The story of Mila (4)

Оф, добре, де… има ме още 🙂

Цяла година не мога да я напиша тази публикация, а може би просто не искам. Защото след целия ужас и шаш и паника и драма и емоции,

Мила най-после се роди жива и здрава

and that should have been that, нали?

Ама не, не бях калкулирала преживяването „неонатология“.

Българската неонатология, в която те овикват, когато:

– голямото ти дете иска да види бебето, за да се увери, че го има и е живо, а не като предния път;

– влезеш извън часовете за сведения;

– влезеш в часовете за сведения, но не е удобно;

– задаваш въпроси;

– направиш забележка, че в шишето има адаптирано мляко, а не изцедените от теб скъпоценни милилитри коластра;

– попиташ може ли да пипнеш бебето: „Вие в Педиатрията така ли давате на родителите да бъркат по кувьозите?!“

– попиташ може ли да кърмиш бебето, което видимо е съвсем окей – ?!?!

– попиташ може ли да си получиш бебето най-после: „Вие в Педиатрията така ли работите по желание на клиента?! Тук аз решавам за Вашето бебе, не Вие!“ и после тирадата продължава по коридора „Нахалници! Не ги е срам!“

и т.н.

mila 1

4 дни. 4 дни, в които я виждах по 20 минути. Ушите ѝ бяха прозрачни. Толкова беше нашвяткана с глюкоза, че когато ѝ даваха кърмата, дори не сучеше, и всичко ѝ изтичаше по брадичката във врата, А когато ѝ говорех, се опитваше да си отвори очите, но не можеше, и челото ѝ се бръчкаше много смешно от усилието. Ужас, мислех си аз, тя никога няма да засуче. Цедях, ревях и се карах с когото сваря.

Знам, че 4 дни са нищо в сравнение с преживяването на стотици майки на недоносени бебета. Нищичко. Обаче тогава ми се струваха като краят на света.

И точно след тирадата, че съм безсрамна нахалница, изведнъж – айде, вземай си я! Олеле, още помня как излетях оттам, да не би да са се объркали нещо и да не е било за моето бебе 🙂 И сега обаче, какво да я правя? Спи непробудно. Не суче. Май изобщо не разбира, че сме заедно отново. Нищо де, първо да се нагушкаме 🙂

nie s milaOще си спомням колко беше миниатюрна, как ми се събираше цялата в двете шепи на гърдите, Нищо общо с Голиат, когото отглеждаме сега 😉

И. беше с нас, нейна е тази снимка. Личи ми, че това е всичко, което някога съм искала, евър, нали? Нахранихме я с шишето, спейки. Никога не съм смятала, че ще съм толкова щастлива да храня бебето си с шише. Тя изобщо не се събуди целия ден. Проспа и срещата с тати и кака, които, освен че бяха на седмото небе, се изпокараха кой да я държи и кой колко я е държал 😉

first encounters 1 first encounters 2Тя беше бая жлътнала вече, както се вижда, и много приличаше на Петър. Ние се суетяхме около нея, но тя сякаш още не беше разбрала, че се е родила, и това си остана така още около месец. Беше още някак „отвъдна“… Стана време за спане и почнах да се чудя какво да я правя сега. Не исках да я оставям в креватчето, защото исках да съм сигурна, че диша (да, знам). Страх ме беше да я взема при мен, защото бях толкова изморена, че не знаех дали няма да ѝ направя нещо. В крайна сметка я взех 🙂 На сутринта – изненада! Тя се събуди! Не може да бъде! Явно след като беше свършила глюкозата от системите, и вече не живееше на 30+ градуса в термолеглото, тя не беше чак толкова неспособна да прави необходимото за оцеляването си, а именно – да яде 😉 Засука като шампион. Аз, кондиционирана от сестра ѝ, че бебетата ядат по час и половина през час и половина, се изумих от ефективността ѝ и първоначално отказах да повярвам, че това „недоносеното“ е в състояние да се наяде напълно делово за 20 минути, да се врътне и да откърти. С голямо нежелание им я дадох за задължителната сутрешна визитация.

Никога няма да мога да кажа на моето вярно племе от приятели колко им дължа за онези дни. Вероятно никога няма да мога да им го „върна“ в подобаващ размер. Те приеха Мила като „нашето“, а не като моето бебе. Вдигаха си телефоните, извършваха спешни доставки и бяха винаги на линия.

Никога няма да мога да се извиня достатъчно на М., която подминах в коридора като „малка гара“, защото тя беше с бебето си, а аз – не. Още се срамувам, като си спомня. Затова тук още веднъж – извинявай.

Никога няма да мога да се реванширам на П. за това, на което го подложих. Докато не ми каза: „Престани. Имаме бебе, и то е живо и здраво, а ти ме караш да се чувствам, сякаш сме го загубили пак.“ Тогава се съпикясах някакси.

Изобщо, хора, тая работа със самотните острови никак не става.

… to be continued…

Advertisements

Princess meets General (4г.8мес.)

Hey there, beautiful 🙂

Напоследък, като ме питат за теб, отговарям, че ти нямаш никакви грижи, защото си перфектната кръстоска между принцеса и генерал. Само дето нито аз съм принцеса, нито баща ти – генерал. Така че да му мислим.

***

Когато нещо те замисля по тревожен начин, се обръщаш някак „навътре“. Това пък мен ме тревожи, защото си твърде малка да се изплъзваш така. И ако сега го правиш, какво ще правим след десет години… А пък когато попитам, отговаряш „Нищо.“

Актуални въпроси:

Боли ли да раждаш? Ами, зависи. Не ми идва да те излъжа. Операцията не боли, има упойка. (Не казвам, че после боли двойно, за сметка на това.) Ама иначе малко боли. (Отгатнала си го по изражението на майката в книжката за сексуално възпитание на деца до 6-годишна възраст.) Но пак има упойка, ако искаш. Нещо май не съм убедителна. Тогава не искаш бебета в никакъв случай.

За какво ви е още едно дете, нали вече си имате?

Какво се случва, когато мама и тати се карат? Според досегашния опит – нищо страшно ;), но изглежда имаш „едно наум“.

[…]

– Ти нали помниш мама като имаше бебе в корема?

– Какво бебе?

[…]

Два дни по-късно:

– Мамо, виж луната!

– Да, много е красива. И звезди има, виж колко са ярки.

– А нашата звездичка коя е?

– Не знам, избери си една.

– Е как така ще си избирам? Ти нали трябва да знаеш коя е!

Показвам Венера. (Мен ако питате, сигурно е пренаселена с мъртви бебета.) Пращаш целувка.

[…]

„Тази леля е много нервЕна.“

***

Имаме проблем с игрите. Ще го запиша тук, да се знае. Тези твоите игри аз не ги мога. Не е да не искам, старая се. Понякога съм много благосклонна и решавам да участвам, но всяко нещо си има мярка. Само ти нямаш. Любими са ти игрите, в които ти си в главната роля, а аз поемам всички останали. Демек, ти си Пинокио. Аз съм Джепето, Джимини, Синята Фея, директорът на кукления театър, другите кукли, котаракът, лисицата и китът. Извинете, ама толкоз шизофрения дори и аз не нося в себе си. Друго си е да ти връча един молив да пишеш букви, ама не щеш. (Ето, затова ми е друго дете – може да излезе моливолюбиво :))

***

Въвеждаме те в света на личните финанси. От миналата седмица получаваш джобни. По левче на ден, 7 лв. седмично. Всеобщата интернетска родителска мъдрост смята, че са ти много. А според МОН ти се полагат 4.5 х 0.5 = 2.25 лв. седмично. Първия ден от седемте лева останаха три. После забрави за съществуването им. Вечер, ако много си „слушала“, демек не ми се е налагало да предизвиквам локално земетресение в блока, може да пуснем стотинки в един буркан, но не следиш особено стриктно, а и не „слушаш“ чак толкова много.

***

Много си хубава. Миришеш на бонбони. Много те обичам/е/.

Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

Мих’ела на две и полина

Ами така. Аз май не съм писала от рождения ден. Лошо. Сега не знам откъде да започна. Вече една година не мога да свикна това дете колко много говори. С цели изречения, все по-правилни граматически. Само „р“ и „л“ са трудни, ама има време. Все ми се иска малко по-дълго да говори на бебешки. А не „махни се оттам, пречиш ми да гледам“… 🙂 Но явно това ни чака.

Снощи в пристъп на умиление гледах съвсем бебешки клипчета и снимки. Кога беше чисто ново бебе… такова странно усещане… хем като че ли беше вчера, когато си живеехме двете с нея по цял ден в един фотьойл – тя яде и спи, аз гледам „Васко да Гама от село Рупча“ :)… хем вече съм го забравила това бебе… ръцете ми не помнят колко беше малка… Много хубаво гушкане пада още обаче. „Мамо, дойди тук! Да четем!“ И четем. Франклин, приказки. Или гледаме „Ну кабади“ по 100 пъти една и съща серия. Гушкам я и ми мирише още на бебе.

Ходим нонстоп на театър. Вече сме гледали „Трите прасенца“, „Лунната стая“, „Приказка за елфи“, „Маугли“ и „Питър Пан“ (= Питън Пан) в кукления. „Снежанка“ в театър Възраждане и „Мечо Пух“ в Младежкия. Не знам на коя от двете й доставя повече удоволствие. Честно, хора, човек трябва да има деца, за да има легитимно оправдание за нещата, които вече не му отиват на възрастта 🙂

Понякога мрънка. Повече или по-малко 🙂 Предпочита аз да правя неща вместо нея, вместо да си ги свърши сама. Например, от какъв зор трябва да се пресегне да си вземе сока, след като може да събуди мама да го подаде. По този въпрос още не сме се разбрали. И по въпроса за носенето. Вчера искаше да я нося и аз казах ок, ама тогава няма да купим бонбони-мечета. Тя помисли, повървя, уж клонеше към бонбоните, накрая вдигна ръце и каза „нóси без бонбонки“. Еми, ок.

Заспиването е драма от няколко дни. Уж знае, че ще се спи: „Миши г’еда А’тон и после спинка“ (има едно детско за Антон в 9 без 15 по ДжимДжам), хем като свърши Антон и като подпали това дете моторетката, преследваме се по цялата къща. После се почва сок искам, да пишкам искам, да кажа на Коко лека нощ искам (нищо, че по цял ден ходи да ръмжи на котката), да кажа на тати чао, това искам, онова искам, пей сега песнички, ама не така, иначе… АРГХ! Като я паркирам най-накрая, не знам какво прави, ама не заспива веднага, нещо разказва на куклите, чете книжки. Леглото е пълно с кукли и книги. Онази вечер бяхме на гости и бяхме оставили една от близначките да я гледа. Чухме се по телефона, каза си детето „аз се измо’их и искам да спинкам вече“, ама после до 11 часа е приказвала нещо. И на лампа спи от известно време, а като малка не спеше. Сигурно, за да може да вижда какво чете на куклите 🙂

Много смешно говори по телефона: „Ало, тати, да купиш ягодово мийако и бананово, и шоковадово; и шоковадово ийце и айде, чао!“ 🙂 На мене понякога ми казва, че иска да ме гушка. Не ни е налегнал Едип още, гледам да се наслаждавам на последните седмици, в които още съм на почит 😉

Вчера минаваме покрай някаква витрина, на която пише „МОД“ и тя обяснява: „Това е М, а това е О, а това какво е?“ Надявам се, че това означава, че скоро няма да чета за 38 последователен път „Хензел и Гретел“. Аз пък тази приказка все не я обичах, много страшна ми се струваше, как така ще си пратиш децата в гората, а на нея много й харесва. Ние четем някаква адаптирана версия ето оттук. Изобщо, всякакви вещици са много на почит.

Иначе се забелязва напоследък изумителен скок в способността да си въобразява. Никакви играчки не са необходими, може да си въобрази всичко във всичко. Например мъкне една термокутия за бебешки шишета и я нарича „подаръкът“. Това било подарък за бебето й. Тършува из достъпните шкафове и си играе с празни буркани, кутийки и въобще каквото намери. Язък за специалните играчки, дето май повече заради себе си ги купувам. Музиката е голяма мания, знае всички песнички наизуст, новите научава светкавично. Не че искам да й се бъркам отсега в изборите и увлеченията, но ако някой ден не прави нещо на сцена, ще съм изумително изненадана о.О

Култови лафове напоследък:

***

Един ден дълго се опитва да пишка права, аз обяснявам, че не става и защо не става. Тя си занесе гърнето в банята. След малко: „Мамоооо, напишках се.“ На следващия ден заявила на баща си: „О, не! Не може да бъде! Нямам пишка!“

***

Разхвърляла навсякъде обувките от шкафа. П. й се кара:

– Защо вадиш обувките? Прибери ги веднага!

– Не мога. Тъжна съм.

+++

Опитвам се да си спомня кога ми беше най-трудно с нея. Може би втората зима, когато нищо не разбираше, а всичко искаше и искаше непрекъснато да участвам във всички занимания. Не съм сигурна, всъщност. Сега се заиграва много сама, може да откара час – час и нещо. Обаче попилява къщата в процеса, вади, крие, после нищо не мога да намеря и само ходя по нея да подреждам. Това е цената на спокойствието 😉 Но като цяло е много сговорчива, лесно и приятно се живее с нея. Да порасне още малко, да можем да правим разни арт-занимания заедно, съвсем ще заспи положението. Онзи ден бяхме на РД на М. и тя го ухапа(!) по бузата. Защото й пречел. Не беше красиво наказанието, но наложително. Сега репетира да казва „моля, М., не п’ечи ми“ вместо да хапе.

Много й се ходи на детска градина. Сега ще видим какво ще стане, драматично е положението с местата. Но и за нас е жизненоважно направо, защото почти не се виждаме с татко й. Аз се прибирам, той излиза и обратното. Като тръгне на градина, поне ще може да ходи в нормално време на работа, и да се виждаме вечер като семейство.

Нещо започвам да си мисля, че тая работа да си приятел с децата си няма да стане. Поне не сега и не с моето дете. Чупи едни лъвски стойки, съска, ръмжи, иска да си мери силите. За обясненията е избирателно глуха. Установих, че се успокоява, като й наложа някакво наказание, тайм-аут обикновено. Обаче на мене ми е много смешно и често не мога да остана сериозна. Или пък ме е докарала до пълна лудост и са ми неадекватни реакциите, почти истерични. Не се харесвам така. Най-добре се получава, когато съм вътрешно спокойна, но го играя ядосана за пред нея 🙂

Еми, така е. Искам да мога да спирам времето и да го консервирам по някакъв начин за после.

We love you, kid. How much is too much? 🙂

2010/2011 – много от същото

Преглед на печата, The 2010 Edition

1. Какво направихте през 2010-а, което не сте правили никога преди? – Нищо вълнуващо, освен отглеждането на Михаела, което не съм правила никога преди 🙂 Тя толкова се промени и порасна, неусетно.

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година?

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Даааааа, ама хората нещо станаха много конфиденциални с бебетата си ;), така че няма да изброявам. Да са живи и здрави всички. Имаше и няколко „Естествени“ бебета, много се гордеем с тях!

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината?Поетесата Калина Ковачева. Където и да е, дано да й е светло и леко. Тя много ме насърчаваше, подбутваше и посритваше 🙂

5. Кои интересни места посетихте? – Поредна година, в която не сме мръднали от София. Лошо. Всъщост Петър беше поне в Италия по работа. Ама аз…

6. Какво ви се иска да имате през 2011-а, което нямахте през 2010-а? – Лято.

7. Какви дати от 2009-а ще останат „гравирани” в паметта ви и защо?

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2009-а? – Взех си изпита и се зачислих за специализация.

9. Кой беше най-големият ви провал? – ?!

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не, слава Богу.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – Този въпрос ме изумява всяка година. Нямам навика да си купувам „неща“. Има няколко книги, за които ще напиша по-натам.

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – За ежедневни неща.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – Психодрама, моя любов 🙂 Watching my kid grow up.

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2010-а? – Let’s go fly a kite.

15. В сравнение с предишната година (2009-а), през тази вие сте:

По-възрастен или по-мъдър? – Somewhere in between everything.

По-слаб или по-дебел? – +3-4 кг, затвориха ни стола в болницата и се изхранваме с банички и пици. И шоколадови бонбони, разбира се.

По-богат или по-беден? – Финансово +/- същото. Изобщо не ме радва това. Емоционално… изумително по-богата с прекрасни нови приятели… и съживени стари приятелства…

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Почти същото като миналата година: Йога. Писане. Четене. Ходене по планини. Пътуване. Виждане с приятели. Домакинска работа. Спане. Ходене на кино и на театър. Учене.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Избягване на неприятни задачи/срещи/разговори until it all explodes in my face. Пилеене на време. Самосъжаляване. Бягство.

18. Как прекарахте Коледа? – Very low-key. Михаела спретна уникална шоу-програма, шестима възрастни се смяхме със сълзи. Разотидохме се към 11. Не преядохме.

19. Влюбихте ли се през 2010-а? – Зависи. Новите приятелства могат ли да минат за влюбвания?

20. + 21.  Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време и обратното? – Може би… (обратното).

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – In Treatment, Grey’s Anatomy, Private practice.

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте?Мидълсекс, Джефри Юдженидис; Lying on the Couch, When Nietzsche Wept & Love’s Executioner by I.D. Yalom; От другата страна, Галина Николова; Меко слънце, Мария Донева…

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? – Няма открития. Никой наоколо не слуша нова музика. Нещо имам проблем с новата музика, изморява ме. Или няма кой да ми покаже нещата, които биха ме радвали.

25. Кой беше любимият ви филм? – Много малко филми гледах, заспивам страшно след първите 20 минути. Гледахме Inception и Mr. Nobody, изнервиха ме и двата, на П. му харесаха. Яж, моли се и обичай беше приятен и непретенциозен, но със сигурност не филмово събитие, макар че се свързах с него. Soul Kitchen – супер приятен Фатих Акин, добра европейска традиция. Everybody’s Fine – филм за родители.

26. Какво искахте и получихте? – Здраве. Специализация. Щастливо дете. Повече дълбочина във връзките с хората.

27. Какво искахте и не получихте? – Същото като миналата година: море, фотоапарат, 5 дни в Берлин…

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Работих. 29.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Вътрешен център. But that’s a work in progress.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Същите неща като миналата година: детето, баща му, приятелите, психодрамата, книгите.

31. Коя публична/известна фигура беше важна за вас? – Важните ми със сигурност не са публични, а публичните със сигурност не са ми важни…

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Уффф.

33. Кой ви липсваше? – На мен все някой ми липсва 🙂 и Берлин.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Нова група по психодрама. The closeness there blows my mind.  I’ll be forever grateful. Галя Николова. Миленка, която познавам от 100 години, но в известен смисъл срещнах неотдавна.

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – It’s ok to be not okay. Дълбоките промени се нуждаят от технологично време, дори когато по дифолт си „досаден отличник“ и страдаш от хронично нетърпение. И разни други неща предимно за себе си, на които им е рано да бъдат споделяни…

The 2008 Edition, 2009

20-24 (1)

Скъпо наше неземно съкровище,

от много време отлагам това писмо, защото искам да е перфектно, нищо да не изпусна, да е специално, не-делнично, не-тривиално… и се страхувам, че не мога да го постигна, защото съм твърде изморена, защото непрекъснато гледам часовника, защото много ме влече леглото и така…
И така, отлагайки, рожденият ти ден мина и замина и вече имаме едно много пораснало двегодишно не-бебе. Макар че ти пък започна да наричаш себе си „бебе“. Например преди малко, след банята, изведнъж постанови, че си „мок’о бебе“. Може би си осъзнала, че на бебетата им се полагат някакви „привилегии“, които ти постепенно започваш да губиш, макар че какви са пък чак толкова тези привилегии… нито си лишена от гушкане, нито от пълното ни внимание… Единствено живееш под заплахата, че тези дни ще мине Феята на бибите да ти прибере бибата и да я занесе на някое бебе, което има нужда от нея. Срещу подарък, естествено. Ах, тези твои родители, как отсега ти насаждат консуматорско отношение към живота. Шегувам се, естествено.

Но откакто съм ти майка, осъзнах едно, че майките постоянно водят в главата си диалози „за“ и „против“ всяко свое решение, и винаги са уязвими, защото ВИНАГИ се намира отнякъде някой, който да им обясни that they’re doing it all wrong 😉 Направо понякога се изумявам с какво привличам напълно непознати да ми дават добронамерени съвети или да ми правят забележки, че това, което го пиеш, е студено; че ще паднеш отнякъде или че ще слънчасаш.

За ужас на тълпи смутени баби, едно от любимите ти занимания е да се плацикаш с едно шише на чешмата в Докторкста градина, докато аз седя в прелестна компания на близката пейка и развивам социален живот. Това, между другото, е един от редките моменти, в които наистина час-два се занимаваш сама и не ме търсиш, а аз само те наглеждам да не паднеш в чешмата, както се случи веднъж. Та прииждат баби на талази да се информират къде са му родителите на това дете, а М. с най-лежерния си жест ме сочи и вика: „Това е майка й, тя е педиатър“ и за всеобщо увеселение бабите са дотам 🙂

За наша огромна радост наистина боледуваш рядко и леко (fingers crossed), а аз го отдавам на доборото закаляване, което всъщност не е кой знае какво закаляване, просто сме ти отпуснали юздите. В парка си известна като „Миши босо, Миши голо“ и предизвикваш всеобща радост у зрителите по пейките, когато търчиш нагоре-нагоре само по гащи и ги подяждаш без никакъв свян.

И понеже това е един вид юбилейно писмо, ще се опитам да систематизирам „постиженията“ ти през последната година:
– Проходи на 15 месеца, късно, но качествено 🙂
– Научи се да се храниш сама доста добре, с лявата ръка. Изобщо засега лявата ти ръка май е водеща.
– Отби се на 16-17 месеца, макар че това ме изпълва с известна носталгия (и досега си нося кърмаческата колекция) и не го оценявам точно като постижение, но все пак трябва да се отбележи, че беше изключително гладко плаване, за което съм ти много, ама безкрайно благодарна.
– Проговори с 300 думи в секунда, така че наскоро дядо ти те попита: „Ама ти никога повече ли няма да млъкнеш?“, а с проговарянето ти ми стана ясно, че разбираш много повече и си много по-наблюдателна, отколкото някога съм предполагала. Повечето думи малко ги смотолевяш, но на мен са ми напълно разбираеми, само не знам защо настояваш, че моторът се казва „пом“. Браво е „дабо“, другите ги забравих сега.
– Пееш. На български и на английски. ‘епи ту ю, песничките от Меуи Попиз, която дълго време беше фаворит, а сега се отново в барбаронска фаза, за паячето Itsy Bitsy, Wheels on the Bus и други. Знаеш стихчето за слончето, за гъбката и стихчето си за лека нощ, което е неизменна част от ритуала преди лягане –

Миш, миш, миш,
време е да спиш.
Целият квартал
вече е заспал.
Спинкат стъпалата,
спинкат перилата,
асансьорът спинка
спрял като картинка.
Хайде, хайде, Миш,
време е да спиш.

(Валери Петров, из „Копче за сън“)

След което безропотно си лягаш 🙂 Безценно.

– Махнахме пелените и памперсите, някъде на 22 месеца, от раз и окончателно. Отново не мога да повярвам колко лесно и безболезнено стана всъщност, напук на безбройните ми безсънни нощи, в които се терзаех как да разбера кога си готова, кога е правилният момент, дали няма цяло лято да търкам мокета с белина и прочее. Просто един понеделник ти обясних концепцията и в сряда вече бяхме забравили за памперсите. Толкова съм ти благодарна за това колко лесно стават някои неща с теб, колко добре разбираш, колко си кооперативна и как не правиш драми, а някак безропотно порастваш, когато му идва времето… Просто опровергаваш всичките ми опаснения, че все пак не може родителството да е толкова хепи нещо, трябва да има зор 😉 Благодаря ти. Продължавай да го правиш.

Сега само за толкова се сещам, иначе за мен всичко ново, което правиш, си е revelation. Например, че си започнала да разпознаваш емоциите. Знаеш кога татко Барба е тъжен, а днес в парка ми каза, че си ми „‘досана“, защото нещо не ставаше на твойта 😉 Но пък бързо ти минава, типично по лъвски си щедра и бързо ти се разсейват облаците. Типично по асцендентски (девешки) си започнала да се гнусиш – от косми и пясък, което пък ми спестява висенето по пясъчниците и терзанията кое квартално куче е минало оттам преди нас и отново съм много признателна. Също така типично по девешки държиш страшно много на ритуалите си, в Борисовата градина се люлееш точно на определена люлка, возиш се на точно определено конче на въртележката, пускаш се по точно определен начин на слона и т.н. В това има нещо много успокояващо, защото е предвидимо и вероятно Луната ми в Козирог се чувства добре…

On the not so bright side, ако ти се наруши режимът, край. Ако не си легнеш между 13.30 и 14.00 часа, не можеш да заспиш изобщо, да не говорим за спане в креват, различен от собствения ти. При баба ти и дядо ти си свикнала да спиш на леглото на Ньо, но при последния ми опит да те сложа да спиш в друга стая, след гръмогласни протести те намерих заспала на пода зад вратата върху нанито. Също така е мега досадно, че не можеш да спиш с друг човек в стаята, а опитите ми да те приспя, когато си нещо превъзбудена и не на кеф, винаги водят до грандиозен провал. За да спиш, трябва да си а)сама в стаята, за предпочитане твоята собствена, б) да имаш нани, биби и музика от аквариума, в) да е в точното време и да не си превъзбудена. Това те прави доста трудно преносима и негодна за ваканции тип „с бебе на Градина“, защото честно казано не искам да се подложа на издевателството, докато евентуално се адаптираш, след което да стане време да се прибираме. Също така с теб се пътува трудно, не те свърта на едно място или в столчето дори на кратки разстояния, какво остава за дълги пътувания…

В този ред на мисли, мисля, че заслужавам медал за нечовешка търпимост към хленч, а ти със сигурност гониш световен рекорд по хленчене в мое присъствие, което влудява баща ти, комуто иначе не демонстрираш тази очарователна способност… От една страна си го обяснявам като реакция на дългите ми отсъствия, когато работя; от друга страна се питам дали по някакъв начин не усещаш инстинктивно някаква моя слабост, някакъв опит да компенсирам чрез теб липсата на внимание към мен самата в моето детство и дали не реагираш на тази моя несигурност и уязвимост… Наскоро ярочетох някъде, че “we are mothering as the antidote to our mother’s mothering, but what our children really need is the antidote to us” и това ме навежда на много, много мисли… А истината, както всички добре знаем, вероятно е… някъде там 😉

Сега ще кажа нещо много смело и наперено, Мърфи да си запуши ушите, ако обича… но ти ми даваш усещането, че съм добра майка. Че ако мога нещо в този живот, то е да съм ти майка. Някакси се чувствам много стабилна, уверена, спокойна, щастлива в ролята си на твоя майка. We’re a perfect match, you and me. Сигурно мога и други неща, но в нищо не съм се чувствала толкова в свои води, никога не съм се съмнявала в себе си по-малко…

Което изобщо не отменя страховете и терзанията ми, прокрадващото се понякога чувство за вина, прокрадващата се понякога умора, която ме кара да бъда out of sync с теб и следователно води до някои наистина ужасно криви дни, в които броя минутите, докато стане време за лягане (но слава Богу, тези дни са редки и може би затова запомнящи се), не отменя и нуждата ми от повече социално общуване и невъзможността да я задоволя пълноценно, освен ако не се пличкаш на чешмата в Докторската или не си пусната да вилнееш в Евърленд (където, евала на какичките, по три часа не се сещаш за мен)… както и тихата ми скръб, че не всичките ми скъпи хора са готови да жертват удобството си, за да обикалят с мен от люлка на люлка в августовски пек, докато се опитваме да водим що-годе смислен разговор…

… и все пак, това са нормални неща, които мисля, че могат да бъдат казани, без да означават нещо повече от тривиалния факт, че и аз, и ти, сме просто хора, които имат право понякога на малко лошо настроение и от това не следва нищо фатално. Защото през 98% от времето изпитвам искрено и неподправено щастие да сме заедно, да правим по 107 пъти едно и също нещо, да пеем една и съща песничка, да обикаляме едни и същи места, да те гледам и да те слушам и да те гоня и да те гъделичкам и да те гушкам и да те целувам и да ти ходя по гайдата 😉
Само по въпроса с хленченето няма да се разберем, от мен да го знаеш 😉

Много дълго стана вече писмото, затова ще разказвам за рождения ти ден отделно, само още нещо искам да напиша, за да не го забравя. Онзи ден следобед седяхме заедно на дивана, ти полулегнала гледаше Барбарони и ми обясняваше какво се случва във филмчето, пък аз четях Мидълсекс и коментирах Барбароните, които вече ги знам наизуст (добре, че ме бива в мултитаскинг-а)… и за някакъв миг като че ли видях в бъдещето, видях някакво време много напред, когато пак така ще си седим, съвършено at ease една с друга и ще си четем или ще си говорим за момчета ;), или ще слушаме музика, или просто ще си седим… и това някакси ме накара да се чувствам толкова съвършено добре, толкова сигурна, че заедно можем да преодолеем всичко, че всичко ще е ок и ти ще си едно наистина щастливо дете…

Просто вече не си бебе, обич моя. Малко по малко губиш от бебешката пухкавина и заедно с това изплува ясно образът на момиченцето, което си на път да станеш, а някъде зад него бледо се вижда силуетът на бъдещата жена… And all is full of possibilities…

Обичаме те повече от всичко на света,
мама и тати

(Следва продължение)

2010

Преглед на печата, The 2009 Edition

1. Какво направихте през 2009-а, което не сте правили никога преди? – 365 дни, които не съм правила никога преди… 🙂 Готвих 🙂

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година? – Тц. Тц. Не обичам да обещавам, дори и на себе си.

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Много, но не толкова близки бебета. Важното е да има… 🙂

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината? – Не помня. Значи не.

5. Кои интересни места посетихте? – Татул, Перперикон.

6. Какво ви се иска да имате през 2010-а, което нямахте през 2009-а? – Кураж да си взема изпита за зачисляване на специалност (I see a pattern here); финансова стабилност; достатъчно headspace, за да пиша отново поезия; повечко дзен; време за приятели и правене на неща с ръце, време за четене на книги (и книги, които да искам да прочета); вътрешно равновесие; да взема да порасна already.

7. Какви дати от 2009-а ще останат „гравирани” в паметта ви и защо? –  13.08. – рожденият ден и кръщенето на Михаела – надмина всичките ми невротични очаквания за това какъв трябва да бъде първият й рожден ден, 05.10. – датата, на която се върнах на работа и престанах да бъда с нея 24/7.

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2009-а? и 9. Кой беше най-големият ви провал? – Не измервам живота в парадигмата на постижения и провали. Не ми говори много това.

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – А сега, де?

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – В разходи по ежедневието, sadly.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – За кампанията на „Естествено“ за активното естествено раждане; за психодрамата; за кампанията за събиране на средства за Поли и успешната развръзка.

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2009-а? – Патето Яки 😉 иска ли питане.

15. В сравнение с предишната година (2009-а), през тази вие сте:

По-възрастен или по-мъдър? – По-млада и по-мъдра. Неочаквано добра комбинация 😉

По-слаб или по-дебел? – По-слаба. Свалих 6 кг за 2 месеца, след като се върнах на работа.

По-богат или по-беден? – Във финансов план няма голяма разлика. Една идея по-добре, но и разходите са повече. Духовно, емоционално – много, много по-богата. С по-голям капацитет за обичане и порастване. С по-голям капацитет за радост и създаване на радост. Научих се да казвам ясно от какво имам нужда. Какво повече?

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Йога. Писане. Четене. Ходене по планини. Пътуване. Виждане с приятели. Писане на писма. Миене на прозорци. Спане. Ходене на кино.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Страхуване, нервничене.

18. Как прекарахте Коледа? – Кротко, кухненско.

19. Влюбихте ли се през 2009-а? – Не, но и не ми е липсвало. Имам си кого да обичам 🙂

20.+ 21. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време и обратното? – Не.

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – In Treatment, Grey’s Anatomy (естествено).

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте?Отива една жена при лекаря, Рей Клуун; Въздухът около пеперудата, Катерина Стойкова-Клемър; Прикоткване на смисъла, Мария Донева

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? – Много ми се иска да блесна с нещо, издаващо ерудиция и изтънчен музикален вкус, но май си въртя все същите неща на плейър-а. Някой трябва да ме светне за нова музика.

25. Кой беше любимият ви филм? Julie & Julia. Life As A House. Май имаше и други, ама нямам достъп до моя си компютър да проверя.

26. Какво искахте и получихте? – Детето да е здраво, ние да сме здрави. Коте!

27. Какво искахте и не получихте? – Не отидохме на море. Фотоапарааааааааат.

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Нищо особено, на 28.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Няма такова нещо. Но повече пари щяха да ми спестят някои грижи.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Михаела. Психодрамата. Баховите капки. Приятелите. Че у дома ме чака мъжът, когото обичам. Но и сама се старая да си го пазя добре 🙂 (разсъдъка, мъжа надявам се също)

31. Коя публична/известна фигура беше важна за вас? – Починаха много писатели… Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Милорад Павич…

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Изборите, в негативен смисъл.

33. Кой ви липсваше? – Брат ми, който замина за Дания. Някои приятели. И Берлин, mein Berlin.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Много са, не мога да ги степенувам. Някои познавам само чрез блога, други от групата по психодрама и дори си имам приятелка в работата. And I suck at keeping in touch.

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – Дишай преди да действаш. Keep your act together. Някои проблеми не се разрешават, те се израстват – перифразирано по Юнг.

Без необходимите хиперлинкове, защото ме мързи 🙂 Да влезе 2010 заедно със Сатурновото ми завръщане и късметът за „бебе“ от новогодишната питка в клиниката, и 365 дни, които не съм правила никога преди…

The 2008 Edition

12

IMG_1511

Скъпо наше дете,

Няма да ти честитя отново рождения ден, от който изминаха точно две седмици вече, но все пак има някои неща, които искам да ти кажа по случай Първия 🙂 Първо, за статистиката: на 12 месеца си дълга 71 см (+24 от раждането) и тежиш 8730 г (+6 кг точно от изписването). Имаш 5 зъбчета. Още не ходиш, но хвърчиш с камиона като торпила и все по-устремено буташ проходилката, която получи за РД:

Picture 321

Освен това знаем, че можеш да лазиш като се набираш на ръце и се приплъзваш по корем, но сме те виждали да го правиш само, ако случайно съм забравила отворен лаптопа. Очевидно нищо друго не може да те мотивира достатъчно, за да положиш това върховно усилие, но за момента блъскането и чопленето на клавишите е основна цел в живота ти.

Празникът надмина най-оптимистичните ми очаквания. Аз се бях напрегнала доста в усилията всичко да е перфектно, всички да са доволни, ти да усетиш, че това е специален ден и прочее. В крайна сметка всички, начело с теб, бяхме много много щастливи. Имам толкова любими снимки от този ден, че не знам как да ги подбера за показване. В църквата не само, че не плака, но през цялото време забавляваше публиката и участваше в ритуала. „Къпането“ ти се стори доста кратко, като че ли. Имах чувството, че би искала да поседнеш в купела и да се поплацикаш 🙂 В бялата рокля беше като херувимче. Като една типична лъвица, направо се захласна от вниманието и беше готова цял ден да чупиш стойки пред фен-клуба 😉 Имахме премеждия с тортата, но в крайна сметка от 100 гр. сладки се оказаха пичове и всичко беше наред. Няма думи, които да опишат щастието, което изпитвах, че си наша дъщеря, че си толкова лъчезарна, миличка, любвеобилна, общителна и… фотогенична 😉

Picture 343

Само ще кажа, че когато кръстниците ти си тръгваха, се наведе към тях да ги целунеш – нещо, което не беше правила никога преди, с никого. Мислех, че си втълпявам, защото съм подвластна на парадигмата за „нашето гардже“, но останалите присъстващи потвърдиха.

На 1 годинка можеш да: махаш за чао („тао-та“), да ръкопляскаш (на себе си, когато смяташ, че заслужаваш овации ;)), да изпълняваш движенията на песничката „хей, ръчички“ и да настояваш да ти я пеем 382 пъти дневно, да показваш на колко годинки си, да показваш колко си голяяяяма, да играеш на криеница (кой знае защо си покриваш с ръце ушите, вместо очите), да махаш с пръст за порицание (светкавично попи този жест от дядо си и се порицаваш сама, когато искаш да ме хапеш, а знаеш, че не бива). Репертоарът се разширява постоянно 🙂

Обожаваш музика и много смешно си клатиш дупето, особено на ритмични и хаус-парчета. Винаги можеш да бъдеш успокоена с песничка, макар и повечето песнички да звучат доста фалшиво в мое изпълнение. Обичаш да си буташ лицето в козината на котето, харесва ти усещането на мекичко и гъделичкащо, изобщо си много привързана към котето. Сутрин, когато те вдигам от леглото, сочиш към хола и казваш „та-та! бе-пе!“ и търсиш котето с поглед по земята. Понеже понякога не можеш да го докопаш, го придърпваш я за опашката, я за някой крайник и следите от тези действия се виждат по ръчичките ти. Но като цяло си играете доста добре. Мисля, че е страхотно, че ще израснете заедно.

Picture 323

Това е, скъпо мое дете. Една година заедно. Понякога изпитвам лека носталгия по мъничкото беззащитното създание, което беше, но толкова много се гордея с голямото момиче, което си! И нямам търпение да преживеем заедно всичко, което ни предстои. Единственото, което си пожелавам, е да сме здрави. Останалото… просто се случва. Ние знаем как 🙂

Обичаме те повече от всичко на света,

мама & тати

mosaicbaby

11 или We grew up on a blog

020

Миличък малък шуш,

Разбира се, това писмо е катастрофално закъсняло, но все пак… В своя защита ще кажа, че от две седмици имам две бебета, твърде е горещо и на теб ти никнат зъби, в резултат на което съм като пумпал и вечер просто не мога да си събера мислите, за да ти пиша. Въпреки това има прекалено много неща, които ще забравя, ако не ги запиша, така че here goes…

Котето Мишка вече може да вижда и да ходи. Твоите чувства към него са смесени. Радваш му се, когато го гледаш отдалече, скептична си, когато се доближи, но ако случайно ти се мота в краката и те гъделичка, вече на два пъти получава добре премерен шут. Така че на този етап трябва повече да пазя котето от бебето, отколкото обратното. Освен това вече съвсем отчетливо го наричаш „бебе“, което е смешно 🙂 Сега не знам как ще ти обясня разликата между животинския вид „котка“ и нарицателното за малки създания. Това, впрочем, е първата ти официална дума.

005

На фронта с постиженията следва да отбележим, че вече спиш непробудно по цяла нощ, ОБАЧЕ си окупирала цялата спалня. Преди няколко месеца с татко ти решихме да те преместим да спиш в собственото ти креватче, за да можем да си ползваме леглото по предназначение. Резултатът е, че сега и двамата се мъчим на възнеудобния и доста тесен диван в хола, а мадам разполага с цяла стая. Когато ми стане твърде топло/неудобно и реша да се преместя при теб, тутаткси обаче се събуждаш. Няма да стане така, но как точно ще стане… ще видим 🙂

Другата драма е, че не желаеш да спиш на чужди места, дори когато мъкна юргана, музикалната играчка и целия арсенал помощни средства. Не се разстройваш и не се тръшкаш, просто отказваш да заспиш и с часове обикаляш леглото търкул-търкул наляво-надясно. Не искаш да те гушкаме и не желаеш да сучеш, но трябва да има при теб някой, чието присъствие да усещаш. По този повод така и не успях да се видя с приятелите си на семинара по творческо писане в Цигов Чарк преди две седмици, защото прекарах вечерта в хотелската стая в напразни опити да те заспя.

006

Апропо Цигов Чарк, татко ти те беше закарал в едно истинско блато, но благодарение на количката от Хейзъл не сте се сблъскали с никакви затруднения, като изключим неговите подгизнали крака. С Хейзъл приложихме принципа „Reuse. Reduce. Recycle.“, понеже сме противници на консуматорското общество 😀 Когато се оплаках в Туитър, че старата ти розова количка се разби от дупките и преспите в лунния пейзаж на крайния квартал, който обитаваме, тя ми предложи количката, с която са отгледани двете й деца, че и едно трето помежду тях. Тя се оказа един германски танк ABC Design, който освен нормалната амортизация не е мръднал близо 10 години и ни върши страхотна работа. Thanks, Haz.

008

Иначе си все така рядко нахилена и смешна. На първата снимка се вижда новата ти физиономия „муси-муси“, възникнала вселдствие на опитите ни да те научим да духаш свещичка за тортата. Не знам със свещичката как ще се справиш, но поне вече знаеш да си духаш носа 🙂

За голяма скръб на баба ти още не пълзиш и не ходиш, ама всяко нещо с времето си, нали така 🙂 За сметка на това много смешно си надигаш дупето и се мяташ напред по корем, когато искаш да докопаш нещо. Изглежда малко измъчено, но все повече задобряваш. Знаеш да даваш „боц“, да пляскаш с ръчички и да сочиш, когато искаш нещо, най-вече за ядене. Ако соченето не е достатъчно, добяваш викове. Понякога си ръкопляскаш сама и неизменно следиш публиката дали ще се включи в овациите. Как ли пък не 🙂

009

Не знам дали принципната ти дружелюбност се дължи на нашите родителски успехи, по-скоро съм склонна да мисля, че се дължи на вродените ти качества, но поне успяваме да я поддържаме в добра форма 🙂 Когато в Цигов Чарк лееееееееко изнервено казах пред компанията, че „още не си разбрала, че не си ти шефът вкъщи“, настана всеобща веселба. Мдам. So much about that.

Сигурно много неща пропускам, но след рекордно горещия ден, в който ти изби петото зъбче, и това трябва да е достатъчно. Вече не съм сигурна дали още си бебе или малко дете, или някъде по средата. Както и да е, happy 11-та месечинка, малка Марульо!

А, да, от няколко дни имаш камион за яздене или както там се наричат тези приспособления. В началото само смешно се клатеше насам-натам, но още на втория ден се научи да се придвижваш напред. Проблемът е, че когато стигнеш до края на отсечката, трябва да те върна в изходна позиция. Другияът проблем е, че това „нещо“ на батерии свири едни ужасяващи джингъли, от които на мен ми става лошо, но на теб АДСКИ МНОГО ТИ ХАРЕСВАТ. Ахъм.

А, да, the second. Баба ти и дядо ти ти направиха подранил подарък за рождения ден – малко червено дървено пиано с 18 клавиша (1 октава). Подозираме, че в теб се крие един малък Моцарт, но засега Шнитке ряпа да яде. С такъв възторг блъскаш по клавишите, че предизвикваш мигренозни пристъпи на всички домакини в квартала. Снимков и видео-материал следва.

Това вече наистина е всичко за днес.

Обичаме те и те целуваме,

мама и тати

Честита десета месечинка, малка Марульо :)

009

Скъпо мое дете,

обикновено порядъчно закъснявам с тези писма до теб, а често и изобщо не успявам да ги напиша, преди да са изтекли две седмици, което ги прави в общи линии pointless. Този път, обаче, имам необходимото вдъхновение и тишина.

Изумително е как от сладкото, но мъгляво „бебе“ започва да изплува характер. Сякаш камерата фокусира и от размазания пейзаж кристализира образ. Интелектуално винаги съм била наясно, че си отделен от мен човек, но според Робин Скинър, когато една жена стане майка, тя започва да си кореспондира с бебето, което някога е била, за да успее да изгради връзка със собстеното си бебе. С две думи, границите на нейното Аз малко се размиват, за да влезе за известно време в симбиоза с новия човек, който още не е наясно, че изобщо притежава граници. Според книгите това му се изяснява някъде към шестия месец. След това майката трябва да претърпи отново обратния процес и да започне да помага на бебето да се отдели от нея. Това е винаги малко тъжно, първата малка раздяла, но без нея детето няма да може да стане самостоятелен и пълноценен човек. Така е, родителството изисква жертви.

Миналата седмица ми спретна кърмаческа стачка. Зъбите ти никнат особено мъчително (вече имаш 4 – два отгоре и два отдолу) и в един момент ме ухапа (не много силно), докато се кърмеше. Аз те дръпнах и ти казах „НЕ!“, а ти реши да ме бойкотираш и спря да сучеш. Даже ме поглеждаше хитрешки в очите, оголваше зъбки и се приближаваше предизвикателно, за да видиш какъв ефект ще произведеш. Това беше от една страна доста смешно (кога се роди, кога тръгна да стачкуваш?), а от друга страна леко притеснително, защото още не можеш да изядеш количествата твърда храна, необходими ти, за да растеш и да се развиваш пълноценно. В нашата къща има едно правилно: не насилваме детето да яде. Вследствие на това  връстниците ти вече ядат кюфтета и снежанка с чесън, а ти и в добрите си дни не можеш да изядеш 220 гр. пюре. Както и да е. В крайна сметка реши, че удоволствието да ме провокираш отстъпва пред наличието на манджа, и се предаде. 1:0 за мен 😉 Внезапно осъзнах, че вече действително си един напълно отделен от мен човек. Това драстично ти качи рейтинга и уважението ми към теб порасна експоненциално. С което не искам да кажа, че преди не съм те уважавала, просто това е доста абстрактно понятие, когато става дума за създание, с което съм се чувствала в симбиоза. Може би тази симбиоза продължи малко по-дълго, защото ти още не си много самостоятелна, преди 2-3 седмици едва се научи да се обръщаш и сега се придвижваш, търкаляйки се, а преди това лежеше по гръб като обърната калинка и разчиташе на мен за траспорт от точка А до точка Б. Mission accomplished. First developmental milestone met. Официално вече си личност със собствено мнение ;), което тепърва често ще е различно от моето.

004

Пюретата ти писнаха, а честно казано и на мен. Заглеждаш се все повече (и си искаш) по нашата храна, което означава, че трябва да ограничим „боклуците“, но пък не си никак капризна и опитваш с интерес от всичко. Мисля, че пълнозърнест хляб + домати + босилек + зехтин + моцарела ще стане официалното меню на лято ’09. Освен това ядеш краставици, череши, банан и кайсии, кашкавал и сирене. Обичаш и фреш от портокал, разреден с вода. Настава голяма мацаница, та съм щастлива, че открих биологично разградим препарат за петна (Dr. Beckmann’s, ако някой се вълнува).

Иначе си рядко нахилен екземпляр. Като една истинска лъвица, обожаваш да общуваш и да привличаш погледите. Ако случайно нямаш обожатели, бързо си ги набавяш, като викаш възторжено и се оглеждаш, за да оцениш ефекта, който предизвикваш. Все някой ти обръща внимание, след което започваш да даваш „боц“, да се усмихваш, да си килваш главата на една страна и да махаш за „чао“. Хората по улицата се усмиват, подминавайки ни, или спират, за да се закачат с теб. Понякога даже се смеят с глас, когато те нося в слинга, а ти размахваш ръце и крака и квичиш от кеф, при вида на някое куче, примерно. (Днес се запозна с един заек и страшно го изплаши ;)) В бизнеспарка имаш истински фенклуб от какички, които работят там.

003

Не отказваш да те държат чужди хора, даже онзи ден ми помаха за „чао“, когато си тръгвахме от Буба и тя те носеше. Малко като „ти си отивай, не се притеснявай, аз оставам тука“ 😉 Но във вуйчо си Ваньо си направо влюбена. Грейваш, като го видиш. Горната снимка ми е новият фаворит, сложила съм си я на десктопа. Ива каза, че приличаш на пчеличката Мая. Татко ти отдавна го беше забелязал, сега го потвърди и втори независим източник 🙂

От няколко дни имаш бънджи. Вече ми се струваш достатъчно стабилна и го взехме от едно съседско бебе, на което му е омръзнало, защото вече се упражнява да ходи. Ти още не се сещаш да правиш крачки, но и това ще дойде, за никъде не бързаме. Засега се кефиш да скачаш и да се въртиш, увиснала за касата на вратата и се сърдиш, когато реша, че ти стига толкова.

Знаеш си името, което много ме изненада, защото те наричаме какво ли не, но не и по име. Въпреки това, когато кажа „Михаела“, неизменно се обръщаш към мен и ме гледаш очаквателно.

Актуалната ти любима песничка е тази:

Щастлива десета месечинка, смешно бебе,

обичаме те,

мама & тати