домашното по психодрама от… ъм, юли… – да бе, даже го представих пред групата, без да получа ритъмни нарушения 🙂
Коледен календар – тц. Марулката сигурно ще усеща завинаги липсата на коледен календар на 2-годишна възраст, защото завеяната й майка не успя да се организира. следващата година ще започна през юли.
украшения за елха – тц. дито. но още не е късно, де.
може да измия прозорците – тц.
ще си доплета шала – тц.
ще пиша каквото ми дойде и разни поръчани неща (дано) – ще споделя, като има къде да се прочетат 🙂
много палачинки – не „много“, но все пак 🙂
всяка седмица на куклен театър– гледахме „Лунната стая“ по Валери Петров в кукления и „Мечо Пух“ в операта. Thumbs up на първото, thumbs down на второто и отсега нататък само на балет, че от либретото щях да получа менингит. Но това е тема за съвършено друг пост.
може и на кино – тц.
ще се опитам да прокарам „Франклин си подрежда стаята“ вместо „Франклин има лош ден“ – с умерен успех 🙂
hug the guy, ditch the kid even for just one night – трябва да се отработи задължително преди НГ
ще чета „Бягащата с вълци„ – нищо не четох. всъщност, четох, ама не точно това.
Когато много от децата на приятелите ми вече пълзяха и хората си обезопасяваха къщите, Михаела все още не се обръщаше. Когато Любо на Деничеро вече се качваше върху печката (ама не мога да намеря поста с доказателствения материал ;), Михаела още не можеше да се покатери на дивана. Странно, ама аз не бях ни най-малко разтревожена. Обяснявах си го отчасти със секциото и отчасти с нагласата й „защо си да си давам зор, като мама и без това ме носи навсякъде“. То и досега е така, другите деца ходят на разходка, М. иска да бъде транспортирана до заветната цел – парка, клубчето или където отиваме, и чак там хуква нанякъде самостоятелно. (Онзи ден я нося и се оплаквам „Докога ще те нося, бе, мамо? Виж, другите деца ходят самички“, и показвам някакви деца г/д на нейната възраст на улицата. Тя обаче мерна едно, дето го носеха и ми каза: „Ето, виж там! Майката носи.“ и се нахили доволно.)
Та, мисълта ми беше, че аз не се притеснявах много от това „изоставане“. А то си беше пар екселанс изоставане спрямо всичките таблици за детско развитие, с които е промит педиатърския ми мозък. Обаче тя иначе си беше супер, общителна, развиваща се. Чаках, чаках и sure enough в един момент тя започна да се обръща (9,5 мес.), после проходи (15 мес.), после всичко останало.
Купих дървени пъзели с прости форми още миналата година по това време, за да си развива фината моторика. Тя обаче не проявяваше особен интерес или ако се опитваше да ги реди, го правеше толкова некоординирано, че аз в един момент не издържах и „помагах“ в поставянето на фигурките по гнездата. Също беше с кутията за формички (от онези, дето дървени кубчета се пъхат през дупки в капака със същата форма). Бързо се научи да пъха цилиндрите през кръхлите дупки и дотам. А това в общи линии се води умение, достойно кажи-речи за новородени бебета 😉 Никога не я бях виждала да строи кули от каквото и да е било. Аз пробвах от време на време и, установявайки, че уменията не са претърпели развитие, отлагах за по-късен момент. Знаех, че децата на другите отдавна ги правят тези неща. Но пък нашето говори като отвързано, пее песни на три-четири езика и на бебешката музика държи ритъма с барабана, знае стихотворения и брои до десет, така че отново прецених, че фината моторика ще я мислим по-натам, ако не се оправи от само себе си.
Днес по едно време реших да сложа край на безкрайните повторения на обезьянките в ютюб, резнах интернета и извадих пъзелите. И – о, чудо! Михаела (2 год. 3 мес.) изведнъж можеше да реди пъзели. И да пъха формички в кутия. И да строи кули от дървени кубчета.
Та това, което вероятно искам да кажа, е – за Бога, оставете децата на мира! Те не се развиват според нашите схеми и таблици, които в много случаи са полезни, но чисто ориентировъчни. Познавайте децата си. Свързвайте се с тях. Вярвайте на интуицията си. Оценявайте ситуациите трезво и спокойно. Не забравяйте, че вероятно ще са силни в едно, но за друго ще им трябва повече време. Дайте им това време. Насърчавайте ги, но не се натрапвайте. Бъдете търпеливи, признайте им правото да имат собствено темпо и ритъм. Повечето неща се случват от само себе си, когато детето е готово за тях… (Подозирам, че това последното го казвам на себе си, и то съвсем не по повод на пъзелите и кулите.) И най-вече, не ги сравнявайте с децата на познатите си. И всичко ще бъде наред.
П.П. Има, разбира се, случаи, в които едно „изоставане“ от нормите може да е признак за проблем. Но преди да изпаднете в паника, потърсете мнението на специалистите. И потърсете вътре в себе си автентичното усещане, което ще ви каже дали имате основание за тревога. То рядко лъже.
(Егати и наставническия текст се получи. Ама, пфу, писна ми да тикаме децата в кутийки и после да се чудим какво не им е наред.)
Имам доста реалистична преценка за себе си, за това какво мога, какво знам, изобщо къде ми е летвата. Не толкова високо, колкото би ми се искало, и със сигурност не толкова високо, колкото другите понякога се подвеждат да мислят, но това е ок. В повечето случаи.
Много съм умерена, което всъщност ме поставя между чука и наковалнята редовно. Никоя група не ме припознава като изцяло свой човек. Обикновено изреченията ми започват с „Така е, но…“. Нито съм поет като поетите, нито доктор като докторите, нито родител като родителите. И когато си говорите с мен, по челото ми не текат субтитрите на зле прикрито неодобрение 😉
Харесвам си и усмивката 🙂 When I smile, people smile back 🙂
Ама че върховно усилие. Това го пиша вече от 45 минути, вместо да си чета книгата. (Фантастичен автор, горещо препоръчвам.)
Мислех си, че не съм писала тук за себе си (baby unrelated stuff) май откакто М. се роди. Това са си две години, сериозно време. Не че тотално съм се асимилирала в майчинската си роля, но просто между многото роли не остава време; ако пиша, гледам да е за нещата, които по-късно ще имат значение или които искам на всяка цена да ги запомня.
Но все пак ми липсва това пространство като мое… и се чудех как да се върна към осмислянето на себе си през блога, а е трудно, когато много си мълчал, някакси мълчиш все повече. И за хубавото, и за лошото. И в тези пространства се случват много неща, но напоследък ми нараства убеждението, че именно разкриването на себе си, споделянето на себе си ни прави по-емпатични и потенциално живота по-уютно място за бъдене. Е, ясно, това е публичен блог и съм длъжна да бъда лоялна към твърде много хора и неща, към семейството си, независимо дали of origin или of choice, към професията си, и не на последно място към личните си убеждения. Може би оттам тази парализа, това затруднение да говоря за себе си, лавирайки между всичките тези обвързаности. И понеже често ми се струва, че не успявам да открия точната мярка, някакви неща си потъват в драфта и след известно време в небитието…
To make a long story short,
в един от блоговете в рийдър-а си намерих това и го харесах като за начало… като някаква отправна точка да се опитам да вербализирам себе си отново, не на последно място, защото така се разбирам по-добре 🙂 (А може би и да пиша по-редовно.)
30 Days of Truth
Day 01 → Something you hate about yourself. Day 02 → Something you love about yourself. Day 03 → Something you have to forgive yourself for. Day 04 → Something you have to forgive someone for. Day 05 → Something you hope to do in your life. Day 06 → Something you hope you never have to do. Day 07 → Someone who has made your life worth living for. Day 08 → Someone who made your life hell, or treated you like shit. Day 09 → Someone you didn’t want to let go, but just drifted. Day 10 → Someone you need to let go, or wish you didn’t know. Day 11 → Something people seem to compliment you the most on. Day 12 → Something you never get compliments on. Day 13 → A band or artist that has gotten you through some tough ass days. (write a letter.) Day 14 → A hero that has let you down. (letter) Day 15 → Something or someone you couldn’t live without, because you’ve tried living without it. Day 16 → Someone or something you definitely could live without. Day 17 → A book you’ve read that changed your views on something. Day 18 → Your views on gay marriage. Day 19 → What do you think of religion? Or what do you think of politics? Day 20 → Your views on drugs and alcohol. Day 21 → (scenario) Your best friend is in a car accident and you two got into a fight an hour before. What do you do? Day 22 → Something you wish you hadn’t done in your life. Day 23 → Something you wish you had done in your life. Day 24 → Make a playlist to someone, and explain why you chose all the songs. (Just post the titles and artists and letter) Day 25 → The reason you believe you’re still alive today. Day 26 → Have you ever thought about giving up on life? If so, when and why? Day 27 → What’s the best thing going for you right now? Day 28 → What if you were pregnant or got someone pregnant, what would you do? Day 29 → Something you hope to change about yourself. And why. Day 30 → A letter to yourself, tell yourself EVERYTHING you love about yourself
So, here goes:
Day 1: Something you hate about yourself
Нещо, което мразя/не харесвам в себе си… Само едно ли?! ;))) Добре, де. Не харесвам как всичко съ-/отнасям към себе си, приемам лично неща, които не са лични, дебна мимиките, жестовете и репликите на хората и започвам почти параноидно да си представям, че, видите ли, аз лично нещо съм сгафила/сгрешила/не съм направила/направила съм… вариациите по тема са неизброими. Това вероятно говори за известна доза его-центризъм (нездрав, такъв), защото в крайна сметка, хората имат право да са в кофти настроение, по дяволите, и това да не е непременно свързано с МЕН (и нещата, които правя или не правя). Не съм Център на Вселената, нали така ;))) Имам си си едно наум, че вероятно нещо примитивно в мен се храни по този начин, вероятно усещайки, че и отрицателното внимание е внимание. Както децата, които нарочно правят бели, за да им се скарат (това все пак означава, че възрастният ги е забелязал, отчел е белята, поне). Та и аз така…по някакъв подобен механизъм…
Бях написала дълъг пост с дъра-бъра, обаче се затри, затова сега ви оставям с това клипче, което добре онагледява двете любими занимания на М. – да дъвче, каквото й попадне и да се хили на баща си. Също така ясно се вижда, че откакто имаме дете, нямаме matching чаршафи на двете половини на спалнята – поради навика й да се въргаля там и да си маркира територията 😉
Както изобщо не става ясно от това стихотворение, онзи ден черпих едни бездомници с цигари в градинката на “Седмочисленици”. Люлях Марулката на люлката и ги гледах как си искаха цигари от минувачите, но никой не им даде. От мен не се сетиха да поискат – млада майка с бебе. Аз имах обаче, извадих половината от кутията и им ги подадох. Едни баби ме изгледаха изумено и възмутено, докато слагах Марулята в количката, за да си вървим.
***
М. като види куче, и започва да размахва ръце и крака и да крещи, фалцетно. Много ги харесва. I am a cat person. Към кучетата съм по-скоро безразлична до респектирана, но при вида на малки животни от какъвто и да е биологичен вид, се размазвам. Пред блока (около кофите) се навъртат 6 малки кученца, може би на около месец. Като мине някой, му се мотаят в краката, ако спре да им се порадва. После сядат по платното и гледат жално как отминава.
Купихме им кренвирши, но голямото куче изяде половината, защото малко се страхувам от него и трябваше да жертвам от общата порция, за да не ни закача. То не изглеждаше много гладно, но ги изяде, сякаш му се полагат.
***
Марулката като се види на десктопа на компютъра и много се впечатлява от себе си. Сочи снимката и вика “ъ!”
***
Преди известно време смениха бусчетата на маршрутка 6-ца с нови, на които плъзгащата врата им се отваря автоматично. Много се зарадвах, защото можех лесно да качвам и свалям количката, дори да съм сама, и да ходим до центъра. Хората обаче не се научиха, че не трябва да бутат и дърпат вратите, защото им се разваля механизЪмът (имаше си табелки и предупреждения, ама кой да чете). Преди няколко дни видях, че новите врати са занитени и сега се влиза отпред през тясната врата, където има и прагче. Гадост.
***
Пуснаха метрото от Младост-1 до стадион “Васил Левски”. От нас до първата спирка на метрото се стига с автобус, откриха специална линия. В началото автобусите бяха нови (или добре запазени втора ръка от Германия) – с рампа за (инвалидни и детски) колички, ниски, с широки врати. Супер!
След няколко дни обаче все по-често започнаха да пускат раздрънкани стари Икаруси с по три стъпала и тесни врати. Ако на спирката няма кой да ми помогне, трябва да изчакам следващ автобус, за да се кача с детето.
***
На всяка станция на метрото има съответните асансьори. В Младост-1 обаче не работят. Не на всички стълби има рампа. Ние сме лесни, Марулята има една лятна количка тип чадър и 10-те килограма все някак успявам да ги кача по стълбите. Какво правят обаче хората, на които им се налага да ползват инвалидна количка. Хм?
***
Снощи бяхме двете на откриването на Майските празници на “ГЛОСИ”. Забравила съм как се прави small-talk, чувствах се малко неадекватна. Забравила съм как се чете на микрофон, не направих eye contact с публиката, не се получи добре, много дървено. Дребната много се закача с всички, крещя, по едно време й се доспа и се наложи да излезем, за да не пречим. Нищо не чух и не успях да се запозная с никого, а ми се искаше. На нея много й харесва да ходи на такива места, страшно е общителна, дава на всички да я разнасят, не се плаши.
***
Цензурирам си блога. Сигурно трябва да си водя дневник, обаче нямам време да пиша на ръка.
Тъпо е, когато се улавям, че си цензурирам и поезията. Имало някакви думи, дето не ми „отивали“. Пфт.
***
Давам си сметка, че цял живот съм се чувствала uncool… Сякаш малко не ми достига, за да съм истински готина и готините деца да си играят с мен…
***
Бях си наумила нещо, че ще стане, ама не стана. Жалко, щеше много да ми улесни живота.
Излезе изумителната нова книга на Мария Донева „Прикоткване на смисъла„, което ме прави много щастлива 🙂 (макар че аз си бях харесала едно друго работно заглавие)! Честито, М. Обичам те.
Започна записването за последната серия курсове на „Естествено“ преди лятната ваканция. „Всичко за активното раждане“ и „Родителство в хармония с природата„. Сайтът на сдружението е обновен и вече има форум, в който си говорим за всичко, което ни вълнува около естествените неща в раждането, гледането на деца и живота като такъв. Заповядайте!
Поръчах си нещо от Вселената. Стискайте ми палци 🙂
– тц.
– не „много“, но все пак 🙂
a beautiful place to get lost 