За веселието по Коледа – принципни съображения

24

24

Сигурно човек би могъл да си помисли, че киселея (пред-)Коледно, защото личната ми година беше, признавам, less than stellar.

Позволете ми да не съм съгласна 😉

Киселея, защото Коледата вече не започва на 23-и декември, дори не на първи, а очевидно в средата на ноември. Колкото и да я обичаш, няма как да поддържаш такъв ентусиазъм в продължение на месец и половина. Дори и когато си сравнително защитен от цялото това потребителско безумие, защото обичайният ти маршрут е вкъщи-болницата-вкъщи, все пак не си сляп и глух, и към средата на декември вече страдаш от sensory overload from all things Christmas. Демек, сетивата ти вече не издържат на епилептогенните лампички във всички витрини, Коледните шлагери по всички радиостанции и запитванията от страна на всеки втори дали си купил вече подаръците.

Което ни довежда до точка втора на (пред-)коледното ми недоволство. Подаръците. Този апогей на човешката глупост 😉 Разбира се, нямам никакви възражения срещу малките, лични, мили подаръци, в които влагаме цялата си любов към получателя. Или големите такива подаръци, всъщност. Имам обаче адски много против принудата, граничеща с обществено насилие, да поддържаме една потребителска култура, която няма нищо общо с нормалните човешки чувства на обич, привързаност и благодарност. Категорично отказвам да участвам в това, в тази експлоатация на ресурси и хора, предрешена като „празник“.

[По стечение на обстоятелствата тази година се оказах касиер и член на родителския актив в детската градина на Михаела. Прекарах безброй часове в откриване на перфектните подаръци за децата, макар и компромисни. Компромисни, защото, първо, бяхме на практика принудени да купим на децата „групови“ подаръци, което според мен е своеобразно спонсориране на детската градина, вместо индивидуални подаръци. (Миналата година купихме за групата играчки на стойност над 800 лв., от които за кратко време не беше останало нищо. Индивидуалните, но напълно еднакви коледни подаръци за всички деца, намерихме непокътнати в шкафчетата, защото очевидно разопаковането им е щяло да затрудни госпожите. Ениуей.) Втората причина да са компромисни подаръците, беше изначалното им разделение на играчки „за момчета“ и „за момичета“. Когато занесох избрания „за момчетата“ гараж, госпожата ме попита „ами за момичетата?“ при условие, че останалите играчки бяха магазин, 2 ферми, 2 докторски куфарчета и конструктор – по мое мнение напълно годни за всички деца. Третата причина беше необходимостта да се удовлетворят вкусовете и предпочитанията на 27 двойки родители за цена и качество на играчките, което е на практика невъзможно.

Та, след целия героизъм по организирането на коледния празник на децата, се оказа, че… такъв на практика не се е състоял. Стоварил е дядо Коледа (безпогрешно идентифициран от Михаела като „чичо Стоян от охраната“) чувала с подаръците, снимал се е на конвейр със стотина деца от всички групи и после денят е продължил както обичайно. Родители, разбира се, не бяха допуснати. Оказва се, че аз съм се вълнувала повече от детето, което беше твърде не-ентусиазирано. Информацията, която успях да изтръгна от госпожата, се изчерпва с „добре беше“. Защо втора година поред не се постараха да сътворят за децата запомнящо се празнично преживяване – мога само да гадая… Подаръците, вещите, играчките не правят празника, хора. Нищо, че другата госпожа в петък й пожела „голям чувал с подаръци“, защото знаела, „че у нас дядо Коледа идвам с голям чувал“.]

silly faces. вече не мога една снимка да й направя "като хората" :)

silly faces. вече не мога една снимка да й направя „като хората“ 🙂

По тази причина подаръкът на Михаела тази година е един. На стойност 16.90 лв. Ха! Представям си какво си мислите 😉 И аз прекарах доста дълго време в родителска агония редно ли е така. Обаче… обаче. Ето какво. Тя иска кукла „Спящата красавица“. Наистина много я иска. Написахме писмо на дядо Коледа и даже я нарисува. Нищо друго не иска, колкото и пъти да питах. Едно на ръка, че куклата е тип „Барби“, че е брандирана и, по моето скромно мнение, порядъчно грозна. Т.е. в разрез с всичките ми родителски представи за стойностен подарък. И на всичкото отгоре за разлика от други доста по-миловидни кукли, съществува само в един вариант – срещу 16.90 лв. Прекарах около два часа на ръба на полудяването в Хиполенд, докато накрая заключих, че детето това иска, иска го от дядо Коледа, а не от майка си и беща си, така че каквито и да са личните ми съображения, нямат място в случая. И я купих. Личното ми геройство на 2012, баси 😉

След това започнах да мисля не е ли редно да й подарим още нещо… все пак. От кумова срама, дет’ се вика. Не че имаме пари за даване, но пари за децата винаги се намират, нали. И колкото повече мислех, толкова повече си давах сметка, че тя всъщност няма очаквания за купища … неща…  под елхата. След като така или иначе някакъв дебел дядо носи подаръци, тя иска точно това и за нея няма никакво значение колко струва то. Осъзнах, че количеството на подаръците и стойността им всъщност може да тормози само мен с промития ми мозък и желанието ми дасе  впиша, все пак, в конвенциите на фарса, наречен „Коледа“… Обаче защо сега на детето зорлем да му създаваме очаквания и меркантилни нагласи? И някакси всичките ми скрупули отпаднаха и ми стана едно такова леко и ведро

И още нещо си мисля.

Ако още някой ми пожелае „весела“ Коледа, просто ще получа апоплeксия. Тези дежурни пожелания, нещо като условен рефлекс. Нали знаете в каква гадост газим целогодишно, как така изведнъж ни става много весело, само защото е 25-и декември? Може би изведнъж някой е отменил президенсткия указ за назначаването на главния прокурор, или какво? Е, това би бил страхотен коледен подарък! Думата „веселие“ във връзка с коледните празници ми навява усещане за някаква колективна шизофрения, тотална дисоциация от реалността, която така или иначе се опитваме активно да не забелязваме…

Сигурно е прав и брат ми, Иван Премъдрий, който казва, че хората всъщност нищо лошо не правят. „Всеобщата гадост и тя е въпрос на гледна точка, точно по същия начин като това дали празниците са весели или не“. И какво толкова, два-три дни и ще мине.

Ми да, от някаква Вселенска гледна точка, сигурно е така. But I don’t have it in me, толкова дзен.

Хора, иде Рождество.

Айде да бъдем добри, непримирими, смислени, осъзнати и светли.

Дори и за сметка на веселието.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Advertisements

Малка Марулка и детската градина (1)

Ако този блог, въпреки раздвоените ми чувства по въпроса, постепенно се е превърнал в mommy blog, мисля си, че бива след месец и половина (вече два) да споделя как върви експириънса с детската градина за нашето малко семейство.

Първо, за избора на градина. Той не беше особено труден. От една страна частните градини не са ни по джоба, от друга – мисля, че и Пи споделя това мнение – според мен има нещо здравословно в това децата да посещават държавни (т.е. за простосмъртни) градини и училища, поне докато са малки (начално образование). Частното училище/градина ми се струва като изолатор, от социална гледна точка. А ми се иска да се научи да диференцира, да бъде възприемчива и отворена за различното и различните, да се научи да бъде състрадателна, но и да се „оправя“, да разбере, че светът е „шарен“, има възможности за избор, но понякога се налага компромис и т.н. С други думи, кварталната градина ми се струва „нормално“ място, а частните такива, особено работещите по някакъв „метод“ – леко елитарни и изкуствени. Държа да отбележа, че не го казвам, защото гроздето е кисело; нито трябва да представлява критика към родителите, които разбират нещата по друг начин. Това се отнася за моето/нашето виждане и нашето дете. Бих се радвала, ако някои от методи на монтесорската или валдофрската педагогика, например, намерят приложение в кварталните градини, но докато това стане, не мисля, че специализираните градини са по-удачният избор.

Та, ще спестя малко предистория. Приеха я в кварталната градина по каналния ред – на първо класиране през м. май тази година. Градината е ЦДГ, няма яслени групи и затова имаше около 28 свободни места за началото на учебната година, което в сравнение със 4-те места в по-близкото ОДЗ поне увеличаваше статистическата вероятност да я приемат. Незнайно защо всички, с които говоря, предпоставят, че това е станало „по втория начин“. Пфт. Просто извадихме късмет, когато ни беше най-нужен.

За тази конкретна градина се знае, че разчита изключително много на родителски принос, което се оказа съвсем вярно. В началото бяха по две кутии блажна боя за катерушките в двора, сега вече е поставен ламинат в столовата и стаята с парите, които събрахме, по 100 лева на дете на първо време. 25 деца. С другата половина от парите купихме учебници (изд. Анубис – 15 лв. на дете) и играчки (към 780 лв.) – за моя огромна скръб от Джъмбо, но за това по-късно. Слава Богу, когато се повдигна въпросът да сменяме и дограмата с наши пари, Пи решително се намеси. Защото, извинете, то е за децата, ясно, няма лошо, но къде дреме Общината? О, между другото, получихме един списък с „хигиенни материали“, които трябва да набавим, включващи прах за пране, Медикс за това, Медикс за онова, тоалетна хартия, белина, какво ли не. Интересно.

На повечето деца им смениха матраците (не от общите средства), защото спят на тези старите, парцалените, от нашето детство. Ние не се включихме в общата поръчка, защото не исках да спи на дунапренен матрак, но поради нестандартните размери на леглото 135х65 см, съм силно затруднена да намеря подходящ матрак с кокосова вложка. Ако някой може да ми даде акъл, ще съм много благодарна ❤

(Дотук добре. Започнах текста преди 2 седмици, така че ми е малко трудно да си хвана нишката :))

Айде още малко по битовите подробности. Аз бях много против купуването на пластмасови играчки, но когато го обсъждахме във ФБ, някой каза, че от ХЕИ не разрешавали дървени, защото не можели да се чистят с дезинфектанти и представлявали по-голяма опасност от нараняване. Е, добре… щом ХЕИ казва… (макар че имам известни съмнения доколко отговаря на истината – защо в Монтесорските и др. градини играчките са основно дървени?) Това донякъде смекчи гнева ми към отговорните родители, но не мога да преглътна розовата тоалетка „за момиченцата“, както и кукли „русалка“ и подобни. Не смятам непременно, че играчките трябва да са унисекс (но е хубаво да има и такива), но съм абсолютно против налагането на джендър-стереотипи посредством разделянето на играчките на „момичешки“ и „момчешки“, както и предлагането на играчки, които затвърждават клишетата за половете. Например – жените са руси и кухи, облечени в розово, гримирани, лакирани и това им е основна цел в живота. Мъжете носят потници, карат багер и се оригват на бира. Може и да съм крайна малко, но при вида на „тоалетка“ и „камион за боклук“ това са ми асоциациите. Иначе нямам нищо против да има камиони, влакчета, кухни и кукли, ферми и т.н., но защо трябва да се казва, ти си момиче, ти ще си играеш с това, а момчетата – с другото. Демек, в етикетирането ми е проблемът. Всички играчки трябва да са всички. End of rant.

От друга страна си казах, че аз у дома ще купувам играчки и ще обяснявам живота в съответствие с нашите разбирания, но не мога да я гледам под похлупак. Рано или късно ще научи колко е шарено пред входната врата, и е по-добре от малка да може да диференцира и да прави сравнение. Освен това, след като съм склонна да интегрирам детето си в такава социална среда, ми е ясно, че не мога капризно да налагам разбиранията и желанията си на 48 други родители и техните деца.

Храната. Храната сигурно би била проблем за някои родители, но аз честно казано съм сравнително доволно. Михаела прояде в градината, преди това по цял ден я преследвах у нас с една купа супа, която често не изяждаше. Отдавам го на масовката, и че децата гледат от другите, но от първия ден ми казват, че там си изяжда всичко, а оттогава и вечер вкъщи иска да вечеря. Като изключим инцидентните кроасани и вафли (3-4 пъти за 2 месеца), менюто е разнообразно и включва плодове и зеленчуци. Струва ми се, че им дават повече бял хляб, отколкото е добре, но тепърва ще се задълбочавам в менюто. През първите два месеца грижите ми бяха съвсем други, и ми беше напълно достатъчно да знам, че тя там спи и яде – неща, които у дома са трудно постижими 🙂

Как преминава денят. Сутрин правят гимнастика, след това закусват. След това имат „урок“ и време за игра, или допълнително занимание. После обядват и спят (по 3 часа?!). Между 12.30-13.00 са по леглата, вдигат ги 15.00-15.30. Имат следобедна закуска, друг урок и евентуално пак допълнително занимание. После си ги прибираме 🙂 Градината е до 19.00 ч., но нас ни помолиха да ги вземаме най-късно до 18.00 поне засега. Аз я вземам към 17.00.

Възможните допълнителни занимания са танци, приложно изкуство, художествена гимнастика, футбол и английски. Ние избрахме танци и приложно изкуство, защото тя има някой дефицити в двигателното развитие и фината моторика, които ние у дома трудно компенсираме, а английски, например, може и с нас да учи. (Откакто се е родила, у дома всичко се гледа на оригинален език, така че тя беше под 2-годишна, когато припяваше песничките на Мери Попинз. Не знам дали съм права, може би изхождам неправомерно от себе си, но живея с дълбокото убеждение, че децата учат езици „от въздуха“.)

Много ми е смешна тази работа с учебниците за 3-годишните. Имам чувството, че са излишни – децата и в свободен формат биха научили същите неща. Така изглежда е по-лесно за учителките, защото имат зададена тема/занимание и си карат по нея, без да се изисква много личен принос.

Учителките. Започнахме с една възрастна и една млада – и двете „с магистратура“ ROFL. След това възрастната се разболя (примерно? беше отвлечена от извънземни? кой да ти каже?) и дойде заместничка (другарката П.), we are all madly in love with 🙂 Вчера питах, щяла да остане до края на годината, за после не се знаело. Дано да остане и за после. Молямолямолямоля. Тя е супер мила с децата, участва в игрите, въобще има отношение. Другата (другарката В.) е ок, но някои неща в отношението й доста ме смущават. (Когато става дума за детски учителки, мозъкът ми просто отказва да не ги нарича „другарката“ :))

Например, другарката В. е bully. Когато на родителската среща се разбирахме по колко пари да събираме на дете, и една майка каза (а може би повече родители са си мислели), че не може да даде 100 лв. наведнъж, реакцията беше нещо от сорта на „ами добре, тогава другите деца ще си играят и ще участват в заниманията, а вашето ще стои отстрани като наказано“ ?!?!?! Толкова съжалявам, че съм socially awkward и не си отворих устата. Освен това непрекъснато ни „мотивира“ с фрази като „според мен децата заслужават (нещо си там)“. А според мен децата заслужават отношение и внимание, и тогава другите неща за опционални. Преди няколко дни ми намекна, че Михаела още няма нов матрак, а другите вече имали, и според нея… Cut it, lady! None of your damn business!

В началото се шегувах, че другарките са като Берлинската стена – никаква информация за детето си не можеш да изкопчиш от тях. Ако питаш, обикновено „всичко е наред“, „спи и яде“. В началото веднъж питах дали се кара с другите деца за играчки, но ми казаха, че не била конфликтна. Хубаво, де, ама аз по-иначе си я представям комуникацията с учителките. Има насрочена само една родителска среща годишно, в началото на учебната година. Както вече казах, I’m socially awkward, така че не знам как да се добера до желаната информация за детето си. Да не говорим, че в лицето на безспорния авторитет на другарките, непрекъснато се чувствам като сгафила ученичка и очаквам всеки момент да бъда порицана за някой родителски пропуск.

Толкова за днес 🙂 Как се адаптира детето, за градинските сополи и прочее – ще прочетете във втората част от поредицата 😉

Подаръци

На Михаела асоциацията с „подаръци“ е „торта“, очевидно от рождения й ден 🙂 И като я питаш какви подаръци иска, отговаря „торта ииии…“ 🙂 с многоточие след и-то.

Аз пък имам определени изисквания за подаръците, с които много-много не правя компромиси. Все повече установявам, че пластмасата наистина ме стресира, и че ми е много приятно играчките на детето да са красиви и от естествени материали. Бих направила изключение за Лего или Плеймобил, но те имат хубава политика и пластмасата и е биодигрейдъбъл, разградима, демек. Ама М. още не налита на конструктори, така че това ще остане за по-натам. Досега всяка пластмасова играчка, която сме имали, е попадала в боклука след не много дълго време, просто не устояват на употребата. Това ме потиска, защото не ми се участва в цикъла разхищение на ресурси – експлоатация на работна ръка – консумация – произвеждане на боклук и всичко отначало. А дървените й играчки ще отгледат нея и още десетина деца. Освен това формират вкус и отношение. Михаела не налита на грозотии, въпреки че ги вижда около себе си, не я държим под похлупак, все пак. Надявам се сега да си изгради достатъчни критерии, за да може да устоява после, като я пуснем в света на рекламите и брандовете.

И така, Коледа, подаръци, ала-бала. Аз мисля да не налагаме мита за дядо Коледа като реално съществуващ персонаж. Нещо не ми идва отвътре. По въпроса с елхата съм на същия хал като миналата година – изкуствена не искам, за естествената ми е жал, в саксия вероятно няма да оцелее, а у нас е много тясно. Май пак ще разчитам на елхата у наш’те. Изобщо, ще съм щастлива, ако успея да раздигна бардака вкъщи поне преди Коледа, по-високи изисквания към себе си на този етап нямам.

Подаръците.

Кухнята, която получи за РД, се радва на умерена популярност, вероятно защото децата имитират родителите си, а пък мен не ме свърта много в кухнята. Все пак от време на време готви супи на куклите си. Има и по-хубава, но през август нямаше в наличност. Тази на Djeco е с MDF покритие, май, и минаха около 2 седмици, докато се измирише, което не ме хвърли във възторг. Иначе е приятна на вид, вече се намира и в жълто и зелено, ако смятате розовото за обидно за погледа. По принцип на Goki играчките са по-готини. А сега откривам и два съвсем нови модела: 1, 2 на Woody.

Маестро, музика! Бухалчето е официален (и единствен) дистрибутор на New Classic Toys – холандска фирма за дървени играчки и специално за музикални инструменти от дърво. Михаела е горд собственик на червено пиано, докарано с триста зора от Лондон, защото за съжаление дори Бухалчето още не внася пиана. Сега сме се заели да попълним домашния оркестър с барабан и ксилофон. Маракаси вече има, а звънчетата мен лично много ме кефят.

Бухалчето временно се помещава в задната стаичка на чайната на Бенковски 11 и ако посетите последното джаз матине с Венци Благоев преди Коледа (събота, 18.12., от 11 часа) ще можете не само да пиете великолепен чай, да слушате великолепна музика и да си направите сами свещи, но и да отхвърлите малко от досадната част с пазаруването (както направихме ние днес).

Това е нещо, което много се котира при Михаела, но мисля да остане за следващия път, когато имам ищах за подаръци. Ако заслужи ;), че на този етап демонстрира основно умения за въргаляне по пода с цел привличане на внимание и фалцетно мрънкане, което пък при мен не се котира хич.

Много очакван подарък е леглото за кукли, тъй като нейното „бебе“ в момента обитава кутия за обувки. От същата серия имаме и количката.

Готини кубчета на Eichhorn. Има и по-обикновени, но пък на половин цена. Михаела не си пада по конструкторите, но й харесва да строи високи кули и да ми ги събаря на главата. За малко по-големи деца имат хубава сцена за куклен театър и дъски. Казаха ми, че в Метро има също дъска с магнитни букви на кирилица, каквито аз издирвам, защото ние имаме на латиница и съвсем му обърках представата за език на детето. Това са най-симпатичните кукли-петрушки, които съм срещала до момента, а тук има и такива за пръсти.

Хайде, стига толкова 🙂 Аз мога да продължавам още много, ама се опасявам, че ще ви покажа всички играчки, които всъщност искам да купя за себе си 😉 Надявам се, че съм ви показала няколко готини места, откъдето може да се пазарува, и съм ви дала няколко хубави идеи. Към момента М. е на 2 години и 4 месеца, така че възрастовата група е г/д тази.

За по-големите деца искам горещо да препоръчам дебютните издания на издателство ТочицаНаправи си сам приказка“ и „Умножи лесно„. Защото не е необходимо да се играе с „нещо“, когато всичко, от което се нуждаем, е въображение, любопиство и може би молив и хартия. Много, много харесвам начинанието на Зорница, Марин и Ането – не (само) защото са прекрасни и ги обичам, а защото правят нещо, от което всички ние, родителите и децата, имаме огромна нужда – помагат ни да мислим и да си измисляме, да се вълнуваме, да се смеем, да вярваме в себе си, да се забавляваме заедно и да сме близки. Това не са просто образователни игри, а начин да общуваме и да откриваме, и да бъдем заедно с децата си.

И съвсем за финал, макар че книгите май трябва да ги сложа в отделна публикация, не мога да не ви кажа за последните две издания на издателство „Аквариус“ (което по стечение на обстоятелствата е издателството на майка ми, но не затова смятам, че тези книги трябва да намерят своято място във всяка една библиотека) – „Мистър Бог, тук е Ана“ и продължението й „Ана и Черния рицар„.  Обичам Ана. Обичах я много преди да излезе на български. Не мога да ви обясня защо, без да звуча излишно мелодраматично – по същата причина, поради която обичаме и Малкия принц, защото е неподправена и чистосърдечна и ни кара да забравим, че е „измислена“ и започваме да й вярваме… Поканете Ана под елхата 🙂

И накрая, да не забравяме, че не всички подаръци трябва да се купуват и много от тях можем да си направим сами (изморих се, линковете друг път), и че радостта не е (не би трябвало да бъде) само в самите подаръци…

🙂

Възможно ли е полово-неутралното възпитание?

.Точицата ми припомни началото на един злощастен, недовършен текст, който трябваше да е приносът ми към един „женски“ проект, но нещо не се получи.  А помните ли, когато се възмущавах, че някои родители в Клиниката автоматично ме слагат в графата „медицинска сестра“, още щом ме видят от вратата. И пак да кажа, аз на „сестра“ не се обиждам, но от джендър стереотипи се втрещявам просто.  Жилов публикува нещо в коментарите, което бях виждала вече – ще ви оставя сами да си направите изводите…

***

Харесва ми да обличам дъщеря си в рокли. Дори розови. Намирам за очарователна комбинацията от волани, цветенца и хулигански нрав, който вече прозира въпреки крехката й възраст. Не намирам за очарователно отсъствието на други цветове по магазините за детски дрехи. Или играчки. Не намирам за очарователни щампите с Барби и розовата пластмаса. Бебета, които носят пластмасови бебета, и ги бутат в розови колички. Отказвам да ги купувам. Купувам дървени влакчета. Не ми пука, че не членувам в кликата. Пука ми от тоталната безкритичност на така правят всички и какво ще кажат съседите. Стресирам се особено от вторите, когато й казват, че няма да има проблеми в живота, защото е хубава. Или сладка, което е още по-зле. Радвам се, че още не разбира. Страхувам се от времето, когато ще започне да разбира. Страхувам се от деня, в който ще поиска роклята да е точно определена марка. Страхувам се, че ще се наложи да й откажа. Че няма да имам сили да й откажа. Че няма да има значение какво ще кажа. Ужасявам се от липсата на видими варианти в диапазона между секси мацка и леля по пеньоар с аромат на зеле. Тревожа се от склонността й да търси одобрение. И от желанието си да я одобрявам. После я поглеждам и разбирам, че прилича на Карлсон от покрива в розова рокля с волани. Успокоявам се, защото, в крайна сметка, Карлсон е красив, умен и прилично дебел… а според уикипедия “поведението на Карлсон от покрива, което е различно от традиционното, тревожи родители и учители, защото подбужда децата към несъобразяване с авторитети”. That’s my girl.

11 или We grew up on a blog

020

Миличък малък шуш,

Разбира се, това писмо е катастрофално закъсняло, но все пак… В своя защита ще кажа, че от две седмици имам две бебета, твърде е горещо и на теб ти никнат зъби, в резултат на което съм като пумпал и вечер просто не мога да си събера мислите, за да ти пиша. Въпреки това има прекалено много неща, които ще забравя, ако не ги запиша, така че here goes…

Котето Мишка вече може да вижда и да ходи. Твоите чувства към него са смесени. Радваш му се, когато го гледаш отдалече, скептична си, когато се доближи, но ако случайно ти се мота в краката и те гъделичка, вече на два пъти получава добре премерен шут. Така че на този етап трябва повече да пазя котето от бебето, отколкото обратното. Освен това вече съвсем отчетливо го наричаш „бебе“, което е смешно 🙂 Сега не знам как ще ти обясня разликата между животинския вид „котка“ и нарицателното за малки създания. Това, впрочем, е първата ти официална дума.

005

На фронта с постиженията следва да отбележим, че вече спиш непробудно по цяла нощ, ОБАЧЕ си окупирала цялата спалня. Преди няколко месеца с татко ти решихме да те преместим да спиш в собственото ти креватче, за да можем да си ползваме леглото по предназначение. Резултатът е, че сега и двамата се мъчим на възнеудобния и доста тесен диван в хола, а мадам разполага с цяла стая. Когато ми стане твърде топло/неудобно и реша да се преместя при теб, тутаткси обаче се събуждаш. Няма да стане така, но как точно ще стане… ще видим 🙂

Другата драма е, че не желаеш да спиш на чужди места, дори когато мъкна юргана, музикалната играчка и целия арсенал помощни средства. Не се разстройваш и не се тръшкаш, просто отказваш да заспиш и с часове обикаляш леглото търкул-търкул наляво-надясно. Не искаш да те гушкаме и не желаеш да сучеш, но трябва да има при теб някой, чието присъствие да усещаш. По този повод така и не успях да се видя с приятелите си на семинара по творческо писане в Цигов Чарк преди две седмици, защото прекарах вечерта в хотелската стая в напразни опити да те заспя.

006

Апропо Цигов Чарк, татко ти те беше закарал в едно истинско блато, но благодарение на количката от Хейзъл не сте се сблъскали с никакви затруднения, като изключим неговите подгизнали крака. С Хейзъл приложихме принципа „Reuse. Reduce. Recycle.“, понеже сме противници на консуматорското общество 😀 Когато се оплаках в Туитър, че старата ти розова количка се разби от дупките и преспите в лунния пейзаж на крайния квартал, който обитаваме, тя ми предложи количката, с която са отгледани двете й деца, че и едно трето помежду тях. Тя се оказа един германски танк ABC Design, който освен нормалната амортизация не е мръднал близо 10 години и ни върши страхотна работа. Thanks, Haz.

008

Иначе си все така рядко нахилена и смешна. На първата снимка се вижда новата ти физиономия „муси-муси“, възникнала вселдствие на опитите ни да те научим да духаш свещичка за тортата. Не знам със свещичката как ще се справиш, но поне вече знаеш да си духаш носа 🙂

За голяма скръб на баба ти още не пълзиш и не ходиш, ама всяко нещо с времето си, нали така 🙂 За сметка на това много смешно си надигаш дупето и се мяташ напред по корем, когато искаш да докопаш нещо. Изглежда малко измъчено, но все повече задобряваш. Знаеш да даваш „боц“, да пляскаш с ръчички и да сочиш, когато искаш нещо, най-вече за ядене. Ако соченето не е достатъчно, добяваш викове. Понякога си ръкопляскаш сама и неизменно следиш публиката дали ще се включи в овациите. Как ли пък не 🙂

009

Не знам дали принципната ти дружелюбност се дължи на нашите родителски успехи, по-скоро съм склонна да мисля, че се дължи на вродените ти качества, но поне успяваме да я поддържаме в добра форма 🙂 Когато в Цигов Чарк лееееееееко изнервено казах пред компанията, че „още не си разбрала, че не си ти шефът вкъщи“, настана всеобща веселба. Мдам. So much about that.

Сигурно много неща пропускам, но след рекордно горещия ден, в който ти изби петото зъбче, и това трябва да е достатъчно. Вече не съм сигурна дали още си бебе или малко дете, или някъде по средата. Както и да е, happy 11-та месечинка, малка Марульо!

А, да, от няколко дни имаш камион за яздене или както там се наричат тези приспособления. В началото само смешно се клатеше насам-натам, но още на втория ден се научи да се придвижваш напред. Проблемът е, че когато стигнеш до края на отсечката, трябва да те върна в изходна позиция. Другияът проблем е, че това „нещо“ на батерии свири едни ужасяващи джингъли, от които на мен ми става лошо, но на теб АДСКИ МНОГО ТИ ХАРЕСВАТ. Ахъм.

А, да, the second. Баба ти и дядо ти ти направиха подранил подарък за рождения ден – малко червено дървено пиано с 18 клавиша (1 октава). Подозираме, че в теб се крие един малък Моцарт, но засега Шнитке ряпа да яде. С такъв възторг блъскаш по клавишите, че предизвикваш мигренозни пристъпи на всички домакини в квартала. Снимков и видео-материал следва.

Това вече наистина е всичко за днес.

Обичаме те и те целуваме,

мама и тати

Подаръци :)

001

Ех, че е хубаво да получаваш нещо различно от сметки и спам в пощенската си кутия. Особено, когато е напълно неочаквано и от безумно любим човек.

Мадам М. се обзаведе с летен гардероб и мишка от култовото Sendung mit der Maus 🙂 За мен имаше ШОКОЛААААД. „Имаше“ е съвсем правилното глаголно време. Ъхъм 🙂

~~~

Liebste Maus,

Ein herzliches Dankeschön auch hier! Ich habe schon ewig keine Überraschungen bekommen, und heute wegen Dir den ganzen Tag supergute Laune. Schokolade ist schon weg, habe aber mit M. geteilt. Naja, nicht mit Michaela 😉

Wir lieben und vermissen Dich und können Juli kaum erwarten ♥

dsc05053

Тук Михаела за пръв път осъзна, че съществуват и други живи същества, освен хората. Котки, например. А това е едноименната котка Мелани на другата ми най-любима приятелка Ани. Мда, не мога да се оплача от липса на любими хора 🙂

Мелани благоразумно пазеше дистанция, която бебето се опитваше да скъси, за да й бръкне в ушите, да й налапа козината и да я дръпне за опашката. Мдаааааааа… очакваме прохождането със смесени чувства 😉

Meet Clara & Freya

0021

Totally made by me.

Before you say something, имах 4 по изобразително изкуство 😉

Клара е тъжовната брюнетка, а Фрея е симпатичната скандинавка. Като ми дойде вдъхновението, ще (им) направя и един Макс 🙂

такъми!

днес съм в малкобуквено настроение 🙂

дъъъъъъълго дебнах най-нашумялата блог-игра напоследък да стигне до мен и вече бях започнала да се чувствам като в часовете по физическо, когато капитаните на отборите винаги ме избираха от немай къде последна 😉 (добре де, и с право…), но то4ица като един супергерой ме спаси от тягостните гимназиални спомени, подавайки ми щафетата, за което много й благодаря 😉 ’cause I’m pathetic like that 😉

моите такъми не са риболовни. и технически не са. няма да ви показвам лаптопа си, който дори не е мой в тесния смисъл на думата, въпреки, че съм му предано отдадена (може би малко прекалено). няма да ви показвам и мп3-ката, макар и с 20 GB памет, която постоянно забравям да заредя. сапунерката на сони има интересна история, но е безкрайно безинтересна на външен вид. в общи линии, моите „такъми“ са повече „разни работи“, които правят живота по-шарен и уютен или просто казват по нещо за мен, което може би още не знаете. in no particular order. enjoy!

играчките: това е само малка представителна извадка, в спалнята има още пълен кош. повечето са подаръци, основно са плюшки и дървени, с изключение на една пластмасова дрънкалка, която тя толкова предано обича, че не можах да й я взема. люлката е подарък от брат ми в германия. играчките са навсякъде и вече предчувствам как някоя сутрин в не много далечното бъдеще ще стана пипнешком да си направя кафе преди работа и в босата ми пета ще се забие чарк от конструктор или нещо подобно. М. вече откри играта „аз мятам всичко на пода, а мама ми го вдига“ и така прекарваме една част от дните си.

слушалката: исках да е тюркоазено синя, но това беше единстевният цвят, който имаха в наличност. свикнах с нея и започна да ми харесва. педиатрична е, затова е толкова малка. Литман е, струва майка си и баща си и както казва д-р Паунов (таткото на Поли), не ти трябва Литман, трябва ти акъл, но аз все пак се чувствам по-добре с нея (може би поради липсата на достатъчно акъл ;)). страхотно качество, чува се много чисто и страшно я пазя да не я загубя. въпреки това не изглеждам много респектиращо с нея, няколко пъти съм чувала (след като съм снела анамнеза и съм прегледала детето) разтревожени родители да ме питат а кога ще дойде лекарят? очевидно изглеждам на 19. какво пък.

чашата: е с макове и ми е подарък от Мария. много ми е ведра и ми харесва да започвам деня си с нея, но трябва да се отуча да поглъщам кафето на три глътки.

пасаторът и каната: кухненски такъми. с пасатора сме неразделни, откакто марулята започна да яде манджи. подозирам, че покрай нея най-после ще се науча да готвя и даже ще вземе да ми хареса. размазва ме с радостните си писъци, докато загребвам от авокадото. каната е нова – филтърна. откакто научих, че за направата на една бутилка за минерална вода от 1,5 л се изразходва повече вода, отколкото съдържа, реших, че не искам да спонсорираме подобно разхищение на ресурси. за съжаление водата от  чешмата дюс има вкус на ръждясали тръби, но каната върши чудеса. по-вкусна вода не съм пила през живота си. П. също й е голям фен.

обувките: са червени. освен това са повод за това стихотворение. много ми оправят настроението, комбинирам ги смело с всякакви неподходящи цветове и не ми пука. като си погледна краката, се усмихвам. на всичкото отгоре са изумително удобни.

шапката: е тибетска. в известен смисъл върви в комплект с обувките. беше талисман на пролетния празник на ГЛОСИ миналата година. като един истински асц. лъв много обичам да се обръщат по мен, а шапката просто обира овациите. най-готиното е, че оправя настроението на другите хора! предразполага ги към идиотии 🙂 често ме спират да ме питат откъде е. предлагали са ми 40 лв. за нея, но отказах. купих си я, докато бях бременна и това я прави още по-специална. чела съм стихове с нея. чувствам се малко като вещица на екстази 😉

тефтерът: е подарък от другия ми брат. изработен е ръчно в непал (хартията също е handmade). мантрата е „ом мани падме хум“. имам го повече от година, но още не съм писала в него. все го пазя за нещо умно и възвишено, ама… 😉 ако някой ден си направя татуировка в основата на врата под косата, ще е с тази мантра.

учебникът:  тежи 7 кг. 3000 страници. голям мерак ми беше. засега само го местя насам-натам, но и неговото време назрява.

кутията: ще я дам на Марулята, като порасне. съдържа разни работи като теста за бременност, снимките от ехографа, лентичките от болницата и все такива. аз съм сантиментален тип и мисля, че всеки би се радвал да има такава кутия, пълна с малки истории за любов и щастие. засега е малко грозна, но ще я сменя с по-подходяща, когато открия.

мартениците: за мен са символ на обновление. всичко хубаво започва с мартениците. аз си ги нося до 31-ви, с щъркели или без. март си е моят месец на надежда и радост.

вълшебната кутийка: ми е талисман и подарък от П. за един рожден ден преди 2 години. прекарах два часа в напразни опити да я отворя, защото страдам от пространствена несъобразителност. вътре има… тайна 🙂

слингът: е подарък от Яна. ако ме попитате за едно нещо, което да купите на бебето си, това е слинг. спасявал ме е десетки пъти, когато М. не може да заспи; когато сме някъде, откъде не искаме да си тръгнем веднага; когато пред вратата има преспа и не мога да изкарам количката; когато трябва просто да ида бързо до магазина… да си носиш детето в слинг е страхотрен кеф не само за детето, много е близко, някак, много хубаво общуване. хората по улицата се усмихват от малкото размахващо ръце и крака човече и виждаш, че настроението им веднага се оправя. освен това е изумително удобен, тежестта се разпределя много добре и става за дълги градски преходи и дори за планина. количката ряпа да яде 😉

понеже знам, че повечето ми любими блогъри вече са поканени да играят, предавам щафетата на който я иска и специално на Бистра, която може би не я иска, но аз бих умряла от кеф да видя някои от нейните „разни работи“, на Поли, с която живяхме известно време заедно (безславно) и половината ми работи са още при нея в квартирата, и на Лидия, ако иска да поиграе.

и честита баба марта!!!

Още за играчките

Отне ми цял един пост, за да стигна до същественото, което Lyd е казала с две изречения:

Убедена съм, че първите ти играчки и декоративни ( и не само) предмети създават основата поне на естетическия ти вкус и на начина ти на мислене.

Когато играчките вършат твърде много неща сами, на теб не ти остава друго, освен да седиш, да гледаш, да ти омръзне и да искаш нова играчка, която да те извади от скуката. – (оттук)

Обичам хубавите играчки. Особено дървени, но и плюшки, стига да не са чалга. Не съм сигурна, че мога да обясня как една играчка се класира за чалгарска, но вярвам, че ме разбирате. Играчките на Михаела са не само за нея, те са и за мен, защото на първо време аз най-много ще си играя с нея. Обичам дървените играчки, защото обикновено са ръчно изработени – всяка е различна, има индивидуалност. Ръчно правеното ме умилява. Харесва ми да виждам старанието и сърцето, вложени в изработването на детайлите; да знам, че преди мен друг човек е докосвала дървото и то е поело от желанието му да създава красота и да радва някого… Искам детето да се научи да цени труда, чувствата и времето на другите хора. И да, смятам, че това започва още с първите играчки.

Самото дърво ми дава усещане за уют и за сигурност. Може би, защото е трайно, защото идва от земята, защото е истинско. Ето това е още нещо, което могат да възпитават играчките – афинитет към истинското и безразличие към лавините от пластмаса, които ни заливат отвсякъде. Струва ми се, че така ще ми е по-лесно да отказвам по-късно, когато „другите“ имат някакъв пластмасов боклук (с време на полуразпад около 30 минути). На площадката всички деца имат еднакви пластмасови търкала в болезнено крещящи цветове за по 2 лв. от китайския магазин и еднакви колички, в които бутат еднакво уродливи пишкащи врещящи бебета. Тая надежда, че Марулята няма да иска да е „като всички“. Разбира се, това зависи от нас като родители (и дори не знам дали е напълно избежно), а играчките са само средство за възпитание на определено отношение към света. И все пак, не маловажно средство, защото имат символика и носят опосредствано послание, докато децата още са малки и не разбират кой знае колко от обяснения.

В идеалния случай хубавите играчки стимулират въображението, а не го приспиват. Освен това стимулират повече сетива, не само зрението. Приятни са на пипане. Дървото е топло, леко грапаво, има жилки и чепчета. Успокояващо е да държиш такъв предмет в ръката си.

Не на последно място, изработката на такива играчки обикновено е по-екологична, а боите, които се използват, са безвредни.

В България вече ги има тук и тук.

Още сайтове за играчки: