Princess meets General (4г.8мес.)

Hey there, beautiful 🙂

Напоследък, като ме питат за теб, отговарям, че ти нямаш никакви грижи, защото си перфектната кръстоска между принцеса и генерал. Само дето нито аз съм принцеса, нито баща ти – генерал. Така че да му мислим.

***

Когато нещо те замисля по тревожен начин, се обръщаш някак „навътре“. Това пък мен ме тревожи, защото си твърде малка да се изплъзваш така. И ако сега го правиш, какво ще правим след десет години… А пък когато попитам, отговаряш „Нищо.“

Актуални въпроси:

Боли ли да раждаш? Ами, зависи. Не ми идва да те излъжа. Операцията не боли, има упойка. (Не казвам, че после боли двойно, за сметка на това.) Ама иначе малко боли. (Отгатнала си го по изражението на майката в книжката за сексуално възпитание на деца до 6-годишна възраст.) Но пак има упойка, ако искаш. Нещо май не съм убедителна. Тогава не искаш бебета в никакъв случай.

За какво ви е още едно дете, нали вече си имате? …

Какво се случва, когато мама и тати се карат? Според досегашния опит – нищо страшно ;), но изглежда имаш „едно наум“.

[…]

– Ти нали помниш мама като имаше бебе в корема?

– Какво бебе?

[…]

Два дни по-късно:

– Мамо, виж луната!

– Да, много е красива. И звезди има, виж колко са ярки.

– А нашата звездичка коя е?

– Не знам, избери си една.

– Е как така ще си избирам? Ти нали трябва да знаеш коя е!

Показвам Венера. (Мен ако питате, сигурно е пренаселена с мъртви бебета.) Пращаш целувка.

[…]

„Тази леля е много нервЕна.“

***

Имаме проблем с игрите. Ще го запиша тук, да се знае. Тези твоите игри аз не ги мога. Не е да не искам, старая се. Понякога съм много благосклонна и решавам да участвам, но всяко нещо си има мярка. Само ти нямаш. Любими са ти игрите, в които ти си в главната роля, а аз поемам всички останали. Демек, ти си Пинокио. Аз съм Джепето, Джимини, Синята Фея, директорът на кукления театър, другите кукли, котаракът, лисицата и китът. Извинете, ама толкоз шизофрения дори и аз не нося в себе си. Друго си е да ти връча един молив да пишеш букви, ама не щеш. (Ето, затова ми е друго дете – може да излезе моливолюбиво :))

***

Въвеждаме те в света на личните финанси. От миналата седмица получаваш джобни. По левче на ден, 7 лв. седмично. Всеобщата интернетска родителска мъдрост смята, че са ти много. А според МОН ти се полагат 4.5 х 0.5 = 2.25 лв. седмично. Първия ден от седемте лева останаха три. После забрави за съществуването им. Вечер, ако много си „слушала“, демек не ми се е налагало да предизвиквам локално земетресение в блока, може да пуснем стотинки в един буркан, но не следиш особено стриктно, а и не „слушаш“ чак толкова много.

***

Много си хубава. Миришеш на бонбони. Много те обичам/е/.

Реклама

20-24 (1)

Скъпо наше неземно съкровище,

от много време отлагам това писмо, защото искам да е перфектно, нищо да не изпусна, да е специално, не-делнично, не-тривиално… и се страхувам, че не мога да го постигна, защото съм твърде изморена, защото непрекъснато гледам часовника, защото много ме влече леглото и така…
И така, отлагайки, рожденият ти ден мина и замина и вече имаме едно много пораснало двегодишно не-бебе. Макар че ти пък започна да наричаш себе си „бебе“. Например преди малко, след банята, изведнъж постанови, че си „мок’о бебе“. Може би си осъзнала, че на бебетата им се полагат някакви „привилегии“, които ти постепенно започваш да губиш, макар че какви са пък чак толкова тези привилегии… нито си лишена от гушкане, нито от пълното ни внимание… Единствено живееш под заплахата, че тези дни ще мине Феята на бибите да ти прибере бибата и да я занесе на някое бебе, което има нужда от нея. Срещу подарък, естествено. Ах, тези твои родители, как отсега ти насаждат консуматорско отношение към живота. Шегувам се, естествено.

Но откакто съм ти майка, осъзнах едно, че майките постоянно водят в главата си диалози „за“ и „против“ всяко свое решение, и винаги са уязвими, защото ВИНАГИ се намира отнякъде някой, който да им обясни that they’re doing it all wrong 😉 Направо понякога се изумявам с какво привличам напълно непознати да ми дават добронамерени съвети или да ми правят забележки, че това, което го пиеш, е студено; че ще паднеш отнякъде или че ще слънчасаш.

За ужас на тълпи смутени баби, едно от любимите ти занимания е да се плацикаш с едно шише на чешмата в Докторкста градина, докато аз седя в прелестна компания на близката пейка и развивам социален живот. Това, между другото, е един от редките моменти, в които наистина час-два се занимаваш сама и не ме търсиш, а аз само те наглеждам да не паднеш в чешмата, както се случи веднъж. Та прииждат баби на талази да се информират къде са му родителите на това дете, а М. с най-лежерния си жест ме сочи и вика: „Това е майка й, тя е педиатър“ и за всеобщо увеселение бабите са дотам 🙂

За наша огромна радост наистина боледуваш рядко и леко (fingers crossed), а аз го отдавам на доборото закаляване, което всъщност не е кой знае какво закаляване, просто сме ти отпуснали юздите. В парка си известна като „Миши босо, Миши голо“ и предизвикваш всеобща радост у зрителите по пейките, когато търчиш нагоре-нагоре само по гащи и ги подяждаш без никакъв свян.

И понеже това е един вид юбилейно писмо, ще се опитам да систематизирам „постиженията“ ти през последната година:
– Проходи на 15 месеца, късно, но качествено 🙂
– Научи се да се храниш сама доста добре, с лявата ръка. Изобщо засега лявата ти ръка май е водеща.
– Отби се на 16-17 месеца, макар че това ме изпълва с известна носталгия (и досега си нося кърмаческата колекция) и не го оценявам точно като постижение, но все пак трябва да се отбележи, че беше изключително гладко плаване, за което съм ти много, ама безкрайно благодарна.
– Проговори с 300 думи в секунда, така че наскоро дядо ти те попита: „Ама ти никога повече ли няма да млъкнеш?“, а с проговарянето ти ми стана ясно, че разбираш много повече и си много по-наблюдателна, отколкото някога съм предполагала. Повечето думи малко ги смотолевяш, но на мен са ми напълно разбираеми, само не знам защо настояваш, че моторът се казва „пом“. Браво е „дабо“, другите ги забравих сега.
– Пееш. На български и на английски. ‘епи ту ю, песничките от Меуи Попиз, която дълго време беше фаворит, а сега се отново в барбаронска фаза, за паячето Itsy Bitsy, Wheels on the Bus и други. Знаеш стихчето за слончето, за гъбката и стихчето си за лека нощ, което е неизменна част от ритуала преди лягане –

Миш, миш, миш,
време е да спиш.
Целият квартал
вече е заспал.
Спинкат стъпалата,
спинкат перилата,
асансьорът спинка
спрял като картинка.
Хайде, хайде, Миш,
време е да спиш.

(Валери Петров, из „Копче за сън“)

След което безропотно си лягаш 🙂 Безценно.

– Махнахме пелените и памперсите, някъде на 22 месеца, от раз и окончателно. Отново не мога да повярвам колко лесно и безболезнено стана всъщност, напук на безбройните ми безсънни нощи, в които се терзаех как да разбера кога си готова, кога е правилният момент, дали няма цяло лято да търкам мокета с белина и прочее. Просто един понеделник ти обясних концепцията и в сряда вече бяхме забравили за памперсите. Толкова съм ти благодарна за това колко лесно стават някои неща с теб, колко добре разбираш, колко си кооперативна и как не правиш драми, а някак безропотно порастваш, когато му идва времето… Просто опровергаваш всичките ми опаснения, че все пак не може родителството да е толкова хепи нещо, трябва да има зор 😉 Благодаря ти. Продължавай да го правиш.

Сега само за толкова се сещам, иначе за мен всичко ново, което правиш, си е revelation. Например, че си започнала да разпознаваш емоциите. Знаеш кога татко Барба е тъжен, а днес в парка ми каза, че си ми „‘досана“, защото нещо не ставаше на твойта 😉 Но пък бързо ти минава, типично по лъвски си щедра и бързо ти се разсейват облаците. Типично по асцендентски (девешки) си започнала да се гнусиш – от косми и пясък, което пък ми спестява висенето по пясъчниците и терзанията кое квартално куче е минало оттам преди нас и отново съм много признателна. Също така типично по девешки държиш страшно много на ритуалите си, в Борисовата градина се люлееш точно на определена люлка, возиш се на точно определено конче на въртележката, пускаш се по точно определен начин на слона и т.н. В това има нещо много успокояващо, защото е предвидимо и вероятно Луната ми в Козирог се чувства добре…

On the not so bright side, ако ти се наруши режимът, край. Ако не си легнеш между 13.30 и 14.00 часа, не можеш да заспиш изобщо, да не говорим за спане в креват, различен от собствения ти. При баба ти и дядо ти си свикнала да спиш на леглото на Ньо, но при последния ми опит да те сложа да спиш в друга стая, след гръмогласни протести те намерих заспала на пода зад вратата върху нанито. Също така е мега досадно, че не можеш да спиш с друг човек в стаята, а опитите ми да те приспя, когато си нещо превъзбудена и не на кеф, винаги водят до грандиозен провал. За да спиш, трябва да си а)сама в стаята, за предпочитане твоята собствена, б) да имаш нани, биби и музика от аквариума, в) да е в точното време и да не си превъзбудена. Това те прави доста трудно преносима и негодна за ваканции тип „с бебе на Градина“, защото честно казано не искам да се подложа на издевателството, докато евентуално се адаптираш, след което да стане време да се прибираме. Също така с теб се пътува трудно, не те свърта на едно място или в столчето дори на кратки разстояния, какво остава за дълги пътувания…

В този ред на мисли, мисля, че заслужавам медал за нечовешка търпимост към хленч, а ти със сигурност гониш световен рекорд по хленчене в мое присъствие, което влудява баща ти, комуто иначе не демонстрираш тази очарователна способност… От една страна си го обяснявам като реакция на дългите ми отсъствия, когато работя; от друга страна се питам дали по някакъв начин не усещаш инстинктивно някаква моя слабост, някакъв опит да компенсирам чрез теб липсата на внимание към мен самата в моето детство и дали не реагираш на тази моя несигурност и уязвимост… Наскоро ярочетох някъде, че “we are mothering as the antidote to our mother’s mothering, but what our children really need is the antidote to us” и това ме навежда на много, много мисли… А истината, както всички добре знаем, вероятно е… някъде там 😉

Сега ще кажа нещо много смело и наперено, Мърфи да си запуши ушите, ако обича… но ти ми даваш усещането, че съм добра майка. Че ако мога нещо в този живот, то е да съм ти майка. Някакси се чувствам много стабилна, уверена, спокойна, щастлива в ролята си на твоя майка. We’re a perfect match, you and me. Сигурно мога и други неща, но в нищо не съм се чувствала толкова в свои води, никога не съм се съмнявала в себе си по-малко…

Което изобщо не отменя страховете и терзанията ми, прокрадващото се понякога чувство за вина, прокрадващата се понякога умора, която ме кара да бъда out of sync с теб и следователно води до някои наистина ужасно криви дни, в които броя минутите, докато стане време за лягане (но слава Богу, тези дни са редки и може би затова запомнящи се), не отменя и нуждата ми от повече социално общуване и невъзможността да я задоволя пълноценно, освен ако не се пличкаш на чешмата в Докторската или не си пусната да вилнееш в Евърленд (където, евала на какичките, по три часа не се сещаш за мен)… както и тихата ми скръб, че не всичките ми скъпи хора са готови да жертват удобството си, за да обикалят с мен от люлка на люлка в августовски пек, докато се опитваме да водим що-годе смислен разговор…

… и все пак, това са нормални неща, които мисля, че могат да бъдат казани, без да означават нещо повече от тривиалния факт, че и аз, и ти, сме просто хора, които имат право понякога на малко лошо настроение и от това не следва нищо фатално. Защото през 98% от времето изпитвам искрено и неподправено щастие да сме заедно, да правим по 107 пъти едно и също нещо, да пеем една и съща песничка, да обикаляме едни и същи места, да те гледам и да те слушам и да те гоня и да те гъделичкам и да те гушкам и да те целувам и да ти ходя по гайдата 😉
Само по въпроса с хленченето няма да се разберем, от мен да го знаеш 😉

Много дълго стана вече писмото, затова ще разказвам за рождения ти ден отделно, само още нещо искам да напиша, за да не го забравя. Онзи ден следобед седяхме заедно на дивана, ти полулегнала гледаше Барбарони и ми обясняваше какво се случва във филмчето, пък аз четях Мидълсекс и коментирах Барбароните, които вече ги знам наизуст (добре, че ме бива в мултитаскинг-а)… и за някакъв миг като че ли видях в бъдещето, видях някакво време много напред, когато пак така ще си седим, съвършено at ease една с друга и ще си четем или ще си говорим за момчета ;), или ще слушаме музика, или просто ще си седим… и това някакси ме накара да се чувствам толкова съвършено добре, толкова сигурна, че заедно можем да преодолеем всичко, че всичко ще е ок и ти ще си едно наистина щастливо дете…

Просто вече не си бебе, обич моя. Малко по малко губиш от бебешката пухкавина и заедно с това изплува ясно образът на момиченцето, което си на път да станеш, а някъде зад него бледо се вижда силуетът на бъдещата жена… And all is full of possibilities…

Обичаме те повече от всичко на света,
мама и тати

(Следва продължение)

19-21

Light of my life,

Толкова отдавна не съм (ти) писала, че вече всеки ден ме гложди усещането за нещо… важно и несвършено. Причините са много, основно голямата ми заетост и временната, превърнала се обаче в трайна, липса на личен компютър. Десктопът на татко ти нещо не ме предразполага към дълго писане. Самият факт, че трябва да седя на бюро, ме демотивира. Една от особеностите на майка ти е, че предпочита всички важни и хубави неща, вкл. писането, да ги прави в леглото 😉

А колкото по-дълго не (ти) пиша, толкова повече неща за казване се натрупват и толкова по-трудно ми става да започна отнякъде. Така че сега открадвам минутки скъпоценно учебно време и започвам, пък докъдето стигна 🙂

Ти растеш със шеметни темпове. Най-шеметен е напредъкът в говоримата реч, владееш доста над 50 думи – толкова ги преброих преди около месец, а оттогава си добавила доста, всеки ден по 2-3 поне. Изговаряш ги смешно, малко „сдъвкани“ и някои от тях различими само за нас, които всеки ден сме с теб и ги чуваме, употребени в контекст. Но ги използваш активно, така че правилното произношение ще си дойде с времето. Правиш вече и изречения, не много, но все пак.  Първото изречение изобщо беше „Тати би пий“ = Тати пие бира. Хм, какво ли да си мисля за това :))) Наскоро чух също „Мама тани, Миши ди“, или иначе казано „стани да седна“ 😉 Отбелязвам, че вече си знаеш името и го употребяваш като всички деца в 3 л. ед.ч. Любимите ти думи в момента са „тани“ = стани, помогни ми да стана, „пани“ = падам, ще падна (и наистина доста падаш, ама какво да се прави), „ди“ = седя, да седна. Описваш света около себе си, с колкото речников състав разполагаш, отбелязвайки привидно очевидни неща. Вманиачила си се по Мери Попинз с Джули Андрюс от 1964 г. Вината за това разбира се е моя, но предпочитам да гледам по 300 пъти на ден „Let’s go fly a kite“, отколкото популярни в твоята възрастова група и доста лишени от фантазия създания като телетъбисите, примерно.

Неустоимо сладка си, когато се клатиш и припяваш. Освен това влизаш във взаимодействие с героите и събитията в клипчетата. Много се натъжи, когато откри, че Мери Попинз си тръгва от семейство Банкс и с неподправена скръб помахваш и казваш „тао-тао, Попо“. Също така видимо се тревожиш, че тя ще падне от небето и казваш „Попо пани“, а пък аз те успокоявам, че се държи за чадъра и няма такава опасност.

Непременно трябва да те снимам, как пееш! Да, това си е самата истина, пееш. Успяваш да наподобиш някои от думите в песничките, дори на английски. Друга от любимите е The Wheels On The Bus, знаеш движенията с ръце и се включваш на правилните места. Излишно е да споменавам, че я пея поне по 5 пъти на ден, макар и доста фалшиво.

Определено се забелязват зачатъци на дългосрочна памет. Две седмици, след като посетихме Вальо в Благоевград за рождения му ден, все още си мислиш, че всяка кола я кара Гого (Жоро) и ме караш да му отварям фейсбук профила и да ти го показвам на снимки. Оттам му излезе индианското име Гого Бръм-бръм. Самият той предполага, че го възприемаш като „дядо Коледа с шофьорски умения“, но така или иначе може да се каже, че се наблюдават признаци на влюбеност 😉

Като стана дума за имената, Вальо е Альо, а в някои случаи „Льольо“ :D, Ваня е Аня, дядо номер едно е „диди“ (нищо общо с истинското му име, но той настоява да не те поправяме), а напоследък също „дядьо диди“. Дядо номер две е просто „дядьо“. Бабите са си баби. Батко ти Максим е „Мацки“ (ROFL), а котката я преименувахме по твое настояване на Коко или казано с повече ентусиазъм Кокооо! Котко!, демек.

Какво още. Преди настъпването на вулканичната зима посред май, беше постигнала завидните 6 часа на чист въздух всеки Божи ден. Просто не те свърта вътре, носиш си якето, заставаш пред вратата и заповядваш: там! Там! означава да излизаме. Навън се сформира добра групичка от неприети в яслите твои връстници, с които понякога си играете, понякога си отстоявате правата върху играчките, независимо дали наистина са ваши или заграбени от друго дете. За щастие, случаите на женски бой напоследък намаляха, явно количките за кукли вече остаряха като обект на желанията. Татко ти, като почти единствен full time баща, се слави с особена популярност и благоволение сред останалите майки в парка. На мен това ми е приятно, макар че понякога отнасям коментари, които ме карат да се чувствам като лоша майка, която не прекарва достатъчно време с детето си. Разбира се, това е nobody’s business и нека не навлизаме в темите за разпределяне на отговорностите и задълженията между половете етц., но така или иначе има едно малко болно място в мен, което страда за многото време, през което сме разделени. Но така или иначе, пред очите ми ти растеш като щастливо и умно дете, така че имам всички основания да си мисля, че не ти нанасяме непоправими щети.

Паркът… е интересно място, на което се случват интересни неща 🙂 Освен социалната интеракция между теб и себеподобните ти в борба за отстояване на позиции и собственост – а ти си в състояние хем да тичаш към собствената си (захвърлена някъде и до този момент неглижирана) количка-топка-нещо и да крещиш „дай!“, ако някой посмее да ги приближи, хем едновременно с това да защитаваш с физически методи и писъци чуждото, до което си се докопала… (Слава Богу, след експириънса, който имам с двамата ти вуйчовци, такива нормални неща не могат да ме извадят от равновесие.) Та, освен това, в парка се яде. Любимото ти занимание. Ядат се боклуци. Ние се примирихме, че не можем да те спасим от боклуците и не ги купуваме за вкъщи, но не бдим над теб като орли, случайно да не изядеш някой чипс. Това е невъзможно. Ти обикаляш пейките и си искаш по толкова обезоръжаващ начин, че каките леко притеснени се допитват до нас с баща ти „Може ли?“, докато ти вече се тъпчеш и доволно примляскваш 🙂 Баща ти напоследък стои отстрани и с усмивка обяснява, че „ние вкъщи не те храним, така ни излиза по-евтино“ :))) Освен боклуци, ядеш всякакви кюфтета, кебапчета и наденички (които може би също са боклуци) , познати под сборното наименование „мо“ (=месо). Ние и тримата сме кр. група нула, известна с предпочитанията си към месото. Не отказваш и каша („ка“).

В един леко дъждовен ден хранехме рибките в парка с бисквити, когато се появи още едно от редовните момиченца. Ти ми поиска бисквита, след това още една. Аз реших, че я искаш за другата ръка, защото имаш навика да ядеш с дясната, а в лявата да държиш „резерва“, и изпаднах в истинско удивление, когато отиде при другото дете и му я подаде – съвсем сама и доброволно, без никой да те е молил и подканял, което беше прецедент, и аз си отдъхнах, че развиваш зачатъци на емпатия и от теб ще излезе човек :)))

Още за храната. Едва опазихме на Вальо домашно приготвената торта-изненада от теб, а когато най- после получи достъп до нея… й се нахвърли с възгласи „Тотааа!“ и почти-ожесточение. Вчера по случай рождения ден на татко си омете едно парче торта Гараш, след което обикаля къщата като надрусана и с триста зора те сложихме да спиш. Но наистина не знам как да те лишавам от такива неща, когато всички около теб си хапват, т.е. ситуацията е „или всички, или никой“, и едва ли ще ти навреди чак толкова, тъй като е напълно спорадично.

През февруари разви атопичен дерматит, но честно казано, сега не ми се навлиза в това, и ще го оставя за отделен пост. Вкратце, след някои ограничения в диетата и странно лечение с локален кортикостероид + хомеопатия + Бахови капки, нещата са под задоволителен от моя гледна точка контрол, макар че се обострят при шоколадови изцепки като гореописаните. През март пък, по повод на епидемията от морбили, най-после се прежалих да те ваксинираме, и не видиш ли, няма и седмица по-късно ти вдигна тридневна температура и накрая се обрина. Баба ти ме попита дали съжалявам, че сме те ваксинирали. Не, не съжалявам. Човек си прави сметките, преценява разни рискове и възможни последствия, взема решение и после си носи отговорността. Така или иначе, не го изкара тежко, а случаите на морбили, които видях напоследък, не ме карат да мисля, че преболедуването е за предпочитане. Но и по този въпрос – друг път, ако стигнем дотам.

Аз напоследък не съм на работа, уча за конкурсен изпит по педиатрия. С татко ти в общи линии се редуваме, един ден той се грижи за теб, един – аз, което е доста по-често от обичайния ни график, но изглежда ти действа малко объркващо. Като добавим към това възрастта на бебешкия пубертет, в момента си едно сприхаво малко момиченце, което обича да хвърля неща (храна и сок) по мокета и да гледа реакциите на мама и татко. Това доведе до нови нива в общуването ни, защото ни се налага да ти караме (освен че обясняваме до премала), като тати по-често го играе лошото ченге, както и трябва да бъде (според психолозите). Все пак трябва да се каже, че са ти позволени много (неприемливи от гледна точка на други родители) неща като джапане в локви и въргаляне по земята, когато преценяваме, че това не наранява нито теб, нито другите.  Като цяло мисля, че сме доста търпеливи и спокойни родители, позволяващи ти достатъчно свобода да трупваш собствен опит.

Като всяко дете изпробваш границите и понякога от играчката става плачка… Например синьото ти око от удар в ръба на една маса. Имаш огромно количество енергия, която трудно можеш да канализираш и да изразходваш на закрито в лошо време. Още ти е трудно да се концентрираш за по-продължително време върху една дейност, колкото и забавна да е тя. Ядеш пластелин, мажеш с боички, презираш кукли и отказваш да участваш в make-believe игри като готвене на супа с щипки. Очаквам с нетърпение да пораснеш още малко, за да започнем заедно да творим разни нещица. Имам огромен запас от идеи 🙂 Дано за следващия зимен сезон да си готова за това. Също така, отказваш да ни слушаш, когато се опитваме да ти четем книжки, а бързо-бързо ги прелистваш и ти ни разказваш по картинките. Това малко ме затруднява, не знам какъв е правилният подход (всякакви вметки са welcome), защото за мен е изключително важно да те науча на любов към четенето и отношение към книгите.

Та така, mon amour, връщам се към учебниците и те прегръщам горещо. Снимки – после.

С обожание,

мама и тати

All grown up now (18)

На тази снимка много приличаш на сестра си Моника.

Миличък шуш,

вчера навърши 18 месеца – бебешко пълнолетие, така да се каже. Друг е въпросът, че кой знае още колко време с татко ти ще те наричаме „бебка“ 🙂 Може би няма твърде много за разказване, тъй като последните две писма малко се сгъстиха, но трябва да отбележим речевата експлозия, с която се събуди една сутрин. Може би не повече от десетина думички общо, но като се има предвид пророчеството на дядо ти, че както те бомбардираме с 4-5 езика, едва ли ще проговориш скоро, аз съм повече от доволна. Повечето ти думи започват с „т“ – тайте, тит(к)и, тете (=ръцете), тапи (=чорапи), там (= хипоптам) и там! = заповед да бъдеш транспортирана в желаната от теб посока. Струваш ми се и малко пораснала, като се имат предивд миньонските ти размери на последните няколко консултации, защото някои от дрешките ти най-после омаляха – иначе от 9-месечна си носиш г/д едни и същи неща. Това, че още не съм те замъкнала в детската ендокринология да ти правят изследвания на растежния хормон, е доказателство за усилията ми да култивирам в себе си родителско търпение и самообладание (и въобще да овладявам разнообразните си неврози) и очаквам да бъде оценено високо, когато му дойде времето 😉

Напоследък си станала малко вкопчена в мен, плачеш, когато излизам от стаята и се жалваш. Много е смешно, че вместо за „мама“ в такива моменти плачеш за „ми-ми-ми“, поради което ти викаме „Мимито“ 🙂 Тълкувам го като късна реакция на връщането ми на работа и на непостоянния ми график, което означава, че ту ме има, ту ме няма и ти въобще не можеш да хванеш някаква последователност. Също така напоследък малко п0-често оставаш при баба си и дядо си, а татко ти го нямаше цяла седмица. Сигурно си доста объркана. Може би, прохождайки, си осъзнала, че хората могат да се придвижват самостоятелно в пространството и това е засилило тревогата ти, че можем да изчезнем внезапно и невъзвратимо. Първоначално доста се стреснах и дори прекарах няколко дни (и нощи) в мъки и само-изтезания, че ето на, вече съм успяла да те повредя. След това си казах, че в крайна сметка не можем да седим залепени една за друга до абитуриентския ти бал, че разделите са част от живота и рано или късно ще ти се наложи да се справяш с тях, че когато ме няма, за теб се грижат най-близките ти хора и въобще, че такъв е животът и може би все пак не съм те повредила, а всичко това е нормално. И някак се успокоих. Така че, мило мое Мими, влизам ти в положението и наистина ми е мъчно, че си изплашена, но знам, че и това ще мине, ще пораснеш (и аз ще порасна) и ще разбереш, че в крайна сметка, каквото и да се случи, където и да сме, мама винаги се връща при теб, so Gott will.

Естествено, в този ред на мисли, „нанито“ е неразделна част от теб, както може да се види на снимката по-горе. Голямо влачене пада, пере се рядко и предизвика неодобрителните погледи на баба ти. То е едното устойчиво нещо в големия свят. Само ми се искаше да беше по-компактно, но всички опити да го заменим с нещо друго, са напразни.

Искам едно да знаеш, скъпо мое дете, когато някога четеш тези писма – каквото и да съм направила, то винаги е било най-доброто, на което съм била способна в този момент, дори да не е било най-доброто по принцип. И това важи не само за мен, а за всички хора. Човек никога не прави умишлено нещо под възможностите си. Също така е важно да разбереш, че хората наистина са способни да се променят, и тяхното „най-добро“ се променя и расте заедно с тях. Затова, както Платон казва, бъди снизходителна, всеки води своята тежка битка. Макар че думата „снизходителна“ не ми харесва. Бъди open-minded и уважавай усилията на другите да дават най-доброто от себе си, независимо от резултатите. Не ги укорявай прекалено много. Не ги осъждай. Прощавай им. (Това не означава да бъдеш безкритична, но ти си умно дете и съм сигурна, че ще разбереш как да ходиш по това въже…)

Сега се сетих, че пиша тези неща на Сирни Заговезни, или на „Прошка“. И те моля да ми простиш за всичко, което съм направила през тези 18 месеца, което не е било това, от което си имала нужда. Не защото искам да вдигна рамене и да кажа извинително „толкова съм можела“, а защото наистина в тези моменти не съм можела друго и повече, но откакто научих, че съм бременна, всичките ми усилия към самоусъвършенстване и себеосъзнаване са били движени именно от мисълта за теб. Айде стига толкова, че взе да става малко мелодраматично 😉

Иначе… иначе все още се улавям, че те гледам как се носиш като малка хала из пространството, и не мога да повярвам, че това си ти, която до 9 месеца дори не благоволи да се обърне. Още се изумявам като те гледам как се въртиш и ми се изплъзваш с кикот, когато искам да те облека, и го превръщаш в игра, така че с всяка дреха те гоня из цялата къща. Разбира се, бидейки малко по-голяма и силна, лесно мога да те натисна и да приключим с цялата процедура за 5 минутки, но всъщност ми доставя удоволствие и не ми пречи. Просто започвам с процедурите по преобличането около 45 минути преди момента на излизане. Много си смешна с чорапогащника, нахлузен на главата, но за съжаление все не успявам да те снимам. Понякога правиш йогийски асани, любимата ти е „downward dog“ – с дупето във въздуха, подпряна на глава 🙂 Още малко да пораснеш и ще те пратим на капоейра при вуйчо ти Ваньо, пък ти ще си кажеш какво мислиш по въпроса.

Това е, май, детето ми. Бъди здрава и все така лъчезарна.

Обичаме те повече от всичко на света,

мама и тати

17

И така, о, наше Безценно съкровище,

както се казва в онази книжка с приказки на Киплинг, за която още си малка, но скоро, скоро…

… преди около две седмици ти навърши 17 месеца. Изминалите седмици бяха изпълнени с много игри и бели, с няколко нови попълнения в речника (баба, нани, там!), с никнещи зъби, мнооого гушкане и първия ти антибиотик, който ти изписах с усещането за родителски провал. Бърбориш много, макар и неразбираемо, и само аз успявам да открия в „думите“ ти някаква прилика с „чайче“, „зайче“ и други често употребявани. Навсякъде в къщата има доказателства за експлодиралата ти креативност (под формата на флумастрени петна) и понякога успяваш да се занимаваш цели 20 минути с рисуване, без да ме потърсиш, напълно вглъбена в запълването на блокчето с нещо, наподобяващо кръгчета. Това е завидна сподобност за концентрация за 17-месечен човек, но се случва спорадично. Изненадващо, разбираш твърде много неща. Изненадващо, за мен. „Донеси еди-кое-си, което се намира еди-къде-си“ и ти го носиш. Категорична си относно нещата, които искаш или не. Като беля дефинирам нещо, което правиш за секунди, а на мен след това ми отнема поне 15 минути да го поправя. Като например: изпразването на коша за пране; заливането на масата и всички вещи по нея, както и себе си – от глава до пети, с чай; бой с котката (като бъркането в очите и ушите й ти го смяташ за проява на любвеобилност); посегателствата върху котешката храна; „метенето“ на кухнята така, че след това трябва да прахосмуча хола; ваденето на всички обувки от шкафа в десетте секунди, в които съм ти обърнала гръб, за да поправя някое от гореизброените…

Освен това през изминалия месец категорично и окончателно се отби и, естествено, тутакси заприходи отнякъде гнойна ангина. Радвам се, че имаш собствен ритъм, с който се отделяш от мен, но и страдам, най-малкото заради допълнителната доза антитела. Навън е неистово студено, прекарваме често цели дни у дома, където и двете в края на деня ни е хванал съклет. Но ти наистина не обичаш зимата. Гледаш снега с подозрение и когато сглупиш да го пипнеш с върховете на пръстите си, на лицето ти се изписва истинско отвращение. Да не говорим за всичките катове дрехи, които ти пречат да търчиш, както поискаш. Когато се случи да паднеш с грейката, дори не правиш опит да станеш, просто оставаш да лежиш и се жалваш, докато някой не дойде да те вдигне.

Любимата ти игра е на криеница. Пристигаш при мен, поглеждаш ме многозначително и с кикот хукваш към спалнята, където затискаш отвътре вратата и от време на време я открехваш съвсем мъничко, само за да се увериш, че наистина съм от другата страна. През това време аз трябва да почуквам и театрално да се вайкам: „Къде отиде дететооо? Няма го дететооо! Тази врата сега защо не се отваря!“ и т.н. Ако случайно се възползвам от намалението и кривна до кухнята, делово пристигаш да ме извикаш – заставаш на вратата с очакване и като тръгна към теб, гореописаното се повтаря.

За мой късмет, патето Яки позагуби от очарованието си и сега нямаш абсолютно любима песничка, но музика трябва да има нонстоп, иначе нещо не ти е точно. Всеки ден по няколко пъти, както си играеш, внезапно пристигаш при мен, мяташ се в обятията ми или полагаш глава на коленете ми, почти със заповеднически жест, изчакваш да си получиш целувката и гушките, и отново заминаваш. Трогателно е колко непринудено и лесно знаеш как да си поискаш (и да получиш) това, от което имаш нужда – нещо, което ние като че ли сме позабравили как точно става – твърде често не знам как да си поискаме, а в най-лошия случай дори не знам какво е това, от което наистина се нуждаем. Най-смешно е как, когато ти кажа „дай целувка“ заставаш до мен и килваш главата на една страна, за да получиш целувка 🙂

Мисля, че вече не си „бебе“, като те гледах днес как караш камиона напред-назад в тясното ни жилище, и видях, че вече си дете. Което ме изпълва с носталгия и гордост едновременно. И така, о, наше Безценно съкровище, утре сутрин отначало, с надеждата зимата да е къса. Обещавам ти, че най-доброто предстои току зад ъгъла на идващата пролет…

С безкрайна обич,

мама и тати

Sweet 16

Да не повярва човек, че този месец не закъснявам 🙂

С Лени, омазана до ушите с мандарина 🙂

Скъпо наше дете,

за съжаление снимките от последния месец са оскъдни, и за това аз имам  голяма вина, защото успях да затрия едни доста сполучливи, нащракани от татко ти. Не съм сигурна, че ми е простил. Ама и аз още му натяквам, задето затри тези от изписването и първите 15 дни от живота ти, така че сигурно сме квит :*

Другото, което винаги ме впира да те снимам, е хаосът у дома, дето уж се стараем да го ограничаваме, но ти неуморно го възпроизвеждаш и мултиплицираш 🙂 Срам ме е малко после по снимките като се вижда на една страна гърне захвълено, на друга играчка надве строшена 🙂 А е толкова интересно човек да си прекарва времето с теб. Една вечер преди няколко седмици се обаждам на татко ти на връщане от работа и питам спиш ли вече. Отдавна, ми отвръща той, ама мислел да те буди. Сакън! Толкова си била сладка, че не му се разделяло с тебе. И с мен често е така. Два часа, след като си заспала и аз уж съм се отдала на заслужена почивка, която се изразява главно в гледане на малоумна немска телевизия, изведнъж ми домъчнява и установявам, че ми липсваш. Та се промъквам на пръсти в спалнята да те погледам как спиш. Много е клиширано, но определението ангелски ми идва тук съвсем на място.

Какво ново?

Най-после проходи и аз още съм озадачена от усещането за самостоятелност, което внезапно придобих. От време на време се улавям, че стоя насред стаята и не знам какво да правя, защото вместо да ме влачиш за един пръст насам-натам, ти си щъкаш и съответно импакт-факторът ти многократно се повиши, което се изразява в непрестанно дърпане, вадене, влачене и захвърляне на всевъзможни предмети от и на всевъзможни места. Уж сме обезопасили къщата, но аз ти нямам вяра, а и на себе си нямам, че не съм оставила нещо неподходящо на достъпно място. В общи линии гледам да ти намирам развлечения извън дома, който и без това е тесен и досадно познат.

В тези развлечения влиза посещението на плейгрупата на „Естествено“ два пъти седмично, където се срещаш със себеподобни (а и аз) и двете много се забавляваме. За теб е много важно животът да има подобаващо музикално оформление, винаги, навсякъде и непрестанно. Спокойна съм, че дори и да не се окажеш особено умна, си несъмнено музикална и артистична, а както знаем Холивуд е населен с такива хора. Just kiddin’. Фаворит все още е Патето Яки, но поне си склонна да допуснеш известно разнообразие в репертоара:

Въпреки не особено богатия си речник, който включва твърде малко думи (за моя вкус) и доста пантомима и (когато се налага) писъци, успяваш ясно да си кажеш не само, че искаш да ти пуснем музика, а и да уточниш коя точно песничка и дали одобряваш или не избора ни. (Лени ти подари „Лешникотрошачката“ – пееща книжка, на която ти за два дни изхаби батериите от безкрайните повторения на мелодията.)

Изобщо, имаш ясна представа за това какво искаш и не искаш и за моя огромна изненада никак не е лесно да ти се отвлече вниманието от набелязаната цел. Бисквитка, например. Установихме, че за 3 месеца си пораснала 2 см и си качила 1 кг, та си се сдобила с бебешки сланинки 🙂 За протокола – тежиш 9.700 гр и си висока 73 см – даваш го миньонче 🙂

Но това, което изобщо не знам как да опиша, е обожанието, което двамата с баща ти изпитваме към теб. Струваш ни се най-смешното, най-милото, най-оригиналното и най-неотразимото дете на света. И макар че успявам донякъде да си напомям, че тези усещания са твърде относителни и не могат да бъдат абсолютизирани, не преставаш да ме изумяваш. Не че съм очаквала друго (все пак си дете на майка Овен с асц. Лъв и баща Близнак с асц. Близнаци), но готовността ти да общуваш направо ми скрива шапката. Когато поемаме на дълго и досадно пътешествие с градския транспорт, никога не се тревожа как ще те забавлявам и укротявам, защото знам, че тутакси ще си сформираш фен-клуб от лелки (и не само), готови да откликнат на желанието ти да им разкажеш, че вече си на една годинка, колко голяяяма си пораснала и че любимата ти песничка е гореспоменатата. Способността ти да усмихваш хората и да ги омайваш е ненадмината.

Вече знаеш как правят лъвът и маймунката (такива банални животни като кучето и котката не представляват интерес), знаеш къде ти е коремчето (нищо, че от време на време го бъркаш с главата), главата, носът и т.н. Казваш „чао“ и даваш целувки даже без да те подканям. Има и много други малки неща, които сега забравям или не мога да опиша. Ходиш като малко зомби с протегнати напред ръчички, патешка походка и ако котето случайно ти се изпречи на пътя, падаш по дупе и си много оздачена. Но като прибавим, че знаеш как да си поискаш храна и чай, ми се струва, че вече си съвсем функционален малък човек.

На кърмаческия фронт нещата май вървят към отбиване, от което като че ли съм малко натъжена. Със сигурност връщането ми на работа допринесе, но ти и преди това беше започнала да намаляваш търсенето. Всъщност е хубаво, че тези неща при теб стават сравнително лесно и безболезнено. Но си признавам, че ще ми липсват минутите, в които сутрин се гушкаме, още полуспящи и мога да заровя лице в косичката ти и да вдишам миризмата ти, която още е малко бебешка, на карамел и канела. Безметежно, едно такова, а и по друго време не се случва, защото не те свърта на едно място, направо сякаш е обидно да си седнала и да не шаваш.

В този ред на мисли, две-три неща ме мъчат напоследък. Например, дето не мога да те нахраня, защото след първите пет лъжички хукваш нанякъде и обикалям след теб с лъжицата. Освен това последните вечери трудно заспиваш, въпреки че си уморена, може би претоварена с впечатления, а и не искаш да се откажеш да практикуваш новопридобитите си умения да се придвижваш етц. Трябва да ти измисля някакъв winding-down ритуал, че иначе зле за всички присъстващи. Трето е, че вместо да използваш думи, пищиш и хвърляш и въобще „проявяваш характер“, както го наричат хората от поколението на бабите ти. Осъзнавам, че всичко това е временно, и вероятно ще го израстеш рано или късно, но може някой, минал по този път, да има конструктивни предложения, та рещих да споделя.

Има сигурно още много, което забравям или просто не знам как да напиша, но за днес стига толкова. Само искам да знаеш, че въпреки нормалните родителски тревоги, нощем спя спокойно, защото просто знам, че си едно щастливо дете.

Обичаме те,

your biggest fans,

Mommy & Daddy

Totally random 15

От събота започна да се пуска да ходи сама между мен и баща си, като на последните крачка-две, вече стигнала заветната цел, се мята напред по очи, уповавайки се, че ще я хванем. (Доказателствен материал в отделна публикация.)

За разлика отпреди месец-два, когато разпознаваше и идентифицираше само баща си като „тата“, вече казва „мама“ и няма предвид манджа 🙂

Ходи да си проси почерпки от каките, които обядват на пейки в БП, все едно у дома не я храним. Мен много ме е срам, Петър пък е опериран от такива чувства. Тя пърха с мигли и вика „мам! мам!“, което е различно от „мама“ по интонация и произношение.

След като за известно време беше намразила банята, отново я заобича. Плацика се във въната по средата на хола, от време на време изпускайки вътре по нещо, като например… телефон. Днес я извадих и отидох в другата стая да взема пижама и като се върнах, я намерих да вечеря… сапун. (Споменах ли, че наскоро беше споделила вечерята на котката, и даже беше предложила и на баща си :)) Крем за дупе и зелен флумастер също са в менюто.

Маже се ужасно, всеки ден пера купища пране, а през ден – и двете якета. Обаче някакси не мога да съм от родителките, дето всяка втора дума им е, тук не пипай, там не ходи, яж прилично. Пък и ако искам изобщо да яде нещо, ще трябва да я оставям да се маже, защото отказва да я храня, иска сама. Иначе клати глава и не си отваря устата. Справя се доста успешно, само трябва да е по-гъсто яденето. Като й писне, обаче, става и тръгва да скита.

Бяхме днес сутринта в градинката пред Народния театър. Имаше трима жестоки музиканти, свиреха суинг и разни руски шлагери, Михаела ги омайва десетина минути, потанцува им, много идилично беше, ноемврийско, но хубаво.

Пак се престраши да се пуска сама на пързалката.

Много неща разбира, направо ме изненадва. Не говори много, явно няма нужда, като в оня виц, дето едно момченце до 6 години нищо не говорело и един ден седнало семейството да обядва, и детето казало: „Тези картофи са безсолни.“ Всички изпопадали от облекчение и учудване, че момченцето можело да говори, и като го попитали, „ама ти защо досега нищо не казваше?“, то отговорило: „досега всичко си беше наред.“ Та и Михаела така, всичко е наред, няма нужда от много обяснения. За „не“ клати глава, като й кажеш „дай“, подава. Изобщо, разбираме се. Като види компютър, започва да настоява „па, па! па, па!“, което значи да пуснем патето яки (песничката), която слушаме по 460324132 пъти на ден. Всичките ми опити да я заменя с нещо равностойно по досадност, но поне различно, засега бяха неуспешни.

Vodpod videos no longer available.

Все така мрази шапки. Не знам какво й е на главата, но всички шапки й падат в очите, днес купих нова, но и тя.

Преди две седмици беше преяла с банан и повърнала, сега не иска да погледне банани.

Мислех да пиша с какво ме нерви напоследък, но сега като се замисля, явно се нервя твърде моментно, защото не се сещам. От време на време е кисела и се тръшка, мрънка и крещи, но тъкмо започне да ми изтънява търпението, и тя вземе, че се „поправи“ 😉

Мие си зъбите сама, много й харесва.

Иска всичко да си share-ва с нас, предлага си бибата, храната и четката за зъби. Сърди се, като откажем.

Научи се най-после да си нанизва ринговете на пирамидата, макар и не по големина. (Май твърде много искам :))

Вечер като й се доспи, безропотно си взема бибата и завивката, и казва „чао“ на стаята, напоследък даже целувки раздава, нищо, че няма никого.

Имаме твърде малко снимки, откакто тръгнах на работа. Това трябва да се поправи.

13

Вече никой не се учудва, че закъснявам с около седмица, нали? :))

Скъпо наше дете,

Нвърши 13 месеца или 1 г. и 1 мес. миналата седмица в компанията на кръстниците си и най-любимите ни приятели от ГЛОСИ на едно вълшебно място край язовир Кърджали. Отпразнувахме деня подобаващо (може и да става банално, но за мен 13-ти никога вече няма да е просто един ден от всичките) с посещение на Перперикон, а предния ден и на Татул. Иво Георгиев представи великолепната си нова книга, но на него му се полага отделен постинг. Лени и Дишев обърнаха Кърджали за пържоли, които Жоро и 4-то след това метнаха на барбекюто. Ти пи дъждовна вода от локва, или от щерна, както поетично уточни Ваня Великолепната. Такива ми ти работи…

А сега, по идея на blue milk,

10 Things We Enjoy Most About You at 13 Months,

или 10-те неща, с които най-много ни радваш в момента 🙂

1. От 2-3 седмици се учиш да ходиш. От ранна утрин до здрач напираш да те водим за ръце и се опитваш да тръгнеш във всички посоки едновременно, което за жалост противоречи на законите на физиката. Като видиш стълби… нагоре-надолу, нагоре-надолу… нагоре-надолу… 🙂 Нямаме снимки, обаче. Когато държиш нещо в ръчичка, например гумено топче, явно си мислиш, че си се хванала, защото се пускаш и само за една ръка. Надявам се да проходиш преди да тръгна на работа след 2 седмици, защото не искам да изпусна първите ти крачки.

2. Започна да сядаш сама. Много пъти те намирам седнала в креватчето, но до вчера така и не бях виждала как го правиш. Седна върху масичката в хола, с която подпирам дивана да не паднеш.

3. Започна да си играеш с котето. Разиграваш го с едно герданче и ти е много смешно как подскача като гламаво 🙂

4. Все повече общуваш. Както си седиш на камиончето, вдигаш ръце да те взема, но като тръгна към теб, бягаш и се смееш. Подаваш ми нещо, но като посегна, го дърпаш и се смееш, че си ме надхитрила. Казваш „мама“, но мисля, че имаш предвид „ам-ам“ 🙂

5. Ядеш плодове и зеленчуци, и риба. Гризеш кисели ябълки, сладки круши, пиеш сок от моркови и дори се престраши с червените чушки, които до скоро отказваше. Това може би е съвсем нормално, но аз съм страшно впечатлена и облекчена, защото въпреки всичко, което знам за храната и здравето, предпочитам вафли пред домати, и се страхувах дали ще успея да те науча да ядеш и неща, които аз не ям; например карфиол, броколи. Засега успешно. Днес дори яде кълнове от латинка, които са леко лютиви. Не ти беше лесно, защото нямаш зъби да ги дъвчеш, и си представям, че да ги гълташ цели, е като да ядеш конци, но ти беше упорита. Имаш чувство за мярка с боклуците. Дори да докопаш някоя вафла или бисквита, не настояваш да ги изядеш целите, а ги нагризваш и изхвърляш, когато ти омръзнат.

6. За разлика от пътуването до Цигов Чарк преди 2 месеца, в Кърджали спа, така че с татко ти не бяхме арестувани в стаята. Будеше се между 3 и 5, но ти е простено, защото си във фаза на прогресивно озъбване :))

7. Имаш гъдел и се смееш с глас, когато те целуваме по коремчето.

8. Пускаш се сама по пързалката за малко по-големи деца (не от онези най-бебешките). Аз те чакам долу. Ти седиш горе, казваш „ейа, ейа, ейа“, въртиш дупе и се пускаш. Не те е страх изобщо, заливаш се от смях.

9. Танцуваш неуморно. Клатиш дупе напред-назад и махаш с ръчички. Забележително е, че уцелваш ритъма. Телефонът ми изпълнява ролята на мп3 плеър. Купих си допълнителна карта памет, за да имам място за музика, защото вече ми призляваше от Братя Аргирови на риплей. Изобщо ако има музика, всичко е наред.

10. Татко ти го нямаше за няколко дни и ме размазваш как сутрин сочиш хола и казваш „та-та“, а после си толкова разочарована, когато него го няма…

Има, разбира се, и неща, които не ни радват чак толкова…

1. Будиш се нощем, защото те болят зъбките (поне така подозирам). Разбира се, не мога да ти се сърдя за това, но е изтощително.

2. Докато пътувахме, плака и пищя толкова, че се наложи да те извадя от кошчето. Сега направо ме е страх пак да се кача с теб в кола.

3. Малко те мързи. Ако седиш на пода и искаш нещо, вместо да отидеш да си го вземеш, го сочиш и квичиш с фалцет. Аз имам теория по въпроса, но ще я изложа друг път.

4. Много си упорита и гръмогласна когато искаш/не искаш нещо, а то не е възможно по някаква причина. Вече се пускаш да дърпаш на другите деца играчките, а след това не искаш да ги връщаш.

5. Много ме болят раменете (а татко ти кръста) от целодневното обикаляне.

За повече не се сещам… 🙂

… любимото ми занимание е да те гледам как спиш…

Обичаме те, наше безценно съкровище,

мама и тати

11 или We grew up on a blog

Миличък малък шуш,

Разбира се, това писмо е катастрофално закъсняло, но все пак… В своя защита ще кажа, че от две седмици имам две бебета, твърде е горещо и на теб ти никнат зъби, в резултат на което съм като пумпал и вечер просто не мога да си събера мислите, за да ти пиша. Въпреки това има прекалено много неща, които ще забравя, ако не ги запиша, така че here goes…

Котето Мишка вече може да вижда и да ходи. Твоите чувства към него са смесени. Радваш му се, когато го гледаш отдалече, скептична си, когато се доближи, но ако случайно ти се мота в краката и те гъделичка, вече на два пъти получава добре премерен шут. Така че на този етап трябва повече да пазя котето от бебето, отколкото обратното. Освен това вече съвсем отчетливо го наричаш „бебе“, което е смешно 🙂 Сега не знам как ще ти обясня разликата между животинския вид „котка“ и нарицателното за малки създания. Това, впрочем, е първата ти официална дума.

На фронта с постиженията следва да отбележим, че вече спиш непробудно по цяла нощ, ОБАЧЕ си окупирала цялата спалня. Преди няколко месеца с татко ти решихме да те преместим да спиш в собственото ти креватче, за да можем да си ползваме леглото по предназначение. Резултатът е, че сега и двамата се мъчим на възнеудобния и доста тесен диван в хола, а мадам разполага с цяла стая. Когато ми стане твърде топло/неудобно и реша да се преместя при теб, тутаткси обаче се събуждаш. Няма да стане така, но как точно ще стане… ще видим 🙂

Другата драма е, че не желаеш да спиш на чужди места, дори когато мъкна юргана, музикалната играчка и целия арсенал помощни средства. Не се разстройваш и не се тръшкаш, просто отказваш да заспиш и с часове обикаляш леглото търкул-търкул наляво-надясно. Не искаш да те гушкаме и не желаеш да сучеш, но трябва да има при теб някой, чието присъствие да усещаш. По този повод така и не успях да се видя с приятелите си на семинара по творческо писане в Цигов Чарк преди две седмици, защото прекарах вечерта в хотелската стая в напразни опити да те заспя.

Апропо Цигов Чарк, татко ти те беше закарал в едно истинско блато, но благодарение на количката от Хейзъл не сте се сблъскали с никакви затруднения, като изключим неговите подгизнали крака. С Хейзъл приложихме принципа „Reuse. Reduce. Recycle.“, понеже сме противници на консуматорското общество 😀 Когато се оплаках в Туитър, че старата ти розова количка се разби от дупките и преспите в лунния пейзаж на крайния квартал, който обитаваме, тя ми предложи количката, с която са отгледани двете й деца, че и едно трето помежду тях. Тя се оказа един германски танк ABC Design, който освен нормалната амортизация не е мръднал близо 10 години и ни върши страхотна работа. Thanks, Haz.

Иначе си все така рядко нахилена и смешна. На първата снимка се вижда новата ти физиономия „муси-муси“, възникнала вселдствие на опитите ни да те научим да духаш свещичка за тортата. Не знам със свещичката как ще се справиш, но поне вече знаеш да си духаш носа 🙂

За голяма скръб на баба ти още не пълзиш и не ходиш, ама всяко нещо с времето си, нали така 🙂 За сметка на това много смешно си надигаш дупето и се мяташ напред по корем, когато искаш да докопаш нещо. Изглежда малко измъчено, но все повече задобряваш. Знаеш да даваш „боц“, да пляскаш с ръчички и да сочиш, когато искаш нещо, най-вече за ядене. Ако соченето не е достатъчно, добяваш викове. Понякога си ръкопляскаш сама и неизменно следиш публиката дали ще се включи в овациите. Как ли пък не 🙂

Не знам дали принципната ти дружелюбност се дължи на нашите родителски успехи, по-скоро съм склонна да мисля, че се дължи на вродените ти качества, но поне успяваме да я поддържаме в добра форма 🙂 Когато в Цигов Чарк лееееееееко изнервено казах пред компанията, че „още не си разбрала, че не си ти шефът вкъщи“, настана всеобща веселба. Мдам. So much about that.

Сигурно много неща пропускам, но след рекордно горещия ден, в който ти изби петото зъбче, и това трябва да е достатъчно. Вече не съм сигурна дали още си бебе или малко дете, или някъде по средата. Както и да е, happy 11-та месечинка, малка Марульо!

А, да, от няколко дни имаш камион за яздене или както там се наричат тези приспособления. В началото само смешно се клатеше насам-натам, но още на втория ден се научи да се придвижваш напред. Проблемът е, че когато стигнеш до края на отсечката, трябва да те върна в изходна позиция. Другияът проблем е, че това „нещо“ на батерии свири едни ужасяващи джингъли, от които на мен ми става лошо, но на теб АДСКИ МНОГО ТИ ХАРЕСВАТ. Ахъм.

А, да, the second. Баба ти и дядо ти ти направиха подранил подарък за рождения ден – малко червено дървено пиано с 18 клавиша (1 октава). Подозираме, че в теб се крие един малък Моцарт, но засега Шнитке ряпа да яде. С такъв възторг блъскаш по клавишите, че предизвикваш мигренозни пристъпи на всички домакини в квартала. Снимков и видео-материал следва.

Това вече наистина е всичко за днес.

Обичаме те и те целуваме,

мама и тати

Честита десета месечинка, малка Марульо :)

Скъпо мое дете,

обикновено порядъчно закъснявам с тези писма до теб, а често и изобщо не успявам да ги напиша, преди да са изтекли две седмици, което ги прави в общи линии pointless. Този път, обаче, имам необходимото вдъхновение и тишина.

Изумително е как от сладкото, но мъгляво „бебе“ започва да изплува характер. Сякаш камерата фокусира и от размазания пейзаж кристализира образ. Интелектуално винаги съм била наясно, че си отделен от мен човек, но според Робин Скинър, когато една жена стане майка, тя започва да си кореспондира с бебето, което някога е била, за да успее да изгради връзка със собстеното си бебе. С две думи, границите на нейното Аз малко се размиват, за да влезе за известно време в симбиоза с новия човек, който още не е наясно, че изобщо притежава граници. Според книгите това му се изяснява някъде към шестия месец. След това майката трябва да претърпи отново обратния процес и да започне да помага на бебето да се отдели от нея. Това е винаги малко тъжно, първата малка раздяла, но без нея детето няма да може да стане самостоятелен и пълноценен човек. Така е, родителството изисква жертви.

Миналата седмица ми спретна кърмаческа стачка. Зъбите ти никнат особено мъчително (вече имаш 4 – два отгоре и два отдолу) и в един момент ме ухапа (не много силно), докато се кърмеше. Аз те дръпнах и ти казах „НЕ!“, а ти реши да ме бойкотираш и спря да сучеш. Даже ме поглеждаше хитрешки в очите, оголваше зъбки и се приближаваше предизвикателно, за да видиш какъв ефект ще произведеш. Това беше от една страна доста смешно (кога се роди, кога тръгна да стачкуваш?), а от друга страна леко притеснително, защото още не можеш да изядеш количествата твърда храна, необходими ти, за да растеш и да се развиваш пълноценно. В нашата къща има едно правилно: не насилваме детето да яде. Вследствие на това  връстниците ти вече ядат кюфтета и снежанка с чесън, а ти и в добрите си дни не можеш да изядеш 220 гр. пюре. Както и да е. В крайна сметка реши, че удоволствието да ме провокираш отстъпва пред наличието на манджа, и се предаде. 1:0 за мен 😉 Внезапно осъзнах, че вече действително си един напълно отделен от мен човек. Това драстично ти качи рейтинга и уважението ми към теб порасна експоненциално. С което не искам да кажа, че преди не съм те уважавала, просто това е доста абстрактно понятие, когато става дума за създание, с което съм се чувствала в симбиоза. Може би тази симбиоза продължи малко по-дълго, защото ти още не си много самостоятелна, преди 2-3 седмици едва се научи да се обръщаш и сега се придвижваш, търкаляйки се, а преди това лежеше по гръб като обърната калинка и разчиташе на мен за траспорт от точка А до точка Б. Mission accomplished. First developmental milestone met. Официално вече си личност със собствено мнение ;), което тепърва често ще е различно от моето.

Пюретата ти писнаха, а честно казано и на мен. Заглеждаш се все повече (и си искаш) по нашата храна, което означава, че трябва да ограничим „боклуците“, но пък не си никак капризна и опитваш с интерес от всичко. Мисля, че пълнозърнест хляб + домати + босилек + зехтин + моцарела ще стане официалното меню на лято ’09. Освен това ядеш краставици, череши, банан и кайсии, кашкавал и сирене. Обичаш и фреш от портокал, разреден с вода. Настава голяма мацаница, та съм щастлива, че открих биологично разградим препарат за петна (Dr. Beckmann’s, ако някой се вълнува).

Иначе си рядко нахилен екземпляр. Като една истинска лъвица, обожаваш да общуваш и да привличаш погледите. Ако случайно нямаш обожатели, бързо си ги набавяш, като викаш възторжено и се оглеждаш, за да оцениш ефекта, който предизвикваш. Все някой ти обръща внимание, след което започваш да даваш „боц“, да се усмихваш, да си килваш главата на една страна и да махаш за „чао“. Хората по улицата се усмиват, подминавайки ни, или спират, за да се закачат с теб. Понякога даже се смеят с глас, когато те нося в слинга, а ти размахваш ръце и крака и квичиш от кеф, при вида на някое куче, примерно. (Днес се запозна с един заек и страшно го изплаши ;)) В бизнеспарка имаш истински фенклуб от какички, които работят там.

Не отказваш да те държат чужди хора, даже онзи ден ми помаха за „чао“, когато си тръгвахме от Буба и тя те носеше. Малко като „ти си отивай, не се притеснявай, аз оставам тука“ 😉 Но във вуйчо си Ваньо си направо влюбена. Грейваш, като го видиш. Горната снимка ми е новият фаворит, сложила съм си я на десктопа. Ива каза, че приличаш на пчеличката Мая. Татко ти отдавна го беше забелязал, сега го потвърди и втори независим източник 🙂

От няколко дни имаш бънджи. Вече ми се струваш достатъчно стабилна и го взехме от едно съседско бебе, на което му е омръзнало, защото вече се упражнява да ходи. Ти още не се сещаш да правиш крачки, но и това ще дойде, за никъде не бързаме. Засега се кефиш да скачаш и да се въртиш, увиснала за касата на вратата и се сърдиш, когато реша, че ти стига толкова.

Знаеш си името, което много ме изненада, защото те наричаме какво ли не, но не и по име. Въпреки това, когато кажа „Михаела“, неизменно се обръщаш към мен и ме гледаш очаквателно.

Актуалната ти любима песничка е тази:

Щастлива десета месечинка, смешно бебе,

обичаме те,

мама & тати