Мила на 1 :)

Цяла година мина (къде? кога?), а аз още не съм написала нищичко за/на Мила – каквато е и в целия ѝ блясък. Това, разбира се, е крайно несправедливо, но не е повод да ме раздира нощем чувство за вина, защото просто имам по-приятни неща за правене тогава, като да я гушкам и да ѝ душа гушката, което е една такава странна майчина дейност, за която твърде малко се говори 😉 Освен това така разбираш кога последната баня е била преди има-няма десетина дни 😉 Може би трябва да науча котката да я мие, вместо да ходи по нея нощем и да я буди 😉

Но все пак миговете са кратки и толкова преходни, че където се изтърколи годината, там скоро ще иде и следващата, а децата най-добре онагледяват онази източна поговорка, че не можеш да влезеш в една и съща река два пъти. Мила е, mit Abstand, както казват германците, най-веселото, смешното, любвеобвилното, благото, милото бебе ЕВЪР. Каквото и да напиша, ще е тотален ъндърстейтмънт, и всеки Божи ден си завиждам, че имам късмета да живея с нея. Изобщо ние всички. Тя може да облагороди всеки, до когото се докосне. И всичко. Не знам как е разбрала, че споделянето  прави живота тройно по-сладък, и страшно държи да споделя всичко – от храната и четката си за зъби (да я използваме по-често, note to self), през играчките, книжките и носните си кърпички. Мълвата мълви, че има и друго бебе, което на една година умее да си духа носа, но аз не го познавам 🙂 Мила си го духа, а после настоятелно предлага и ти да направиш същото, с нейната кърпичка, разбира се. Гушка се като професионалист, което означава, че те придърпва към себе си за дрехата (или косата) и после полягва върху теб, обгръща те с ръчички, и те тупа по гърба. И леко припява „Ооо-оо-о“. Мдам. Знае думи за мама, кака, тати и котката, но само понякога ги употребява целенасочено, а през останалото време всичко е най-често „кака“. Яде почти всичко, но по малко, за сметка на кърмата, която още е основна и по много. Маже и руши с апломб и удоволствие. Лази като хлебарка и използва всеки възможен миг, за да потегли, маниакално кискайки се, към котешката храна. Понеже от тоалетната вече опита, и не я влече. Когато нещо я радва, маха с ръце като възголемичко колибри, и се смее с глас. Обикновено го прави, когато вижда някого от семейството. Днес получи шарена играчка, на която така се зарадва, и започна да я гушка възторжено. Когато си тръгваме отнякъде или някой си тръгва от нас, дава целувки. Дебеличка е. Аз се шегувам, че компенсира кльощавостта на кака си. Толкова е мекичка и пухена, като бухнал козунак. Тежи ѝ дупето, безспорно. Едва наскоро се научи да се изправя, държейки се за мебелите, но още не пристъпва. Но всичко с времето си, разбира се. Второто ѝ име би могло да е Радост, или Озарение, или Разкошотия. I want to bottle her for 13 years from now. Има най-смешните изражения, и ги мени със скорост 10 в минута. Изобщо не мога да изредя всичките малки прелестни неща които е, а искам! Искам да ги впечатам в себе си и никога да не ги забравя, но ето, че вече съм забравила първото зъбче (има осем) или пъвото „мама“.

are u talking to me

Мило Миле, Милецо-пилецо, бебецо, Шомпелинче,

бъди здрава, бъди себе си. Светът е много по-добро място заради теб, о, наше безценно Буда-бебе.

Господ ни е на гости.

The story of Mila (4)

Оф, добре, де… има ме още 🙂

Цяла година не мога да я напиша тази публикация, а може би просто не искам. Защото след целия ужас и шаш и паника и драма и емоции,

Мила най-после се роди жива и здрава

and that should have been that, нали?

Ама не, не бях калкулирала преживяването „неонатология“.

Българската неонатология, в която те овикват, когато:

– голямото ти дете иска да види бебето, за да се увери, че го има и е живо, а не като предния път;

– влезеш извън часовете за сведения;

– влезеш в часовете за сведения, но не е удобно;

– задаваш въпроси;

– направиш забележка, че в шишето има адаптирано мляко, а не изцедените от теб скъпоценни милилитри коластра;

– попиташ може ли да пипнеш бебето: „Вие в Педиатрията така ли давате на родителите да бъркат по кувьозите?!“

– попиташ може ли да кърмиш бебето, което видимо е съвсем окей – ?!?!

– попиташ може ли да си получиш бебето най-после: „Вие в Педиатрията така ли работите по желание на клиента?! Тук аз решавам за Вашето бебе, не Вие!“ и после тирадата продължава по коридора „Нахалници! Не ги е срам!“

и т.н.

mila 1

4 дни. 4 дни, в които я виждах по 20 минути. Ушите ѝ бяха прозрачни. Толкова беше нашвяткана с глюкоза, че когато ѝ даваха кърмата, дори не сучеше, и всичко ѝ изтичаше по брадичката във врата, А когато ѝ говорех, се опитваше да си отвори очите, но не можеше, и челото ѝ се бръчкаше много смешно от усилието. Ужас, мислех си аз, тя никога няма да засуче. Цедях, ревях и се карах с когото сваря.

Знам, че 4 дни са нищо в сравнение с преживяването на стотици майки на недоносени бебета. Нищичко. Обаче тогава ми се струваха като краят на света.

И точно след тирадата, че съм безсрамна нахалница, изведнъж – айде, вземай си я! Олеле, още помня как излетях оттам, да не би да са се объркали нещо и да не е било за моето бебе 🙂 И сега обаче, какво да я правя? Спи непробудно. Не суче. Май изобщо не разбира, че сме заедно отново. Нищо де, първо да се нагушкаме 🙂

nie s milaOще си спомням колко беше миниатюрна, как ми се събираше цялата в двете шепи на гърдите, Нищо общо с Голиат, когото отглеждаме сега 😉

И. беше с нас, нейна е тази снимка. Личи ми, че това е всичко, което някога съм искала, евър, нали? Нахранихме я с шишето, спейки. Никога не съм смятала, че ще съм толкова щастлива да храня бебето си с шише. Тя изобщо не се събуди целия ден. Проспа и срещата с тати и кака, които, освен че бяха на седмото небе, се изпокараха кой да я държи и кой колко я е държал 😉

first encounters 1 first encounters 2Тя беше бая жлътнала вече, както се вижда, и много приличаше на Петър. Ние се суетяхме около нея, но тя сякаш още не беше разбрала, че се е родила, и това си остана така още около месец. Беше още някак „отвъдна“… Стана време за спане и почнах да се чудя какво да я правя сега. Не исках да я оставям в креватчето, защото исках да съм сигурна, че диша (да, знам). Страх ме беше да я взема при мен, защото бях толкова изморена, че не знаех дали няма да ѝ направя нещо. В крайна сметка я взех 🙂 На сутринта – изненада! Тя се събуди! Не може да бъде! Явно след като беше свършила глюкозата от системите, и вече не живееше на 30+ градуса в термолеглото, тя не беше чак толкова неспособна да прави необходимото за оцеляването си, а именно – да яде 😉 Засука като шампион. Аз, кондиционирана от сестра ѝ, че бебетата ядат по час и половина през час и половина, се изумих от ефективността ѝ и първоначално отказах да повярвам, че това „недоносеното“ е в състояние да се наяде напълно делово за 20 минути, да се врътне и да откърти. С голямо нежелание им я дадох за задължителната сутрешна визитация.

Никога няма да мога да кажа на моето вярно племе от приятели колко им дължа за онези дни. Вероятно никога няма да мога да им го „върна“ в подобаващ размер. Те приеха Мила като „нашето“, а не като моето бебе. Вдигаха си телефоните, извършваха спешни доставки и бяха винаги на линия.

Никога няма да мога да се извиня достатъчно на М., която подминах в коридора като „малка гара“, защото тя беше с бебето си, а аз – не. Още се срамувам, като си спомня. Затова тук още веднъж – извинявай.

Никога няма да мога да се реванширам на П. за това, на което го подложих. Докато не ми каза: „Престани. Имаме бебе, и то е живо и здраво, а ти ме караш да се чувствам, сякаш сме го загубили пак.“ Тогава се съпикясах някакси.

Изобщо, хора, тая работа със самотните острови никак не става.

… to be continued…

Майката – митове и легенди. И щастливата истина.

Текстът е публикуван за пръв в списание „Жената днес“, бр. 04/14, заедно стекстовете на други яки майки – купете си го 🙂

Дисклеймър 1: Пиша този текст с уговорката, че съм прекарала последните пет дни сама с двете деца и накрая се стигна до грозни сцени. Та, да не са заблудите, че се имам за някакъв особено успешен или “добър” родител. Не че не се старая, просто това е текуща битка. Обаче ако някой ме попита “каква майка си?”, няма и да се замисля и ще отговоря “щастлива”.

Рискувам да прозвуча самонадеяно или крайно нескромно. Обаче нали пледирам да си казваме винаги истината. А истината понякога е грозна и непопулярна, a друг път е прекрасна и непопулярна. Зависи колко контрастира със заобикалящата ни действителност.

Дисклеймър 2: Пиша този текст с уговорката, че намирам съзнателния избор да нямаш деца за напълно легитимен и достоен за уважение, точно колкото и този да имаш 1,2 или 15 деца. В никакъв случай не смятам, че майчинството или родителството е черешката на всяка торта. Брат ми, например, иска да спасява света, като не се репродуцира J Има едни такива…

За мен лично имането на деца винаги е било не толкова въпрос на “дали”, а на “кога” и на “наличните ми се струват недостатъчни, дали няма да може поне още едно”. Три седмици след раждането на настоящето бебе, което уж трябваше да е последно, започнах да обмислям логистиката по следващото.

Съвсем логично станах педиатър. Вече дори не мога да си представя да работя с възрастни хора.

Дисклеймър 3: Ако подозирате, че страдате от следродилна депресия, потърсете професионална помощ. Още днес. Не позволявайте на биохимията в мозъка ви да прецака началото на вероятно най-вълнуващата връзка с друго човешко същество в живота ви.

Дисклеймър 4: Пиша този текст с уговорката, че съм прясно остригана нула номер, след като голямата ми дъщеря донесе въшки. Това само по сабе си казва адски много за майчинството.

Напоследък покрай бебето отново много си общувам с млади майки. И ако нещо е белязало ранното майчинство, то това е изискването майката да е измъчена. Недоспала, с тъмни кръгове под очите, леко неадекватна, изнервена и “хормонална”, т.е. плачлива и емоционално неуравновесена, и неизменно тревожна. Нека да сме честни, хората така си представят младите майки, нали? Добрите млади майки, които правят всичко за децата си. Теорията, че колкото по-изтерзани сме, толкова повече си обичаме отрочетата, се предава като вирус по въздушно-капков път. И нали знаете, че когато има много силно очакване към нас, ние обикновено му отговаряме – при това не особено съзнателно. Най-голямото наказание на конформиста е конформизмът му. Но излизането от клишето е дискомфортно и се наказва с явно презрение.

Друг неизменен атрибут на младото майчинство са орляците баби-помагачки, всяка със своята характеропатия и схващания за правилното отглеждане на безценното внуче – с давност поне (!) трийсет години. Бабите-помагачки се схващат като “необходимото” зло, защото младата майка е по презумпция некомпетентна за отглеждането на собственото си дете, особено ако е първо. И ако няма кой да бди зорко над всеки нейн ход, вероятно ще го убие по невнимание или поне ще му нанесе тежки и непоправими телесни повреди. Затова бабите се заселват за неопределен период от време в дома на младите родители, а техен най-основен прерогатив е къпането на бебето всяка вечер. Понеже младата майка ще го изтърве във ваната, естествено. Или ще му полее вода в очите.

На мен пък ми става криво, че ранното майчинство има толкова кофти репутация. А никой не ми вярва, че не е задължително да е така. “Колежките” ме подозират, че се фукам каква добра майка съм. Или че са ми “лесни” децата, разбирай – за разлика от техните, които са взискателни и трудни за отглеждане. Гледат ме странно как съм омотана със слинга, ежедневно поне един добронамерен гражданин (по-често гражданка) ме пита дали няма да си задуша бебето така, а когато веднъж се появих с количката в парка, всички бяха крайно изумени, защото подозирали, че нямам (пари за) количка J Нищо, че тя беше пълна със зарзават, а бебето пак си дремеше маймунски на гърдите ми.

В света на младите майки да НЕ си недоспала и леко кисела заради това, че никой не ти помага, или ти помагат, ама не по правилния начин; как си изгладила три планини с бебешки дрехи, стерилизирала си днес осем пъти шишетата, но в два часа на обяд още не си пила кафе – е углавно престъпление. Много е кофти да си отпочинала, добре кафеинизирана и видимо щастлива от статута си. Това означава, че останалите някак са се минали, докато се мъчат по цели нощи да накарат бебето да спи в собствения си креват, а то се буди на равни интервали от 1 час и 20 минути, за да иска мляко, което не получава, защото трябва да прави нощна пауза. А ти си минала тънко, прибирайки бебето при себе си и кърмейки фрийстайл. Ясно е, че не спазваш правилата, иначе и ти щеше да си ходещо зомби.

И са прави – щастливото майчинство е мързеливо. То е животът на най-малкото съпротивление. То е разточителен хедонизъм. If mama ain’t happy ain’t nobody happy е домашната максима на успеха. А за да е хепи мама, сме жертвали съблюдаването на нормите. Гладене и стерилизация са непознати понятия. И да ви кажа, всички сме живи и здрави. Бебето кантар не е виждало. (Е, преувеличавам. Веднъж месечно си организираме залагания колко е наддало.) Собственото си легло не е помирисвало. Нощем суче като за световно, но в повечето случаи аз съм в безсъзнание по това време. Повече от три минути бебешки рев не се толерира. Това е жизненоважно за психическото ми оцеляване.

Аз съм майката, на която всички вещаят погром. Ти ще видиш, казват ми правилните майки, ще спи при вас до първи клас. Ще се кърми до бала. Ще стане несамостоятелна. Като стане десет кила, как ще я носиш?… Това е просто една отложена във времето агония. Няма начин да не те застигне. Майчинството по дефиниция е велика саможертва. Ако не ти личи, че се мъчиш, значи има нещо гнило в цялата тази работа. Никаква майка не си.

Ранното майчинство носи и друга стигма, която рядко някой подлага на съмнение. Родителите, но особено майките, по подразбиране минават в една друга категория хора, които, макар и да заслужават симпатия и често съжаление, вече не стават за нищо. Те са трагично приковани към и обсебени от децата си. Общественото клише изисква темите ти за разговор да се свият до пюретата и съдържанието на памперсите. И както става с повечето клишета, ако не се противопостави решително и съзнателно, човек някак неусетно се оставя да бъде въвлечен в него.

Трябваше ми известно време да кондиционирам собствените си приятели и да ги накарам да повярват, че има начин да бъдеш пълноценно майка и въпреки това да не бъдеш само майка. С времето се научиха, че мога да водя екзистенциални разговори (когато се налага) и с висящи по мен деца. Че не съм внезапно оглупяла, и ако са склонни да си пият бирата на пейка в парка вместо в кръчмата, всъщност все още имаме какво да си кажем.

… дори повече. Защото майчинството развива невидими сетива. Ако можеш да различиш (поне) осем вида бебешки рев (и да го утешиш), най-вероятно и разбирането ти за човешките преживявания по принцип е претърпяло стремглава еволюция. Изведнъж всичко е много по-нюансирано, а реакциите ти – много по-адекватни. Бебето, със своята безпомощност и нужда от постоянни грижи, те е измъкнало от състоянието на задълбочено (но безплодно) взиране в собствения ти пъп и те е закотвило здраво в настоящето. Сетивата ти са будни. Възприятието – остро и фокусирано. Реакциите – добре премерени. Everybody benefits.

Няма да си кривя душата и да твърдя, че не се размазвам от кеф от беззъби бебешки усмивки, и че не съм готова да се направя на маймуна, за да ги получа. Че не прекарвам часове да мириша главата на бебето и дни, в които двете почти не напускаме леглото. Че не дебна с трепетно очакване всяко новопоявило се умение или разширяване на репертоара от “ау”, “ео” и “агууу”. Че не се умилявам от вида на спящо бебе и не ходя да го ръчкам, за да проверя диша ли. Че не си изпускам нервите по голямото дете (по което едно време се прехласвах по същия начин), и после не съжалявам и не свръхкомпенсирам със сладолед и твърде много телевизия. Или че не ми е жал за прекрасната ми коса. Напротив. Родителските ми грехове са неизброими. Някои “жертви” са неизбежни. В някои клишета съм нагазила до шия. Но пък страшно ми отива да съм гологлава. Бъдете хедонисти, хора, животът е твърде кратък за всичко останало.

The story of Мила (1)

Трябва да разкажа тази история, докато бебето, което спи до мен на дивана под дъждовните звуци от ютюб, все още remotely прилича на онова, което живееше в тялото ми допреди малко повече от месец. Преди да е напълно заличено от своята „сегашност„, и аз да съм напълно всмукана в нея, забравяйки… Защото майките, освен за да хранят и прегръщат, да се карат, да си изпускат нервите и да се извиняват, да се тормозят, че не са „достатъчно добри“ и непрекъснато да се опитват да изкупуват греховете си… та, майките са и за да помнят. Даже основно, за да помнят. Онова, което ние забравяме. Началото. Как е започнало всичко. Как сме станали „себе си“.

Историята на Мила… започва, разбира се, с историята на Мери. всички знаем, че това е така, и няма никакъв смисъл да се преструваме, че не е. Как точно ще осмислим, че ако беше Мери, Мила нямаше да е, и за да бъде Мила, Мери не е… това е съвсем друг въпрос. Дали изобщо може да бъде осмислено. Или трябва просто да бъде прието като едно от „нещата от живота“. И толкоз. И все пак, сигурно ще се връщам към това отново и отново, уверявайки Мила, че тя не е, за да замести сестра си; уверявайки Мери, че не може да бъде заместена…

Някога някъде бях казала, че си давам една година. Една година за какво? Може би за официален траур като при евреите. Може би една година, за да бъда майка на Мери, сякаш е жива. Сякаш е истинско бебе, което живее с нас и има нужда от грижите и вниманието ми, за да извърви пътя от съвсем беззащитно създание до малко дете. Може би тази трансформация трябваше да се случи, но не с Мери, която завинаги ще си остане просто идея за дете, а с мен… Както и да е, бях написала някога някъде, че си давам една година. Така ми се струваше правилно. It felt right. Да й дам пространство и време, да не се впускам веднага в изтласкването на скръбта, да не се правим, че не е била, да не я заместваме. Да издържим на най-унищожителното нещо, което ни се беше случвало до този момент.

Но като съм го писала онова нещо, едва ли съм имала предвид, че ще забременея точно от цикъла, който започна на първия рожден ден на Мери. На 12. април. Дори не сме го планирали. Дори имаше толкова много неща, заради които не беше удачно да забременявам точно тогава. Обаче на, ето. В 3 г.с. и 4 дни си направих тест – отрицателен беше. Ама мене ме глождеше нещо, и като се прибрах от работа на следващия ден, наравих нещо, което не се прави – извадих теста от кошчето и пак го погледнах – беше се появила бледа втора черта. Веднага си направих още един и този път втората черта се появи веднага, макар и все още бледа. Снимах го. Пратих снимката на П. And so it began…

***

В началото бях… доста луда 🙂 Носех си теста със себе си и го тиках под носа на всеки г/д благонадежден приятел, но от друга страна пазех тайна 😉 Много хора разбраха за Мила, чак когато Мила се роди 🙂 Върнахме се, разбира се, при небезизвестната д-р С. Изобщо без нея това беше немислимо. Доста дълго смятах да разпъна палатка в двора на медицинския център, защото само като я видех, всичко ми минаваше. Д-р С. не беше забравила. От първия преглед всеки път си тръгвах с фотодосие на бебето. Нито веднъж не пропусна да ми даде снимки, а от бременността с Мери така и нямам нито една. Нито веднъж не се държа сякаш нищо не е било… С нея се чувствах сигурна, доколкото това изобщо беше възможно. В четвърта седмица имаше плоден сак. В шеста – сърдечна дейност. В десета започнах да шпионирам бебето с доплер. За феталната морфология подранихме с три часа и половина. I was a wreck. Седяхме в една пицария и си казахме, какво толкова, каквото и да е, ще си родим бебето. После Е. дойде да седи с мен пред кабинета. Закъсняхме с още два часа. Едвам бях жива, като влязох. Д-р С. каза, че бебето е добре и 75% момиче. Странно, аз мислех за момче. Даже синьо боди му бях купила, на него пише „Being handsome is my job“. И име имахме. С „М“, естествено. Изписа ни антибиотик за уреаплазма, който трябваше да внесем от Германия. Прати ни на море. Отидохме на Арапя. Подейства ми ужасно освобождаващо да знам, че сме на 75 км от най-близкото място с болница (Бургас), и че дори и да стане нещо, в тази болница едва ли ще могат да ни помогнат. Казах си, нещата не зависят от мен и за пръв път осъзнах, че в това може да има свобода. В петнайста седмица д-р С. каза, че всичко изглежда наред и можем да дишаме. И е момиче. Definitely момиче. Дефинитли Мила. Дните ми минаваха на дивана вкъщи, гледайки немски готварски предавания. И чат-пат по протестите. В двайсeт и първа видяхме, че прилича на баща си.

Изображение

Някъде по това време започнах да се свързвам с бебето. С възможността за бебе, take home baby. Някъде по това време подсъзнателно съм решила да приема, че всичко се случва и гаранции за нищо няма, но че страховете ми няма да могат да предотвратят още една загуба, а само да ми скапят преживяването. И изглежда съм решила да подходя по-дзен към нещата, ама това го разбрах чак по-късно. Изведнъж ежедневието ми от висене по дивана се превърна във вихрушка от най-различни неща. Михаела стана на 5. Отидохме на Роджър Уотърс. Появи се един нов проект, който обзе съзнанието ми. Говорих за Мери на акушерките във Велико Търново. Открихме изложбата „1300 грама“. Говорих по радиото. Снимаха ме за телевизията. Започнахме ремонт. Окашоних цялата къща. Насред лудницата осиновихме още едно коте. Черно, казва се Марта. Коремът ми растеше. Бебето вътре, което усещах от 15-а седмица, растеше. Вървеше голямшко, даже, поне спрямо сестра си. Е, добре, мислех си, с тези темпове ще се роди 3300-3500, може би този път няма да е дребосъче. Нощем ужасно услужливо се помръдваше всеки път, щом се събудех, сякаш да ми каже тук съм, можеш да спиш спокойно. Отказвах да й купя или приготвя каквото и да е било. Казвах си, има време. Нямах никакво намерение да раждам преди средата на януари. Багаж за болницата ли? После. Сега боядисвам 😉

Изображение

… to be continued…

unstoppable life force (на 4 и половина)

unstoppable life force meets parents

5:0

така написах във ФБ онази вечер след концерта на Марина, Мария, Венци и Антони в Студио 5.

докато те гледах как първо (сравнително кротко) сновеш между масите, мръщиш се на сандвичите, драскаш по листи, откъснати от тефтера на Мимето, метеш с една бяла роза пода,

а после, вече не толкова кротко,

демонстрираш на публиката уменията си по художествена гимнастика точно пред сцената и се гониш с Б. из цялата зала, докато хората се опитват да правят музика,

осъзнах,

че

или трябва да те смажа в опитите си да ти „бъда родител“, демек да ти покажа кой командва парада, демек да бъде „на моето“, демек да те поставя на място

(и дори тогава се съмнявам, че ще успея),

или мога да те оставя да бъдеш себе си

и да се опитвам да храня това „себе си“ според най-добрите си възможности.

това означава да те водя на места, където да пречиш на големите, с надеждата, че атмосферата на тези места ще попие в теб и след 20 години магически ще се активира

(и през това време да съм нонстоп на тръни, че „притесняваш хората, какво ще си помислят, че не знаем как да си възпитаваме детето“, и да се чувствам като олицетворение на родителски провал, едновременно с това осъзнавайки, че „хората“ нито са те раждали, нито те завиват нощем, нито се вглеждат в теб, опитвайки се да провидят смисъла на съществуването, така че защо не го … хората);

… и да ти позволявам да си носиш тюлените рокли, докато се влачиш на колене по мокета и рисуваш с маслени пастели,

въпреки пристъпите си на обсесивно-компулсивно разстройство и миниатюрната версия на баба ти, която ми шепне в ухото, че ще съсипеш роклята,

защото се опитвам да оценявам високо тоталната ти липса на желание да се харесваш на „хората“

и дълбоката ти необходимост да се харесваш на себе си,

и да се уча от тебе не бъдене.

Mourning Mary

Вече споменах за серията дебати по биоетика „Биоетика и биоправо: Осмели се да питаш!“, организирани съвместно със Стоян Ставру – адвокатът, който ни подкрепя в кампанията за узаконяване на погребението и кремацията на мъртвородените бебета. Стоян е доктор по гражданско и семейно право и преподавател по Биоправо и Медицинско право в Софийския университет и в НБУ. В българската уикипедия няма страница за биоетика, а ето какво ни обяснява английската й версия:

Bioethics is the study of controversial ethics brought about by advances in biology and medicine. Bioethicists are concerned with the ethical questions that arise in the relationships among life sciences, biotechnology, medicine, politics, law, and philosophy. It also includes the study of the more commonplace questions of values („the ethics of the ordinary“) which arise in primary care and other branches of medicine.

Лаишки обяснено, биоетиката се занимава с…

View original post 901 more words

Mourning Mary

Можете да се запишете във ФБ групата на събитието, за да имаме горе-долу представа за броя на гостите 🙂

Предай нататък:

Ако искате да разпечатате плаката като .пдф и да го закачите на работното си място, пишете ми на boyana.petkova (at) gmail (dot) com.

Моля, споделете във ФБ, форуми и останалите социални мрежи, които посещавате. Краят на юни не е много подходящ период за такова събитие, но иначе трябваше да го отложим за септември.

+++

Очаквам завръщането на думите…

View original post

Mourning Mary

Вероятно аз, ФБ или някой друг приятел вече ви е проглушил ушите с протеста, но все пак е редно и тук да се спомене.

На 13.06.2012 година от 9.30 ч. заедно с БХК, сдружение „Естествено“ и фондация „Родители за родители“ ще внесем в МЗ писмо с официално искане за промяна на нормативната уредба за погребението и кремацията на мъртвородените бебета в България. Елате да мълчаливия протест, за да ни подкрепите и да си вземете лилав балон на път за работа, който по-късно през деня да пуснете в небето в памет на хилядите „невидими“ бебета и в подкрепа на техните родители.

От 11 часа в БТА ще се състои пресконференция.

Петицията, с която можете да ни подкрепите, ще бъде публикуванa в сряда сутринта на сайта на БХК.

View original post

БГ болниците – the Bad & the Ugly (II)

The Bad

1. Условията, то е ясно. Не че не се изтрайва, но когато и без това си на ръба на силите си, можеш да спиш само седнала, не си яла нищо от седмица или две… леглата с матраци от изкуствена кожа, от които се будиш по осем пъти на нощ, плувнала в пот, ВИП стаята с колониите мухъл по тавана, общата баня за десет пациентки… абе, мила родна картинка… Разбира се, Токуда винаги е вариант. Леглото е с дистанционно, храната е дори вкусна, седалката на тоалетната се топли 😉 Срещу 600 лв. за три дни. Ахъм.

The Ugly

1. „Системата“, така наречената, която подлага пациентите си на нечовешки изпитания. Представете си, че се намирате в специализирана болница, защото бременните ги лекуват в такива. Обаче имате проблеми, които на пръв поглед изглеждат несвързани с бременността. И понеже болницата е специализирана, в нея работят само акушер-гинеколози. И анестезиолози. И акушерки. И дотам. Нефролог? Кардиолог? Прост интернист? Nada. Някой да ви види на ехограф? Ама разбира се, можем да видим бебето. Обаче ако някой трябва да види вашите бъбреци, разходете се, моля ви, през целия град и обратно до еди-къде-си, както сте си с отоците, контракциите и киселините. Резултатът? Ще повръщате в лехичките на Александровска болница.

2. Производно от горното + медийната истерия, че „всички лекари са убийци“ = никой не смее да поеме отговорност, или дори да ПОМИСЛИ върху казуса ви. При най-малкия намек за проблем, настъпва паника. Така нареченият колегиум (група лекари се събират, за да допринесат с опита и знанията си за професионална дискусия по заплетен случай и да излязат с „експертно становище“) се оказва сбор от паникьосани не-професионалисти, които след десетминутно съвещание учтиво ви молят да си потърсите друга болница, за да не им създавате неприятности. Следователно се паникьосвате и вие, семейството и приятелите ви, въпреки че сте лекар. Диагноза? Nada.

3. Производно от горните две – Токуда се оказва единствената МБАЛ (многопрофилна болница), в която могат да се погрижат за комплексните ви нужди. Срещу горепосочената сума, защото специализираната болница вече е изяла пътеката. Там ви казват, че сте на практика здрава и можете да си отидете вкъщи или да поостанете на хотел, ако ви влече. Не са съвсем прави, но все пак са по-близо до истината, че няма да умрете в близките няколко дни.

4. Тясната специализация ебава майката на медицинската компетентност. Аз мога и сама да си диагностицирам белодробния оток и да помоля някоя приятелка да ме преслуша, когато ми идва на свиждане, но пациентите по дефиниция рядко са лекари. Мога и да си намеря диагнозата за пет минути в уикито, ама не ми е работа, нали?

5. Патерналистичният подход в медицината. Drives. Me. Insane.

– Ти сега да дискутираш ли искаш или ме питаш за мнението ми? (Аха, да дискутирам искам. Нещо против?)

– Дръж се като пациент, сега не си лекар. (Тц. Не мога да престана да знам, каквото знам, и да мисля, само защото съм имала неблагоразумието да се превърна в пациент. Ако, впрочем, ми бяхте позволили да помисля малко, вероятно нямаше да вдигнем цяла София и половин България на ура.)

– Да ми влизат в стаята, без да се представят, да ми говорят на „ти“, да ми викат „мойто момиче“ и да ми натрапват личното си мнение какво следва да направя в моята ситуация, демек да си махна бебето, ‘що да се опитваме да го лекуваме като ще си направим друго, нали.

– И аз знам какво е да има казус, да не си виждал такова чудо никога в живота си, да си специализант, да имаш нужда да се обучаваш. Затова го разписвам онова листче, на което пише, ние сме база за обучение блабла. Ама знам как можеш да се обучаваш дискретно и с респект към страданието на пациентите. НЕ така: десетина+ непознати лекари в малка стаичка, пациентката току-що е научила, че бебето й е тежко болно.

– Гледай к’во нещо, аз такова никога не съм виждал.

– Аз съм виждала, ама беше умряло вече.

Yeah. Thanks.

6. Минаването на визитация „по листата“. Разбирам, че е празник и има трима дежурни за цялата болница. За какво ми назначавате изследвания, след като цял ден няма кой да ги види? Аз не мога да си представя така да си върша работата. Вие защо можете?

Еми, т’ва е. Струва ми се, че няма нужда от further commentary.

Възможната майка

Ето текста, който щях да напиша, ако бях успяла да хвана дедлайна на проекта „Възможните майки”…

Възможната майка

Аз съм лекар. Педиатър. Всъщност, строго погледнато, още не съм, но работя с деца, затова не знам как иначе да се наричам. По принцип съм много здрава, не падам лесно от разните вируси и зарази, които носят малките ми пациенти, но докато бях бременна, се разболявах буквално от всеки полъх. Затова, за сигурността на бебето в мен, прекарах много месеци в болнични. Иначе бременността ми беше прекрасна – всяка жена трябва да има такава бременност! Толкова се радвах на облия си корем, мързелувах и четях книжки, срещах се с приятели и се наслаждавах на грижите и вниманието им, сякаш знаейки, че животът в точно този му формат ми е за последно. За пръв път в живота си се чувствах съвършено добре в себе си и със себе си. Щастлива бях, леко ми беше. Мъжът до мен, таткото на нашето бебе, нощем в 2 свиреше Nothing else matters на корема ми, и наистина, nothing else mattered. Коремът не ми тежеше. Не се страхувах от промяната, винаги съм искала да имам деца, и нищо в това не ме плашеше. Още повече, че имах предимството да съм държала новородени, и да поназнайвам това-онова за грижите по тях. В 38-а гестационна седмица, в началото на месец август, фугирах банята. I rocked at being pregnant!

Знам, че майчинството има много „варианти на нормата” – има майки, които заобичват бебетата си в мига, в който ги видят и гушнат; има майки, които ги заобичват постепенно, с времето, когато ги опознаят, когато започне да изкристализира малката личност; има майки – като мен – които ги обичат от момента, в който видят двете чертички на теста. И всичко това е нормално, допустимо. Просто сме различни.

Когато за пръв път отидох на лекар, бебето беше само „точица”. На следващия преглед, в 7 г.с. вече имаше сърдечна дейност, беше голямо няколко милиметра. За мене си беше обаче вече човек. Говорех му вътрешно, разказвах му света, обещавах му да бъда „добра майка”, да не повтарям грешките на родителите си. Мислех си, някак наивно, че това ще е пътят към успеха. После разбрах друго…

… но не за това исках да пиша.

Докато бях бременна, трябваше уж да уча за изпит по детски болести. В медицината нищо не е напълно ново, само безкрайни повторения на едно и също, с надеждата, че този път няма да го забравиш след поредния изпит, че нещо повече ще ти остане в главата, всичко вече си го чел, в един или друг вид. Обаче този път просто не можех да се насиля да го правя. Не толкова заради прословутия pregnancy brain – бременното хормонално оглупяване, колкото заради тревогата, която се надигаше у мен с всяка глава от дебелите учебници – никой не е застрахован, тези неща се случват не само на пациентите ни, могат да сполетят и нас, и нашите деца… И за да се предпазя, за да не натоварвам с тревога бебето в корема си, се отказах от този изпит. Избрах да забавя кариерата си с година-две, в името на спокойствието.

Върнах се на работа малко след първия рожден ден на дъщеря ни. Не толкова, защото не можехме да си позволим финансово да остана в майчинство, или защото времето, прекарано с детето ме отегчаваше (напротив!), а защото знаех, че с всеки изминал ден се деквалифицирам, все по-трудно ще ми е връщането към науката, към пациентите, към дежурствата. Всъщност, това не се оказа съвсем вярно – за по-малко от месец си възвърнах знанията и рутината, но все пак – имах усещането, че не бива да чакам повече – трябваше да се зачисля за специалност, да започна да гоня дългосрочните планове – колкото заради самата себе си, толкова и заради бъдещето на семейството. Някак идва един момент, в който трябва да си стъпиш на краката, да имаш нещо стабилно, което да те крепи.

Не съм особено амбициозен човек, не преследвам позиция, титли и т.н. Просто си обичам работата. Искам да си я работя. Кара ме да се чувствам смислена.

Та, върнах се на работа. Михаела остана с татко си, за което завинаги ще съм му благодарна. Във време, в което „башинството” все още е непривично за нас – децата все още са отговорност на майките – той остана у дома да гледа дъщеря ни почти две години. Ходеше в офиса, когато аз не бях дежурна, но то не си е работа да се опитваш да свършиш нещо следобед към 16 ч. или в събота и неделя, когато всичките ти партньори почиват.

Това беше труден период за семейството ни. Всеки жертва много неща, за да може детето ни да поотрасне в дома си, с най-близките си хора, а не да бъде поверена на „лелички” и гледачки. Не осъждам този родителски избор, но за гледачка нямахме средства, на ясла ми се струваше противоестествено да я пратим, а когато опитахме – не я приеха. За да може татко й все пак да работи, през втората година започнах да давам нощни дежурства, макар че по закон имам право да не давам такива, ако имам дете под 6 годишна възраст. Това освободи малко повече време за офиса – преди и след нощно аз си я гледах, а той отиваше на работа. Понякога оставаше, ако изобщо не бях успяла да дремна, но често прекарвах целия ден след дежурството в някаква мъгла, опитвайки се да се грижа за нея, да не я карам да се чувства пренебрегната, да не нарушавам режима й, да отговарям на нуждите й. Не ни беше лесно, и често не успявах, често в края на тези дни и двете бяхме изнервени и едва дочаквахме вечерта.

Естествено, зад битовия план имаше и друг. Емоционален. Детето ми липсваше. И сега, когато вече ходи на детска градина и се адаптира добре (да чукам на дърво!), пак ми липсва. Все стискам телефона в джоба на престилката, очаквайки обаждане от градината. И аз й липсвам. Когато проговори, ми каза веднъж „Не искам да си дежурна, искам да си ми майка на мене.” Какво ли си мисли? Че като отида в болницата, някак изчезвам, ставам майка на тези бебета, дето ги е виждала, като ми е идвала „на гости” за някое изследване. В болницата колегите много я обичат, все питат за нея, все показвам снимки, така ми е малко по-леко.

И вината. Където и да съм, все се чувствам виновна. Виновна, че не съм неотлъчно до детето – макар да си давам сметка, че това дори не е необходимо и „здравословно”; виновна, че не оставам или рядко оставам след работно време да помогна на колега с труден пациент; виновна, когато все пак закъснея. Виновна, когато е болна, а аз се грижа за другите болни деца. Виновна, че съм уморена и не искам да я извеждам в парка, за да тичам по нея и да реферирам бой за играчки. Че пускам филмче, за да дремна на дивана. Виновна… Вече се примирих с това, сякаш в вградено качество на родителството. Една майка, и да не работи, все ще си намери за какво да се чувства виновна, особено в днешното време на mommy wars и съревнование коя е по-по-най-добрата майка.

От увлечението си по психологията знам, че е по-добре да си „достатъчно добрата майка”, не съвършената. Детето има нужда и да се фрустрира, и да се научи да толерира трудни моменти. Важното е да знае, че ще се върнеш при него утре сутрин, че ще го вземеш от градина, когато си казала; че го обичаш, когато си изпуска нервите, защото цял ден в градината е „слушало” авторитетите, и вечер вече не съумява да запази себеобладание…

Откакто съм майка, е много по-трудно да съм лекар. Не само, защото не ми остава време за четене, а и защото виждам детето си във всеки пациент, и себе си във всеки родител. Банално, знам, ама какво да се прави. Понякога вечер, в маршрутката, се моля Господи, нека това да ни подмине, нека да сме здрави… А денем ставам майка на всяко бебе; на недоносеното с дихателна недостатъчност; на детето с фаталната прогноза, на което сме безсилни да помогнем, и чакаме…; на детето, чиято диагноза не можем да открием; на това, което се нуждае от бъбречна трансплантация, на „домските” деца, които гушкаме, но когато ги оставим, те се разстройват още повече…

Рядко пиша или говоря за работата си. От уважение към пациентите си и техните семейства. И за да не се изкарвам някакъв герой, да не звучи мелодраматично, никой няма нужда от това. Не съм. Боли ме, но моята болка не заслужава да се спомене пред тяхната. Просто сутрин ставам и идвам тук и правя, каквото има да се прави. Но има и нещо друго. Понякога, като днес, всичко ми се струва толкова крехко, а аз – толкова безсилна… толкова уязвима и аз, без кожа сякаш, без прегради между мен и другите, за които съм избрала и съм била избрана да се грижа – тяхната тъга и техните надежди, техните страхове и тяхното облекчение – и мои.

Няма да стана академик. Мога да бъда само едно – майка на тези деца, и на техните майки.  Майка на Михаела.