осмоза

може

да ме поставите срещу слънцето

и да погледнете кòсо,

за да видите

как прозирам

като вестник, надупчен с карфица,

и пропускам

разни работи

навън-навътре.

светлината.

/и всичко останало/

Advertisements

2012 Jazz Recap

Гледам, че всички си правят равносметки. И аз нали съм „само че малко напротив“, та моята равносметка звучи така:

One shit of a year. The end.

Снощи обаче с Петър бяхме на Коледна Джаз Оратория и се замислих как именно музиката, и то именно ТАЗИ музика е тънката червена нишка, която бележи всеки крайъгълен камък на тази година and holds it all together.

Първо беше предколедният детски джаз в Чайната, когато вече знаех, че в мен расте и живее мъничко бебе. Представях си, че догодина по това време ще е малък човек, когото ще нося в слинг по същите тези концерти и който ще разпознава музиката viscerally, защото по някакъв начин е вградена в гените му. Инциатор на джаз матинетата за деца е Венцислав Благоев – тромпетист, който в нашето семейство някакси неусетно стана само Венци или „чичо Венци“ 😉 На тези малки музикални празненства винаги има два куфара, пълни догоре с какви ли не шарени инструменти – маракаси, свирки, фунии с маркучи и всякакви други, чиито наименования не са ми известни. Децата ровят, дрънкат, после си ги разменят, от време на време се сбиват за нещо 😉

После дойде зимата, вирусите и онзи ден през март, който никога няма да забравя. Честно казано, не знам как съм живяла през следващите три седмици. Трябва да съм била в шок, за да мога да ставам сутрин and just go through the motions, за да продължавам да съществувам. Спомням си, че толкова социален живот, колкото натъпкахме в тези дни, обикновено нямаме и за цяла година. Вечерта след прегледа гледахме „Миграцията на паламуда“ в Люмиер и всички се смееха, а аз се чувствах, сякаш се е свършил светът. И той беше.

През това време пак ходихме с Михаела на детски джаз. Венци забеляза, че съм бременна, и когато тръгнах  да й преобувам ботушите със специално донесените за целта „принцесини пантофки“, той си остави инструмента и се наведе, за да я обуе. Изглежда дребно, но нали знаете, хората могат и да забравят какво сте казали или направили в някоя ситуация, но никога няма да забравят как сте ги накарали да се чувстват. А Венци е от хората, на които добрината им струи от очите, от усмивката, от жестовете, от тромпета… и аз все се надявам, че Мишката ще попие от това, не само от настроението и музиката, а че добрината някак ще се пропие в нея, по осмотичен път…

На 23. март проект ДжаП празнува своя втори рожден ден. Мери танцуваше в корема ми и аз стисках ръката на Петър, знаейки, че може да е един от последните пъти, в които усещам детето си живо. И беше. Но в онези два часа под звуците на тромпета на Венци, пианото на Антони Дончев, гласа на Марина (най-изящната!) и поезията на Мария ние тримата бяхме заедно и бяхме щастливи.

And then, of course, shit happened.

През юни основахме Фондацията и събрахме приятелите си на благотворителен концерт/хендмейд базар/поетично четене. С много притеснение и неудобство писах на Венци с молба дали би се включил в такова начинание, а той не само, че откликна веднага, но и събра целия ДжаП, а Мария дойде чак от Стара Загора – за втори път! Беше вълшебна, приятелска вечер и аз много се вълнувах, защото, все пак, празнувахме Мери – нейния голям, макар и кратък живот…

Помня и един есенен детски джаз в Зоологическата градина, на който отидох пропита от тъга, а си тръгнах заредена с радост и оптимизъм. Ако не сте виждали как се свири на рапан, трябва непременно да чуете Венци, който вади от това нещо звуци, достойни за студийни записи. Наистина!

И така, снощи бяхме на Коледната джаз оратория с военния биг бенд на Стара Загора. Пя не кой да е, а примата на българския джаз Стефка Оникян. Аз не знам как се пише за музика, но няма такова настроение, хора, няма! Такъв контакт с публиката, такава заедност…:) Едно толкова чисто и силно усещане, което се надига в мен и ме залива отвътре с вълна от плътна, осезаема радост, на която и да искаш, не можеш да се противопоставиш. А и кой би искал 🙂

Поради липса на запис от снощи, the next best thing 😉

Затова, шапки долу!

Благодаря, Мария, Марина, Антони, кап. Цветомир Василев и неговия биг бенд, и на всички останали музиканти – малки и големи, които се включват в тези празници.  Благодаря за това, че през тази непносимо трудна година вие бяхте част от нещата, които държаха света ни да не се разпадне.

Благодаря, Маестро!

You make my heart sing ❤ You heal my soul

Aguas de Marco

Защо „От другата страна“ е моята книга на 2010 г.

Признавам си, не прочетох много книги с поезия през 2010 г. По принцип не прочетох „много“ книги, поне според моите стандарти. Но както и да е. „От другата страна“ на Галя Николова прочетох в последния ден на годината, на 31-и декември. По някаква причина не успях да отида на премиерата и ми беше много мъчно. (Сега като гледам датата – 10 юни и се сещам, че на 14-и ми беше изпитът, така че причината е била съвсем уважителна. Просто съм била заета отчаяно и истерично да си тъпча главата с неща, които вече съм забравила.) После дори се запознах с Галя и обикнах и нея самата, освен думите й, но така или иначе, книгата не бях чела.

 

Тук трябва да отворя една скоба и да кажа, че съм един ужасен литературен сноб и гадняр, който може да намери кусур на всичко и всичко да омърмори. Роман не бях дочитала от години, преди това лято да попадна на Юдженидис и Ялом. Скучно ми е, дразня се от прозрачни литературни похвати и видимо желание за вписване и вместване някъде. С поезията съм още по-зла и категорична.

 

Обаче „От другата страна“ съм я прочела вече към 15 пъти от 31-и декември насам. Чета я всеки ден на връщане от работа в маршрутката. Понякога и два пъти на ден. Всеки път си откривам неща. Не ми омръзва. Говори ми. На мен това ми е основният критерий за поезия, дали ми говори. Страшно субективно е, да. Но за какво ми е някаква брилянтна поетика, която не мога по никакъв начин да съотнеса към себе си? Какво да я правя? Хубавото в книгата на Галя е, че всъщност думите остават на заден план. Те са подредени с такава лекота и елегантност, толкова умело, толкова прецизно, но всъщност ти се струва, че просто са разпилени небрежно като стъклени топчета… Разбирате ли, това е добрата поезия, да е толкова съвършена, че да ви се струва, че никакво усилие не е вложено в нея… да е толкова естествена, че да не разберете дали авторът е мислил над фразите, над стъпката, над подредбата, над поантата или просто е отстранил всичко излишно, за да остане един изваян текст… Нали помните как се става пианист-виртуоз? Усвявате техниката до съвършенство и после свирите „най-естествено“ 😉 Ето, това е направила Галя в тази книга. „Минавам“ и „Отстрани“ са великолепни книги, но тази е несравнима по своята непретенциозност и сила. (Няколко други съвсем нелоши поетични книги имаха лошия късмет да бъдат прочетени в близост с нея и да не си получат заслуженото, защото съм влюбена и заслепена. Мисля да им дам малко време и пространство, малко отстояние, за да мога да бъда достатъчно справедлива към тях и да не ги сравнявам, доколкото това е избежно.)

 

Нищо вповече няма в тази книга, макар че текстовете в нея съвсем не са малко – около 60, ако съм преброила правилно. И въпреки това не се задъхва, не натежава, не омръзва. Дори напротив, струва ти се, че прекалено бързо свършва, че искаш да започнеш отначало. Толкова е ефирна, толкова пространство има в нея, че чак не си сигурен дали наистина съществува… дали текстовете няма да се разотидат от страниците, ако примигнеш… Тази книга е въздух, и вода, и хляб, и огън. Тази книга е лекарство, когато най-много имам нужда от него. Утеха. Приятелска прегръдка. Надежда. „Аз знам къде си, защото съм минала вече оттам“.

 

Отдавна не съм чела поезия с такава дълбочина. Поезия, която черпи от самата себе си, а не от алюзии и препратки, не от интелектуални заигравки, не от философски построения, а поезия, която черпи единствено от истинността на преживяването… Без никакви финтифлюшки и украси, без никакъв стремеж да импонира и да се докарва. Такава, която просто е. Тази книга е убежище за крехки хора. Това, което я прави истински добра поезия, е талантът на Галя да различава същността от периферното, да не се заиграва с излишното, да не се увлича и да не назидава. Изглежда измамно самодостатъчна, но всъщност е диалогична именно заради универсалността на преживяването. Ние всички обитаваме тези стихове. Те се отварят за нас, приемат ни, познават ни. Не ни остава нищо, освен да сме завинаги благодарни на Галя, че ги е написала…

 

ако не знаеш какво да правиш със себе си
ми каза тя
остани
ще бъдеш малко дете седнало между клоните на черешата
само майка ти може да те намери там
защото вече веднъж те е връщала

между клоните на черешата
става за четене и писане
и надничане в двора на съседите
където нищо особено не се случва

какво знаеш ти
с твоите единайсет години
за отговорите на въпросите
които години по-късно ще задаваш

какво знаеш освен
да чертаеш фигурки с клонче по пръстта
да гледаш
как падат розови цветовете на дюлята
как кокошките ги кълват
сладкиш за тях
носталгия за теб

ако не знаеш какво да правиш със себе си
стой в къщи
остарей
излизай
да се возиш в трамваите

ако не знаеш какво да правиш със себе си
спомни си

 

П.П. Остават още 2 дни, ако не се лъжа, за да номинирате любимите си български книги за 2010 г. ТУК

2010/2011 – много от същото

Преглед на печата, The 2010 Edition

1. Какво направихте през 2010-а, което не сте правили никога преди? – Нищо вълнуващо, освен отглеждането на Михаела, което не съм правила никога преди 🙂 Тя толкова се промени и порасна, неусетно.

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година?

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Даааааа, ама хората нещо станаха много конфиденциални с бебетата си ;), така че няма да изброявам. Да са живи и здрави всички. Имаше и няколко „Естествени“ бебета, много се гордеем с тях!

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината?Поетесата Калина Ковачева. Където и да е, дано да й е светло и леко. Тя много ме насърчаваше, подбутваше и посритваше 🙂

5. Кои интересни места посетихте? – Поредна година, в която не сме мръднали от София. Лошо. Всъщост Петър беше поне в Италия по работа. Ама аз…

6. Какво ви се иска да имате през 2011-а, което нямахте през 2010-а? – Лято.

7. Какви дати от 2009-а ще останат „гравирани” в паметта ви и защо?

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2009-а? – Взех си изпита и се зачислих за специализация.

9. Кой беше най-големият ви провал? – ?!

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не, слава Богу.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – Този въпрос ме изумява всяка година. Нямам навика да си купувам „неща“. Има няколко книги, за които ще напиша по-натам.

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – За ежедневни неща.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – Психодрама, моя любов 🙂 Watching my kid grow up.

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2010-а? – Let’s go fly a kite.

15. В сравнение с предишната година (2009-а), през тази вие сте:

По-възрастен или по-мъдър? – Somewhere in between everything.

По-слаб или по-дебел? – +3-4 кг, затвориха ни стола в болницата и се изхранваме с банички и пици. И шоколадови бонбони, разбира се.

По-богат или по-беден? – Финансово +/- същото. Изобщо не ме радва това. Емоционално… изумително по-богата с прекрасни нови приятели… и съживени стари приятелства…

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Почти същото като миналата година: Йога. Писане. Четене. Ходене по планини. Пътуване. Виждане с приятели. Домакинска работа. Спане. Ходене на кино и на театър. Учене.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Избягване на неприятни задачи/срещи/разговори until it all explodes in my face. Пилеене на време. Самосъжаляване. Бягство.

18. Как прекарахте Коледа? – Very low-key. Михаела спретна уникална шоу-програма, шестима възрастни се смяхме със сълзи. Разотидохме се към 11. Не преядохме.

19. Влюбихте ли се през 2010-а? – Зависи. Новите приятелства могат ли да минат за влюбвания?

20. + 21.  Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време и обратното? – Може би… (обратното).

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – In Treatment, Grey’s Anatomy, Private practice.

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте?Мидълсекс, Джефри Юдженидис; Lying on the Couch, When Nietzsche Wept & Love’s Executioner by I.D. Yalom; От другата страна, Галина Николова; Меко слънце, Мария Донева…

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? – Няма открития. Никой наоколо не слуша нова музика. Нещо имам проблем с новата музика, изморява ме. Или няма кой да ми покаже нещата, които биха ме радвали.

25. Кой беше любимият ви филм? – Много малко филми гледах, заспивам страшно след първите 20 минути. Гледахме Inception и Mr. Nobody, изнервиха ме и двата, на П. му харесаха. Яж, моли се и обичай беше приятен и непретенциозен, но със сигурност не филмово събитие, макар че се свързах с него. Soul Kitchen – супер приятен Фатих Акин, добра европейска традиция. Everybody’s Fine – филм за родители.

26. Какво искахте и получихте? – Здраве. Специализация. Щастливо дете. Повече дълбочина във връзките с хората.

27. Какво искахте и не получихте? – Същото като миналата година: море, фотоапарат, 5 дни в Берлин…

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Работих. 29.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Вътрешен център. But that’s a work in progress.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Същите неща като миналата година: детето, баща му, приятелите, психодрамата, книгите.

31. Коя публична/известна фигура беше важна за вас? – Важните ми със сигурност не са публични, а публичните със сигурност не са ми важни…

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Уффф.

33. Кой ви липсваше? – На мен все някой ми липсва 🙂 и Берлин.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Нова група по психодрама. The closeness there blows my mind.  I’ll be forever grateful. Галя Николова. Миленка, която познавам от 100 години, но в известен смисъл срещнах неотдавна.

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – It’s ok to be not okay. Дълбоките промени се нуждаят от технологично време, дори когато по дифолт си „досаден отличник“ и страдаш от хронично нетърпение. И разни други неща предимно за себе си, на които им е рано да бъдат споделяни…

The 2008 Edition, 2009

Мекото слънце на една Мария

… трябва на всяка цена да разкажа за това сега, не защото после ще забравя или ще ми избледнее емоцията (няма), а защото ако чакам да напиша перфектния текст за неотразимата Мария Донева… е, това няма да се случи. Така че по-добре неперфектен, но текст, отколкото никакъв такъв 🙂

–––––––––

– Мишееее, тръгнала съм към теб. Нали беше на „Гургулят 1“?

– Хахахахахаха… абсолютно не. На „Денкоглу 30“

– ?!?!

Мдам. Добро начало, само на мене може да ми се случи да се лутам из София, все едно не живея тука. Но така или иначе, много исках да отида на премиерата на „Меко слънце„, защото по някакви неуважителни причини свързани с one tiny human миналата година не успях да отида на премиерата на „Прикоткване на смисъла„. [Между другото, стана ми забавно, че „хора които купуват нейната книга, купуват също и моята“ – така се изписва на сайта и намирам, че това е доказателство, че поезиите ни са посестрими. Абе, друго си е да те сложат до Мария Донева… ;)] Също така изпуснах JAP – новия проект на Мария, Марина Господинова, Венци Благоев и Теодор Петков – за което ще си изям ушите и няма да разказвам сега, защото сега искам да разказвам за „Меко слънце“…

Домъкнах се значи аз леко задъхана до мястото на премиерата и се метнах на врата на Мария, все едно вчера сме се разделили, а не след двегодишно прекъсване на контакта. Не че нещо се е случило между нас, просто се роди полуръстът и узурпира в буквален и преносен смисъл всичките ми пространства. И сега полека-лека се връщам към света у хората… Обаче това не означава, че не съм се вълнувала за Мария през това време, че не съм се кефила на терапевтичния театър в Раднево – единствен в България и не съм се радвала на постоянната й работа кто драматург в старозагорския театър. Изобщо, шпионирам си я Мария, ама май твърде рядко й казвам колко е прекрасна. Това трябва да се промени.

Бла. Бла-бла. Блаблаблабла.

10 лирически отклонения по-късно…

… аз уж нямаше да стоя за премиерата. Исках да я видя само, да й подаря един ангел (мъничък-мъничък, ама важен) и да ходя да си прибирам Зеленчука. Еми да де, ама като я видях и не можах да си тръгна. Тази Мария, толкова крехка и толкова сияйна. А пък гласът й те залюлява, сякаш си полегнал на хамак по средата на някое от нейните стихотворения. Ето това, например:

Юни

Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.
Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после – бавно – тръгва пак.

Та и мен така ме завладя едно безвремие и все си казвах, ето в и половина си тръгвам; не, айде в без 20; в без 15 вече наистина си тръгвам… обаче Мария четеше и плетеше сребърни мрежи на доброта сред публиката. Понеже това е, което Мария всъщност най-добре умее да прави, дори повече от писането на поезия. Умее да прави хората добри или поне да поражда у тях желанието да бъдат (по-)добри. А пък аз съм била на доста премиери. На готини книги, а понякога и на не толкова готини. Обаче много рядко се случва премиерата да е преживяване, а не просто представяне на поредната книга на еди-кого-си. Какво точно каза Мария сега не мога да ви преразкажа, защото това ми куцаше още в основното училище, имаше една дисциплина „преразказ с елементи на разсъждение“ – още тогава не ме биваше. Та, трябваше да сте там и щяхте да знаете. Пък който не е бил, следващия път непременно да бъде.

Като свърши да говори Мария (преди това великолепно и вдъховено представена от Манол Пейков), и аз много исках да остана още малко, да ми надпише книжките и да й се порадвам, обаче не бях предвидила този развой на събитията и бях занесла М. без нанито у наш’те, а както е добре известно на читателите на този блог, без нанито сме доникъде. Та трябваше да ходя да си я прибирам. Нямаше начин да изчакам стълпотворението за автографи, пък не ме бива да се предреждам, затова си останах с ненадписани книжки. Но си отнесох у дома на Мария усмивката, на Мария гласа, на Мария топлината, с която се отваря за теб, дори когато си бил гаден изоставяч, и на Мария поезията, естествено…

***

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мервам, докато вървя.
И за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Давам си сметка, че за поезията й нищо не казах. Трудно ми е. Не съм критик, консуматор съм 😉 Знам кога една поезия е „добра“, но не мога да се обоснова. А пък може и да мога. Една поезия е добра, когато е нова, свежа, когато стихотворенията дишат; когато са току-що родени и още никой не ги е идентифицирал към принадлежащи на еди-кое-си течение; когато не можеш с лека ръка да ги натикаш в чекмедже, защото ти се опъват. Една поезия е добра, когато може да те накара да виждаш, да вкусваш, да изпитваш неща, както си лежиш на дивана вкъщи. Когато те кара да се чувстваш, сякаш пътуваш във времето без сложна апаратура. Когато те е яд, че не си я написал/а ти 😉 Когато забравяш за критериите си за „добра поезия“ и просто се наслаждаваш. На Мария поезията е такава, жива, бликаща, пост-старомодна, спонтанна. На нея не й пука дали ще се впише някъде, защото не се нуждае от валидиране. Тя се валидира сама, чрез самото си съществуване. Нейната поезия служи за утеха и обновление. И тя я умее.

Само още нещо искам да ви кажа, и приключвам. Понеже Мария е много свързана с психиатричната болница в Раднево, чрез блога й научихме за една смешно-тъжна никулденска история, включваща 200-килограмова риба, в 3 части: 1, 2, 3. Може би няма как да помогнем на цялата болница, тя е огромна, но може би все пак можем да направим нещо:

Доктор Толев предложи следния вариант. Тези дарени средства била могли да се насочат специално към Терапевтичния театър. В него са заети около 20 пациенти от различни отделения. В бюджета на болницата няма предвидено перо за нуждите на дейността им.

На заетите с трудотерапия, примерно на тези, които метат алеите, им се включва т.нар. подсилваща диета, и те получават на ден по една филия с маргарин в повече.

На артистите се сервира по едно кафе сутрин, което се вари в един жълт чайник.
Те репетират от 9,30 до 11,30 всеки работен ден, учат роли, изнасят концерти по отделенията, правят празнични програми за определени дати и вечеринки в съботните вечери. За този постоянен ангажимент те получават месечна заплата в размер между 5 и 30 лева (когато има пари за това). Независимо дали получават заплата или не, те работят еднакво всеотдайно и упорито.

Кафето няма как да се нарече „подсилваща диета”.
Ако се събере някаква, дори и скромна сума, тя може да бъде насочена към нуждите на актьорите в театъра, да се проследява всяка стотинка, и да има конкретен видим ефект.

С тези пари могат да се купуват и сладкиши и плодове, които да се раздават – например на всички болни, които дойдат на Коледното тържество.
За мен и за вас една мандарина и една суха паста са нищо, но за тях това ще е храна, празник и единственият подарък, който ще получат.

Хайде да направим нещо готино. Знаем как 🙂

И нека да ни огрява марииното меко слънце…

долна мъртва точка на мълчанието

(ми)

всъщност не е точка
по-скоро фуния
или някакъв подморски водовъртеж
или може би дъното на дупката на Мартенския заек
и колкото повече мълчиш, толкова повече мълчиш

колкото повече мълча, толкова повече

мълча
измислям нови езици
антиподи на езика
създавам пространства на близостта
независими територии на копнежа
нео-измерения на човешката доброта

в тъмното

Време е

Хайде сега,
вече равни по ръст и смирение,
заведи ме на обиколка в малкия град из главата си,
но не ми показвай турситическите забележителности,
нито позлатените куполи на алма матер,
които повече на храм биха подхождали,
заведи ме направо в гетата и бидонвилите,
в тъмни еднопосочни улички и кьошета
и на сметището за неслучила се поезия,
дръж ръката ми
и хайде стига вече
сме се правили, че нещата не са такива,
каквито са.

След това аз ще те заведа
на отсрещната страна на сърцето ми,
където всичко е точно такова,
каквото е,
и никакво друго,
и ще държа ръката ти.

Време е.

2010

Преглед на печата, The 2009 Edition

1. Какво направихте през 2009-а, което не сте правили никога преди? – 365 дни, които не съм правила никога преди… 🙂 Готвих 🙂

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година? – Тц. Тц. Не обичам да обещавам, дори и на себе си.

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Много, но не толкова близки бебета. Важното е да има… 🙂

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината? – Не помня. Значи не.

5. Кои интересни места посетихте? – Татул, Перперикон.

6. Какво ви се иска да имате през 2010-а, което нямахте през 2009-а? – Кураж да си взема изпита за зачисляване на специалност (I see a pattern here); финансова стабилност; достатъчно headspace, за да пиша отново поезия; повечко дзен; време за приятели и правене на неща с ръце, време за четене на книги (и книги, които да искам да прочета); вътрешно равновесие; да взема да порасна already.

7. Какви дати от 2009-а ще останат „гравирани” в паметта ви и защо? –  13.08. – рожденият ден и кръщенето на Михаела – надмина всичките ми невротични очаквания за това какъв трябва да бъде първият й рожден ден, 05.10. – датата, на която се върнах на работа и престанах да бъда с нея 24/7.

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2009-а? и 9. Кой беше най-големият ви провал? – Не измервам живота в парадигмата на постижения и провали. Не ми говори много това.

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – А сега, де?

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – В разходи по ежедневието, sadly.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – За кампанията на „Естествено“ за активното естествено раждане; за психодрамата; за кампанията за събиране на средства за Поли и успешната развръзка.

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2009-а? – Патето Яки 😉 иска ли питане.

15. В сравнение с предишната година (2009-а), през тази вие сте:

По-възрастен или по-мъдър? – По-млада и по-мъдра. Неочаквано добра комбинация 😉

По-слаб или по-дебел? – По-слаба. Свалих 6 кг за 2 месеца, след като се върнах на работа.

По-богат или по-беден? – Във финансов план няма голяма разлика. Една идея по-добре, но и разходите са повече. Духовно, емоционално – много, много по-богата. С по-голям капацитет за обичане и порастване. С по-голям капацитет за радост и създаване на радост. Научих се да казвам ясно от какво имам нужда. Какво повече?

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Йога. Писане. Четене. Ходене по планини. Пътуване. Виждане с приятели. Писане на писма. Миене на прозорци. Спане. Ходене на кино.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Страхуване, нервничене.

18. Как прекарахте Коледа? – Кротко, кухненско.

19. Влюбихте ли се през 2009-а? – Не, но и не ми е липсвало. Имам си кого да обичам 🙂

20.+ 21. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време и обратното? – Не.

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – In Treatment, Grey’s Anatomy (естествено).

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте?Отива една жена при лекаря, Рей Клуун; Въздухът около пеперудата, Катерина Стойкова-Клемър; Прикоткване на смисъла, Мария Донева

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? – Много ми се иска да блесна с нещо, издаващо ерудиция и изтънчен музикален вкус, но май си въртя все същите неща на плейър-а. Някой трябва да ме светне за нова музика.

25. Кой беше любимият ви филм? Julie & Julia. Life As A House. Май имаше и други, ама нямам достъп до моя си компютър да проверя.

26. Какво искахте и получихте? – Детето да е здраво, ние да сме здрави. Коте!

27. Какво искахте и не получихте? – Не отидохме на море. Фотоапарааааааааат.

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Нищо особено, на 28.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Няма такова нещо. Но повече пари щяха да ми спестят някои грижи.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Михаела. Психодрамата. Баховите капки. Приятелите. Че у дома ме чака мъжът, когото обичам. Но и сама се старая да си го пазя добре 🙂 (разсъдъка, мъжа надявам се също)

31. Коя публична/известна фигура беше важна за вас? – Починаха много писатели… Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Милорад Павич…

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Изборите, в негативен смисъл.

33. Кой ви липсваше? – Брат ми, който замина за Дания. Някои приятели. И Берлин, mein Berlin.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Много са, не мога да ги степенувам. Някои познавам само чрез блога, други от групата по психодрама и дори си имам приятелка в работата. And I suck at keeping in touch.

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – Дишай преди да действаш. Keep your act together. Някои проблеми не се разрешават, те се израстват – перифразирано по Юнг.

Без необходимите хиперлинкове, защото ме мързи 🙂 Да влезе 2010 заедно със Сатурновото ми завръщане и късметът за „бебе“ от новогодишната питка в клиниката, и 365 дни, които не съм правила никога преди…

The 2008 Edition

в личната ми класация

от жестове на грижовност

сусамените картофи и пилешката супа

непринудено ми напомнят

как в порцелановата крехкост на чинията

някой е смесил неравни части

топлина

и

сол

за да ми каже че ме обича

деконструкция*

искам ръката на часовникар

или както там се нарича

чичкото в мрака на едно приземие на „Аксаков“

който поправя часовници

искам окото му

също и някои от инструментите

лупата

сребърните пинсети

всичките изумителни малки чаркове

които вади от овехтели

гедерейски часовници

и преподрежда вътрешността им

докато по радиото изтичат

песен след песен

стари и градски

в петък следобед

искам да бъда душепоправчик

приседнал край входа на небесата

––––––––––––––––––––––––––––

*историята на това стихотворение – скоро, в отделна публикация