Майката – митове и легенди. И щастливата истина.

Текстът е публикуван за пръв в списание „Жената днес“, бр. 04/14, заедно стекстовете на други яки майки – купете си го 🙂

Дисклеймър 1: Пиша този текст с уговорката, че съм прекарала последните пет дни сама с двете деца и накрая се стигна до грозни сцени. Та, да не са заблудите, че се имам за някакъв особено успешен или “добър” родител. Не че не се старая, просто това е текуща битка. Обаче ако някой ме попита “каква майка си?”, няма и да се замисля и ще отговоря “щастлива”.

Рискувам да прозвуча самонадеяно или крайно нескромно. Обаче нали пледирам да си казваме винаги истината. А истината понякога е грозна и непопулярна, a друг път е прекрасна и непопулярна. Зависи колко контрастира със заобикалящата ни действителност.

Дисклеймър 2: Пиша този текст с уговорката, че намирам съзнателния избор да нямаш деца за напълно легитимен и достоен за уважение, точно колкото и този да имаш 1,2 или 15 деца. В никакъв случай не смятам, че майчинството или родителството е черешката на всяка торта. Брат ми, например, иска да спасява света, като не се репродуцира J Има едни такива…

За мен лично имането на деца винаги е било не толкова въпрос на “дали”, а на “кога” и на “наличните ми се струват недостатъчни, дали няма да може поне още едно”. Три седмици след раждането на настоящето бебе, което уж трябваше да е последно, започнах да обмислям логистиката по следващото.

Съвсем логично станах педиатър. Вече дори не мога да си представя да работя с възрастни хора.

Дисклеймър 3: Ако подозирате, че страдате от следродилна депресия, потърсете професионална помощ. Още днес. Не позволявайте на биохимията в мозъка ви да прецака началото на вероятно най-вълнуващата връзка с друго човешко същество в живота ви.

Дисклеймър 4: Пиша този текст с уговорката, че съм прясно остригана нула номер, след като голямата ми дъщеря донесе въшки. Това само по сабе си казва адски много за майчинството.

Напоследък покрай бебето отново много си общувам с млади майки. И ако нещо е белязало ранното майчинство, то това е изискването майката да е измъчена. Недоспала, с тъмни кръгове под очите, леко неадекватна, изнервена и “хормонална”, т.е. плачлива и емоционално неуравновесена, и неизменно тревожна. Нека да сме честни, хората така си представят младите майки, нали? Добрите млади майки, които правят всичко за децата си. Теорията, че колкото по-изтерзани сме, толкова повече си обичаме отрочетата, се предава като вирус по въздушно-капков път. И нали знаете, че когато има много силно очакване към нас, ние обикновено му отговаряме – при това не особено съзнателно. Най-голямото наказание на конформиста е конформизмът му. Но излизането от клишето е дискомфортно и се наказва с явно презрение.

Друг неизменен атрибут на младото майчинство са орляците баби-помагачки, всяка със своята характеропатия и схващания за правилното отглеждане на безценното внуче – с давност поне (!) трийсет години. Бабите-помагачки се схващат като “необходимото” зло, защото младата майка е по презумпция некомпетентна за отглеждането на собственото си дете, особено ако е първо. И ако няма кой да бди зорко над всеки нейн ход, вероятно ще го убие по невнимание или поне ще му нанесе тежки и непоправими телесни повреди. Затова бабите се заселват за неопределен период от време в дома на младите родители, а техен най-основен прерогатив е къпането на бебето всяка вечер. Понеже младата майка ще го изтърве във ваната, естествено. Или ще му полее вода в очите.

На мен пък ми става криво, че ранното майчинство има толкова кофти репутация. А никой не ми вярва, че не е задължително да е така. “Колежките” ме подозират, че се фукам каква добра майка съм. Или че са ми “лесни” децата, разбирай – за разлика от техните, които са взискателни и трудни за отглеждане. Гледат ме странно как съм омотана със слинга, ежедневно поне един добронамерен гражданин (по-често гражданка) ме пита дали няма да си задуша бебето така, а когато веднъж се появих с количката в парка, всички бяха крайно изумени, защото подозирали, че нямам (пари за) количка J Нищо, че тя беше пълна със зарзават, а бебето пак си дремеше маймунски на гърдите ми.

В света на младите майки да НЕ си недоспала и леко кисела заради това, че никой не ти помага, или ти помагат, ама не по правилния начин; как си изгладила три планини с бебешки дрехи, стерилизирала си днес осем пъти шишетата, но в два часа на обяд още не си пила кафе – е углавно престъпление. Много е кофти да си отпочинала, добре кафеинизирана и видимо щастлива от статута си. Това означава, че останалите някак са се минали, докато се мъчат по цели нощи да накарат бебето да спи в собствения си креват, а то се буди на равни интервали от 1 час и 20 минути, за да иска мляко, което не получава, защото трябва да прави нощна пауза. А ти си минала тънко, прибирайки бебето при себе си и кърмейки фрийстайл. Ясно е, че не спазваш правилата, иначе и ти щеше да си ходещо зомби.

И са прави – щастливото майчинство е мързеливо. То е животът на най-малкото съпротивление. То е разточителен хедонизъм. If mama ain’t happy ain’t nobody happy е домашната максима на успеха. А за да е хепи мама, сме жертвали съблюдаването на нормите. Гладене и стерилизация са непознати понятия. И да ви кажа, всички сме живи и здрави. Бебето кантар не е виждало. (Е, преувеличавам. Веднъж месечно си организираме залагания колко е наддало.) Собственото си легло не е помирисвало. Нощем суче като за световно, но в повечето случаи аз съм в безсъзнание по това време. Повече от три минути бебешки рев не се толерира. Това е жизненоважно за психическото ми оцеляване.

Аз съм майката, на която всички вещаят погром. Ти ще видиш, казват ми правилните майки, ще спи при вас до първи клас. Ще се кърми до бала. Ще стане несамостоятелна. Като стане десет кила, как ще я носиш?… Това е просто една отложена във времето агония. Няма начин да не те застигне. Майчинството по дефиниция е велика саможертва. Ако не ти личи, че се мъчиш, значи има нещо гнило в цялата тази работа. Никаква майка не си.

Ранното майчинство носи и друга стигма, която рядко някой подлага на съмнение. Родителите, но особено майките, по подразбиране минават в една друга категория хора, които, макар и да заслужават симпатия и често съжаление, вече не стават за нищо. Те са трагично приковани към и обсебени от децата си. Общественото клише изисква темите ти за разговор да се свият до пюретата и съдържанието на памперсите. И както става с повечето клишета, ако не се противопостави решително и съзнателно, човек някак неусетно се оставя да бъде въвлечен в него.

Трябваше ми известно време да кондиционирам собствените си приятели и да ги накарам да повярват, че има начин да бъдеш пълноценно майка и въпреки това да не бъдеш само майка. С времето се научиха, че мога да водя екзистенциални разговори (когато се налага) и с висящи по мен деца. Че не съм внезапно оглупяла, и ако са склонни да си пият бирата на пейка в парка вместо в кръчмата, всъщност все още имаме какво да си кажем.

… дори повече. Защото майчинството развива невидими сетива. Ако можеш да различиш (поне) осем вида бебешки рев (и да го утешиш), най-вероятно и разбирането ти за човешките преживявания по принцип е претърпяло стремглава еволюция. Изведнъж всичко е много по-нюансирано, а реакциите ти – много по-адекватни. Бебето, със своята безпомощност и нужда от постоянни грижи, те е измъкнало от състоянието на задълбочено (но безплодно) взиране в собствения ти пъп и те е закотвило здраво в настоящето. Сетивата ти са будни. Възприятието – остро и фокусирано. Реакциите – добре премерени. Everybody benefits.

Няма да си кривя душата и да твърдя, че не се размазвам от кеф от беззъби бебешки усмивки, и че не съм готова да се направя на маймуна, за да ги получа. Че не прекарвам часове да мириша главата на бебето и дни, в които двете почти не напускаме леглото. Че не дебна с трепетно очакване всяко новопоявило се умение или разширяване на репертоара от “ау”, “ео” и “агууу”. Че не се умилявам от вида на спящо бебе и не ходя да го ръчкам, за да проверя диша ли. Че не си изпускам нервите по голямото дете (по което едно време се прехласвах по същия начин), и после не съжалявам и не свръхкомпенсирам със сладолед и твърде много телевизия. Или че не ми е жал за прекрасната ми коса. Напротив. Родителските ми грехове са неизброими. Някои “жертви” са неизбежни. В някои клишета съм нагазила до шия. Но пък страшно ми отива да съм гологлава. Бъдете хедонисти, хора, животът е твърде кратък за всичко останало.

Реклама

a day in the life of

мама и Миши, 4 год.

Събуждане 10:39 ч.

Иска от баща си да я пренесе на ръце на нашето легло, защото е „бебе“. Рита ме и полягва върху мен, докато се опитвам да преведа нещо спешно.

– Миши, моля те, изчакай пет минутки да свърша. (Повторено 5 пъти.)

Започва да разлиства новата книжка за Мечо Пух, която е дебела, и се нерви, че страниците се захлупват.

– Мамо, не прави така, трябва да се отнасяш добре с книгите. Иначе ще я скъсаш. Моля те, не прави така! Ей сега ще свърша и ще четем.

Свършвам. С баща й искаме да си кажем две думи, преди той да излезе на работа.

– Мамо, мамо, мамо, ма-моооо, ма-мо!, ма-моооо, мааааааааааааааааааа…

– Моля те, остави ме да си кажа две думи с тати, сега излиза.

– Мамо, мамо, маааа-мооо, госпожата…

– Какво госпожата?

– Госпожата каза, че имам таралеж в гащите.

Right.

За закуска – торта. Чопва малко.

– Искам да отидем до Севда за мляко. Мля-ко! Мля-ко!

– Добре, но след малко. Дошла е топлата вода, искам да се изкъпя.

– Искам рокля!

– Коя рокля?

– Която ти избереш.

– Ами тогава облечи лилавата, тя се върти.

(Започва да рови в гардероба.)

– Не, не я искам тази, къса е. Искам дълга рокля.

– Червената рокля е за пране. Облечи черната от вчера.

– Не искам роклята от вчера! Искам друга рокля!

– Ами нямаш друга дълга рокля.

(Отива в гардероба в спалнята.)

– Отвори там горе да видя!

– Там горе са зимните дрехи, няма рокли.

– Нищо, аз искам да видя!

Показвам якетата.

– В другите пликове какво има?

– Мои дрехи, няма да ги вадя сега.

– Искам тогава балната рокля!

– Добре, извади си я от чекмеджето под леглото, отивам да се изкъпя.

(Започва да дърпа нервно чекмеджето и не испява да го отвори. Започва да се тръшка.)

– Излез веднага да ми извадиш роклята!!! Веднага ела! Искам си роклята!

Аз, още спокойна:

– Бутни сега леглото и от другата страна и ще успееш да дръпнеш чекмеджето.

Тя нервно удря леглото.

– Успокой се и помисли какво трябва да направиш, за да се отвори.

Тя, stomps away:

– ПОМИСЛИХ ВЕЧЕ!!! НЕ СТАВА!!! ГЛУПАВО ЛЕГЛО!!! ЕЛА ВЕДНАГА!!!

– Мамо, и другите хора имат нужди, които не са изцяло посветени на твоите. Аз сега имам нуждата да се изкъпя. Ще дойда след малко. Почакай.

Отива в спалнята, блъска вратата и си мърмори нещо. След малко жално:

– Ооо, крачето миии, пръстчето мииии….

– Удари ли се? Сега идвам.

Излизам от банята, успяла е да отвори чекмеждето и по земята се въргалят various clothing items, измъкнати оттам.

– Ето ти роклята.

– Ама аз не искам тази рокля! Искам друга рокля!

– Тук няма други рокли, има само суичери и панталони.

– Искам друга рокля!

– Мога да ти предложата късата с блестящото цвете или онази със зайчето, също е изпрана.

– Искам с цветето.

Отивам да взема роклята от простора.

Започва да се кълчи пред мен.

– Съблечиииии мееее.

– Можеш сама да се съблечеш, голяма си вече.

Показвам й (за милиарден път) как да си хване тениската на кръст, за да я съблече.

Тя се тръшка, но о! чудо! успява да се съблече, което я вбесява още повече и започва да се тръшка вече с апломб, неясно защо.

А, всъщност, ясно е – в процеса на събличане си е свалила ластика от косата и сега иска да й го сложа обратно. Тика ми го в ръката и ме блъска.

– Нали вчера си говорихме, че не може така. Обясни ми с думи какво искаш.

Продължава да ме блъска име плюе.

– Татиииииииииииииииииии, искам татиииииииииииииииии.

– Веднага ще му се обадим, ако искаш да му разкажеш защо виеш така.

– Кокооооооооооооооооооооооооооо!!!

– Котката не е глупава. Знае, че я манипулираш. Иди си в стаята и се върни, като се успокоиш.

Плонжира се по корем на плочките в коридора и започва да вие така, че сигурно целият блок я чува:

– Бабооооооооооооооооооооо, бабо къде сииииии, обичам те, бабооооо… Искам при ба-бааааааааааааааааааааааааааа. Баааа-бааааа!

– Утре ще отидеш при баба си.

Така пищи и се въргаля още известно време, след което затихва и се появява с два потекли сопола 😉

– Искам да правя картичка!

– Добре, дай кутията с картоните. Ето.

– Не! Искам по-малко листче!

Подавам по-малко листче.

– Не! Това за нищо не става. Няма да правя картичкаааа!

– Добре.

– Не! ме! прекъсвай!

– Няма да правя картичка!

Гледа ме в очакване на реакция.

– Добре, нали ти казах.

– Ама ме прекъсна! Това не е хубаво. Искам си нанито!

– То е в коридора, вземи си го.

– Няма! Ти ми го донеси!

…

– Тогава аз си тръгвам! Вземам си нещата и си тръгвам!

Излиза нацупено в коридора.

12:35

Какъв чуден ден се очертава 🙂

 

Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

…

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

17 дни

Прекрасно мое момиче,

Роди се преди 17 дни. Беше мъртва от ден. Знаех, че нямам много време. Че това е нашето време, и то ще бъде кратко. Когато ме попитаха дали съм готова за „гледката“, преди да те сложат на корема ми, събрах цялото си самообладание и казах, да, разбира се. Готова съм. Защото „гледката“ беше ти, а това беше единствената ми възможност да направя за теб това, което всяка майка трябва да прави за децата си… да ги пази… Не плаках. Изобщо, не знам какво са очаквали, че ще получа нервна криза или нещо подобно. В онзи момент аз бях олицетворението на онова, което наричат mama bear. Спокойна, събрана, решителна. Трябваше да покажа, че „заслужавам“ това, което по изключение ми позволиха, вероятно защото съм „колежка“. Припомних си раждането на сестра ти. Раждане, което съвсем не ми беше според вкуса и разбиранията, но нямаше как, и аз бях решила, че не е важно как ще се роди, важно е да й бъда най-добрата майка от първия миг. That played out pretty well for us. И този път, макар и толкова, толкова различно, разпознах себе си… Може би ставам за много неща, но ако трябва да избера едното нещо, за което ставам най-добре, то е да бъда майка на бебетата си… Какво друго можех да направя, освен да те държа, да се опитам да запаметя колкото се може повече от образа, който ще бъде „теб“ в главата и сърцето ми до края на живота ми. И после също толкова спокойно да те изпратя на най-студеното и тъжно място, което познавам…

Мисля си за времето, когато сестра ти беше на 17 дни, и за писмата, които пишех на нея тогава. Пишех ги с една ръка, защото когато не ядеше, тя спеше върху мен и издаваше мънички бебешки звуци, вероятно сънувайки още мляко. Как миришеше на чисто ново бебе, колко топла и съвършена беше. А аз бях целият й свят. Ние двете с теб никога няма да имаме това. Но в тези кратки 24 седмици аз бях целият ти свят. Не особено уютен свят, може би, но ние те искахме. Искахме те толкова много, че позволихме да забият игла в сърчицето ти, защото това беше единственият ти шанс. Моето бебе с „голямото сърце“. Каква ирония, мислех си през цялото време… И днес, 17 дни по-късно, вместо да си на единственото сигурно място на света, аз търся начини да бъда майка на мъртво бебе. Търся начини да се грижа за теб, макар че дори не съм сигурна, че ти имаш нужда от моите грижи. Но това е единственото, което мога да направя. И вероятно някой би отбелязал, че го правя основно за себе си. Макар че за това съм готова да споря.

Защото ти си нашата дъщеря. Второто ни момиченце, което обичаше да слуша музика и реагираше нощем на прегръдките на татко си. Детето, което никой, освен нас, не познава. Сестра ти беше „бебето“ поне докато навърши годинка. Ти си Мери, обаче. Ти няма да миришеш никога на мляко, няма да ни даряваш с беззъби усмивки, няма да ни будиш през два часа нощем, никога няма да ми натежиш в слинга, татко ти няма да те носи на конче, няма да се вкопчваш в мен денонощно, защото ти никнат зъби, няма да сменяме пелени, няма да проходиш, няма да кажеш никога „мама“ и „тати“, няма да се тревожа за всички начини, по които родителските ни грешки могат да те повредят… И затова, всеки ден търся начини да ти бъда майка… Защото ти не си просто „несполучлив опит“. Ти си малката ни дъщеря, която поради някакво изкривяване във времево-пространственият континуум, се оказа голямата. И ако на мен ми стигнат силите, може би ще се превърнеш в искрица в тъмното на много други майки и татковци като нас… тогава ще знам, че съм ти най-добрата майка, която бих могла да бъда. Because you deserve nothing less than that.

Любовта ни ще те намери…

мама & тати

Dear baby,

Смятам за уместно да ти кажа това-онова за бъдещето… или поне за моята представа за него 😉 И малко предистория.

С татко ти знаем за теб от 22.11., което по някаква случайност е рожденият ден на Миленка, и на мен ми харесва да си мисля, че това е добър знак 🙂 Освен това било рожденият ден и на Марийчето 🙂 Yay for fairy godmothers 🙂

За разлика от предния път, обаче, светът не научи за теб моменталически в рамките на работния ден ;), а на час по лъжичка и твърде избирателно. Харесваше ми да те пазим за нас си, и даже изпитвах известно нежелание да те споделям твърде.  Първо те заведохме на Хисар и се поплацикахме в радонова минерална вода, така че ако има нещо – да си знаеш 😉 После Мишката ни донесе от градината милион и един вируси, така че двете с теб боледувахме усърдно през първия триместър, поне 3-4 пъти. Сори за което. После пожънахме разнообразни, очаквани и неочаквани реакции за появата ти, които ще станат част от семейната митология 🙂 В крайна сметка, „всички много се радват, дори и да не си е проличало“ 😉

Различно е с теб. Със сестра ти имах внезапна и мигновена връзка още от момента на двете чертички на теста за бременност. Ти ставаш реалност много по-бавно… Дали защото не се отдадох на съзерцание вкъщи, а не съм спирала да работя; дали защото Мишката заема голяма част от мислите и чувствата, а и от времето ми;  дали защото таква е участта на вторите деца,  да бъдат малко неглижирани… Макар че аз това го наричам benign neglect – от много родителско вторачване никое дете не е прокопсало 🙂 За разлика от миналия път, обаче, когато на практика не ми личеше до средата на бременността, този път имам шкембе от 11 г.с. Е, хората твърдят, че е видимо само за мен, но все пак. Престилките ми не се закопчават, бременните панталони са ми широки, а обикновените дънки – тесни.

От около седмица ми се струва, че те усещам да се обаждаш, с онзи типичен бебешки морзов код. Може би реализацията, че си истинска (поне така твърди д-р Марков, че си момиченце), убягва на съзнанието ми, защото води със себе си реализацията, че в един момент ще трябва да те раждам/е. И се зараждат едни дилеми… над които имам още достатъчно време да пофилософствам 🙂

Сега малко в перспектива 🙂 Очакваме те около 28-и юли, което поне гестационно те датира като Лъвче. Или както казва дядо ти: „Ще си отглеждаме зоологическа градина“. Не знам дали перспективата за две Лъвици е по-плашеща или радваща родителите, но и не съм сигурна, че комбинацията от Овен, Близнак и Лъв е благодатна за отглеждането на дете от зодия Рак. Така че, мисли му, като си ни избрала точно нас 😉

Мишката е запозната със съществуването ти и по своему е трогателно грижовна (към мен). Детето, което до след 3-ия му рожден ден носехме навсякъде,  сега (почти назидателно) декларира, че „не трябва да ме носиш, защото ще изпадне бебето“ и нито веднъж, дори и в най-големия зимен студ не е направила фасон, че иска да я нося. Спрямо тяб има по-скоро сдържани емоции. Може би все още те възприема като абстракция, но и това се променя с нарастването на шкембето. Аз честно казано предпочитам така, бих се стъписала от прекомерна радост или отрицание.

Сега за протокола – 17w1d today. Дано да ти е уютно в мен 🙂

С обич,

мама, тати, и Миши

4+1

Колко е хубаво да събудиш усмихнато тригодишно, рошаво, сгушено, миришещо на „други места“… и докато го обличаш, да му пееш… една чудесна песничка//щурче ми подари (2)… и то да ти припява… and all is good.

***

– Мамо, а бебето родило ли се е вече?

– Не, още не. Много е мъничко още. Трябва да порасне и като ми стане голям коремът, тогава ще се роди.

– Аз искам… Не! Аз съм си поръчала сестричка. Ама искам и братче.

Татко й надава ухо:

– Какво, какво?

– Ние с мама си разговаряме!

***

🙂

Малка Марулка и детската градина (2)

Ееех, много критики отнесох за отношението си към Марулката и нейната градина 🙂 We mommys are a judgmental tribe 😉 Но да разкажа все пак за адаптацията.

Понеже първата седмица от тръгването на градина бях в отпуска, мислех да си я прибирам на обяд, докато свикне. Като отидох на втория ден в 12.30, тя вече беше чинно заспала, така че това отпадна. Реших да не я обърквам допълнително, един ден така, един ден иначе. Плака може би 3-4 дни в началото и се напишка 2-3 пъти, но може би по-скоро не се беше ориентирала на кого трябва да каже, отколкото от стрес. Сутрин я води татко й, в повечето дни аз я прибирам – обикновено е доволна от живота. Пи твърди, че се наблюдава известно примирение сутрин, когато влиза в групата. Но в крайна сметка такива са нещата от живота. И най-прекрасната градина все пак е далече от микрокосмоса на семейството. Тя не разказва много, но тъй като започна да си играе с куклите „на детска градина“, имам достатъчно наблюдения 🙂 За момента не съм хванала нищо тревожно, освен стандартните „когато ядеш, няма да говориш“ и „ако пречиш на другите деца да спят, ще отидеш наказана в бебешката група“ 😉 Това може и да звучи доста соц, но когато една учителка е сама с 25 деца, някак не й връзвам кусури. А и на нашето малко дисциплина едва ли му се отразява зле. (Миналата седмица обядвахме в Хепи. Имаше много деца, всичките си седяха по масите, само нашето циркулираше из заведението като свободен електрон :))

Аз съм на мнение, че децата трябва да бъдат поставяни в ситуации извън зоната им на комфорт. Както и всички ние. Така укрепваме, или поне аз така си мисля. Не знам дали съм фен на метода, при който родителите посещават в началото градината заедно с децата, защото това ми се струва объркващо. Сравнително леката адаптация отдавам на това, че ние останахме спокойни (не че не съм се тревожила, просто не го показвах пред нея), и на нейната вродена лекота, с която свиква с промените и всеки път ме изненадва. Може би вече й беше омръзнало да стои само с нас двамата вкъщи. Ние все пак не можем да заменим общуването с други деца, нито можем да изобретим достатъчно разнообразни и стимулиращи занимания, за да удовлетворим нуждите й 24/7.

Независимо че 100% ще отнеса още критики, за родителите детската градина е спасителна. Трудно ми е да опиша вината и облекчението, когато я изпратих на градина, а аз останах сама вкъщи за първи път от 3 години. Интересното е, че това подейства страшно мотивиращо на креативността ми и на желанието ми да я занимавам с увлекателни неща вечер вкъщи. (Повече за тези занимания в отделен пост.) Със сигурност времето, което имаме заедно, е по-качествено от преди. Може и да звучи егоистично, но аз не съм само майка – имам нужда и от други стимули, за да мога да съм заредена с енергия и ентусиазъм за детето. А Пи определено имаше нужда от повече работно време. Противно на общоприетото схващане, и родителите са хора 😉

Съзнавам, че за много деца адаптацията не протича толкова леко. Сигурно щях да гледам на целия експириънс по-различно, ако беше започнала да се буди нощем, ако отказваше да се храни, изобщо ако беше регресирала сериозно, но това така и не се случи. И сега понякога, като я вземам, говори „на бебешки“, но това обикновено бързо минава и започва да ме командори с обичайния си тон. Може би трябва да кажа, че през последния месец преди градината и през първите дни след тръгването, тя пи Бахови капки – специално приготвена за този повод комбинация, на която отдавам лекотата, с която преминахме този период.

В литературата друг признак за трудна или лесна адаптация е заболеваемостта през първите месеци след тръгване на градина. Засега е отсъствала 4 дни – два, защото направи ларингит, и още два, защото беше със сополи и преценихме да я закрепим малко вкъщи.

Сополите са си цяла отделна тема. Те според мен никога не спират, поне в първите месеци 🙂 Тя така или иначе е склонна пролет и есен да е хремава по много седмици, затова не го намирам за необичайно. Миналия месец имаха скарлатина, но за късмет нас ни подмина.

Еми, засега толкова 🙂 Има и още, основно моите разсъждения по темата, но не ми стига времето. А ми се иска малко да живне блогът. Липсва ми. Интересно ми е вие как мислите, зло или добро е детската градина за децата? Или както една позната доста крайно според мен твърди: „Детската градина е институция за деца, лишени от родителски грижи.“ Да или не? Нещо по средата?

Малка Марулка и детската градина (1)

Ако този блог, въпреки раздвоените ми чувства по въпроса, постепенно се е превърнал в mommy blog, мисля си, че бива след месец и половина (вече два) да споделя как върви експириънса с детската градина за нашето малко семейство.

Първо, за избора на градина. Той не беше особено труден. От една страна частните градини не са ни по джоба, от друга – мисля, че и Пи споделя това мнение – според мен има нещо здравословно в това децата да посещават държавни (т.е. за простосмъртни) градини и училища, поне докато са малки (начално образование). Частното училище/градина ми се струва като изолатор, от социална гледна точка. А ми се иска да се научи да диференцира, да бъде възприемчива и отворена за различното и различните, да се научи да бъде състрадателна, но и да се „оправя“, да разбере, че светът е „шарен“, има възможности за избор, но понякога се налага компромис и т.н. С други думи, кварталната градина ми се струва „нормално“ място, а частните такива, особено работещите по някакъв „метод“ – леко елитарни и изкуствени. Държа да отбележа, че не го казвам, защото гроздето е кисело; нито трябва да представлява критика към родителите, които разбират нещата по друг начин. Това се отнася за моето/нашето виждане и нашето дете. Бих се радвала, ако някои от методи на монтесорската или валдофрската педагогика, например, намерят приложение в кварталните градини, но докато това стане, не мисля, че специализираните градини са по-удачният избор.

Та, ще спестя малко предистория. Приеха я в кварталната градина по каналния ред – на първо класиране през м. май тази година. Градината е ЦДГ, няма яслени групи и затова имаше около 28 свободни места за началото на учебната година, което в сравнение със 4-те места в по-близкото ОДЗ поне увеличаваше статистическата вероятност да я приемат. Незнайно защо всички, с които говоря, предпоставят, че това е станало „по втория начин“. Пфт. Просто извадихме късмет, когато ни беше най-нужен.

За тази конкретна градина се знае, че разчита изключително много на родителски принос, което се оказа съвсем вярно. В началото бяха по две кутии блажна боя за катерушките в двора, сега вече е поставен ламинат в столовата и стаята с парите, които събрахме, по 100 лева на дете на първо време. 25 деца. С другата половина от парите купихме учебници (изд. Анубис – 15 лв. на дете) и играчки (към 780 лв.) – за моя огромна скръб от Джъмбо, но за това по-късно. Слава Богу, когато се повдигна въпросът да сменяме и дограмата с наши пари, Пи решително се намеси. Защото, извинете, то е за децата, ясно, няма лошо, но къде дреме Общината? О, между другото, получихме един списък с „хигиенни материали“, които трябва да набавим, включващи прах за пране, Медикс за това, Медикс за онова, тоалетна хартия, белина, какво ли не. Интересно.

На повечето деца им смениха матраците (не от общите средства), защото спят на тези старите, парцалените, от нашето детство. Ние не се включихме в общата поръчка, защото не исках да спи на дунапренен матрак, но поради нестандартните размери на леглото 135х65 см, съм силно затруднена да намеря подходящ матрак с кокосова вложка. Ако някой може да ми даде акъл, ще съм много благодарна ❤

(Дотук добре. Започнах текста преди 2 седмици, така че ми е малко трудно да си хвана нишката :))

Айде още малко по битовите подробности. Аз бях много против купуването на пластмасови играчки, но когато го обсъждахме във ФБ, някой каза, че от ХЕИ не разрешавали дървени, защото не можели да се чистят с дезинфектанти и представлявали по-голяма опасност от нараняване. Е, добре… щом ХЕИ казва… (макар че имам известни съмнения доколко отговаря на истината – защо в Монтесорските и др. градини играчките са основно дървени?) Това донякъде смекчи гнева ми към отговорните родители, но не мога да преглътна розовата тоалетка „за момиченцата“, както и кукли „русалка“ и подобни. Не смятам непременно, че играчките трябва да са унисекс (но е хубаво да има и такива), но съм абсолютно против налагането на джендър-стереотипи посредством разделянето на играчките на „момичешки“ и „момчешки“, както и предлагането на играчки, които затвърждават клишетата за половете. Например – жените са руси и кухи, облечени в розово, гримирани, лакирани и това им е основна цел в живота. Мъжете носят потници, карат багер и се оригват на бира. Може и да съм крайна малко, но при вида на „тоалетка“ и „камион за боклук“ това са ми асоциациите. Иначе нямам нищо против да има камиони, влакчета, кухни и кукли, ферми и т.н., но защо трябва да се казва, ти си момиче, ти ще си играеш с това, а момчетата – с другото. Демек, в етикетирането ми е проблемът. Всички играчки трябва да са всички. End of rant.

От друга страна си казах, че аз у дома ще купувам играчки и ще обяснявам живота в съответствие с нашите разбирания, но не мога да я гледам под похлупак. Рано или късно ще научи колко е шарено пред входната врата, и е по-добре от малка да може да диференцира и да прави сравнение. Освен това, след като съм склонна да интегрирам детето си в такава социална среда, ми е ясно, че не мога капризно да налагам разбиранията и желанията си на 48 други родители и техните деца.

Храната. Храната сигурно би била проблем за някои родители, но аз честно казано съм сравнително доволно. Михаела прояде в градината, преди това по цял ден я преследвах у нас с една купа супа, която често не изяждаше. Отдавам го на масовката, и че децата гледат от другите, но от първия ден ми казват, че там си изяжда всичко, а оттогава и вечер вкъщи иска да вечеря. Като изключим инцидентните кроасани и вафли (3-4 пъти за 2 месеца), менюто е разнообразно и включва плодове и зеленчуци. Струва ми се, че им дават повече бял хляб, отколкото е добре, но тепърва ще се задълбочавам в менюто. През първите два месеца грижите ми бяха съвсем други, и ми беше напълно достатъчно да знам, че тя там спи и яде – неща, които у дома са трудно постижими 🙂

Как преминава денят. Сутрин правят гимнастика, след това закусват. След това имат „урок“ и време за игра, или допълнително занимание. После обядват и спят (по 3 часа?!). Между 12.30-13.00 са по леглата, вдигат ги 15.00-15.30. Имат следобедна закуска, друг урок и евентуално пак допълнително занимание. После си ги прибираме 🙂 Градината е до 19.00 ч., но нас ни помолиха да ги вземаме най-късно до 18.00 поне засега. Аз я вземам към 17.00.

Възможните допълнителни занимания са танци, приложно изкуство, художествена гимнастика, футбол и английски. Ние избрахме танци и приложно изкуство, защото тя има някой дефицити в двигателното развитие и фината моторика, които ние у дома трудно компенсираме, а английски, например, може и с нас да учи. (Откакто се е родила, у дома всичко се гледа на оригинален език, така че тя беше под 2-годишна, когато припяваше песничките на Мери Попинз. Не знам дали съм права, може би изхождам неправомерно от себе си, но живея с дълбокото убеждение, че децата учат езици „от въздуха“.)

Много ми е смешна тази работа с учебниците за 3-годишните. Имам чувството, че са излишни – децата и в свободен формат биха научили същите неща. Така изглежда е по-лесно за учителките, защото имат зададена тема/занимание и си карат по нея, без да се изисква много личен принос.

Учителките. Започнахме с една възрастна и една млада – и двете „с магистратура“ ROFL. След това възрастната се разболя (примерно? беше отвлечена от извънземни? кой да ти каже?) и дойде заместничка (другарката П.), we are all madly in love with 🙂 Вчера питах, щяла да остане до края на годината, за после не се знаело. Дано да остане и за после. Молямолямолямоля. Тя е супер мила с децата, участва в игрите, въобще има отношение. Другата (другарката В.) е ок, но някои неща в отношението й доста ме смущават. (Когато става дума за детски учителки, мозъкът ми просто отказва да не ги нарича „другарката“ :))

Например, другарката В. е bully. Когато на родителската среща се разбирахме по колко пари да събираме на дете, и една майка каза (а може би повече родители са си мислели), че не може да даде 100 лв. наведнъж, реакцията беше нещо от сорта на „ами добре, тогава другите деца ще си играят и ще участват в заниманията, а вашето ще стои отстрани като наказано“ ?!?!?! Толкова съжалявам, че съм socially awkward и не си отворих устата. Освен това непрекъснато ни „мотивира“ с фрази като „според мен децата заслужават (нещо си там)“. А според мен децата заслужават отношение и внимание, и тогава другите неща за опционални. Преди няколко дни ми намекна, че Михаела още няма нов матрак, а другите вече имали, и според нея… Cut it, lady! None of your damn business!

В началото се шегувах, че другарките са като Берлинската стена – никаква информация за детето си не можеш да изкопчиш от тях. Ако питаш, обикновено „всичко е наред“, „спи и яде“. В началото веднъж питах дали се кара с другите деца за играчки, но ми казаха, че не била конфликтна. Хубаво, де, ама аз по-иначе си я представям комуникацията с учителките. Има насрочена само една родителска среща годишно, в началото на учебната година. Както вече казах, I’m socially awkward, така че не знам как да се добера до желаната информация за детето си. Да не говорим, че в лицето на безспорния авторитет на другарките, непрекъснато се чувствам като сгафила ученичка и очаквам всеки момент да бъда порицана за някой родителски пропуск.

Толкова за днес 🙂 Как се адаптира детето, за градинските сополи и прочее – ще прочетете във втората част от поредицата 😉

Update за санаториума в Банкя

С малки корекции публикувам коментара си от блога на Майя Маркова, която писа за каузата.

Санаториумът ще се открие официално за летния сезон на 07.06. (чуват се различни дати, но ориентировъчно е тази). Даниела вече е записала Ники за рехабилитация. Тази година всички услуги се предлагат само срещу заплащане, няма договор с НЗОК. Цените, за които чувам, са 40-50 лв./ден, но не знам дали това е само за детето или и за придружителя? Остават и други неизяснени въпроси:

Например, ще се приемат ли за лечение и рехабилитация деца със сърдечно-съдови проблеми (или само такива с неврологични), защото за децата, болни от сърдечни заболявания, санаториумът в Банкя е единственото място за рехабилитация (в Момин проход такава рехабилитация не се провежда)?

Също така остава въпросът – ако санаториумът е действащ само 3-4 месеца годишно в топлия сезон, какво ще се случи с работещия там ВИСОКОКВАЛИФИЦИРАН персонал? Много рехабилитатори вече са напуснали, защото не съществува човек, който може да изкара годината с 3 месечни заплати. Ако персоналът напусне, мястото и да е действащо, губи смисъл.

От МЗ казват, че нямат средства за поддържане на материалната база така, че да може да се работи и в студения сезон. От фондацията на г-жа Жени Кайзер (която вече веднъж е финансирала ремонт там) са били изявили готовност (ЕЖК, но тази информация я имам от трети лица) да помогнат за ремонта. Не е ясно защо този въпрос не се обсъжда.

Също така през тази година няма сключен договор с НЗОК, всички услуги ще са само срещу заплащане, а на всички ни е ясно с какви средства разполагат повечето семейства с деца с увреждания в България. Такъв договор няма, защото в началото на годината, когато се сключват договорите, санаториумът не беше действащ и не е било ясно какво ще става с него. Таксите са високи. А догодина пак ли ще се случи същото?

Тези въпроси ги дискутираме във ФБ групата, всеки, който се интересува, е добре дошъл да се включи.
http://www.facebook.com/group.php?gid=127049107314869

Самотна кауза си търси стопани *updated

Вчера Лидия писа за тази кауза: Закриването или по-скоро спасяването на Детския санаториум в Банкя. Лидия, естествено, не може да огрее навсякъде. Не може и да се иска това от нея, нито от когото и да е било. На мен тази кауза ми е близка, но тъй като се намирам в житейска позиция, която затруднява посвещаването ми на нещо, различно от семейството и работата ми, реших да почакам дали някой друг няма да я припознае за своя. Може би не чаках твърде дълго, но като се имат предвид трафикът и коментарите, които генерира блогът на Лид, би трябвало вече някой да се е обадил. А не е. Така че… плахо се заигравам в ума си с идеята аз да съм този някой. Не сама, разбира се. Не бих могла. Но да попитам – други ентусиасти има ли?

Ето накратко за какво става дума, по думите на Даниела Пенева, майка на 7-годишен син с церебрална парализа, който разчита на рехабилитацията в санаториума, за да подобрява уменията и качеството си на живот:

Преди 8 г. санаториума в Банкя е основно ремонтиран от фондацията на Жени Кайзер. Оборудван е с топки , бягаща пътека , велоегрометър и всичко друго необходима за рехабилитация на деца. Тогава санаториума е бил към Педиатрията в София. Проблемите започват преди 4 г когато го затварят за първи път през зимата. Неотопляван и неизползван , санаториума постепенно започна да запада. Това положение продължи 3 г. Миналата година тогавашния министър на здравеопазването прехвърли санаториума към Специализираните болници за рехабилитация или накратко СБР – НК . Идеята беше сградата да се ремонтира основно , да се реши проблема с отоплението и минералната вода. Дотогава санаториума имаше действащ договор със здравната каса , но като премина под ново ръководство наложи се отново да сключат договор . Сключиха временен договор с идеята да подадат документи за постоянен. Само 2 месеца след прехвърлянето , месец октомври, санаториума бе затворен и персонала пуснат в неплатена отпуска до 01.06.2010 г. Всички родители очаквахме и планирахме лечението на децата си за месец юни. На 16.04.2010 г се обадих на директора на СБР – НК с въпрос кога ще отвори санаториума , за да запишем децата си на лечение. Отговориха ми , че е криза и санаториума повече няма да бъде място за лечение на деца . Не можели да поддържат 2 детски санаториума ( другият е в Момин проход) , защото от децата няма печалба , даже напротив – има загуба. Тъй като санаториума е останал затворен , някои хора от персонала са напуснали , не наемат други на тяхно място , не може да се сключи договор със здравната каса. Какво ще правят със сградата – не знам , не казаха , но със сигурност казаха , че няма повече да се рехабилитират там деца.Така специализираните санаториуми  за рехабилитация на деца остават  само 2 . А децата със сърдечни  проблеми остават без възможност  за рехабилитация , защото Банкя  беше единствената възможност  за тях.

Може би някой ще каже защо  не отидем на друго място ( синът ми е с детска парализа и може да бъде лекуван на друго място ) . Ходили сме и на други места , но рехабилитацията като в Банкя няма . Там наистина персонала има истинско отношение към децата , родителите и проблемите . Там работеха за да помагат и наистина помагаха и имаше резултати. Там спасиха сина ми от 2 операции . И не само него. Видяла съм много деца , които прохождат от рехабилитацията в Банкя.Родителите са обучавани как да работят с децата си вкъщи , защото рехабилитацията трябва да е ежедневна , а здравната каса отпуска само 10 дни.

Това са деца , човешки същества . Ние не сме ги изоставили  в домове , въпреки , че на много  от нас са ни го предлагали .Напротив борим се децата ни  да бъдат самостоятелни и да  стопим разликата със здравите деца.Искаме след години тези деца да не разчитат на социални помощи и на асистенти , а да могат да се справят сами .  Ние просто искаме качествена рехабилитация ! Искаме възможност да лекуваме децата си !

Сгарадата на санаториума е  дарение , като в договора за дарение е записано , че сградата трябва да се използва за лечение на деца.

Дано да съм успяла правилно  да преставя положението .

Ето линк към Петицията в подкрепа на Детския санаториум в Банкя.

За момента още нямам план как да подходим към разрешаване на въпроса, освен това нямам и никакъв опит с такъв вид активизъм. Направи ми впечатление, че каузата все още няма ФБ група, и не че това е толкова важно, но ФБ групата може да е сборен пункт и място за координация и мениджмънт. На първо време ще се свържа с г-жа Пенева и ще й предложа помощта си. За жалост това не означава, че се наемам да изнеса тази кауза на плещите си, просто защото не ми е по силите. Така че всякаква помощ е вери уелкъм.

––––––––––––––––––––––––

Ъпдейт: направих ФБ група, можете да се включите. Засега сме на етап ориентация и събиране на информация.