Майката – митове и легенди. И щастливата истина.

Текстът е публикуван за пръв в списание „Жената днес“, бр. 04/14, заедно стекстовете на други яки майки – купете си го 🙂

Дисклеймър 1: Пиша този текст с уговорката, че съм прекарала последните пет дни сама с двете деца и накрая се стигна до грозни сцени. Та, да не са заблудите, че се имам за някакъв особено успешен или “добър” родител. Не че не се старая, просто това е текуща битка. Обаче ако някой ме попита “каква майка си?”, няма и да се замисля и ще отговоря “щастлива”.

Рискувам да прозвуча самонадеяно или крайно нескромно. Обаче нали пледирам да си казваме винаги истината. А истината понякога е грозна и непопулярна, a друг път е прекрасна и непопулярна. Зависи колко контрастира със заобикалящата ни действителност.

Дисклеймър 2: Пиша този текст с уговорката, че намирам съзнателния избор да нямаш деца за напълно легитимен и достоен за уважение, точно колкото и този да имаш 1,2 или 15 деца. В никакъв случай не смятам, че майчинството или родителството е черешката на всяка торта. Брат ми, например, иска да спасява света, като не се репродуцира J Има едни такива…

За мен лично имането на деца винаги е било не толкова въпрос на “дали”, а на “кога” и на “наличните ми се струват недостатъчни, дали няма да може поне още едно”. Три седмици след раждането на настоящето бебе, което уж трябваше да е последно, започнах да обмислям логистиката по следващото.

Съвсем логично станах педиатър. Вече дори не мога да си представя да работя с възрастни хора.

Дисклеймър 3: Ако подозирате, че страдате от следродилна депресия, потърсете професионална помощ. Още днес. Не позволявайте на биохимията в мозъка ви да прецака началото на вероятно най-вълнуващата връзка с друго човешко същество в живота ви.

Дисклеймър 4: Пиша този текст с уговорката, че съм прясно остригана нула номер, след като голямата ми дъщеря донесе въшки. Това само по сабе си казва адски много за майчинството.

Напоследък покрай бебето отново много си общувам с млади майки. И ако нещо е белязало ранното майчинство, то това е изискването майката да е измъчена. Недоспала, с тъмни кръгове под очите, леко неадекватна, изнервена и “хормонална”, т.е. плачлива и емоционално неуравновесена, и неизменно тревожна. Нека да сме честни, хората така си представят младите майки, нали? Добрите млади майки, които правят всичко за децата си. Теорията, че колкото по-изтерзани сме, толкова повече си обичаме отрочетата, се предава като вирус по въздушно-капков път. И нали знаете, че когато има много силно очакване към нас, ние обикновено му отговаряме – при това не особено съзнателно. Най-голямото наказание на конформиста е конформизмът му. Но излизането от клишето е дискомфортно и се наказва с явно презрение.

Друг неизменен атрибут на младото майчинство са орляците баби-помагачки, всяка със своята характеропатия и схващания за правилното отглеждане на безценното внуче – с давност поне (!) трийсет години. Бабите-помагачки се схващат като “необходимото” зло, защото младата майка е по презумпция некомпетентна за отглеждането на собственото си дете, особено ако е първо. И ако няма кой да бди зорко над всеки нейн ход, вероятно ще го убие по невнимание или поне ще му нанесе тежки и непоправими телесни повреди. Затова бабите се заселват за неопределен период от време в дома на младите родители, а техен най-основен прерогатив е къпането на бебето всяка вечер. Понеже младата майка ще го изтърве във ваната, естествено. Или ще му полее вода в очите.

На мен пък ми става криво, че ранното майчинство има толкова кофти репутация. А никой не ми вярва, че не е задължително да е така. “Колежките” ме подозират, че се фукам каква добра майка съм. Или че са ми “лесни” децата, разбирай – за разлика от техните, които са взискателни и трудни за отглеждане. Гледат ме странно как съм омотана със слинга, ежедневно поне един добронамерен гражданин (по-често гражданка) ме пита дали няма да си задуша бебето така, а когато веднъж се появих с количката в парка, всички бяха крайно изумени, защото подозирали, че нямам (пари за) количка J Нищо, че тя беше пълна със зарзават, а бебето пак си дремеше маймунски на гърдите ми.

В света на младите майки да НЕ си недоспала и леко кисела заради това, че никой не ти помага, или ти помагат, ама не по правилния начин; как си изгладила три планини с бебешки дрехи, стерилизирала си днес осем пъти шишетата, но в два часа на обяд още не си пила кафе – е углавно престъпление. Много е кофти да си отпочинала, добре кафеинизирана и видимо щастлива от статута си. Това означава, че останалите някак са се минали, докато се мъчат по цели нощи да накарат бебето да спи в собствения си креват, а то се буди на равни интервали от 1 час и 20 минути, за да иска мляко, което не получава, защото трябва да прави нощна пауза. А ти си минала тънко, прибирайки бебето при себе си и кърмейки фрийстайл. Ясно е, че не спазваш правилата, иначе и ти щеше да си ходещо зомби.

И са прави – щастливото майчинство е мързеливо. То е животът на най-малкото съпротивление. То е разточителен хедонизъм. If mama ain’t happy ain’t nobody happy е домашната максима на успеха. А за да е хепи мама, сме жертвали съблюдаването на нормите. Гладене и стерилизация са непознати понятия. И да ви кажа, всички сме живи и здрави. Бебето кантар не е виждало. (Е, преувеличавам. Веднъж месечно си организираме залагания колко е наддало.) Собственото си легло не е помирисвало. Нощем суче като за световно, но в повечето случаи аз съм в безсъзнание по това време. Повече от три минути бебешки рев не се толерира. Това е жизненоважно за психическото ми оцеляване.

Аз съм майката, на която всички вещаят погром. Ти ще видиш, казват ми правилните майки, ще спи при вас до първи клас. Ще се кърми до бала. Ще стане несамостоятелна. Като стане десет кила, как ще я носиш?… Това е просто една отложена във времето агония. Няма начин да не те застигне. Майчинството по дефиниция е велика саможертва. Ако не ти личи, че се мъчиш, значи има нещо гнило в цялата тази работа. Никаква майка не си.

Ранното майчинство носи и друга стигма, която рядко някой подлага на съмнение. Родителите, но особено майките, по подразбиране минават в една друга категория хора, които, макар и да заслужават симпатия и често съжаление, вече не стават за нищо. Те са трагично приковани към и обсебени от децата си. Общественото клише изисква темите ти за разговор да се свият до пюретата и съдържанието на памперсите. И както става с повечето клишета, ако не се противопостави решително и съзнателно, човек някак неусетно се оставя да бъде въвлечен в него.

Трябваше ми известно време да кондиционирам собствените си приятели и да ги накарам да повярват, че има начин да бъдеш пълноценно майка и въпреки това да не бъдеш само майка. С времето се научиха, че мога да водя екзистенциални разговори (когато се налага) и с висящи по мен деца. Че не съм внезапно оглупяла, и ако са склонни да си пият бирата на пейка в парка вместо в кръчмата, всъщност все още имаме какво да си кажем.

… дори повече. Защото майчинството развива невидими сетива. Ако можеш да различиш (поне) осем вида бебешки рев (и да го утешиш), най-вероятно и разбирането ти за човешките преживявания по принцип е претърпяло стремглава еволюция. Изведнъж всичко е много по-нюансирано, а реакциите ти – много по-адекватни. Бебето, със своята безпомощност и нужда от постоянни грижи, те е измъкнало от състоянието на задълбочено (но безплодно) взиране в собствения ти пъп и те е закотвило здраво в настоящето. Сетивата ти са будни. Възприятието – остро и фокусирано. Реакциите – добре премерени. Everybody benefits.

Няма да си кривя душата и да твърдя, че не се размазвам от кеф от беззъби бебешки усмивки, и че не съм готова да се направя на маймуна, за да ги получа. Че не прекарвам часове да мириша главата на бебето и дни, в които двете почти не напускаме леглото. Че не дебна с трепетно очакване всяко новопоявило се умение или разширяване на репертоара от “ау”, “ео” и “агууу”. Че не се умилявам от вида на спящо бебе и не ходя да го ръчкам, за да проверя диша ли. Че не си изпускам нервите по голямото дете (по което едно време се прехласвах по същия начин), и после не съжалявам и не свръхкомпенсирам със сладолед и твърде много телевизия. Или че не ми е жал за прекрасната ми коса. Напротив. Родителските ми грехове са неизброими. Някои “жертви” са неизбежни. В някои клишета съм нагазила до шия. Но пък страшно ми отива да съм гологлава. Бъдете хедонисти, хора, животът е твърде кратък за всичко останало.

Advertisements

Princess meets General (4г.8мес.)

Hey there, beautiful 🙂

Напоследък, като ме питат за теб, отговарям, че ти нямаш никакви грижи, защото си перфектната кръстоска между принцеса и генерал. Само дето нито аз съм принцеса, нито баща ти – генерал. Така че да му мислим.

***

Когато нещо те замисля по тревожен начин, се обръщаш някак „навътре“. Това пък мен ме тревожи, защото си твърде малка да се изплъзваш така. И ако сега го правиш, какво ще правим след десет години… А пък когато попитам, отговаряш „Нищо.“

Актуални въпроси:

Боли ли да раждаш? Ами, зависи. Не ми идва да те излъжа. Операцията не боли, има упойка. (Не казвам, че после боли двойно, за сметка на това.) Ама иначе малко боли. (Отгатнала си го по изражението на майката в книжката за сексуално възпитание на деца до 6-годишна възраст.) Но пак има упойка, ако искаш. Нещо май не съм убедителна. Тогава не искаш бебета в никакъв случай.

За какво ви е още едно дете, нали вече си имате?

Какво се случва, когато мама и тати се карат? Според досегашния опит – нищо страшно ;), но изглежда имаш „едно наум“.

[…]

– Ти нали помниш мама като имаше бебе в корема?

– Какво бебе?

[…]

Два дни по-късно:

– Мамо, виж луната!

– Да, много е красива. И звезди има, виж колко са ярки.

– А нашата звездичка коя е?

– Не знам, избери си една.

– Е как така ще си избирам? Ти нали трябва да знаеш коя е!

Показвам Венера. (Мен ако питате, сигурно е пренаселена с мъртви бебета.) Пращаш целувка.

[…]

„Тази леля е много нервЕна.“

***

Имаме проблем с игрите. Ще го запиша тук, да се знае. Тези твоите игри аз не ги мога. Не е да не искам, старая се. Понякога съм много благосклонна и решавам да участвам, но всяко нещо си има мярка. Само ти нямаш. Любими са ти игрите, в които ти си в главната роля, а аз поемам всички останали. Демек, ти си Пинокио. Аз съм Джепето, Джимини, Синята Фея, директорът на кукления театър, другите кукли, котаракът, лисицата и китът. Извинете, ама толкоз шизофрения дори и аз не нося в себе си. Друго си е да ти връча един молив да пишеш букви, ама не щеш. (Ето, затова ми е друго дете – може да излезе моливолюбиво :))

***

Въвеждаме те в света на личните финанси. От миналата седмица получаваш джобни. По левче на ден, 7 лв. седмично. Всеобщата интернетска родителска мъдрост смята, че са ти много. А според МОН ти се полагат 4.5 х 0.5 = 2.25 лв. седмично. Първия ден от седемте лева останаха три. После забрави за съществуването им. Вечер, ако много си „слушала“, демек не ми се е налагало да предизвиквам локално земетресение в блока, може да пуснем стотинки в един буркан, но не следиш особено стриктно, а и не „слушаш“ чак толкова много.

***

Много си хубава. Миришеш на бонбони. Много те обичам/е/.

Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

Монолог на майката на Карлсон от покрива

Жената днес, бр. 12/2010 г.

Тя е дребосък. Полуръст, както нежно я наричам. Хибрид между Ян Бибиян и Карлсон, който живее на покрива. Тя е на 2 години и половина (почти) и е известна под кодовото название Марулка. Къдрава е. И леко, съвсем леко наглее. Обича куклен театър, констенурката Франклин и да я нося на дълги разстояния. Любимата й дума към момента е “не и’кам!”. Две думи, де. Както сподели една приятелка неотдавна: “Тя е много самостоятелна, ти си по-скоро нещо като обслужващ персонал.” Какво да се прави.

Едно време, когато нашите родители са били деца, съотношението на силите е било ясно. Големите са били големи, малките – малки, и следователно – безгласни букви. Изобщо не е стоял въпросът кой кого учи. Дядо ми със сигурност щеше да се усъмни в разсъдъка ми, ако му бях казала, че дребосъкът е най-тежката школа в живота ми. Сега обаче е модерно “да се учиш от децата си”. Били те идигови, кристални или диамантени, изобщо ню-ейджърското схващане е, че децата се раждат едни такива възвишени и научени, и ще спасят света. Понякога се чудя дали така не оправдаваме собственото си желание да не пораснем… И все пак. И все пак най-отговорно мога да заявя, че за двете години, откакто съм майка, съм научила за себе си и за живота повече, отколкото за предишните 27 взети заедно.

Откъде да започнем…

На теория всичко е чудесно. Ще бъда неземно търпелива. Няма да плащам данък обществено мнение. Детето ще яде само домашно приготвени манджи от сертифицирани био-производители. Няма да гледа телевизия. Шоколад – какво е това? Ще я възпитавам джендър-неутрално, няма да я обличам в розови рокли и ще й внедря нетърпимост към стереотипите. Няма да етикетирам хората, а само постъпките им – и то ако непременно се налага. Изобщо под моето вещо ръководство детето ще се превърне във въплъщение на доброта и благост. И, разбира се, щастие.

Е, да де, ама… практиката.

На практика в момента, в който станем родители, започваме да си кореспондираме със собствените си родители. Не непременно да ги повтаряме, просто да се съотнасяме към тях. Да ползваме техния родителски опит, доколкото успеем да го реконструираме, като основа за нашия собствен. Първоначалният план беше да „правя всичко наопаки”, защото така, естествено, бих избегнала грешките им. И трябва да си призная, че в първите месеци това работеше добре. Кърмех на поискване, спях с бебето, носех я в слинг, изобщо активно опровергавах д-р Спок на моето детство. После обаче нещата нещо се объркаха. Тя престана да бъде безпомощно бебе и започна да става „себе си”. За това не бях подготвена. Първоначалният план се оказа недостатъчно гъвкав. Не можеше да бъде адаптиран към безбройните предизвикателства, пред които дребосъкът ме изправяше всекидневно. Спаси ме случайно прочетеното в един родителски блог изречение, че „нашето родителство е антидот на собствените ни родители, но това, от което наистина се нуждаят децата ни, е антидот на нас самите”. Дори не знам кой го е прозрял това, но със сигурност мога да кажа, че спаси родителската ми кариера. (Ето затова, между другото, трябва да споделяме. Трябва да слушаме това, което другите родители имат да кажат, не защото е директно преносимо върху нашите деца, а защото някоя случайна реплика може да се окаже именно нещото, което на нас самите ни убягва този момент.) Та така. Не можете да си представите какво облекчение изпитах, когато прозрях, че това, към което трябва да се съотнасям, е собственото ми дете, а не собствените ми родители. Че индикатор за родителските ми успехи и неуспехи, ще бъде единствено то самото, и затова трябва да се изправя пред него освободена от условните рефлекси на детството си, с отворен ум, креативна, спонтанна, жива… Олекна ми някак, както винаги му олеква на човек, когато сам си поеме отговорностите.

Това, разбира се, не предотвратява издънките.

Битката с щоколада, телевизията („ютюб!”) и домашните манджи отдавна я изгубих. Избива ми студена пот, когато М., лишена от внимание, защото съм дръзнала да се заговоря с някого в парка, ме информира, че ще „поспи” на алеята. Всъщност, с това нямам проблем. Нека спи, стига да не е под нулата. Но от осъдителните погледи на минувачите ми се смръзва кръвта. Опитите за полово неутрално възпитание също претърпяха неочакван крах. Влизали ли сте наскоро в детски магазин? Вижадали ли сте дрехи за момиченца извън розовата гама и дрехи в неутрални цветове без щампи на „Карс” и „Трансформърс”? Ами играчките? Безвкусната розова пластмаса заплашва да превземе света. Върху тези съм наложила вето. И детето не им налита. И все пак, случва се да я обличам в рокли. Намирам за очарователна комбинацията от волани, цветенца и хулигански нрав, който вече прозира въпреки крехката й възраст. Но се чувствам гузна. И почти перманентно виновна. Струва ми се, че чувството за вина е дифолтно за родителството – в по-голяма или по-малка степен. Като че ли вече се примирих с това.

Но наскоро не се бях срамувала така откровено от себе си…

Марулката много обича да прави преглед на събитията от изминалите месец-два. Помни като слон за крехката си възраст, а дрънка като кречетало. И не минава ден, в който да не ми припомни за “лошата кака” в клубчето, дето не й даваше да скача на батута. О, олицетворение на родителската ми безпомощност. Погром на добрите ми намерения. Вместо да се разбера с хлапето, което съзнателно и целенасочено се мяташе на батута всеки път, когато дребосъкът се устремеше натам, аз информирах дъщеря си, че каката е “лоша”, но така, че каката да ме чуе. Което разбира се освободи пътя към батута, но ми отреди максимален брой точки на скалата за родителска некомпетентност. А децата са безпощадни. Инстинктивно регистрират и възпроизвеждат най-големите ви издънки. Като китайско мъчение. Един момент невнимание и цял живот мъртъв. А ако се опитате да замажете положението, всичко става само още по-зле. Та така, научих детето, че хората се делят на “лоши” и “добри” и че пасивно-агресивният подход решава проблемите – какво още мога да оплескам?

Много, вероятно. Обаче се опитвам да си припомням Доналд Уиникът и моя приятел Марин Бодаков. Първият, който е постановил, че не е необходимо да сме съвършени, достатъчно е да бъдем достатъчно добри – и по този начин е освободил всички нас. Вторият, който казва, че „добрият родител е новородено дете на детето си всеки ден.” И така, въоръжена с това познание, навигирам мътните води на родителството, в които съм едновременно учител и ученик. Страхувам се. За себе си. За нея. Заради огромните залози в цялото това начинание да отгледаш човек. Твърде банално, започвам да разбирам родителите си. Вместо за университет, спестявам за психотерапия. И после, в края на краищата, я поглеждам и осъзнавам, че прилича на Карлсон от покрива в розова рокля с волани. Успокоявам се, защото, в крайна сметка, Карлсон е красив, умен и прилично дебел… а според уикипедия “поведението на Карлсон от покрива, което е различно от традиционното, тревожи родители и учители, защото подбужда децата към несъобразяване с авторитети”. А това, както добре знаем, е задължително условие да станеш човек…

17 дни

Прекрасно мое момиче,

Роди се преди 17 дни. Беше мъртва от ден. Знаех, че нямам много време. Че това е нашето време, и то ще бъде кратко. Когато ме попитаха дали съм готова за „гледката“, преди да те сложат на корема ми, събрах цялото си самообладание и казах, да, разбира се. Готова съм. Защото „гледката“ беше ти, а това беше единствената ми възможност да направя за теб това, което всяка майка трябва да прави за децата си… да ги пази… Не плаках. Изобщо, не знам какво са очаквали, че ще получа нервна криза или нещо подобно. В онзи момент аз бях олицетворението на онова, което наричат mama bear. Спокойна, събрана, решителна. Трябваше да покажа, че „заслужавам“ това, което по изключение ми позволиха, вероятно защото съм „колежка“. Припомних си раждането на сестра ти. Раждане, което съвсем не ми беше според вкуса и разбиранията, но нямаше как, и аз бях решила, че не е важно как ще се роди, важно е да й бъда най-добрата майка от първия миг. That played out pretty well for us. И този път, макар и толкова, толкова различно, разпознах себе си… Може би ставам за много неща, но ако трябва да избера едното нещо, за което ставам най-добре, то е да бъда майка на бебетата си… Какво друго можех да направя, освен да те държа, да се опитам да запаметя колкото се може повече от образа, който ще бъде „теб“ в главата и сърцето ми до края на живота ми. И после също толкова спокойно да те изпратя на най-студеното и тъжно място, което познавам…

Мисля си за времето, когато сестра ти беше на 17 дни, и за писмата, които пишех на нея тогава. Пишех ги с една ръка, защото когато не ядеше, тя спеше върху мен и издаваше мънички бебешки звуци, вероятно сънувайки още мляко. Как миришеше на чисто ново бебе, колко топла и съвършена беше. А аз бях целият й свят. Ние двете с теб никога няма да имаме това. Но в тези кратки 24 седмици аз бях целият ти свят. Не особено уютен свят, може би, но ние те искахме. Искахме те толкова много, че позволихме да забият игла в сърчицето ти, защото това беше единственият ти шанс. Моето бебе с „голямото сърце“. Каква ирония, мислех си през цялото време… И днес, 17 дни по-късно, вместо да си на единственото сигурно място на света, аз търся начини да бъда майка на мъртво бебе. Търся начини да се грижа за теб, макар че дори не съм сигурна, че ти имаш нужда от моите грижи. Но това е единственото, което мога да направя. И вероятно някой би отбелязал, че го правя основно за себе си. Макар че за това съм готова да споря.

Защото ти си нашата дъщеря. Второто ни момиченце, което обичаше да слуша музика и реагираше нощем на прегръдките на татко си. Детето, което никой, освен нас, не познава. Сестра ти беше „бебето“ поне докато навърши годинка. Ти си Мери, обаче. Ти няма да миришеш никога на мляко, няма да ни даряваш с беззъби усмивки, няма да ни будиш през два часа нощем, никога няма да ми натежиш в слинга, татко ти няма да те носи на конче, няма да се вкопчваш в мен денонощно, защото ти никнат зъби, няма да сменяме пелени, няма да проходиш, няма да кажеш никога „мама“ и „тати“, няма да се тревожа за всички начини, по които родителските ни грешки могат да те повредят… И затова, всеки ден търся начини да ти бъда майка… Защото ти не си просто „несполучлив опит“. Ти си малката ни дъщеря, която поради някакво изкривяване във времево-пространственият континуум, се оказа голямата. И ако на мен ми стигнат силите, може би ще се превърнеш в искрица в тъмното на много други майки и татковци като нас… тогава ще знам, че съм ти най-добрата майка, която бих могла да бъда. Because you deserve nothing less than that.

Любовта ни ще те намери…

мама & тати

Защо пиша

Преди да започна да разказвам какво всъщност ни се случи, искам да кажа защо пиша. Някои от приятелите ми ме обвиняват (по принцип, не конкретно сега) в странна форма на ексхибиционизъм 😉 Аз съм си откровен екстраверт – според мен това е нещо, с което човек се ражда. За мен животът има смисъл, когато е споделен, когато си позволил на някого да се докосне до теб, и ти си се докоснал до някого. Това му дава цвят, вкус, смисъл. Защото, в крайна сметка, никой не може сам да преживее всичко. Затова, ако успеем наистина да съ-преживеем нещичко от живота на някой друг, това със сигурност ще ни направи по-богато емоционално, а оттам по-състрадателни и по-добри.

Много го дъвча това с добротата напоследък. Било абстрактно понятие. Пък на мен не ми е.

Ениуей. Мислех си колко неща пропуснах да напиша миналата година – покрай проектозакона за евтаназията, покрай случаите с починалите родилки, покрай скандалите с домашните раждания и т.н. А много ми се пишеше, защото тези теми много ме вълнуват. Но просто ги оставях да отминат, защото не знаех как да пиша така, че да не си навлека нечие колегиално неодобрение, най-малкото. И се ядосвах на себе си, че се съобразявам с „външни фактори“, вместо да си кажа мнението, на което по конституция имам право. Всякакви идиоти в тази държава, ще ме прощавате, разпространяват и защитават всякакви малоумия, но аз се тревожа някой да не ме погледне накриво и си трая. But no more.

Когато преди години написах този текст и той излезе в ЖД, изведнъж се оказа ужасно скандален. Не че ние не знаем, че нещата стоят точно така, но нещо в изговарянето им ги прави непоносими. Искаме да не сме го чули/прочели това. Да си затворим очите и като децата да си запушим ушите с пръстче, и да вдигаме джангър, за да заглушим това, дето и създава дискомфорт. Особено, когато става дума за истината. Пък аз вярвам, че в истината има нещо освобождаващо, даващо сила, мотивиращо, сближаващо, трансформиращо. Дори да е неуютна на пръв поглед.

Пиша още, защото съм убедена, че човек се нуждае от хроника. И не толкова ние, колкото децата ни се нуждаят от такава хроника. Може би много неща за мен щяха да са ми по-ясни, ако знаех, какво се е случвало в даден момент от детството ми, какво е мислела и чувствала майка ми, какви решения е вземала и защо. Аз искам моето дете да има това един ден. Не че ще поправи родителските ми грешки, но се надявам да ги осветли.

И не на последно място, когато на мен ми се случи нещо трудно, травмиращо, нормалната ми реакция е да потърся други, на които се е случило. Чета книги, гледам филми, слушам музика, търся блогове… поглъщам всичко, което ще ми даде усещането, че не съм сама, че и на други се е случило, и са го преживели, че има изход. Уча се от техния опит. Утешавам се. И съм убедена, че не съм единствената. So far, освен подфорума за „родители, преживели загуба“ в бг-мама не намерих нито едно място в българското кьоше на нета, където да се говори открито за загубата на бебе/дете. А форумът просто не отговаря на нуждата ми от задълбоченост. В този ред на мисли обмислям създаването на пространство за родители извън този блог, но още не ми се е избистрила идеята и не знам дали ще ми стигне енергията да я осъществя сама. Няма да превръщам блога в dead baby mama domain, защото, все пак, животът продължава, а мен продължават да ме вълнуват и други неща. Но засега, докато всичко е толкова близко и болезнено, please bear with me.

Angry & resentful

Аз по принцип си се ядосвам лесно. Овнешка му работа. Ей толкова малко ми трябва. А напоследък още по-малко. Една погрешна дума и съм гръмнала вече.

Ядосвам се, когато някой намекне, че Мери всъщност не е била истинско бебе, защото никога не е живяла извън мен. Приятелите ми казват, че няма значение кой какво мисли за бебето ми, но за мен има значение. Когато на 23. март с Петър отидохме на рождения ден на JAP в Чайната, вече знаехме, че бебката може би има проблем. Но трябваше да чакаме, за да видим как ще се развият нещата. Или поне така ни казаха, че трябва да чакаме. (А може би, ако не бяхме… but nevermind.) Една от хипотезите беше, че тя може да има CMV инфекция и в такъв случай може да се роди с много увреждания – на слуха, зрението, с епилепсия и ДЦП. Засега не знаем какво всъщност се случи, но че това бебе не беше глухо, това го знам със сигурност. Всеки път, когато великолепният Венци Благоев засвиреше, тя започваше да подскача като луда, толкова се вълнуваше. Татко й седя цяла вечер с ръка върху корема ми, и това е може би най-хубавият ни спомен с нея. Само не ми казвайте, че не е била човек, защото Марс-ът ми ще ви изяде с парцалите! Все пак, аз я родих, всичките й 1200 грама и 32 сантиметра, тя не се изпари просто ей така!

Ядосвам се, че нямам нейна снимка от феталната морфология в 20 г.с., когато изглеждаше толкова красива и перфектна. Когато си поисках снимка, ми отговориха: „Другия път, че то още не се знае какво ще излезе“ (!) Когато се роди, хидропсът вече беше напреднал. Само ръчичките и крачетата й бяха мънички и съвършени. Дори и така, пак бих искала да си я спомням по-добре, но образите ми от тази вечер са неясни и размазани, след 10 часа контракции на Цитотек, за което ще разказвам някой друг път.

Ядосвам се, че някой може да си помисли да ми предложи да се върна на работа. Сега, или другия месец, или anytime soon. Самият факт, че може да му мине през ум подобно нещо, означава, че не брои Мери за дете, а мен за майка, която е родила преди има-няма две седмици. И понеже аз съм си аз, разбира се, че се чувствам виновна, че отказах. Но все пак, кадровите проблеми на българското здравеопазване не са мои проблеми. Нали?

Също така установих, че има някои неща, които направо мразя. Нали вече ви казах, че Тъгуващият човек е рядко егоцентричен кретен. Мразя, че съм се превърнала в този човек, който мрази, че всички в парка до нас са бременни. Макар че, както справедливо отбеляза една приятелка, те просто няма къде другаде да се разхождат. Само че са милион и двеста и аз просто мразя, че няма къде да отида, без да гледам кореми с бебета в тях. Мразя, че съм лоша и завистлива и не мога да се радвам за другите.

Мразя, че ме е страх да вляза в кварталния магазин за цигари, защото някой може да пита какво стана с бебето. Мразя, че ме е страх да срещна съседите. Мразя, че трябва да си купувам два номера по-малки дрехи, защото планирах да прекарам следващите две години дебела и кърмеща, а не с размерите си от седми клас. Мразя, че не знам какво да кажа на невинните си познати, които „последно да чули, че Марулката чака братче“. Сестриче. И вече не го чака. Мразя, че вместо кутия с гривнички от болницата, биберони и къдрички от първата й годинка, ще имам кутия с тест за бременност, две никога необличани бодита (купени, за да й кажа, че я чакаме да се прибере с нас у дома в края на юли) и акт за мъртвородено дете. Мразя, че на съобщението за раждане са задраскали графата „баща“, защото не сме женени. Тя си има баща, по дяволите! Мразя, че според законодателството на държавата България, мъртвородените бебета са „биологичен отпадък“ и официално нямат право на име, погребение или кремация. Мразя, че нямаме диагноза и може и никога да не получим. Мразя, че дори да решим някога да имаме друго дете, трябва да си направим 876 изследвания и никога повече няма да съм онази безметежно щастлива, сияща бременна, която бях с Мишката. Мразя, че вече по нищо не си личи, че съм била бременна, и следите от трите седмици в болницата – от абокатите, иглите, катетрите, които използват вместо есмарх, и от които получавам хематоми… нищо по тялото ми вече не напомня, че е било дом на едно малко момиченце…

Знам, че „ще ми мине“, каквото и да означава това. В момента мразя дори, че ще ми мине.

БГ болниците – the Bad & the Ugly (II)

The Bad

1. Условията, то е ясно. Не че не се изтрайва, но когато и без това си на ръба на силите си, можеш да спиш само седнала, не си яла нищо от седмица или две… леглата с матраци от изкуствена кожа, от които се будиш по осем пъти на нощ, плувнала в пот, ВИП стаята с колониите мухъл по тавана, общата баня за десет пациентки… абе, мила родна картинка… Разбира се, Токуда винаги е вариант. Леглото е с дистанционно, храната е дори вкусна, седалката на тоалетната се топли 😉 Срещу 600 лв. за три дни. Ахъм.

The Ugly

1. „Системата“, така наречената, която подлага пациентите си на нечовешки изпитания. Представете си, че се намирате в специализирана болница, защото бременните ги лекуват в такива. Обаче имате проблеми, които на пръв поглед изглеждат несвързани с бременността. И понеже болницата е специализирана, в нея работят само акушер-гинеколози. И анестезиолози. И акушерки. И дотам. Нефролог? Кардиолог? Прост интернист? Nada. Някой да ви види на ехограф? Ама разбира се, можем да видим бебето. Обаче ако някой трябва да види вашите бъбреци, разходете се, моля ви, през целия град и обратно до еди-къде-си, както сте си с отоците, контракциите и киселините. Резултатът? Ще повръщате в лехичките на Александровска болница.

2. Производно от горното + медийната истерия, че „всички лекари са убийци“ = никой не смее да поеме отговорност, или дори да ПОМИСЛИ върху казуса ви. При най-малкия намек за проблем, настъпва паника. Така нареченият колегиум (група лекари се събират, за да допринесат с опита и знанията си за професионална дискусия по заплетен случай и да излязат с „експертно становище“) се оказва сбор от паникьосани не-професионалисти, които след десетминутно съвещание учтиво ви молят да си потърсите друга болница, за да не им създавате неприятности. Следователно се паникьосвате и вие, семейството и приятелите ви, въпреки че сте лекар. Диагноза? Nada.

3. Производно от горните две – Токуда се оказва единствената МБАЛ (многопрофилна болница), в която могат да се погрижат за комплексните ви нужди. Срещу горепосочената сума, защото специализираната болница вече е изяла пътеката. Там ви казват, че сте на практика здрава и можете да си отидете вкъщи или да поостанете на хотел, ако ви влече. Не са съвсем прави, но все пак са по-близо до истината, че няма да умрете в близките няколко дни.

4. Тясната специализация ебава майката на медицинската компетентност. Аз мога и сама да си диагностицирам белодробния оток и да помоля някоя приятелка да ме преслуша, когато ми идва на свиждане, но пациентите по дефиниция рядко са лекари. Мога и да си намеря диагнозата за пет минути в уикито, ама не ми е работа, нали?

5. Патерналистичният подход в медицината. Drives. Me. Insane.

– Ти сега да дискутираш ли искаш или ме питаш за мнението ми? (Аха, да дискутирам искам. Нещо против?)

– Дръж се като пациент, сега не си лекар. (Тц. Не мога да престана да знам, каквото знам, и да мисля, само защото съм имала неблагоразумието да се превърна в пациент. Ако, впрочем, ми бяхте позволили да помисля малко, вероятно нямаше да вдигнем цяла София и половин България на ура.)

– Да ми влизат в стаята, без да се представят, да ми говорят на „ти“, да ми викат „мойто момиче“ и да ми натрапват личното си мнение какво следва да направя в моята ситуация, демек да си махна бебето, ‘що да се опитваме да го лекуваме като ще си направим друго, нали.

– И аз знам какво е да има казус, да не си виждал такова чудо никога в живота си, да си специализант, да имаш нужда да се обучаваш. Затова го разписвам онова листче, на което пише, ние сме база за обучение блабла. Ама знам как можеш да се обучаваш дискретно и с респект към страданието на пациентите. НЕ така: десетина+ непознати лекари в малка стаичка, пациентката току-що е научила, че бебето й е тежко болно.

– Гледай к’во нещо, аз такова никога не съм виждал.

– Аз съм виждала, ама беше умряло вече.

Yeah. Thanks.

6. Минаването на визитация „по листата“. Разбирам, че е празник и има трима дежурни за цялата болница. За какво ми назначавате изследвания, след като цял ден няма кой да ги види? Аз не мога да си представя така да си върша работата. Вие защо можете?

Еми, т’ва е. Струва ми се, че няма нужда от further commentary.

БГ болниците – the Good, the Bad and the Ugly (I)

Трудно се говори за това, което ни се случи, но когато започна да си губя съня от профучаващи през главата ми изречения, значи е време. Не знам дали се дължи на годините нощни дежурства или на някаква много яка психическа самозащита, но спането ми се удава винаги и навсякъде, независимо от обстоятелствата. Та, дори и през тези три седмици на обикаляне по всички софийски болници и несигурност какво се случва с мен и бебето, не си загубих съня. Сега обаче съм у дома и нощем наративът започва да се ниже в безкрайни изречения, които искат да бъдат написани, и прочетени.

И така, да започнем с нещо по-лесно. Нещо, в което съм експерт така или иначе. Болниците. The Good, the Bad and the Ugly. С изключение на едно име, I won’t be naming names, защото всички се държаха много мило и загрижено с мен, независимо от всичко останало. Не знам дали факторът, че съм лекар, е натежал, но като цяло не видях лошо отношение и към другите пациенти.

The Good

1. Тя. Д-р Виолета Стратиева от I САГБАЛ „Света София“, отделението по патологична бременност. Нашият ангел, макар че не си падам по подобни сладникави определения, но просто няма какво друго да кажа. Завършила е 3-годишна специализация по фетална медицина при водещия специалист в областта в Лондон. Тя се появи свише в момент, в който не знаехме накъде да се обърнем, а състоянието ми не позволяваше пътуване в чужбина. Бебенцето ни имаше фетален хидропс, вероятно вследствие на някоя от многото вирусни инфекции, които изкарах в началото на бременността. При една форма на хидропс, причинена от парвовирус B19 – обичайно безобидна инфекция, протичаща при децата като  „пета болест“, хидропсът на бебето се лекува успешно в над 85% от случаите с интраутеринно кръвопреливане. Д-р Стратиева направи за нас нещо изключително в българските условия и кръвопреляхме бебето на 11.04. За съжаление процедурата беше изключително трудна поради напредналия процес и лошите показатели на бебето, които сочат, че вероятно не се касае за изолирана парвовирусна инфекция, а за нещо по-комплексно. (Надявам се на получим яснота от хистопатологичното изследване, макар че в много случаи причината не може да се установи.) Спокойна съм, защото знам, че направихме всичко възможно за бебето си. Всичко, което щяхме да направим и в Берлин, например.

Когато бебчето почина и аз вече бях толкова изморена и измъчена, че просто исках второ секцио, тя ме убеди да го родим вагинално, за да си запазим опциите за друго дете в близко бъдеще; и направи всичко възможно, за да родя по най-щадящия за мен начин. She made a nightmare so much more bearable. Не знам без нея какво можеше да преживеем, най-малкото щях да си отнеса секциото за по-лесно. Благодарение на нея имах възможността да подържа бебето и да имам усещането, че не съм просто интересен „казус“, а човешко същество, чиито чувства и преживявания са уважени и зачетени. Тя ме изслушваше и разбираше чисто емоционало, а емоциите са доста екстремни в такава ситуация. Мисля, че и Петър може да потвърди това.

Преглежда в МЦ „Света Петка“ в XX ДКЦ и по нищо не отстъпва на водещите ехографисти в областта на феталната морфология, но с „екстри“, защото освен професионалист е и невероятен човек с истинско отношение към пациентите си.

За съжаление това е единствената точка в тази категория. Или поне единствената, за която аз сега се сещам.