I have the kindest of friends

Когато помолих приятелите си да не ми честитят рождения ден, I did so with much trepidation.

Притеснявах се от одосадените, които щяха да кажат:

… още ли не ти е минало…

Притеснявах се от разтревожените, които щяха да кажат:

ОЩЕ ли не ти е минало?

Притеснявах се от онези, които щяха да ме обвинят, че хем твърдя, че не искам внимание, хем по този начин се бутам баш в центъра на вниманието, защото на кого чак толкова му пука за рождения ми ден и сигурно 2/3 от хората, на които съм навряла онзи пост в очите, изобщо нямаше да се сетят да ми се обадят.

Притеснявах се, че някой ще фрийк-не и ще реши, че съм в дълбока депресия и имам нужда да бъда спасявана.

Притеснявах се, че някой ще реши, че пак съм егати драма куийн.

Притеснявах се, че всички ще са прави.

(… дори да са нищо повече от гласове в главата ми…)

Обаче повече от всичко цяла седмица се притеснявах от Голямата Принуда на Празника. Дето трябва да си чиърфул и тенкфул, даже и изобщо да не ти е такова. Просто изпитвах паника от приближаването на деня, сякаш някакви стени се затваряха около мен. И си казах, ти защо си губиш времето вече пет години да се влачиш на психодрама, ако едно елементарно нещо не си научила?

От какво имаш нужда сега?

Те нещата там се научават бавно. От какво имаш нужда? Как си сега? Какво чувстваш към някого?

Минават години.

Ама по някое време нещо ти проблясва.

И го изнасяш от сигурното пространство на групата, пльосваш го в средата на живия си живот и си казваш, айде пък да пробваме.

Имам нужда да не се преструвам.

Имам нужда да съм със семейството си.

Имам нужда да не е „специален“ ден, а най-обикновен, с детски джаз и домашни разправии кой ще стане да отвори вратата на котката.

Имам нужда да ми е тихо.

Имам нужда да не повтарям като латерна „благодаря, че се обади“ и да се сконфузвам и да не знам какво да кажа.

И още нещо съм научила. Когато разбереш от какво имаш нужда, редно е да го кажеш. Хората не са врачки. Не можеш да очакваш от тях да се догаждат, особено, когато нуждите ти са малко… откачени 🙂

Та, long story short.

Казах си. И нищо от притесненията ми не се сбъдна. Очаквах квотата на непоправимите оптимисти, които въпреки това ми се обаждат, да е значително по-голяма. Но ме изнадаха приятно 🙂 Може би съм ги наплашила, or something.

ВНИМАНИЕ, CRAYZEEEH EVIL BITCH

Имах безкрайно… обикновен ден 🙂 С детски джаз и разправии кой да отвори на котката.

Имам най-милите приятели, хора. Такива, дето разбират от дума. Такива, дето като им кажеш нещо в прав текст, не решават, че всъщност се подразбира точно обратното. Такива, дето могат да понесат да бъдат малко на разстояние. Такива, дето не искат да ме спасяват от самата мене. Такива, дето ми имат доверие, че не съм suicidal, а просто understandably upset, а също така и голям човек, който знае какво иска. Такива, дето могат да издържат нещата, от които имам нужда, колкото и да са странни. Такива – благи и кротки. Най-милите приятели, които бяха с мен, въпреки че не ми звъняха да ме обсипват с благопожелания и ведрост. Но ми написаха такива смс-и:

„… не ти се обаждам…“ (Г.)

I have the kindest of friends, които не ми се обаждат.

Благодаря ви.

Има милиони начини да покажем обичта си. Това е просто един от тях.

Advertisements

2012 Jazz Recap

Гледам, че всички си правят равносметки. И аз нали съм „само че малко напротив“, та моята равносметка звучи така:

One shit of a year. The end.

Снощи обаче с Петър бяхме на Коледна Джаз Оратория и се замислих как именно музиката, и то именно ТАЗИ музика е тънката червена нишка, която бележи всеки крайъгълен камък на тази година and holds it all together.

Първо беше предколедният детски джаз в Чайната, когато вече знаех, че в мен расте и живее мъничко бебе. Представях си, че догодина по това време ще е малък човек, когото ще нося в слинг по същите тези концерти и който ще разпознава музиката viscerally, защото по някакъв начин е вградена в гените му. Инциатор на джаз матинетата за деца е Венцислав Благоев – тромпетист, който в нашето семейство някакси неусетно стана само Венци или „чичо Венци“ 😉 На тези малки музикални празненства винаги има два куфара, пълни догоре с какви ли не шарени инструменти – маракаси, свирки, фунии с маркучи и всякакви други, чиито наименования не са ми известни. Децата ровят, дрънкат, после си ги разменят, от време на време се сбиват за нещо 😉

После дойде зимата, вирусите и онзи ден през март, който никога няма да забравя. Честно казано, не знам как съм живяла през следващите три седмици. Трябва да съм била в шок, за да мога да ставам сутрин and just go through the motions, за да продължавам да съществувам. Спомням си, че толкова социален живот, колкото натъпкахме в тези дни, обикновено нямаме и за цяла година. Вечерта след прегледа гледахме „Миграцията на паламуда“ в Люмиер и всички се смееха, а аз се чувствах, сякаш се е свършил светът. И той беше.

През това време пак ходихме с Михаела на детски джаз. Венци забеляза, че съм бременна, и когато тръгнах  да й преобувам ботушите със специално донесените за целта „принцесини пантофки“, той си остави инструмента и се наведе, за да я обуе. Изглежда дребно, но нали знаете, хората могат и да забравят какво сте казали или направили в някоя ситуация, но никога няма да забравят как сте ги накарали да се чувстват. А Венци е от хората, на които добрината им струи от очите, от усмивката, от жестовете, от тромпета… и аз все се надявам, че Мишката ще попие от това, не само от настроението и музиката, а че добрината някак ще се пропие в нея, по осмотичен път…

На 23. март проект ДжаП празнува своя втори рожден ден. Мери танцуваше в корема ми и аз стисках ръката на Петър, знаейки, че може да е един от последните пъти, в които усещам детето си живо. И беше. Но в онези два часа под звуците на тромпета на Венци, пианото на Антони Дончев, гласа на Марина (най-изящната!) и поезията на Мария ние тримата бяхме заедно и бяхме щастливи.

And then, of course, shit happened.

През юни основахме Фондацията и събрахме приятелите си на благотворителен концерт/хендмейд базар/поетично четене. С много притеснение и неудобство писах на Венци с молба дали би се включил в такова начинание, а той не само, че откликна веднага, но и събра целия ДжаП, а Мария дойде чак от Стара Загора – за втори път! Беше вълшебна, приятелска вечер и аз много се вълнувах, защото, все пак, празнувахме Мери – нейния голям, макар и кратък живот…

Помня и един есенен детски джаз в Зоологическата градина, на който отидох пропита от тъга, а си тръгнах заредена с радост и оптимизъм. Ако не сте виждали как се свири на рапан, трябва непременно да чуете Венци, който вади от това нещо звуци, достойни за студийни записи. Наистина!

И така, снощи бяхме на Коледната джаз оратория с военния биг бенд на Стара Загора. Пя не кой да е, а примата на българския джаз Стефка Оникян. Аз не знам как се пише за музика, но няма такова настроение, хора, няма! Такъв контакт с публиката, такава заедност…:) Едно толкова чисто и силно усещане, което се надига в мен и ме залива отвътре с вълна от плътна, осезаема радост, на която и да искаш, не можеш да се противопоставиш. А и кой би искал 🙂

Поради липса на запис от снощи, the next best thing 😉

Затова, шапки долу!

Благодаря, Мария, Марина, Антони, кап. Цветомир Василев и неговия биг бенд, и на всички останали музиканти – малки и големи, които се включват в тези празници.  Благодаря за това, че през тази непносимо трудна година вие бяхте част от нещата, които държаха света ни да не се разпадне.

Благодаря, Маестро!

You make my heart sing ❤ You heal my soul

Aguas de Marco

Лейтли, поводи за радост

Ето тази книга на издателство АРС, Благоевград. Книга, за която трудно се говори (и по витгенщайновски по-добре да се мълчи), но затова пък се чете като чиста поезия, толкова лирична и многосмислова. Книга, която мога да оприлича единствено на „Деветте разказа“ на Селинджър, но не, защото ги наподобява на тях, а просто поради сетивната асоциация, която ми предизвиква. Няколкото пъти, в които съм си дърпала ганджа, така и не ме хвана, но си представям, че преживяването трябва да е нещо подобно… Любимият ми разказ от книгата може би е този, а може би – не е 🙂 Още не съм решила. Защо пък да не е всеки път различен…

Авторката Ваня Константинова е родена, живее и работи в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягеловския университет в Краков. Съавтор е на поетичната книга “Четири цикъла” (заедно с Божидар Пангелов). През есента на 2008 излиза сборникът й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”.

Отвъд това Ваня е просто изумителен, безумно магнетичен, неистово ерудиран и безкрайно нежен човек… И аз много я обичам.

Ти познаваш ли мистър Уан – разговор на Петя Хайнрих с писателката Ваня Константинова
Графът разказва за премиерата на книгата
А тук даже има и видео 🙂

И последно, книгата може да бъде поръчана оттук. Ако помолите за автограф от автора, Ваня с удоволствие ще изпълни молбата ви.

Айде стига, че заприлича на рекламна кампания 😉

***
Вдъхновена от Деница днес си купих глина. Пък ще видим.
Още откакто забременях все си мисля кога Марулката ще порасне достатъчно, за да можем да правим разни неща заедно. Да рисуваме по прозорците със специални бои, да печем разни неща от солено тесто, да правим чудовища от папиемаше и такива… Защото на мен това много ми липсва от моето детство. Мама все почукваше на пишещата машина и все нямаше време. После уж не съм имала талант. Хм, ще го видим това.
Та днес като видях глината в кварталния супермаркет и си помислих, какво да чакам Марулката да порасне. Я да започвам да тренирам, че после да знам кое как 🙂

С глина съм работила един единствен път в десети клас – трябваше да изработим женски или мъжки торс. Моето е една бременна жена (ако още не сте разбрали, много, ама много харесвам бременни жени 🙂 и аз да съм бременна харесвам :)) и за пръв и последен път ми писаха 6 по изобразително изкуство. Подарих я на мама за 40. РД – като отида у тях, ще я снимам да я покажа.

Освен това мисля, че работата с ръце е много релаксираща и медитативна. Някакси не предразполага да си мислиш глупости. Та смятам да разнообразявам „me time“-a с ръчен труд.

***
Голям ъпдейт на връзките, особено във визуалната секция.
Разходете се да видите какво правят хората, страхотно е!
Тези кукли например, влюбих се. Вижте какви малки дрешки 🙂

***
Немски дървени играчки.

***

Старо, но любимо.

***

***
Жесток виц от блога на Бу (via Milly)

Адам и Ева се разхождат из райската градина, към тях се спуска Бог и им казва:
– Деца мои, имам за вас 2 подаръка, но вие ще решите как да ги разпределите… първия е пикане прав..
Адам се развикал до небесата, удрял си глават в близкото дърво, скачал и крещял, че той иска да пикае прав. Ева му отстъпила… Адам започнал да бяга из градината, радвал се, скачал, крещял, пикал на всичко подред.
На дърветата, на цветята, на всяко насекомо поотделно и просто на земята!
Ева застанала до Бог и двамата мълчаливо наблюдавали това безумие. Накрая Ева не издържала и попитала:
– Господи мой, а какъв е втория подарък??
Бог промълвил:
– Мозък, Ева… Мозък! Но ще се наложи и него да го дам на Адам, иначе ще опикае всичко!

Blog Action Day 2008: Бедност

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден…

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен „бедност“ е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години… само черупка… Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е „виновен“ за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога – на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене… За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте „виновни“ за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до „центъра“, където се случва животът – скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка… Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете… Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно „приятелство“ така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното – че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват – защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим „противника“, че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите – кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите…

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от „благодетели“. Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме „собственост“ на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат…

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство…

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана… Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден… Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като „човешки материал“. С приятелите си мога да съм близка и отдалече – вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно… и ведро… 🙂

Misc


Морето ми е едно далечно вече… ама ще пусна още разни снимки на едни лингвистични куриози после.

***
Comment

Oh, life is a glorious cycle of song,
A medley of extemporanea;
And love is a thing that can never go wrong,
And I am Marie of Roumania.

Много обичам Dorothy Parker. Тя е от хората, на които искам да приличам, като порасна. Отвътре.

***
Какво правиш, когато много искаш да се погрижиш за някога, ама 1) няма как (реално, физически) и 2) той и без това „не дава“ да се грижат за него. Понеже си е той.
Ходиш в Невски да си поговориш с Някого, в чиято длъжностна характеристика влиза да се грижи за хората, които обичаме.
Казваш му, че го обичаш. Редовно. Надяваш се, че не звучиш като грамофон, но наистина няма какво друго да направиш…

***
Беба вече е голяма, много силно ме блъска. Нощем спя полуседнала, защото иначе ми натиска ребрата и ме боли, все едно са ми забили нож. Аз се смея и й викам, че прилича на Пришълеца, като се развилнее. Другите ми казват да не говоря така за детето. Пък детето по-добре да свиква.
Освен това, нали трябва да спят по 20 часа на ден. Според мен Марулка не спи по толкова.
Още си няма нищо – нито количка, нито легло, нито повивалник, нито нищо. Аз всичко съм избрала, ама другата седмица ще ни сменят прозорците. После ще боядиваме. Добре де, П. ще боядисва, аз ще минавам на проверки 😉 Ужас. Пак кашони и прахоляк.
Пък аз вече не мога да си закопчавам сама сандалите.

***
Днеска една от вещиците има денден. Снощи празнувахме и Марулка пи малко мента с много Спрайт. Обаче не се успа. Шава през цялото време. Коремът ми се мести много смешно. Мисля си, че ще ми липсва като се роди и изведнъж спра да я усещам в мене. Всъщност бебеносенето май е колкото за детето, толкова и за майката. До едно време се учиш да си самостоятелен и независим от майка си и баща си, после почваш да се учиш да си независим от децата си. И после те от теб. Обаче аз съм за плавните преходи.
Снощи на партито ме критикуваха, че ще свикна детето да е все до мен и в тоалетната няма да мога да отида сама. Според мен това са някакви останки от соц-а. Обаче не мога да се аргументирам добре. Всъщност мога, мога дори литература да цитирам и анализи да правя, обаче като чуя някакво клише, че децата се разглезвали и като решат да реват, нищо не можеш да направиш, за да ги откажеш, ако щат да ти окапят ръцете от носене и гушкане и… абе, минава ми ентусиазмът. Хората си имат разбирания. И аз си имам. Според мен можеш да си близо до бебето, без да изглупяваш напълно. Въпрос на мярка е.

Има едни неща, дето не ги разбирам. Значи, не трябва да си нося бебето, че ще му повредя психиката, обаче е препоръчително да му купя количка за 1500 лв. Дето казва брат ми, сигурно е изработена в Китай с нелегален детски труд. Брат ми е пич. И като купя количка на цената на кола на старо, после как ще поддържам „стандарта“? За бала – Ферари? „Купуваме“ си децата от първите мигове на живота им. Започваме несъзнателно да си плащаме за това, че ни няма, когато трябва да ни има. Или по начина, по който… Под прикритието на „за моето дете само най-доброто“… Как ли се отразява това на психиката?
А за количката вече съм решила, ще я купя от втора ръка. Не заради парите. Просто тя е повече удобство за мен. При това съмнително удобство по нашите псевдо-улици и псевдо-тротоари. За тоталната невъзможност да се придвижиш с количка и градски транспорт, няма нужда да споменавам. И ще живея с чиста съвест, че не съм подкрепила нечия корпоративна политика. Брат ми затова не пие кола. (Аз пък пия ;))

***
А, да, за Могилино. Пак.
„Могилино се преквалифицира за възрастни“, пише Росен Моллов на 10.06.2008 в „Сега“.
Щото, видите ли, трябва и това в онова, и душата в рая, и съвестта чиста, и очите на българския гражданин, а най-вече на разни европейски активисти, дето се врат, където нямат работа – замазани. Хем да се отсрамим, хем да си караме постарому.
Значи, местим децата с увреждания. Българите ще мирясат, БиБиСи ще миряса. А ние ще запазим удобството на кмета на Могилино и персонала на дома (вместо да помислим как да го преквалифицираме или да създадем други работни места) и ще пратим стари хора да живеят там, където вече признахме (уж), че не става за живеене. За тях ще се грижи същият персонал, по същия начин, в същата материална база, на също толкова затънтено и отдалечено от медицински грижи място. Понеже децата, макар и с увреждания, все пак са деца. Предизвикват умиление. А възрастните хора… (всеки да си го домисли това изречение).Докато някой не се сети да направи филм за „Дома за възрастни хора в Могилино“. После пак ще се тръшкаме общонационално и много ще ни е срам. Само на мен ли ми се гади?

Ох, изморих се.
Останалото – лейтър. Включва мисли за генетични тестове по време на бременността, презумпциите за и последствията от тях; нивото на езикова грамотност на средностатистическия българин и историята на една шапка…

Щастлив Рожден Ден, Джем. Виждаш ли, че пожеланията се сбъдват?
Обичам те!

Майски празници "Глоси" – Кюстендил-Благоевград ‘2008


Или „Думи до поискване“ по улиците на Кюстендил и Благоевград

Ето тук ще има изобилие от фото- и видео-материал, документиращ нагледно събитието. Аз засега искам само да кажа, че беше и забавно, и щастливо, и подобаващо тъжно, и лежерно, и сериозно, и концептуално, и най-вече много, много усмихнато 🙂 🙂 🙂

Поетичното бинго беше пълен успех, макар че хазартната тръпка бързо надделя над поетичната. Все пак, поезията беше толкова добра, че самите ние непрекъснато възкликвахме: „Мамка му! Това ние ли сме го писали! Ама много е яко“ 🙂 Марулка участва със собствен талон (понеже аз съм двама, а днес е денят на детето) и спечели 🙂 Специални благодарности: на Лени – за подбора на миниатюрите, на Мимето Бакоева – за графичния дизайн, на Лора – за търпеливото надписване на 91 топчета за тенис и на всички останали – за купона 🙂

„сега тя носи шарена островърха шапка като добрите вещици продавачката я излъга, че е тибетска и пази от уроки, но тя предпочете да й повярва“

„… все по-рядко изрича на глас „обичам те“
все по-често изобщо не й е забавно без него…“

„Нервирай се! Нервирай се!“

Арт-инсталацията „По“ (първоначално „Чадъри“), наблюдавана от моста „над пазара“ в Благоевград. Нали помните, че винаги е препоръчително да си носите хавлия?

Четене „Към седем планини“ и закриване на празниците в село Логодаж.
Баба ви Яна с коремче на 28w1d – „Дишането: мисия невъзможна“ 🙂

Левена Филчева – "ОС"


На 10 май, в София, от 19 часа във „Виенски салон“ (на ъгъла на улиците „Московска“ и „Г. С. Раковски“) ще бъде представена за първи път пред публика книгата „Ос“ на Левена Филчева.

След дълго и главоболно колебание, в което се опитвахме да изберем между небрежната бохемска атмосфера (с намигане към соцарт и деконструктивистки пърформанс) на широкоизвестното (в сравнително тесни кръгове) място за консумиране на чай, концерти, картини и други културни (и добре приготвени) субпродукти „Tea house“ („Чай във фабриката“) и арт-център „La Strada“ (в който също успешно се забъркват културни миксове), избрахме като място за представянето на книгата на Левена Филчева „Ос“ добре познатия и превърнал се в лична история на мнозина „Виенски салон“ на ъгъла на „Московска“ и „Раковски“.

Заповядайте! (В.Д. и обичайните заподозрени)

Сополиви или не, ние двете с Марулка ще сме там!

Апропо, Лени forever!

Happy

Melanie & me, Sofia Coffee Heaven, 03.02.08


Тя се казва Мелани. Родена е 14 часа преди мен, същата година. Асцендентът й е Козирог, на мен Луната ми е там. Иначе всичко ни е еднакво, освен разположението на домовете. Аз винаги съм била малко по-луда, тя винаги е била малко по-дисциплинирана. Колежка ми е, запознахме се на спирката на автобуса в първи курс. Живеехме в едно и също общежитие. През пролетната ваканция, докато аз си бях в България, тя се запознала в кръчмата с Николай. И досега са заедно.

Година по-късно се изнесохме заедно на квартира. Ремонтирахме заедно. Ходехме заедно на училище, винаги се падахме в една и съща група, защото фамилиите ни започват започват с една и съща буква. По празниците винаги си „сверявахме“ подаръците и избухвахме в смях, защото получавахме едни и същи неща от напълно различни хора. Тя завърши половин година преди мен, заради пословичната си порядъчност. Аз завърших половин година по-късно заради пословичната ми щуротия. Докато учех, тя ми готвеше, изпитваше ме, пазаруваше, мъкнеше учебници от библиотеката. Когато си взех изпита, ми сготви и ме сложи да спя. Тя си знае колко пъти ме е „спасявала“ – кога с пари, кога с храна (студентски години), тя си знае как нито веднъж не каза „не те разбирам“, нито веднъж не каза „това не е правилно“, нито веднъж не ме осъди. Само аз си знам какви съм ги вършила.
Тя е в Берлин, работи в отделение по вътрешни болести. Някак все ми се струва, че е много по-истински лекар от мен. Тя се смее и разказва как се тресе от страх и нерви всеки ден, когато отива на работа. Съвсем като мен. Почти не си пишем, може би два пъти в годината. Горе-долу по толкова се и виждаме.

Днес беше в София. Малко повече от половин час се разхождахме в Южния парк, малко повече от половин час пихме капучино. След малко ще се качи на самолета и ще замине… Когато се върне през август, аз ще имам бебе. Може би просто трябва по-често да си пишем. Ей така, заради удоволствието, не за друго.