The story of Мила (2)

Та, в началото на декември още нямах багаж за болницата, нито дрехи за изписване на бебето, нито помпа за кърма, нито пелени, нито… 🙂 Абе, нищо нямахме. И ремонтът течеше с пълна сила.

33+4 г.с. На 03.12. през нощта се събудих с мокро на чаршафа. Ама малко мокро. Веднага си помислих, че са води, но пък с Мишката бяхме ходили с фалшива тревога в болницата. та можеше и да не са води. Казах на П., пък той каза: „Да бе, глупости 🙂 Заминавам за Варна в командировка.“ 🙂 Е, сигурно, ако се бях тръшнала и бях настоявала, щеше да остане. Ама пък ако се беше оказало фалшива тревога… хм… И така, в 6 часа сутринта той замина, а аз малко по-късно вдигнах Мишката за градина. Обаче… абе, мокро, мама му стара! И като започна едно суетене, сега какво да правя… обадих се на д-р С., тя каза да ида да види. Ама Мишката какво да я правя? Да я дам на Д. да я води на градина? Да я дам на майка ми да я държи вкъщи? Мишката се усети, че нещо става, и като ревна… Понеже нейните асоциации с болницата са миналогодишни – че майка ти изчезва на това непознато, страшно място, и после сестра ти умира… who can blame her? Та, плевенска трагедия. Взе я баба й накрая, аз си теглих един душ и си викнах такси за болницата. За всеки случай мушнах една нощница в торбичката, ама нито чехли, нито зарядно, нито четка за зъби… нищо 🙂

В болницата се наложи да почакам доста д-р С. да излезе от операция. М. само питаше по телефона „Мамо, кога ще си дойдеш?“ Стана обяд. П. се обади, че са пристигнали във Варна. Д-р С. дойде. Направихме проба за околоплодни води с бром-тимол… и… just the faintest trace of green… зелено става, когато са води. даже се шегувахме, че съм си научила урока. Уж за всеки случай да видим с ехографа… опааа! Оставаш тука. А?! Fuck. Shit. Сметки без кръчмаря, нали разбирате. И като ревнах. Тя вика, сега защо плачеш, всичко е наред. Ще пазим бебето още малко, да порасне, да му направим профилактика на белия дроб и ще го раждаме. Аз – рев. Ама нали няма да го изпуснем и това бебе? Тя – ти луда ли си? Как ще го изпуснем? Много си е добре детето, даже върви голямо, хич никакви притеснения нямам за него. Успокоих се криво-ляво, отидох да си усна документите за хоспитализация. Обаждам се на П. и му казвам, ти хубаво си във Варна, ама сега бъди така добър да се върнеш. То да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Купих си бързо разни неща от магазинчето срещу болницата, написаха ми документите и ме качиха в Патологията. Там, дето почина Мери. Води ме една санитарка към стаята, ама същата стая. Направо излетях на заден ход: „Аз тука няма да лежа.“ Ама защо? Защото тука ми умря бебето. А, добре. Намериха ми набързо друго легло в съседната стая. През това време говорп по телефона. Мишката – нещастна. Петър – шаш и паника, ще си идва със самолет от Варна 😉 Отрядът за бързо реагиране – слава на Бога за отряда за бързо реагиране! Г. веднага направи списък – зарядно, хавлия, чехли, четка за зъби и т.н. No questions asked.

И така… изследвания, бодене, всичко отначало. Гумираният матрак, на който е предизвикателство да спиш, без да се събудиш, плувнала в пот. Мръсножълтите чаршафи, които непрекъснато се свличат и карат леглото ти да изглежда ужасно. Прозорците, които не бива да се отварят, сакън да не настине някой. Парното, което е винаги на макс, и не се регулира. Голямо дежа-вю беше, обаче този път имах добро усещане и някак се примирих. Г. ми донесе нещата, поговорихме си. П. се обади, че е кацнал и се прибира при детето… Мила се обаждаше отвътре. И така, we settled in for the night.

+++

На другата сутрин – визитация без д-р С. Айде да го вадим това бебе, ще получиш инфекция. К’во?! Няма начин. Бебето остава вътре. Ама, сакън, ще получиш инфекция, ще го деформираш. Ми аз нали затова съм тука, да не получа инфекция. Ей, педиатрите сте най-ужасните пациентки. Умират ви бебетата, защото ги заразявате с неща. Gee, thanx, ей т’ва исках да чуя…

+++

И после – болничната рутина – тонове, изследвания, визитация, чакане на гостите в часовете за свиждане, гости, тонове, инжекции, мазни банички, ориз с пиле, пиле с картофи, боб с наденица (!), ориз със зеле, парче сирене в пликче и филия хляб, тонове, изследвания, визитация, нападение, отбрана…

Направих си съпорт-група във ФБ. „Племето“. Bringing Мила home. Ей, що мрънкане отнесе това мило племе. Кой каква глупост казал, кой ми забравил изследванията, кой ме погледнал накриво. И поръчки. Когато физически не можеш да се придвижваш в пространството, някой трябва да го прави вместо теб. Хубаво е за тази цел да имаш племе от най-прекрасни хора :), които да те обичат. И ти да ги обичаш. И най-добре се получава, ако всички се заобичат помежду си.

Д-р С. каза, че ако пия кокосово мляко, ще се увеличат водите на Мила. Не ме питайте за механизма на действие, през втората световна война са го използвали за плазма-експандър. Мигом племето изкупи всичкото кокосово мляко в София.

П., горкият, ще не ще мина в overdrive. Пое изцяло Мишката, което си е предизвикателство, но не искахме да има чувството, че я подхвърляме насам-натам. Всеки ден идваха да ме видят (освен в дните за балет), а това са около 6 часа дневно в градския транспорт за него. М. на градина, той на работа – после обратно в Младост – после при мен и пак обратно вкъщи. Открих ползата от скайп-а, за да я гледам сутрин как се облича за градина и да ме пита, чорлава и сънена, гащите ми натака ли са? и да си казваме „лека нощ“ вечер. Изобщо, целта беше да направим всичко това колкото се може по-малко травматично за нея. Тя скоро разбра, че нещата са под контрол и се успокои. 

Изображение

И така, минаваха дните. Не можех да спя. Нощем се будех да бутам Мила, защото ме беше страх, че ще й стане нещо, докато спя, и аз няма да разбера. (Е, то не може съвсем без никаква лудост, нали?) Изгледах всички епизоди на Lie to me на конвейр (стигнаха ми точно до деня на раждането :)) Чакахме. Пишех пространни списъци със задачи за къщата и бебето. None of that got done really, но нали имах чувството, че нещата са под контрол. Коремът ми ставаше ту голям, ту малък, в зависимост от това колко води имаше Мила. Те си течаха. Д-р С. каза, че в Англия е практика да се държи бебе с изтекли води, ако няма инфекция, за да се добута до гестационна зрялост. Аз й имах 1000% доверие. Писах план за раждане. Ще умрете от смях, none of that got done, either.

В средата на всичко това, д-р С. замина. За 5 дни. Разбрахме се Мила да се роди в деня, след като се върне. 19. декември. And much insanity ensued. Защото, останало без нейното успокоително присъствие, въображението ми тотално превъртя. Последните три от тези пет дни бяха адът. Денонощно си представях какво може да се случи и тормозех Мила, когато спеше, за да усещам, че се движи. Сигурна съм, че ще ми го върне тъпкано, де 🙂 Опитвах се да предвидя всички възможни сценарии и да съм готова „за всеки случай“, но се оказа, че въпреки предвиждането, не успях да направя нищо, за да ги предотвратя…

+++

Още когато разбрахме, че терминът й е 16. януари, започнах да се чудя как така ще живея с дете Козирог – не, нямам нищо против Козирозите принципно, а и с годините доста се сприятелих със Сатурн-а си, но не се „виждах“ като майка на дъщеря Козирог. Тогава ми изтекоха водите и стана ясно, че няма да можем да я задържим повече и ще се роди Стрелец 🙂 По ирония на съдбата или чиста случайност, но всички жени в тази къща сме огнени знаци – аз съм Овен, Михаела е лъв, Мила е Стрелец, а Мери трябваше да е Лъв, но се роди Овен. Сега имаме един завършен огнен триъгълник и въздухарски татко, за да поддържа огъня 😉

+++

И накрая, „любимият“ ми анекдот от болничната действителност:

Аз: Извинете, защо ми правите мускулната инжекция с жълта игла?

(жълтите игли са предназначени за изтегляне на лекарства в спринцовката и са доста дебели. мускулните игли са тънки и черни.)

Акушерката: На това дебело дупе как да ви я направя с черна игла?!

Oh. Really?

… to be continued…

Advertisements

Какво се случва, когато отидеш на работа и оставиш детето си при whoever is available and willing to take your spoiled brat

Онази вечер се оказахме сами с Мишката. Което е чудесно, ако не беше фактът, че аз трябваше да отида на нощно дежурство, а работното ми място не предлага overnight хотел за децата на персонала :))) (Моето, за разлика от децата на колегите, обича да ходи там, защото го черпят с шоколад, а не го бодат с игли.)

Long story short, една приятелка я взе и то с радост, или поне така ми се стори 😉

Аз бях порядъчно притеснена, не само защото детето от край време спи единствено в собствения си креват или място, което макар и временно възприема като „собствено“, но и защото детето е с… ъм, особен характер 🙂 (Честно казано, аз не бих искала да съм нея, струва ми се ужасно изморително.) So this is what happened:

Аз: Как сте?

И.: Вечеряме паста в ресторанта в мола.

Аз: Хахахаха. Тя вечеря ли или обикаля масите? :)))

И.:

Изображение

Аз: хахахахаха, I think I just died.

И.: Що бе, ако знаеш как сме се забавлявали : )))

Аз: Ооооо, предполагам. Всъщност супер ме изкефихте. Спи ли?

И.: Не, рисува и бърбори. Не е млъкнала да ми разказваживота си и този на околните й. Половината неща не ги чувам, ама и не е нужно. Правя се че слушам а тя е много спокойна. Разбираме се перфектно.

[…]

Ние с М ядохме вегетарианска паста. Tя пита какво е паста. Aз й обясних, че е спагети и макарони, ама италианците им викат паста. Aма не е паста за зъби. Викаше „Веднага! веднага! веднага!“за сокче. Аз й казвам че сервитьорката може да се уплаши от това „веднага“ и да й каже „извинете ще ми донесете ли сокчето?“и й намигам дай да не плашим сервитьорката.

После репетирахме „благодаря“ : )), ама като фън. Как казва „благодаря“ Патето Яки, после как го казва един голям мъж с огромно шкембес басов глас, после как казва благодаря глезената принцеса с чадърчето;)и после как го казва Михаела : )))малко да я диференцирам от образа на принцесата.

Хубавото е, че хапна. Изяде 3-4 листа спанак от салатата, обяви че не обича домати, после яде от лазанята – дето е паста. Оставих я сама да си я нареже и да я разрови хубаво, ама хапна чат пат. После бисквитена торта с топка сладолед, от тях съвсем малко хапна3 лъжички сладолед и 2 хапки торта. Обаче после й взех кроасанчета от пекарната пред Карфур. В Карфур ходихме за сокче и вафли. Те затваряха вече, че беше към 10, и М. ме дърпа, че затваряли, вика „слушай, казват“и хората на касата й се радват : )))тя и сервитьорката й се радваше : ))) и аз, и аз : )))

Иначе снимката с чадърчето я направих като начин да я измъкна от магазина. Искаше роклята, естествено. „Дай да я купим, да купим, да купим…“ Нямам пари, й викам. „Ами да я запазим.“ Добре ще ти я подаря за рождения ден. „Ама дотогава няма да има, ще свършат.“ А, аз ще кажа да я пазят. „Ама дай да я купим.“

И ми хрумва блестящата идея да й предложа снимка. Тогава се съгласи да я остави :))) Иначе голямо контене падна, обикаляме ои коментираме дрехите кои стават и кои не. Тя хваща некво рокле, поглежда критично и вика – „не става“:)) и „момчешките“ дрехи минахме даже :)))кое става и кое не става. Тя води журито, ама има вкус, признавам.

И да ти кажа много е внимателна с мене. Не се уморява да ми повтори, ако не я разбирам. Пак ме разпита защо не чувам и какво е станало и на колко години съм била. Като й четях книжката, ми вика „така не ти е удобно, сложи я иначе да не ти е високо ръката„, и ми показва как. Много грижовна : ))

Аз: Ех, блазе ти.

И.: Обаче по едно време вкъщи скачахме като маймуни. Мисля, че щото аз я надскачах, и тя се кефи, че аз повече се маймуня от нея : )))

Аз: Пък аз съм сдухана скучна майка.

И.: Ама Мишката е много интензивна. Всичко си е баланс. Ти си по-мекичка и по-нежна.

Ооо, тя говореше за тебе. Понеже има едно мече тука, на А. е. М. иска да й го подаря. (да бе, понеже си няма 100 мечета.) Аз й викам, че е на А. и тя като си дойде, ако види, че го няма, ще й стане тъжно. М пита защо го е оставила тук, аз викам, ами за да не ми е мъчно за нея и да го гушкам като я няма,и тя гледа нейното онова, дето донесохме, и вика „трябва да го дам на мама, като е в болницата,да го гушка, като й стане мъчно за мене.“

: )))

Изображение

Princess meets General (4г.8мес.)

Hey there, beautiful 🙂

Напоследък, като ме питат за теб, отговарям, че ти нямаш никакви грижи, защото си перфектната кръстоска между принцеса и генерал. Само дето нито аз съм принцеса, нито баща ти – генерал. Така че да му мислим.

***

Когато нещо те замисля по тревожен начин, се обръщаш някак „навътре“. Това пък мен ме тревожи, защото си твърде малка да се изплъзваш така. И ако сега го правиш, какво ще правим след десет години… А пък когато попитам, отговаряш „Нищо.“

Актуални въпроси:

Боли ли да раждаш? Ами, зависи. Не ми идва да те излъжа. Операцията не боли, има упойка. (Не казвам, че после боли двойно, за сметка на това.) Ама иначе малко боли. (Отгатнала си го по изражението на майката в книжката за сексуално възпитание на деца до 6-годишна възраст.) Но пак има упойка, ако искаш. Нещо май не съм убедителна. Тогава не искаш бебета в никакъв случай.

За какво ви е още едно дете, нали вече си имате?

Какво се случва, когато мама и тати се карат? Според досегашния опит – нищо страшно ;), но изглежда имаш „едно наум“.

[…]

– Ти нали помниш мама като имаше бебе в корема?

– Какво бебе?

[…]

Два дни по-късно:

– Мамо, виж луната!

– Да, много е красива. И звезди има, виж колко са ярки.

– А нашата звездичка коя е?

– Не знам, избери си една.

– Е как така ще си избирам? Ти нали трябва да знаеш коя е!

Показвам Венера. (Мен ако питате, сигурно е пренаселена с мъртви бебета.) Пращаш целувка.

[…]

„Тази леля е много нервЕна.“

***

Имаме проблем с игрите. Ще го запиша тук, да се знае. Тези твоите игри аз не ги мога. Не е да не искам, старая се. Понякога съм много благосклонна и решавам да участвам, но всяко нещо си има мярка. Само ти нямаш. Любими са ти игрите, в които ти си в главната роля, а аз поемам всички останали. Демек, ти си Пинокио. Аз съм Джепето, Джимини, Синята Фея, директорът на кукления театър, другите кукли, котаракът, лисицата и китът. Извинете, ама толкоз шизофрения дори и аз не нося в себе си. Друго си е да ти връча един молив да пишеш букви, ама не щеш. (Ето, затова ми е друго дете – може да излезе моливолюбиво :))

***

Въвеждаме те в света на личните финанси. От миналата седмица получаваш джобни. По левче на ден, 7 лв. седмично. Всеобщата интернетска родителска мъдрост смята, че са ти много. А според МОН ти се полагат 4.5 х 0.5 = 2.25 лв. седмично. Първия ден от седемте лева останаха три. После забрави за съществуването им. Вечер, ако много си „слушала“, демек не ми се е налагало да предизвиквам локално земетресение в блока, може да пуснем стотинки в един буркан, но не следиш особено стриктно, а и не „слушаш“ чак толкова много.

***

Много си хубава. Миришеш на бонбони. Много те обичам/е/.

За веселието по Коледа – принципни съображения

24

24

Сигурно човек би могъл да си помисли, че киселея (пред-)Коледно, защото личната ми година беше, признавам, less than stellar.

Позволете ми да не съм съгласна 😉

Киселея, защото Коледата вече не започва на 23-и декември, дори не на първи, а очевидно в средата на ноември. Колкото и да я обичаш, няма как да поддържаш такъв ентусиазъм в продължение на месец и половина. Дори и когато си сравнително защитен от цялото това потребителско безумие, защото обичайният ти маршрут е вкъщи-болницата-вкъщи, все пак не си сляп и глух, и към средата на декември вече страдаш от sensory overload from all things Christmas. Демек, сетивата ти вече не издържат на епилептогенните лампички във всички витрини, Коледните шлагери по всички радиостанции и запитванията от страна на всеки втори дали си купил вече подаръците.

Което ни довежда до точка втора на (пред-)коледното ми недоволство. Подаръците. Този апогей на човешката глупост 😉 Разбира се, нямам никакви възражения срещу малките, лични, мили подаръци, в които влагаме цялата си любов към получателя. Или големите такива подаръци, всъщност. Имам обаче адски много против принудата, граничеща с обществено насилие, да поддържаме една потребителска култура, която няма нищо общо с нормалните човешки чувства на обич, привързаност и благодарност. Категорично отказвам да участвам в това, в тази експлоатация на ресурси и хора, предрешена като „празник“.

[По стечение на обстоятелствата тази година се оказах касиер и член на родителския актив в детската градина на Михаела. Прекарах безброй часове в откриване на перфектните подаръци за децата, макар и компромисни. Компромисни, защото, първо, бяхме на практика принудени да купим на децата „групови“ подаръци, което според мен е своеобразно спонсориране на детската градина, вместо индивидуални подаръци. (Миналата година купихме за групата играчки на стойност над 800 лв., от които за кратко време не беше останало нищо. Индивидуалните, но напълно еднакви коледни подаръци за всички деца, намерихме непокътнати в шкафчетата, защото очевидно разопаковането им е щяло да затрудни госпожите. Ениуей.) Втората причина да са компромисни подаръците, беше изначалното им разделение на играчки „за момчета“ и „за момичета“. Когато занесох избрания „за момчетата“ гараж, госпожата ме попита „ами за момичетата?“ при условие, че останалите играчки бяха магазин, 2 ферми, 2 докторски куфарчета и конструктор – по мое мнение напълно годни за всички деца. Третата причина беше необходимостта да се удовлетворят вкусовете и предпочитанията на 27 двойки родители за цена и качество на играчките, което е на практика невъзможно.

Та, след целия героизъм по организирането на коледния празник на децата, се оказа, че… такъв на практика не се е състоял. Стоварил е дядо Коледа (безпогрешно идентифициран от Михаела като „чичо Стоян от охраната“) чувала с подаръците, снимал се е на конвейр със стотина деца от всички групи и после денят е продължил както обичайно. Родители, разбира се, не бяха допуснати. Оказва се, че аз съм се вълнувала повече от детето, което беше твърде не-ентусиазирано. Информацията, която успях да изтръгна от госпожата, се изчерпва с „добре беше“. Защо втора година поред не се постараха да сътворят за децата запомнящо се празнично преживяване – мога само да гадая… Подаръците, вещите, играчките не правят празника, хора. Нищо, че другата госпожа в петък й пожела „голям чувал с подаръци“, защото знаела, „че у нас дядо Коледа идвам с голям чувал“.]

silly faces. вече не мога една снимка да й направя "като хората" :)

silly faces. вече не мога една снимка да й направя „като хората“ 🙂

По тази причина подаръкът на Михаела тази година е един. На стойност 16.90 лв. Ха! Представям си какво си мислите 😉 И аз прекарах доста дълго време в родителска агония редно ли е така. Обаче… обаче. Ето какво. Тя иска кукла „Спящата красавица“. Наистина много я иска. Написахме писмо на дядо Коледа и даже я нарисува. Нищо друго не иска, колкото и пъти да питах. Едно на ръка, че куклата е тип „Барби“, че е брандирана и, по моето скромно мнение, порядъчно грозна. Т.е. в разрез с всичките ми родителски представи за стойностен подарък. И на всичкото отгоре за разлика от други доста по-миловидни кукли, съществува само в един вариант – срещу 16.90 лв. Прекарах около два часа на ръба на полудяването в Хиполенд, докато накрая заключих, че детето това иска, иска го от дядо Коледа, а не от майка си и беща си, така че каквито и да са личните ми съображения, нямат място в случая. И я купих. Личното ми геройство на 2012, баси 😉

След това започнах да мисля не е ли редно да й подарим още нещо… все пак. От кумова срама, дет’ се вика. Не че имаме пари за даване, но пари за децата винаги се намират, нали. И колкото повече мислех, толкова повече си давах сметка, че тя всъщност няма очаквания за купища … неща…  под елхата. След като така или иначе някакъв дебел дядо носи подаръци, тя иска точно това и за нея няма никакво значение колко струва то. Осъзнах, че количеството на подаръците и стойността им всъщност може да тормози само мен с промития ми мозък и желанието ми дасе  впиша, все пак, в конвенциите на фарса, наречен „Коледа“… Обаче защо сега на детето зорлем да му създаваме очаквания и меркантилни нагласи? И някакси всичките ми скрупули отпаднаха и ми стана едно такова леко и ведро

И още нещо си мисля.

Ако още някой ми пожелае „весела“ Коледа, просто ще получа апоплeксия. Тези дежурни пожелания, нещо като условен рефлекс. Нали знаете в каква гадост газим целогодишно, как така изведнъж ни става много весело, само защото е 25-и декември? Може би изведнъж някой е отменил президенсткия указ за назначаването на главния прокурор, или какво? Е, това би бил страхотен коледен подарък! Думата „веселие“ във връзка с коледните празници ми навява усещане за някаква колективна шизофрения, тотална дисоциация от реалността, която така или иначе се опитваме активно да не забелязваме…

Сигурно е прав и брат ми, Иван Премъдрий, който казва, че хората всъщност нищо лошо не правят. „Всеобщата гадост и тя е въпрос на гледна точка, точно по същия начин като това дали празниците са весели или не“. И какво толкова, два-три дни и ще мине.

Ми да, от някаква Вселенска гледна точка, сигурно е така. But I don’t have it in me, толкова дзен.

Хора, иде Рождество.

Айде да бъдем добри, непримирими, смислени, осъзнати и светли.

Дори и за сметка на веселието.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

a day in the life of

мама и Миши, 4 год.

Събуждане 10:39 ч.

Иска от баща си да я пренесе на ръце на нашето легло, защото е „бебе“. Рита ме и полягва върху мен, докато се опитвам да преведа нещо спешно.

– Миши, моля те, изчакай пет минутки да свърша. (Повторено 5 пъти.)

Започва да разлиства новата книжка за Мечо Пух, която е дебела, и се нерви, че страниците се захлупват.

– Мамо, не прави така, трябва да се отнасяш добре с книгите. Иначе ще я скъсаш. Моля те, не прави така! Ей сега ще свърша и ще четем.

Свършвам. С баща й искаме да си кажем две думи, преди той да излезе на работа.

– Мамо, мамо, мамо, ма-моооо, ма-мо!, ма-моооо, мааааааааааааааааааа…

– Моля те, остави ме да си кажа две думи с тати, сега излиза.

– Мамо, мамо, маааа-мооо, госпожата…

– Какво госпожата?

– Госпожата каза, че имам таралеж в гащите.

Right.

За закуска – торта. Чопва малко.

– Искам да отидем до Севда за мляко. Мля-ко! Мля-ко!

– Добре, но след малко. Дошла е топлата вода, искам да се изкъпя.

– Искам рокля!

– Коя рокля?

– Която ти избереш.

– Ами тогава облечи лилавата, тя се върти.

(Започва да рови в гардероба.)

– Не, не я искам тази, къса е. Искам дълга рокля.

– Червената рокля е за пране. Облечи черната от вчера.

– Не искам роклята от вчера! Искам друга рокля!

– Ами нямаш друга дълга рокля.

(Отива в гардероба в спалнята.)

– Отвори там горе да видя!

– Там горе са зимните дрехи, няма рокли.

– Нищо, аз искам да видя!

Показвам якетата.

– В другите пликове какво има?

– Мои дрехи, няма да ги вадя сега.

– Искам тогава балната рокля!

– Добре, извади си я от чекмеджето под леглото, отивам да се изкъпя.

(Започва да дърпа нервно чекмеджето и не испява да го отвори. Започва да се тръшка.)

– Излез веднага да ми извадиш роклята!!! Веднага ела! Искам си роклята!

Аз, още спокойна:

– Бутни сега леглото и от другата страна и ще успееш да дръпнеш чекмеджето.

Тя нервно удря леглото.

– Успокой се и помисли какво трябва да направиш, за да се отвори.

Тя, stomps away:

– ПОМИСЛИХ ВЕЧЕ!!! НЕ СТАВА!!! ГЛУПАВО ЛЕГЛО!!! ЕЛА ВЕДНАГА!!!

– Мамо, и другите хора имат нужди, които не са изцяло посветени на твоите. Аз сега имам нуждата да се изкъпя. Ще дойда след малко. Почакай.

Отива в спалнята, блъска вратата и си мърмори нещо. След малко жално:

– Ооо, крачето миии, пръстчето мииии….

– Удари ли се? Сега идвам.

Излизам от банята, успяла е да отвори чекмеждето и по земята се въргалят various clothing items, измъкнати оттам.

– Ето ти роклята.

– Ама аз не искам тази рокля! Искам друга рокля!

– Тук няма други рокли, има само суичери и панталони.

– Искам друга рокля!

– Мога да ти предложата късата с блестящото цвете или онази със зайчето, също е изпрана.

– Искам с цветето.

Отивам да взема роклята от простора.

Започва да се кълчи пред мен.

– Съблечиииии мееее.

– Можеш сама да се съблечеш, голяма си вече.

Показвам й (за милиарден път) как да си хване тениската на кръст, за да я съблече.

Тя се тръшка, но о! чудо! успява да се съблече, което я вбесява още повече и започва да се тръшка вече с апломб, неясно защо.

А, всъщност, ясно е – в процеса на събличане си е свалила ластика от косата и сега иска да й го сложа обратно. Тика ми го в ръката и ме блъска.

– Нали вчера си говорихме, че не може така. Обясни ми с думи какво искаш.

Продължава да ме блъска име плюе.

– Татиииииииииииииииииии, искам татиииииииииииииииии.

– Веднага ще му се обадим, ако искаш да му разкажеш защо виеш така.

– Кокооооооооооооооооооооооооооо!!!

– Котката не е глупава. Знае, че я манипулираш. Иди си в стаята и се върни, като се успокоиш.

Плонжира се по корем на плочките в коридора и започва да вие така, че сигурно целият блок я чува:

– Бабооооооооооооооооооооо, бабо къде сииииии, обичам те, бабооооо… Искам при ба-бааааааааааааааааааааааааааа. Баааа-бааааа!

– Утре ще отидеш при баба си.

Така пищи и се въргаля още известно време, след което затихва и се появява с два потекли сопола 😉

– Искам да правя картичка!

– Добре, дай кутията с картоните. Ето.

– Не! Искам по-малко листче!

Подавам по-малко листче.

– Не! Това за нищо не става. Няма да правя картичкаааа!

– Добре.

– Не! ме! прекъсвай!

– Няма да правя картичка!

Гледа ме в очакване на реакция.

– Добре, нали ти казах.

– Ама ме прекъсна! Това не е хубаво. Искам си нанито!

– То е в коридора, вземи си го.

– Няма! Ти ми го донеси!

– Тогава аз си тръгвам! Вземам си нещата и си тръгвам!

Излиза нацупено в коридора.

12:35

Какъв чуден ден се очертава 🙂

 

Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

Монолог на майката на Карлсон от покрива

Жената днес, бр. 12/2010 г.

Тя е дребосък. Полуръст, както нежно я наричам. Хибрид между Ян Бибиян и Карлсон, който живее на покрива. Тя е на 2 години и половина (почти) и е известна под кодовото название Марулка. Къдрава е. И леко, съвсем леко наглее. Обича куклен театър, констенурката Франклин и да я нося на дълги разстояния. Любимата й дума към момента е “не и’кам!”. Две думи, де. Както сподели една приятелка неотдавна: “Тя е много самостоятелна, ти си по-скоро нещо като обслужващ персонал.” Какво да се прави.

Едно време, когато нашите родители са били деца, съотношението на силите е било ясно. Големите са били големи, малките – малки, и следователно – безгласни букви. Изобщо не е стоял въпросът кой кого учи. Дядо ми със сигурност щеше да се усъмни в разсъдъка ми, ако му бях казала, че дребосъкът е най-тежката школа в живота ми. Сега обаче е модерно “да се учиш от децата си”. Били те идигови, кристални или диамантени, изобщо ню-ейджърското схващане е, че децата се раждат едни такива възвишени и научени, и ще спасят света. Понякога се чудя дали така не оправдаваме собственото си желание да не пораснем… И все пак. И все пак най-отговорно мога да заявя, че за двете години, откакто съм майка, съм научила за себе си и за живота повече, отколкото за предишните 27 взети заедно.

Откъде да започнем…

На теория всичко е чудесно. Ще бъда неземно търпелива. Няма да плащам данък обществено мнение. Детето ще яде само домашно приготвени манджи от сертифицирани био-производители. Няма да гледа телевизия. Шоколад – какво е това? Ще я възпитавам джендър-неутрално, няма да я обличам в розови рокли и ще й внедря нетърпимост към стереотипите. Няма да етикетирам хората, а само постъпките им – и то ако непременно се налага. Изобщо под моето вещо ръководство детето ще се превърне във въплъщение на доброта и благост. И, разбира се, щастие.

Е, да де, ама… практиката.

На практика в момента, в който станем родители, започваме да си кореспондираме със собствените си родители. Не непременно да ги повтаряме, просто да се съотнасяме към тях. Да ползваме техния родителски опит, доколкото успеем да го реконструираме, като основа за нашия собствен. Първоначалният план беше да „правя всичко наопаки”, защото така, естествено, бих избегнала грешките им. И трябва да си призная, че в първите месеци това работеше добре. Кърмех на поискване, спях с бебето, носех я в слинг, изобщо активно опровергавах д-р Спок на моето детство. После обаче нещата нещо се объркаха. Тя престана да бъде безпомощно бебе и започна да става „себе си”. За това не бях подготвена. Първоначалният план се оказа недостатъчно гъвкав. Не можеше да бъде адаптиран към безбройните предизвикателства, пред които дребосъкът ме изправяше всекидневно. Спаси ме случайно прочетеното в един родителски блог изречение, че „нашето родителство е антидот на собствените ни родители, но това, от което наистина се нуждаят децата ни, е антидот на нас самите”. Дори не знам кой го е прозрял това, но със сигурност мога да кажа, че спаси родителската ми кариера. (Ето затова, между другото, трябва да споделяме. Трябва да слушаме това, което другите родители имат да кажат, не защото е директно преносимо върху нашите деца, а защото някоя случайна реплика може да се окаже именно нещото, което на нас самите ни убягва този момент.) Та така. Не можете да си представите какво облекчение изпитах, когато прозрях, че това, към което трябва да се съотнасям, е собственото ми дете, а не собствените ми родители. Че индикатор за родителските ми успехи и неуспехи, ще бъде единствено то самото, и затова трябва да се изправя пред него освободена от условните рефлекси на детството си, с отворен ум, креативна, спонтанна, жива… Олекна ми някак, както винаги му олеква на човек, когато сам си поеме отговорностите.

Това, разбира се, не предотвратява издънките.

Битката с щоколада, телевизията („ютюб!”) и домашните манджи отдавна я изгубих. Избива ми студена пот, когато М., лишена от внимание, защото съм дръзнала да се заговоря с някого в парка, ме информира, че ще „поспи” на алеята. Всъщност, с това нямам проблем. Нека спи, стига да не е под нулата. Но от осъдителните погледи на минувачите ми се смръзва кръвта. Опитите за полово неутрално възпитание също претърпяха неочакван крах. Влизали ли сте наскоро в детски магазин? Вижадали ли сте дрехи за момиченца извън розовата гама и дрехи в неутрални цветове без щампи на „Карс” и „Трансформърс”? Ами играчките? Безвкусната розова пластмаса заплашва да превземе света. Върху тези съм наложила вето. И детето не им налита. И все пак, случва се да я обличам в рокли. Намирам за очарователна комбинацията от волани, цветенца и хулигански нрав, който вече прозира въпреки крехката й възраст. Но се чувствам гузна. И почти перманентно виновна. Струва ми се, че чувството за вина е дифолтно за родителството – в по-голяма или по-малка степен. Като че ли вече се примирих с това.

Но наскоро не се бях срамувала така откровено от себе си…

Марулката много обича да прави преглед на събитията от изминалите месец-два. Помни като слон за крехката си възраст, а дрънка като кречетало. И не минава ден, в който да не ми припомни за “лошата кака” в клубчето, дето не й даваше да скача на батута. О, олицетворение на родителската ми безпомощност. Погром на добрите ми намерения. Вместо да се разбера с хлапето, което съзнателно и целенасочено се мяташе на батута всеки път, когато дребосъкът се устремеше натам, аз информирах дъщеря си, че каката е “лоша”, но така, че каката да ме чуе. Което разбира се освободи пътя към батута, но ми отреди максимален брой точки на скалата за родителска некомпетентност. А децата са безпощадни. Инстинктивно регистрират и възпроизвеждат най-големите ви издънки. Като китайско мъчение. Един момент невнимание и цял живот мъртъв. А ако се опитате да замажете положението, всичко става само още по-зле. Та така, научих детето, че хората се делят на “лоши” и “добри” и че пасивно-агресивният подход решава проблемите – какво още мога да оплескам?

Много, вероятно. Обаче се опитвам да си припомням Доналд Уиникът и моя приятел Марин Бодаков. Първият, който е постановил, че не е необходимо да сме съвършени, достатъчно е да бъдем достатъчно добри – и по този начин е освободил всички нас. Вторият, който казва, че „добрият родител е новородено дете на детето си всеки ден.” И така, въоръжена с това познание, навигирам мътните води на родителството, в които съм едновременно учител и ученик. Страхувам се. За себе си. За нея. Заради огромните залози в цялото това начинание да отгледаш човек. Твърде банално, започвам да разбирам родителите си. Вместо за университет, спестявам за психотерапия. И после, в края на краищата, я поглеждам и осъзнавам, че прилича на Карлсон от покрива в розова рокля с волани. Успокоявам се, защото, в крайна сметка, Карлсон е красив, умен и прилично дебел… а според уикипедия “поведението на Карлсон от покрива, което е различно от традиционното, тревожи родители и учители, защото подбужда децата към несъобразяване с авторитети”. А това, както добре знаем, е задължително условие да станеш човек…

Bittersweet

Скъпо наше прекрасно дете…

Изминалите два месеца бяха тежки за всички ни, без съмнение и за теб, но ти се държа геройски through all of it. Загубихме малката ти сестричка и мама беше почти три седмици в болница. Във всички възможни софийски болници, за да сме точни. Всичко започна на 12. март – ден, който никога няма да забравя. Не те заведохме на детска градина, за да дойдеш с нас на феталната морфология и да се запознаеш със сестричката си. Спомням си, че изпитвах смътна тревога, ами ако нещо не е наред, ами ако днес животът ни се преобърне завинаги… но бързо отместих тази мисъл в съзнанието си, в крайна сметка преди по-малко от два месеца бебето беше перфектно, какво чак толкова можеше да се случи… А животът ни наистина се преобърна. Влязохме в кабинета спокойни и радостни, а излязохме изплашени и отчаяни. Дори ти усети, че нещо се случва, защото когато лекарят замълча и започна да се взира в екрана си, дойде да ме държиш за ръката.

Последваха дълги и мъчителни три седмици, в които чакахме да разберем какво ще се случи с Мери. На първи април се събудих и започнах да повръщам. В първия момент реших, че съм прекалила с тортата, останала от рождения ми ден, но после разбрах, че няма да се оправя and something is very wrong. Трябваше да отидем в болница. Мисля, че отсъствието ми беше най-трудно за теб. Да ми идваш на гости в болницата… Всеки път влизаше в стаята предпазливо и уплашено се оглеждаше, преди да се покатериш в леглото ми, за да се гушкаме. Никога няма да мога да ти опиша как ми се свиваше сърцето. Има нещо дълбоко нередно в това детето ти да те посещава в болница. През това време те гледаха основно баба и диди, за да може тати да бъде с мен и Мери. После баба ти каза, че си казвала, че не искаш твоята мама да отиде на небето… като майката на Пипи.

Интересът ти към смъртта датира обаче от преди това. От времето, когато с тати бяхте видели умряла котка край пътя и ти мислеше, че „докторът ще й прочете една лекция и тя ще се оправи“ 😉 Все си мисля, че за нас възрастните тези неща са по-сложни. Вие децата още не сте се научили да се страхувате и аз положих огромни усилия да не ти вменявам страх. Обяснихме ти, че бебето е било болно и е отишло на небето и ти го прие толкова нормално, че когато един път гласът ми затрепери, докато ти четях приказка, побърза да ме успокоиш, че „нищо, ще си родим друго!“ с толкова ведър тон, че не можах да не се усмихна. Друг път сякаш забравяш какво се е случило и ме питаш защо нямам голям корем или настояваш да не ти давам сандалите от миналото лято на друго дете, защото „те ще са за нашето бебе“. Не знам какво се случва в детската ти главица, но никога не сме те лъгали и не сме украсявали истината. Просто се опитвахме да ти обясняваме какво се случва спокойно и без да те плашим.

Не знам, маменце, дали ми е по-лесно, защото имам теб. Нямам база за сравнение. И да, и не, предполагам… Гледам те в цялата ти къдрава прелест и виждам всичко, което Мери никога няма да бъде… От друга страна получавам толкова много прегръдки, усмивки и обяснения в любов, непрекъснато припомнящи ми, че в живия живот е така… имането и нямането, смъртта и сътворението, скръбта и щастието винаги съществуват едновременно… просто ние често избираме да виждаме само едната половина…

Мило мое дете, искам Мери и всичко това да е част от живота ти, по един естествен, овладян, не-истеричен начин. Искам да знаеш, че имаш една сестричка, която, за съжаление няма да дойде да живее с нас, но е истинска и е част от нашата история… of who we are…

Обичаме те повече от всичко друго на света. Ти си изумително дете.

Мама & тати

Не човек, а родител… или как да съхраним себе си

Оказа се, че този текст е изненадващо популярен. Изненадващо – за мен, защото в него споделям едни не дотам популярни (пак според мен) размисли за родителството… 🙂 Използвам повода да ви въведа в „Авторския кръг“ на списанието Жената Днес, където можете да ме намерите от време на време, а също така и много други великолепни автори, някои от които имам честта и удоволствието да ми бъдат приятели. Благодаря за превъзходната компания, момичета (и момчета 😉

***

Пиша този текст с уговорката, че това е родителски, а не майчински текст. Нека оставим схващането, че бебетата са предимно в сферата на компетентност на майките, там, където му е мястото – в културното и хуманитарното средновековие на зрелия социализъм.
Така. Въпреки че дихотомните чувства са в основата на човешкия експириънс, мисля, че има едно особено усещане на едновременно изпитвано облекчение и чувство за вина, което е прерогатив на родителите. За краткия си родителски стаж никога не съм го изпитвала по-интензивно от деня, в който заведох дъщеря си на детска градина… и я оставих там. Подозирам, че рядко ще имам възможността да се почувствам по-лоша майка и… по-свободен човек. Внезапно осъзнах, че за трите години, откакто се е родило безценното ми съкровище, а това прави точно 3х365х24 = двадесет и шест хиляди двеста и осемдесет часа (!), не съм имала и 2 (два!) безотчетни часа. Непрекъснато някой някъде за нещо ме чакаше.