За веселието по Коледа – принципни съображения

24

24

Сигурно човек би могъл да си помисли, че киселея (пред-)Коледно, защото личната ми година беше, признавам, less than stellar.

Позволете ми да не съм съгласна 😉

Киселея, защото Коледата вече не започва на 23-и декември, дори не на първи, а очевидно в средата на ноември. Колкото и да я обичаш, няма как да поддържаш такъв ентусиазъм в продължение на месец и половина. Дори и когато си сравнително защитен от цялото това потребителско безумие, защото обичайният ти маршрут е вкъщи-болницата-вкъщи, все пак не си сляп и глух, и към средата на декември вече страдаш от sensory overload from all things Christmas. Демек, сетивата ти вече не издържат на епилептогенните лампички във всички витрини, Коледните шлагери по всички радиостанции и запитванията от страна на всеки втори дали си купил вече подаръците.

Което ни довежда до точка втора на (пред-)коледното ми недоволство. Подаръците. Този апогей на човешката глупост 😉 Разбира се, нямам никакви възражения срещу малките, лични, мили подаръци, в които влагаме цялата си любов към получателя. Или големите такива подаръци, всъщност. Имам обаче адски много против принудата, граничеща с обществено насилие, да поддържаме една потребителска култура, която няма нищо общо с нормалните човешки чувства на обич, привързаност и благодарност. Категорично отказвам да участвам в това, в тази експлоатация на ресурси и хора, предрешена като „празник“.

[По стечение на обстоятелствата тази година се оказах касиер и член на родителския актив в детската градина на Михаела. Прекарах безброй часове в откриване на перфектните подаръци за децата, макар и компромисни. Компромисни, защото, първо, бяхме на практика принудени да купим на децата „групови“ подаръци, което според мен е своеобразно спонсориране на детската градина, вместо индивидуални подаръци. (Миналата година купихме за групата играчки на стойност над 800 лв., от които за кратко време не беше останало нищо. Индивидуалните, но напълно еднакви коледни подаръци за всички деца, намерихме непокътнати в шкафчетата, защото очевидно разопаковането им е щяло да затрудни госпожите. Ениуей.) Втората причина да са компромисни подаръците, беше изначалното им разделение на играчки „за момчета“ и „за момичета“. Когато занесох избрания „за момчетата“ гараж, госпожата ме попита „ами за момичетата?“ при условие, че останалите играчки бяха магазин, 2 ферми, 2 докторски куфарчета и конструктор – по мое мнение напълно годни за всички деца. Третата причина беше необходимостта да се удовлетворят вкусовете и предпочитанията на 27 двойки родители за цена и качество на играчките, което е на практика невъзможно.

Та, след целия героизъм по организирането на коледния празник на децата, се оказа, че… такъв на практика не се е състоял. Стоварил е дядо Коледа (безпогрешно идентифициран от Михаела като „чичо Стоян от охраната“) чувала с подаръците, снимал се е на конвейр със стотина деца от всички групи и после денят е продължил както обичайно. Родители, разбира се, не бяха допуснати. Оказва се, че аз съм се вълнувала повече от детето, което беше твърде не-ентусиазирано. Информацията, която успях да изтръгна от госпожата, се изчерпва с „добре беше“. Защо втора година поред не се постараха да сътворят за децата запомнящо се празнично преживяване – мога само да гадая… Подаръците, вещите, играчките не правят празника, хора. Нищо, че другата госпожа в петък й пожела „голям чувал с подаръци“, защото знаела, „че у нас дядо Коледа идвам с голям чувал“.]

silly faces. вече не мога една снимка да й направя "като хората" :)

silly faces. вече не мога една снимка да й направя „като хората“ 🙂

По тази причина подаръкът на Михаела тази година е един. На стойност 16.90 лв. Ха! Представям си какво си мислите 😉 И аз прекарах доста дълго време в родителска агония редно ли е така. Обаче… обаче. Ето какво. Тя иска кукла „Спящата красавица“. Наистина много я иска. Написахме писмо на дядо Коледа и даже я нарисува. Нищо друго не иска, колкото и пъти да питах. Едно на ръка, че куклата е тип „Барби“, че е брандирана и, по моето скромно мнение, порядъчно грозна. Т.е. в разрез с всичките ми родителски представи за стойностен подарък. И на всичкото отгоре за разлика от други доста по-миловидни кукли, съществува само в един вариант – срещу 16.90 лв. Прекарах около два часа на ръба на полудяването в Хиполенд, докато накрая заключих, че детето това иска, иска го от дядо Коледа, а не от майка си и беща си, така че каквито и да са личните ми съображения, нямат място в случая. И я купих. Личното ми геройство на 2012, баси 😉

След това започнах да мисля не е ли редно да й подарим още нещо… все пак. От кумова срама, дет’ се вика. Не че имаме пари за даване, но пари за децата винаги се намират, нали. И колкото повече мислех, толкова повече си давах сметка, че тя всъщност няма очаквания за купища … неща…  под елхата. След като така или иначе някакъв дебел дядо носи подаръци, тя иска точно това и за нея няма никакво значение колко струва то. Осъзнах, че количеството на подаръците и стойността им всъщност може да тормози само мен с промития ми мозък и желанието ми дасе  впиша, все пак, в конвенциите на фарса, наречен „Коледа“… Обаче защо сега на детето зорлем да му създаваме очаквания и меркантилни нагласи? И някакси всичките ми скрупули отпаднаха и ми стана едно такова леко и ведро

И още нещо си мисля.

Ако още някой ми пожелае „весела“ Коледа, просто ще получа апоплeксия. Тези дежурни пожелания, нещо като условен рефлекс. Нали знаете в каква гадост газим целогодишно, как така изведнъж ни става много весело, само защото е 25-и декември? Може би изведнъж някой е отменил президенсткия указ за назначаването на главния прокурор, или какво? Е, това би бил страхотен коледен подарък! Думата „веселие“ във връзка с коледните празници ми навява усещане за някаква колективна шизофрения, тотална дисоциация от реалността, която така или иначе се опитваме активно да не забелязваме…

Сигурно е прав и брат ми, Иван Премъдрий, който казва, че хората всъщност нищо лошо не правят. „Всеобщата гадост и тя е въпрос на гледна точка, точно по същия начин като това дали празниците са весели или не“. И какво толкова, два-три дни и ще мине.

Ми да, от някаква Вселенска гледна точка, сигурно е така. But I don’t have it in me, толкова дзен.

Хора, иде Рождество.

Айде да бъдем добри, непримирими, смислени, осъзнати и светли.

Дори и за сметка на веселието.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Advertisements

Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

Подаръци

На Михаела асоциацията с „подаръци“ е „торта“, очевидно от рождения й ден 🙂 И като я питаш какви подаръци иска, отговаря „торта ииии…“ 🙂 с многоточие след и-то.

Аз пък имам определени изисквания за подаръците, с които много-много не правя компромиси. Все повече установявам, че пластмасата наистина ме стресира, и че ми е много приятно играчките на детето да са красиви и от естествени материали. Бих направила изключение за Лего или Плеймобил, но те имат хубава политика и пластмасата и е биодигрейдъбъл, разградима, демек. Ама М. още не налита на конструктори, така че това ще остане за по-натам. Досега всяка пластмасова играчка, която сме имали, е попадала в боклука след не много дълго време, просто не устояват на употребата. Това ме потиска, защото не ми се участва в цикъла разхищение на ресурси – експлоатация на работна ръка – консумация – произвеждане на боклук и всичко отначало. А дървените й играчки ще отгледат нея и още десетина деца. Освен това формират вкус и отношение. Михаела не налита на грозотии, въпреки че ги вижда около себе си, не я държим под похлупак, все пак. Надявам се сега да си изгради достатъчни критерии, за да може да устоява после, като я пуснем в света на рекламите и брандовете.

И така, Коледа, подаръци, ала-бала. Аз мисля да не налагаме мита за дядо Коледа като реално съществуващ персонаж. Нещо не ми идва отвътре. По въпроса с елхата съм на същия хал като миналата година – изкуствена не искам, за естествената ми е жал, в саксия вероятно няма да оцелее, а у нас е много тясно. Май пак ще разчитам на елхата у наш’те. Изобщо, ще съм щастлива, ако успея да раздигна бардака вкъщи поне преди Коледа, по-високи изисквания към себе си на този етап нямам.

Подаръците.

Кухнята, която получи за РД, се радва на умерена популярност, вероятно защото децата имитират родителите си, а пък мен не ме свърта много в кухнята. Все пак от време на време готви супи на куклите си. Има и по-хубава, но през август нямаше в наличност. Тази на Djeco е с MDF покритие, май, и минаха около 2 седмици, докато се измирише, което не ме хвърли във възторг. Иначе е приятна на вид, вече се намира и в жълто и зелено, ако смятате розовото за обидно за погледа. По принцип на Goki играчките са по-готини. А сега откривам и два съвсем нови модела: 1, 2 на Woody.

Маестро, музика! Бухалчето е официален (и единствен) дистрибутор на New Classic Toys – холандска фирма за дървени играчки и специално за музикални инструменти от дърво. Михаела е горд собственик на червено пиано, докарано с триста зора от Лондон, защото за съжаление дори Бухалчето още не внася пиана. Сега сме се заели да попълним домашния оркестър с барабан и ксилофон. Маракаси вече има, а звънчетата мен лично много ме кефят.

Бухалчето временно се помещава в задната стаичка на чайната на Бенковски 11 и ако посетите последното джаз матине с Венци Благоев преди Коледа (събота, 18.12., от 11 часа) ще можете не само да пиете великолепен чай, да слушате великолепна музика и да си направите сами свещи, но и да отхвърлите малко от досадната част с пазаруването (както направихме ние днес).

Това е нещо, което много се котира при Михаела, но мисля да остане за следващия път, когато имам ищах за подаръци. Ако заслужи ;), че на този етап демонстрира основно умения за въргаляне по пода с цел привличане на внимание и фалцетно мрънкане, което пък при мен не се котира хич.

Много очакван подарък е леглото за кукли, тъй като нейното „бебе“ в момента обитава кутия за обувки. От същата серия имаме и количката.

Готини кубчета на Eichhorn. Има и по-обикновени, но пък на половин цена. Михаела не си пада по конструкторите, но й харесва да строи високи кули и да ми ги събаря на главата. За малко по-големи деца имат хубава сцена за куклен театър и дъски. Казаха ми, че в Метро има също дъска с магнитни букви на кирилица, каквито аз издирвам, защото ние имаме на латиница и съвсем му обърках представата за език на детето. Това са най-симпатичните кукли-петрушки, които съм срещала до момента, а тук има и такива за пръсти.

Хайде, стига толкова 🙂 Аз мога да продължавам още много, ама се опасявам, че ще ви покажа всички играчки, които всъщност искам да купя за себе си 😉 Надявам се, че съм ви показала няколко готини места, откъдето може да се пазарува, и съм ви дала няколко хубави идеи. Към момента М. е на 2 години и 4 месеца, така че възрастовата група е г/д тази.

За по-големите деца искам горещо да препоръчам дебютните издания на издателство ТочицаНаправи си сам приказка“ и „Умножи лесно„. Защото не е необходимо да се играе с „нещо“, когато всичко, от което се нуждаем, е въображение, любопиство и може би молив и хартия. Много, много харесвам начинанието на Зорница, Марин и Ането – не (само) защото са прекрасни и ги обичам, а защото правят нещо, от което всички ние, родителите и децата, имаме огромна нужда – помагат ни да мислим и да си измисляме, да се вълнуваме, да се смеем, да вярваме в себе си, да се забавляваме заедно и да сме близки. Това не са просто образователни игри, а начин да общуваме и да откриваме, и да бъдем заедно с децата си.

И съвсем за финал, макар че книгите май трябва да ги сложа в отделна публикация, не мога да не ви кажа за последните две издания на издателство „Аквариус“ (което по стечение на обстоятелствата е издателството на майка ми, но не затова смятам, че тези книги трябва да намерят своято място във всяка една библиотека) – „Мистър Бог, тук е Ана“ и продължението й „Ана и Черния рицар„.  Обичам Ана. Обичах я много преди да излезе на български. Не мога да ви обясня защо, без да звуча излишно мелодраматично – по същата причина, поради която обичаме и Малкия принц, защото е неподправена и чистосърдечна и ни кара да забравим, че е „измислена“ и започваме да й вярваме… Поканете Ана под елхата 🙂

И накрая, да не забравяме, че не всички подаръци трябва да се купуват и много от тях можем да си направим сами (изморих се, линковете друг път), и че радостта не е (не би трябвало да бъде) само в самите подаръци…

🙂

11 или We grew up on a blog

020

Миличък малък шуш,

Разбира се, това писмо е катастрофално закъсняло, но все пак… В своя защита ще кажа, че от две седмици имам две бебета, твърде е горещо и на теб ти никнат зъби, в резултат на което съм като пумпал и вечер просто не мога да си събера мислите, за да ти пиша. Въпреки това има прекалено много неща, които ще забравя, ако не ги запиша, така че here goes…

Котето Мишка вече може да вижда и да ходи. Твоите чувства към него са смесени. Радваш му се, когато го гледаш отдалече, скептична си, когато се доближи, но ако случайно ти се мота в краката и те гъделичка, вече на два пъти получава добре премерен шут. Така че на този етап трябва повече да пазя котето от бебето, отколкото обратното. Освен това вече съвсем отчетливо го наричаш „бебе“, което е смешно 🙂 Сега не знам как ще ти обясня разликата между животинския вид „котка“ и нарицателното за малки създания. Това, впрочем, е първата ти официална дума.

005

На фронта с постиженията следва да отбележим, че вече спиш непробудно по цяла нощ, ОБАЧЕ си окупирала цялата спалня. Преди няколко месеца с татко ти решихме да те преместим да спиш в собственото ти креватче, за да можем да си ползваме леглото по предназначение. Резултатът е, че сега и двамата се мъчим на възнеудобния и доста тесен диван в хола, а мадам разполага с цяла стая. Когато ми стане твърде топло/неудобно и реша да се преместя при теб, тутаткси обаче се събуждаш. Няма да стане така, но как точно ще стане… ще видим 🙂

Другата драма е, че не желаеш да спиш на чужди места, дори когато мъкна юргана, музикалната играчка и целия арсенал помощни средства. Не се разстройваш и не се тръшкаш, просто отказваш да заспиш и с часове обикаляш леглото търкул-търкул наляво-надясно. Не искаш да те гушкаме и не желаеш да сучеш, но трябва да има при теб някой, чието присъствие да усещаш. По този повод така и не успях да се видя с приятелите си на семинара по творческо писане в Цигов Чарк преди две седмици, защото прекарах вечерта в хотелската стая в напразни опити да те заспя.

006

Апропо Цигов Чарк, татко ти те беше закарал в едно истинско блато, но благодарение на количката от Хейзъл не сте се сблъскали с никакви затруднения, като изключим неговите подгизнали крака. С Хейзъл приложихме принципа „Reuse. Reduce. Recycle.“, понеже сме противници на консуматорското общество 😀 Когато се оплаках в Туитър, че старата ти розова количка се разби от дупките и преспите в лунния пейзаж на крайния квартал, който обитаваме, тя ми предложи количката, с която са отгледани двете й деца, че и едно трето помежду тях. Тя се оказа един германски танк ABC Design, който освен нормалната амортизация не е мръднал близо 10 години и ни върши страхотна работа. Thanks, Haz.

008

Иначе си все така рядко нахилена и смешна. На първата снимка се вижда новата ти физиономия „муси-муси“, възникнала вселдствие на опитите ни да те научим да духаш свещичка за тортата. Не знам със свещичката как ще се справиш, но поне вече знаеш да си духаш носа 🙂

За голяма скръб на баба ти още не пълзиш и не ходиш, ама всяко нещо с времето си, нали така 🙂 За сметка на това много смешно си надигаш дупето и се мяташ напред по корем, когато искаш да докопаш нещо. Изглежда малко измъчено, но все повече задобряваш. Знаеш да даваш „боц“, да пляскаш с ръчички и да сочиш, когато искаш нещо, най-вече за ядене. Ако соченето не е достатъчно, добяваш викове. Понякога си ръкопляскаш сама и неизменно следиш публиката дали ще се включи в овациите. Как ли пък не 🙂

009

Не знам дали принципната ти дружелюбност се дължи на нашите родителски успехи, по-скоро съм склонна да мисля, че се дължи на вродените ти качества, но поне успяваме да я поддържаме в добра форма 🙂 Когато в Цигов Чарк лееееееееко изнервено казах пред компанията, че „още не си разбрала, че не си ти шефът вкъщи“, настана всеобща веселба. Мдам. So much about that.

Сигурно много неща пропускам, но след рекордно горещия ден, в който ти изби петото зъбче, и това трябва да е достатъчно. Вече не съм сигурна дали още си бебе или малко дете, или някъде по средата. Както и да е, happy 11-та месечинка, малка Марульо!

А, да, от няколко дни имаш камион за яздене или както там се наричат тези приспособления. В началото само смешно се клатеше насам-натам, но още на втория ден се научи да се придвижваш напред. Проблемът е, че когато стигнеш до края на отсечката, трябва да те върна в изходна позиция. Другияът проблем е, че това „нещо“ на батерии свири едни ужасяващи джингъли, от които на мен ми става лошо, но на теб АДСКИ МНОГО ТИ ХАРЕСВАТ. Ахъм.

А, да, the second. Баба ти и дядо ти ти направиха подранил подарък за рождения ден – малко червено дървено пиано с 18 клавиша (1 октава). Подозираме, че в теб се крие един малък Моцарт, но засега Шнитке ряпа да яде. С такъв възторг блъскаш по клавишите, че предизвикваш мигренозни пристъпи на всички домакини в квартала. Снимков и видео-материал следва.

Това вече наистина е всичко за днес.

Обичаме те и те целуваме,

мама и тати

Подаръци :)

001

Ех, че е хубаво да получаваш нещо различно от сметки и спам в пощенската си кутия. Особено, когато е напълно неочаквано и от безумно любим човек.

Мадам М. се обзаведе с летен гардероб и мишка от култовото Sendung mit der Maus 🙂 За мен имаше ШОКОЛААААД. „Имаше“ е съвсем правилното глаголно време. Ъхъм 🙂

~~~

Liebste Maus,

Ein herzliches Dankeschön auch hier! Ich habe schon ewig keine Überraschungen bekommen, und heute wegen Dir den ganzen Tag supergute Laune. Schokolade ist schon weg, habe aber mit M. geteilt. Naja, nicht mit Michaela 😉

Wir lieben und vermissen Dich und können Juli kaum erwarten ♥

dsc05053

Тук Михаела за пръв път осъзна, че съществуват и други живи същества, освен хората. Котки, например. А това е едноименната котка Мелани на другата ми най-любима приятелка Ани. Мда, не мога да се оплача от липса на любими хора 🙂

Мелани благоразумно пазеше дистанция, която бебето се опитваше да скъси, за да й бръкне в ушите, да й налапа козината и да я дръпне за опашката. Мдаааааааа… очакваме прохождането със смесени чувства 😉

такъми!

днес съм в малкобуквено настроение 🙂

дъъъъъъълго дебнах най-нашумялата блог-игра напоследък да стигне до мен и вече бях започнала да се чувствам като в часовете по физическо, когато капитаните на отборите винаги ме избираха от немай къде последна 😉 (добре де, и с право…), но то4ица като един супергерой ме спаси от тягостните гимназиални спомени, подавайки ми щафетата, за което много й благодаря 😉 ’cause I’m pathetic like that 😉

моите такъми не са риболовни. и технически не са. няма да ви показвам лаптопа си, който дори не е мой в тесния смисъл на думата, въпреки, че съм му предано отдадена (може би малко прекалено). няма да ви показвам и мп3-ката, макар и с 20 GB памет, която постоянно забравям да заредя. сапунерката на сони има интересна история, но е безкрайно безинтересна на външен вид. в общи линии, моите „такъми“ са повече „разни работи“, които правят живота по-шарен и уютен или просто казват по нещо за мен, което може би още не знаете. in no particular order. enjoy!

играчките: това е само малка представителна извадка, в спалнята има още пълен кош. повечето са подаръци, основно са плюшки и дървени, с изключение на една пластмасова дрънкалка, която тя толкова предано обича, че не можах да й я взема. люлката е подарък от брат ми в германия. играчките са навсякъде и вече предчувствам как някоя сутрин в не много далечното бъдеще ще стана пипнешком да си направя кафе преди работа и в босата ми пета ще се забие чарк от конструктор или нещо подобно. М. вече откри играта „аз мятам всичко на пода, а мама ми го вдига“ и така прекарваме една част от дните си.

слушалката: исках да е тюркоазено синя, но това беше единстевният цвят, който имаха в наличност. свикнах с нея и започна да ми харесва. педиатрична е, затова е толкова малка. Литман е, струва майка си и баща си и както казва д-р Паунов (таткото на Поли), не ти трябва Литман, трябва ти акъл, но аз все пак се чувствам по-добре с нея (може би поради липсата на достатъчно акъл ;)). страхотно качество, чува се много чисто и страшно я пазя да не я загубя. въпреки това не изглеждам много респектиращо с нея, няколко пъти съм чувала (след като съм снела анамнеза и съм прегледала детето) разтревожени родители да ме питат а кога ще дойде лекарят? очевидно изглеждам на 19. какво пък.

чашата: е с макове и ми е подарък от Мария. много ми е ведра и ми харесва да започвам деня си с нея, но трябва да се отуча да поглъщам кафето на три глътки.

пасаторът и каната: кухненски такъми. с пасатора сме неразделни, откакто марулята започна да яде манджи. подозирам, че покрай нея най-после ще се науча да готвя и даже ще вземе да ми хареса. размазва ме с радостните си писъци, докато загребвам от авокадото. каната е нова – филтърна. откакто научих, че за направата на една бутилка за минерална вода от 1,5 л се изразходва повече вода, отколкото съдържа, реших, че не искам да спонсорираме подобно разхищение на ресурси. за съжаление водата от  чешмата дюс има вкус на ръждясали тръби, но каната върши чудеса. по-вкусна вода не съм пила през живота си. П. също й е голям фен.

обувките: са червени. освен това са повод за това стихотворение. много ми оправят настроението, комбинирам ги смело с всякакви неподходящи цветове и не ми пука. като си погледна краката, се усмихвам. на всичкото отгоре са изумително удобни.

шапката: е тибетска. в известен смисъл върви в комплект с обувките. беше талисман на пролетния празник на ГЛОСИ миналата година. като един истински асц. лъв много обичам да се обръщат по мен, а шапката просто обира овациите. най-готиното е, че оправя настроението на другите хора! предразполага ги към идиотии 🙂 често ме спират да ме питат откъде е. предлагали са ми 40 лв. за нея, но отказах. купих си я, докато бях бременна и това я прави още по-специална. чела съм стихове с нея. чувствам се малко като вещица на екстази 😉

тефтерът: е подарък от другия ми брат. изработен е ръчно в непал (хартията също е handmade). мантрата е „ом мани падме хум“. имам го повече от година, но още не съм писала в него. все го пазя за нещо умно и възвишено, ама… 😉 ако някой ден си направя татуировка в основата на врата под косата, ще е с тази мантра.

учебникът:  тежи 7 кг. 3000 страници. голям мерак ми беше. засега само го местя насам-натам, но и неговото време назрява.

кутията: ще я дам на Марулята, като порасне. съдържа разни работи като теста за бременност, снимките от ехографа, лентичките от болницата и все такива. аз съм сантиментален тип и мисля, че всеки би се радвал да има такава кутия, пълна с малки истории за любов и щастие. засега е малко грозна, но ще я сменя с по-подходяща, когато открия.

мартениците: за мен са символ на обновление. всичко хубаво започва с мартениците. аз си ги нося до 31-ви, с щъркели или без. март си е моят месец на надежда и радост.

вълшебната кутийка: ми е талисман и подарък от П. за един рожден ден преди 2 години. прекарах два часа в напразни опити да я отворя, защото страдам от пространствена несъобразителност. вътре има… тайна 🙂

слингът: е подарък от Яна. ако ме попитате за едно нещо, което да купите на бебето си, това е слинг. спасявал ме е десетки пъти, когато М. не може да заспи; когато сме някъде, откъде не искаме да си тръгнем веднага; когато пред вратата има преспа и не мога да изкарам количката; когато трябва просто да ида бързо до магазина… да си носиш детето в слинг е страхотрен кеф не само за детето, много е близко, някак, много хубаво общуване. хората по улицата се усмихват от малкото размахващо ръце и крака човече и виждаш, че настроението им веднага се оправя. освен това е изумително удобен, тежестта се разпределя много добре и става за дълги градски преходи и дори за планина. количката ряпа да яде 😉

понеже знам, че повечето ми любими блогъри вече са поканени да играят, предавам щафетата на който я иска и специално на Бистра, която може би не я иска, но аз бих умряла от кеф да видя някои от нейните „разни работи“, на Поли, с която живяхме известно време заедно (безславно) и половината ми работи са още при нея в квартирата, и на Лидия, ако иска да поиграе.

и честита баба марта!!!

Things I Could Do Without – X-mas Edition

http://www.unicef.org

Докато се чудех как да напиша този пост, без да звучи излишно емоционално, Jay от Two Women Blogging е казала всичко (заглавието на рубриката също го гепих от нея ;)), което има за казване:

[…] I don’t want to celebrate the capitalist Christmas. I don’t need a reason to foster acquisitiveness. I’m not interested in worshiping at the altar of consumerism, either.

[…] When Christmas is a Christian holiday, it is celebrated in homes and churches and parochial schools. Ministers and priests speak to their congregations of the deep meaning of sacrifice, of peace. Birth and mystery are celebrated and the light of faith is kindled. When Christmas is a Christian observance, it’s about something deeper and truer than DVDs and iPods and sales on cashmere sweaters.

[…] I’m not trying to force religious observance on anyone. If you’re not religious, that’s cool. If you want to dance in the woods at solstice, go for it. But let’s keep the religion in religious holidays, and the capitalism down to a dull roar.

~ оттук

В този ред на мисли: Не желая да разхождам Марулята в Мол-а, вместо в парка; нито да я снимам в скута на дядо Коледа, чиято единствена цел е да ме мотивира да купя поредната вещ, от която никой не се нуждае. Не желая да слушам месеци наред водещите новини за световната финансова криза, а после от „Часът на мама“ (предаване за майки, получаващи 220 лв. майчинство) да ми препоръчат да инвестирам в диаманти. Или нов автомобил. Не желая да слушам оплаквания от национален ефир колко са претъпкани магазините и колко е досадно, че човек не може да си избира на спокойствие. В този случай логичният въпрос е: „А ти къде си тръгнал и що чиниш там?“ и не ги ли е срам редакторите на новинитe да ме занимават с теб? Не желая таксиметровата шофьорка да ме пита дали съм „ходила да си напазарувам в Джъмбо“ и да ми разказва за многобройните Барбита на дъщеря си.

С две думи,

за Бога, спрете коледната порнография!

И Честито Рождество Христово на онези, които още помнят what this is all about.

Обичаме ви. Бъдете високи!

The Story of Stuff

„Вещите“ от Пол Греъм, виа Хейзъл

Да си поговорим

След доста дълго отсъствие от виртуалния дом, завръщането е бавно. Насъбрал се е прах по ъглите, има един куфар с дрехи за разопаковане, мисли за мислене и теми за разискване. Напоследък имам много мнения по много въпроси и много ми се пише, нооооо… това ококореното горе виждате ли го? 😉

Затова тук само един въпрос: Ако сте родители на малки деца или ако си представите, че сте, как се отнасяте към дядо Коледа? Поддържате ли илюзията /или „лъжата“?/ и защо го правите или не? Какво е значението на Коледа/и подаръците/ във вашето семейство?

И още: пластмасова или истинска елха? Отрязано дръвче или дръвче в саксия? Да имаме ли изобщо дръвче или да се лишим от тази традиция в името на природата?

Аз ще се включа с моите мисли малко по-късно. Липсвахте ми 🙂