога: неделя, 13.12.2009, 17.00-19.00 ч.

Къде: Tea house (Чай във фабриката) на ул. Георги Бенковски 11

Темата на партито ще бъде „Естествени чудеса“. Всички дечица ще могат да се превъплътят в коледни джудженца в нашата „Работилница за чудеса“, в която ще изработят своите произведения от естествени материали. Майките (а и татковците) каним да се включат в конкурса „Чудесни хапки“ с домашно приготвени сладости и солености. И тази година програмата ще включва много музика, танци, забавни конкурси и игри, номинации и специални поощрения за „най-естествените“ родители за изминалата година. На чашка ароматен чай ще можем да пообщуваме със стари и нови приятели, а накрая ще духнем свещичките на тортата по случай втория рожден ден на сайта www.estestveno.com.

Благодарим ви, че бяхте с нас и ни подкрепяхте и тази година!

Вход – свободен. Консумацията от заведението е за сметка на гостите. Моля потвърдете на events@estestveno.com, ако желаете да присъствате. Уточнете дали ще доведете татковците и децата. Не пропускайте да облечете децата като джуджета, Снежанки или други приказни герои.

============================================

Малка Марулка ще присъства и на двете събития и ще ръси чар и усмивки. Ще ни познаете 😉

Щастлива Нова Година

Добре започна…
Михаела спа дълбоко на леглото на брат ми и не трепна от пукотевицата. Сега се разхожда с татко си, а аз пия кафе и слушам музика. Получих нов телефон, който всъщност е старият телефон на брат ми, но пак е сто пъти по-хубав от моя, който в обозримо бъдеще ще издъхне от старост. Единственият проблем е, че съм си запаметявала контактите на телефона, а не на сим-картата и сега ще падне едно преписване…

Малко ретроспекция (via Галя)

1. Какво направихте през 2008-ма, което не сте правили никога преди? – Родих дете. Станах майка.

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година? – Отдавна не давам новогодишни обещания, защото „пътят към ада…“ и така нататък.

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Да, много деца се родиха през изминалата година, май има бейби-бум.

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината? – През декември почина братът на дядо ми, но никога не сме били особено близки. Дано оттатък ветровете му да са попътни.

5. Кои държави посетихте? Кои интересни места? – Не съм напускала България тази година.

6. Какво ви се иска да имате през 2009-та, което нямахте през 2008-ма? – Кураж да си взема изпита за зачисляване на специалност; финансова стабилност; достатъчно headspace, за да пиша отново поезия.

7. Какви дати от 2008-ма ще останат „гравирани” в паметта ви и защо? – 07.01. – видяхме сърчице на видеозона, 13.08. – рожденият ден на Михаела, избран от татко й, защото числото на живота й е 22, а това означавало „космически разум“.

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2008-ма? – Съжалявам, но ми се налага да се повтарям… 😉 Освен това се гордея, че се преборих с първоначалните трудности в кърмето и не се поддадох на добронамерени съвети за това как да си гледам детето. Получих Златен Пегас от Националния литературен конкурс „Южна пролет“ за дебютната си стихосбирка.

9. Кой беше най-големият ви провал? – Провали нямаше. Може би мъничко ми е мъчно, че не родих естествено, но направих своя избор съзнателно и нямам навика да страдам за приключили неща.

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – Една шапка.

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – В подготовка за посрещането на малкия човек.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – Иска ли питане 🙂

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2008-ма? – Nothing Else Matters на Metallica – въпреки че е старо парче. П. имаше навика да я свири на китара посред нощ на бременния ми корем 🙂

15. В сравнение с предишната година (2007-ма), през тази вие сте:

– По-възрастен или по-мъдър? – Да не казвам голяма дума, но определено се чувствам по-уравновесена и в мир със себе си, което ме кара да си мисля, че съм помърдяла поне едно микронче.

– По-слаб или по-дебел? – Бях млад хипопотам, но си влязох в старите дънки три седмици след раждането. Същата съм си.

– По-богат или по-беден? – Ако си говорим за финанси, реално имаме повече пари, но и повече разходи. Съотношението не се е променило особено. Ако си говорим за дух – би било катастрофално, ако не бях по-богата. И съм.

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Да бях чела повече, докато бях бременна и имах много свободно време. Да бях учила повече най-различни неща. История, например. Да не бях прекъсвала заниманията с йога.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Да бях гледала по-малко глупотевини по телевизията.

18. Как прекарахте Коледа? – В семеен кръг, без много зор и висене в кухнята, лежерно. Както всяка година, на Бъдни вечер бяхме при моите родители, а на Коледа при родителите на П.

19. Влюбихте ли се през 2008-ма? – Да – пак и пак.

20. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време? – Не. Обикновено съм доста категорична в преценките за хората и трудно си променям първоначалното мнение.

21. Има ли човек, когото не харесвате/не обичате сега, за разлика от по същото време миналата година? – Има. Понякога хората се разминават по странни начини…

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – Повечето телевизии ме дразнят, но с отдаденост гледам медицински сериали: Grey’s Anatomy, Private Practice, House M.D., Regenesis.

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте? – Яж, моли се и обичай.

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? –Madrugada.

25. Кой беше любимият ви филм? – Ритни камбаната с финес.

26. Какво искахте и получихте? – Здраво дете, за което благодаря от цялото си сърце на когото трябва. По-хубаво място за живеене.

27. Какво искахте и не получихте? – Добър фотоапарат. И някои други по-абстрактни неща… но тях човек трябва сам да си ги изработи, не може да ги поръча на дядо Коледа.

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Чаках П. да се върне от Италия. На 27.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Изкушавам се пак да кажа „финансова стабилност“, но не съм сигурна, че щеше да направи годината много по-удовлетворяваща. По-скоро щеше да ми даде по-голямо спокойствие и да ми освободи капацитет да си насоча усилията в други посоки.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Еклесиаст 3-та глава, знанието, че „и това ще отмине“. На Марулята усмивката. Но не ми се е налагало много да го пазя (разсъдъка си) – беше хубава година.

31. Коя публична/известна фигура, беше важна за вас? – Много се натъжих, когато научих, че е починал Вили Казасян, дълго време ми се струваше много нереално. Радвах се на бебетата на Брад Пит и Анджелина Джоли. Но истински важен беше единствено Барак Обама.

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Президентските избори в САЩ. Иначе това, дето се случва на родна почва, ме шокира и ядосва редовно, но то едно ли е…

33. Кой ви липсваше? – Приятели, с които нямах възможност да контактувам толкова интензивно, колкото ми се искаше. Берлин.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Ива Драганова от „Естествено„. И другите момичета са страхотни, но с нея просто си клик-нахме от първия миг. Овнешка му работа 😉

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – Нищо конкретно, просто да се наслаждавам на живота, което е и новогодишното ми пожелание за всички вас… Om Mani Padme Hum

Майски празници "Глоси" – Кюстендил-Благоевград ‘2008


Или „Думи до поискване“ по улиците на Кюстендил и Благоевград

Ето тук ще има изобилие от фото- и видео-материал, документиращ нагледно събитието. Аз засега искам само да кажа, че беше и забавно, и щастливо, и подобаващо тъжно, и лежерно, и сериозно, и концептуално, и най-вече много, много усмихнато 🙂 🙂 🙂

Поетичното бинго беше пълен успех, макар че хазартната тръпка бързо надделя над поетичната. Все пак, поезията беше толкова добра, че самите ние непрекъснато възкликвахме: „Мамка му! Това ние ли сме го писали! Ама много е яко“ 🙂 Марулка участва със собствен талон (понеже аз съм двама, а днес е денят на детето) и спечели 🙂 Специални благодарности: на Лени – за подбора на миниатюрите, на Мимето Бакоева – за графичния дизайн, на Лора – за търпеливото надписване на 91 топчета за тенис и на всички останали – за купона 🙂

„сега тя носи шарена островърха шапка като добрите вещици продавачката я излъга, че е тибетска и пази от уроки, но тя предпочете да й повярва“

„… все по-рядко изрича на глас „обичам те“
все по-често изобщо не й е забавно без него…“

„Нервирай се! Нервирай се!“

Арт-инсталацията „По“ (първоначално „Чадъри“), наблюдавана от моста „над пазара“ в Благоевград. Нали помните, че винаги е препоръчително да си носите хавлия?

Четене „Към седем планини“ и закриване на празниците в село Логодаж.
Баба ви Яна с коремче на 28w1d – „Дишането: мисия невъзможна“ 🙂

bits & pieces

Свикнах да е тихо, особено в главата ми…

„А за онова всичко, което ти е повече над… Нали знаеш – сталактоните (или свързването на горе и долу) са неизбежност (в някои случаи – когато въпросите се задават дълго и със смирение) за всяка пещера… просто трябва време…“ (В.Д.)

Да не насилваме нещата. Визуалният преход е по-плавен от словесния. И по-незадължаващ…

19w3d

Винаги съм мечтала за червени обувки…

„Южна пролет“ 2008, Хасково, снимките са оттук

24w1d

Неотдавна в клиниката. Старшата: „Докторке, изобщо не изглеждате бременна. Само малко дебела.“ 🙂 Определено вече се класирам за млад хипопотам.