The story of Mila (4)

Оф, добре, де… има ме още 🙂

Цяла година не мога да я напиша тази публикация, а може би просто не искам. Защото след целия ужас и шаш и паника и драма и емоции,

Мила най-после се роди жива и здрава

and that should have been that, нали?

Ама не, не бях калкулирала преживяването „неонатология“.

Българската неонатология, в която те овикват, когато:

– голямото ти дете иска да види бебето, за да се увери, че го има и е живо, а не като предния път;

– влезеш извън часовете за сведения;

– влезеш в часовете за сведения, но не е удобно;

– задаваш въпроси;

– направиш забележка, че в шишето има адаптирано мляко, а не изцедените от теб скъпоценни милилитри коластра;

– попиташ може ли да пипнеш бебето: „Вие в Педиатрията така ли давате на родителите да бъркат по кувьозите?!“

– попиташ може ли да кърмиш бебето, което видимо е съвсем окей – ?!?!

– попиташ може ли да си получиш бебето най-после: „Вие в Педиатрията така ли работите по желание на клиента?! Тук аз решавам за Вашето бебе, не Вие!“ и после тирадата продължава по коридора „Нахалници! Не ги е срам!“

и т.н.

mila 1

4 дни. 4 дни, в които я виждах по 20 минути. Ушите ѝ бяха прозрачни. Толкова беше нашвяткана с глюкоза, че когато ѝ даваха кърмата, дори не сучеше, и всичко ѝ изтичаше по брадичката във врата, А когато ѝ говорех, се опитваше да си отвори очите, но не можеше, и челото ѝ се бръчкаше много смешно от усилието. Ужас, мислех си аз, тя никога няма да засуче. Цедях, ревях и се карах с когото сваря.

Знам, че 4 дни са нищо в сравнение с преживяването на стотици майки на недоносени бебета. Нищичко. Обаче тогава ми се струваха като краят на света.

И точно след тирадата, че съм безсрамна нахалница, изведнъж – айде, вземай си я! Олеле, още помня как излетях оттам, да не би да са се объркали нещо и да не е било за моето бебе 🙂 И сега обаче, какво да я правя? Спи непробудно. Не суче. Май изобщо не разбира, че сме заедно отново. Нищо де, първо да се нагушкаме 🙂

nie s milaOще си спомням колко беше миниатюрна, как ми се събираше цялата в двете шепи на гърдите, Нищо общо с Голиат, когото отглеждаме сега 😉

И. беше с нас, нейна е тази снимка. Личи ми, че това е всичко, което някога съм искала, евър, нали? Нахранихме я с шишето, спейки. Никога не съм смятала, че ще съм толкова щастлива да храня бебето си с шише. Тя изобщо не се събуди целия ден. Проспа и срещата с тати и кака, които, освен че бяха на седмото небе, се изпокараха кой да я държи и кой колко я е държал 😉

first encounters 1 first encounters 2Тя беше бая жлътнала вече, както се вижда, и много приличаше на Петър. Ние се суетяхме около нея, но тя сякаш още не беше разбрала, че се е родила, и това си остана така още около месец. Беше още някак „отвъдна“… Стана време за спане и почнах да се чудя какво да я правя сега. Не исках да я оставям в креватчето, защото исках да съм сигурна, че диша (да, знам). Страх ме беше да я взема при мен, защото бях толкова изморена, че не знаех дали няма да ѝ направя нещо. В крайна сметка я взех 🙂 На сутринта – изненада! Тя се събуди! Не може да бъде! Явно след като беше свършила глюкозата от системите, и вече не живееше на 30+ градуса в термолеглото, тя не беше чак толкова неспособна да прави необходимото за оцеляването си, а именно – да яде 😉 Засука като шампион. Аз, кондиционирана от сестра ѝ, че бебетата ядат по час и половина през час и половина, се изумих от ефективността ѝ и първоначално отказах да повярвам, че това „недоносеното“ е в състояние да се наяде напълно делово за 20 минути, да се врътне и да откърти. С голямо нежелание им я дадох за задължителната сутрешна визитация.

Никога няма да мога да кажа на моето вярно племе от приятели колко им дължа за онези дни. Вероятно никога няма да мога да им го „върна“ в подобаващ размер. Те приеха Мила като „нашето“, а не като моето бебе. Вдигаха си телефоните, извършваха спешни доставки и бяха винаги на линия.

Никога няма да мога да се извиня достатъчно на М., която подминах в коридора като „малка гара“, защото тя беше с бебето си, а аз – не. Още се срамувам, като си спомня. Затова тук още веднъж – извинявай.

Никога няма да мога да се реванширам на П. за това, на което го подложих. Докато не ми каза: „Престани. Имаме бебе, и то е живо и здраво, а ти ме караш да се чувствам, сякаш сме го загубили пак.“ Тогава се съпикясах някакси.

Изобщо, хора, тая работа със самотните острови никак не става.

… to be continued…

Advertisements

The story of Мила (2)

Та, в началото на декември още нямах багаж за болницата, нито дрехи за изписване на бебето, нито помпа за кърма, нито пелени, нито… 🙂 Абе, нищо нямахме. И ремонтът течеше с пълна сила.

33+4 г.с. На 03.12. през нощта се събудих с мокро на чаршафа. Ама малко мокро. Веднага си помислих, че са води, но пък с Мишката бяхме ходили с фалшива тревога в болницата. та можеше и да не са води. Казах на П., пък той каза: „Да бе, глупости 🙂 Заминавам за Варна в командировка.“ 🙂 Е, сигурно, ако се бях тръшнала и бях настоявала, щеше да остане. Ама пък ако се беше оказало фалшива тревога… хм… И така, в 6 часа сутринта той замина, а аз малко по-късно вдигнах Мишката за градина. Обаче… абе, мокро, мама му стара! И като започна едно суетене, сега какво да правя… обадих се на д-р С., тя каза да ида да види. Ама Мишката какво да я правя? Да я дам на Д. да я води на градина? Да я дам на майка ми да я държи вкъщи? Мишката се усети, че нещо става, и като ревна… Понеже нейните асоциации с болницата са миналогодишни – че майка ти изчезва на това непознато, страшно място, и после сестра ти умира… who can blame her? Та, плевенска трагедия. Взе я баба й накрая, аз си теглих един душ и си викнах такси за болницата. За всеки случай мушнах една нощница в торбичката, ама нито чехли, нито зарядно, нито четка за зъби… нищо 🙂

В болницата се наложи да почакам доста д-р С. да излезе от операция. М. само питаше по телефона „Мамо, кога ще си дойдеш?“ Стана обяд. П. се обади, че са пристигнали във Варна. Д-р С. дойде. Направихме проба за околоплодни води с бром-тимол… и… just the faintest trace of green… зелено става, когато са води. даже се шегувахме, че съм си научила урока. Уж за всеки случай да видим с ехографа… опааа! Оставаш тука. А?! Fuck. Shit. Сметки без кръчмаря, нали разбирате. И като ревнах. Тя вика, сега защо плачеш, всичко е наред. Ще пазим бебето още малко, да порасне, да му направим профилактика на белия дроб и ще го раждаме. Аз – рев. Ама нали няма да го изпуснем и това бебе? Тя – ти луда ли си? Как ще го изпуснем? Много си е добре детето, даже върви голямо, хич никакви притеснения нямам за него. Успокоих се криво-ляво, отидох да си усна документите за хоспитализация. Обаждам се на П. и му казвам, ти хубаво си във Варна, ама сега бъди така добър да се върнеш. То да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Купих си бързо разни неща от магазинчето срещу болницата, написаха ми документите и ме качиха в Патологията. Там, дето почина Мери. Води ме една санитарка към стаята, ама същата стая. Направо излетях на заден ход: „Аз тука няма да лежа.“ Ама защо? Защото тука ми умря бебето. А, добре. Намериха ми набързо друго легло в съседната стая. През това време говорп по телефона. Мишката – нещастна. Петър – шаш и паника, ще си идва със самолет от Варна 😉 Отрядът за бързо реагиране – слава на Бога за отряда за бързо реагиране! Г. веднага направи списък – зарядно, хавлия, чехли, четка за зъби и т.н. No questions asked.

И така… изследвания, бодене, всичко отначало. Гумираният матрак, на който е предизвикателство да спиш, без да се събудиш, плувнала в пот. Мръсножълтите чаршафи, които непрекъснато се свличат и карат леглото ти да изглежда ужасно. Прозорците, които не бива да се отварят, сакън да не настине някой. Парното, което е винаги на макс, и не се регулира. Голямо дежа-вю беше, обаче този път имах добро усещане и някак се примирих. Г. ми донесе нещата, поговорихме си. П. се обади, че е кацнал и се прибира при детето… Мила се обаждаше отвътре. И така, we settled in for the night.

+++

На другата сутрин – визитация без д-р С. Айде да го вадим това бебе, ще получиш инфекция. К’во?! Няма начин. Бебето остава вътре. Ама, сакън, ще получиш инфекция, ще го деформираш. Ми аз нали затова съм тука, да не получа инфекция. Ей, педиатрите сте най-ужасните пациентки. Умират ви бебетата, защото ги заразявате с неща. Gee, thanx, ей т’ва исках да чуя…

+++

И после – болничната рутина – тонове, изследвания, визитация, чакане на гостите в часовете за свиждане, гости, тонове, инжекции, мазни банички, ориз с пиле, пиле с картофи, боб с наденица (!), ориз със зеле, парче сирене в пликче и филия хляб, тонове, изследвания, визитация, нападение, отбрана…

Направих си съпорт-група във ФБ. „Племето“. Bringing Мила home. Ей, що мрънкане отнесе това мило племе. Кой каква глупост казал, кой ми забравил изследванията, кой ме погледнал накриво. И поръчки. Когато физически не можеш да се придвижваш в пространството, някой трябва да го прави вместо теб. Хубаво е за тази цел да имаш племе от най-прекрасни хора :), които да те обичат. И ти да ги обичаш. И най-добре се получава, ако всички се заобичат помежду си.

Д-р С. каза, че ако пия кокосово мляко, ще се увеличат водите на Мила. Не ме питайте за механизма на действие, през втората световна война са го използвали за плазма-експандър. Мигом племето изкупи всичкото кокосово мляко в София.

П., горкият, ще не ще мина в overdrive. Пое изцяло Мишката, което си е предизвикателство, но не искахме да има чувството, че я подхвърляме насам-натам. Всеки ден идваха да ме видят (освен в дните за балет), а това са около 6 часа дневно в градския транспорт за него. М. на градина, той на работа – после обратно в Младост – после при мен и пак обратно вкъщи. Открих ползата от скайп-а, за да я гледам сутрин как се облича за градина и да ме пита, чорлава и сънена, гащите ми натака ли са? и да си казваме „лека нощ“ вечер. Изобщо, целта беше да направим всичко това колкото се може по-малко травматично за нея. Тя скоро разбра, че нещата са под контрол и се успокои. 

Изображение

И така, минаваха дните. Не можех да спя. Нощем се будех да бутам Мила, защото ме беше страх, че ще й стане нещо, докато спя, и аз няма да разбера. (Е, то не може съвсем без никаква лудост, нали?) Изгледах всички епизоди на Lie to me на конвейр (стигнаха ми точно до деня на раждането :)) Чакахме. Пишех пространни списъци със задачи за къщата и бебето. None of that got done really, но нали имах чувството, че нещата са под контрол. Коремът ми ставаше ту голям, ту малък, в зависимост от това колко води имаше Мила. Те си течаха. Д-р С. каза, че в Англия е практика да се държи бебе с изтекли води, ако няма инфекция, за да се добута до гестационна зрялост. Аз й имах 1000% доверие. Писах план за раждане. Ще умрете от смях, none of that got done, either.

В средата на всичко това, д-р С. замина. За 5 дни. Разбрахме се Мила да се роди в деня, след като се върне. 19. декември. And much insanity ensued. Защото, останало без нейното успокоително присъствие, въображението ми тотално превъртя. Последните три от тези пет дни бяха адът. Денонощно си представях какво може да се случи и тормозех Мила, когато спеше, за да усещам, че се движи. Сигурна съм, че ще ми го върне тъпкано, де 🙂 Опитвах се да предвидя всички възможни сценарии и да съм готова „за всеки случай“, но се оказа, че въпреки предвиждането, не успях да направя нищо, за да ги предотвратя…

+++

Още когато разбрахме, че терминът й е 16. януари, започнах да се чудя как така ще живея с дете Козирог – не, нямам нищо против Козирозите принципно, а и с годините доста се сприятелих със Сатурн-а си, но не се „виждах“ като майка на дъщеря Козирог. Тогава ми изтекоха водите и стана ясно, че няма да можем да я задържим повече и ще се роди Стрелец 🙂 По ирония на съдбата или чиста случайност, но всички жени в тази къща сме огнени знаци – аз съм Овен, Михаела е лъв, Мила е Стрелец, а Мери трябваше да е Лъв, но се роди Овен. Сега имаме един завършен огнен триъгълник и въздухарски татко, за да поддържа огъня 😉

+++

И накрая, „любимият“ ми анекдот от болничната действителност:

Аз: Извинете, защо ми правите мускулната инжекция с жълта игла?

(жълтите игли са предназначени за изтегляне на лекарства в спринцовката и са доста дебели. мускулните игли са тънки и черни.)

Акушерката: На това дебело дупе как да ви я направя с черна игла?!

Oh. Really?

… to be continued…

I have the kindest of friends

Когато помолих приятелите си да не ми честитят рождения ден, I did so with much trepidation.

Притеснявах се от одосадените, които щяха да кажат:

… още ли не ти е минало…

Притеснявах се от разтревожените, които щяха да кажат:

ОЩЕ ли не ти е минало?

Притеснявах се от онези, които щяха да ме обвинят, че хем твърдя, че не искам внимание, хем по този начин се бутам баш в центъра на вниманието, защото на кого чак толкова му пука за рождения ми ден и сигурно 2/3 от хората, на които съм навряла онзи пост в очите, изобщо нямаше да се сетят да ми се обадят.

Притеснявах се, че някой ще фрийк-не и ще реши, че съм в дълбока депресия и имам нужда да бъда спасявана.

Притеснявах се, че някой ще реши, че пак съм егати драма куийн.

Притеснявах се, че всички ще са прави.

(… дори да са нищо повече от гласове в главата ми…)

Обаче повече от всичко цяла седмица се притеснявах от Голямата Принуда на Празника. Дето трябва да си чиърфул и тенкфул, даже и изобщо да не ти е такова. Просто изпитвах паника от приближаването на деня, сякаш някакви стени се затваряха около мен. И си казах, ти защо си губиш времето вече пет години да се влачиш на психодрама, ако едно елементарно нещо не си научила?

От какво имаш нужда сега?

Те нещата там се научават бавно. От какво имаш нужда? Как си сега? Какво чувстваш към някого?

Минават години.

Ама по някое време нещо ти проблясва.

И го изнасяш от сигурното пространство на групата, пльосваш го в средата на живия си живот и си казваш, айде пък да пробваме.

Имам нужда да не се преструвам.

Имам нужда да съм със семейството си.

Имам нужда да не е „специален“ ден, а най-обикновен, с детски джаз и домашни разправии кой ще стане да отвори вратата на котката.

Имам нужда да ми е тихо.

Имам нужда да не повтарям като латерна „благодаря, че се обади“ и да се сконфузвам и да не знам какво да кажа.

И още нещо съм научила. Когато разбереш от какво имаш нужда, редно е да го кажеш. Хората не са врачки. Не можеш да очакваш от тях да се догаждат, особено, когато нуждите ти са малко… откачени 🙂

Та, long story short.

Казах си. И нищо от притесненията ми не се сбъдна. Очаквах квотата на непоправимите оптимисти, които въпреки това ми се обаждат, да е значително по-голяма. Но ме изнадаха приятно 🙂 Може би съм ги наплашила, or something.

ВНИМАНИЕ, CRAYZEEEH EVIL BITCH

Имах безкрайно… обикновен ден 🙂 С детски джаз и разправии кой да отвори на котката.

Имам най-милите приятели, хора. Такива, дето разбират от дума. Такива, дето като им кажеш нещо в прав текст, не решават, че всъщност се подразбира точно обратното. Такива, дето могат да понесат да бъдат малко на разстояние. Такива, дето не искат да ме спасяват от самата мене. Такива, дето ми имат доверие, че не съм suicidal, а просто understandably upset, а също така и голям човек, който знае какво иска. Такива, дето могат да издържат нещата, от които имам нужда, колкото и да са странни. Такива – благи и кротки. Най-милите приятели, които бяха с мен, въпреки че не ми звъняха да ме обсипват с благопожелания и ведрост. Но ми написаха такива смс-и:

„… не ти се обаждам…“ (Г.)

I have the kindest of friends, които не ми се обаждат.

Благодаря ви.

Има милиони начини да покажем обичта си. Това е просто един от тях.

2012 Jazz Recap

Гледам, че всички си правят равносметки. И аз нали съм „само че малко напротив“, та моята равносметка звучи така:

One shit of a year. The end.

Снощи обаче с Петър бяхме на Коледна Джаз Оратория и се замислих как именно музиката, и то именно ТАЗИ музика е тънката червена нишка, която бележи всеки крайъгълен камък на тази година and holds it all together.

Първо беше предколедният детски джаз в Чайната, когато вече знаех, че в мен расте и живее мъничко бебе. Представях си, че догодина по това време ще е малък човек, когото ще нося в слинг по същите тези концерти и който ще разпознава музиката viscerally, защото по някакъв начин е вградена в гените му. Инциатор на джаз матинетата за деца е Венцислав Благоев – тромпетист, който в нашето семейство някакси неусетно стана само Венци или „чичо Венци“ 😉 На тези малки музикални празненства винаги има два куфара, пълни догоре с какви ли не шарени инструменти – маракаси, свирки, фунии с маркучи и всякакви други, чиито наименования не са ми известни. Децата ровят, дрънкат, после си ги разменят, от време на време се сбиват за нещо 😉

После дойде зимата, вирусите и онзи ден през март, който никога няма да забравя. Честно казано, не знам как съм живяла през следващите три седмици. Трябва да съм била в шок, за да мога да ставам сутрин and just go through the motions, за да продължавам да съществувам. Спомням си, че толкова социален живот, колкото натъпкахме в тези дни, обикновено нямаме и за цяла година. Вечерта след прегледа гледахме „Миграцията на паламуда“ в Люмиер и всички се смееха, а аз се чувствах, сякаш се е свършил светът. И той беше.

През това време пак ходихме с Михаела на детски джаз. Венци забеляза, че съм бременна, и когато тръгнах  да й преобувам ботушите със специално донесените за целта „принцесини пантофки“, той си остави инструмента и се наведе, за да я обуе. Изглежда дребно, но нали знаете, хората могат и да забравят какво сте казали или направили в някоя ситуация, но никога няма да забравят как сте ги накарали да се чувстват. А Венци е от хората, на които добрината им струи от очите, от усмивката, от жестовете, от тромпета… и аз все се надявам, че Мишката ще попие от това, не само от настроението и музиката, а че добрината някак ще се пропие в нея, по осмотичен път…

На 23. март проект ДжаП празнува своя втори рожден ден. Мери танцуваше в корема ми и аз стисках ръката на Петър, знаейки, че може да е един от последните пъти, в които усещам детето си живо. И беше. Но в онези два часа под звуците на тромпета на Венци, пианото на Антони Дончев, гласа на Марина (най-изящната!) и поезията на Мария ние тримата бяхме заедно и бяхме щастливи.

And then, of course, shit happened.

През юни основахме Фондацията и събрахме приятелите си на благотворителен концерт/хендмейд базар/поетично четене. С много притеснение и неудобство писах на Венци с молба дали би се включил в такова начинание, а той не само, че откликна веднага, но и събра целия ДжаП, а Мария дойде чак от Стара Загора – за втори път! Беше вълшебна, приятелска вечер и аз много се вълнувах, защото, все пак, празнувахме Мери – нейния голям, макар и кратък живот…

Помня и един есенен детски джаз в Зоологическата градина, на който отидох пропита от тъга, а си тръгнах заредена с радост и оптимизъм. Ако не сте виждали как се свири на рапан, трябва непременно да чуете Венци, който вади от това нещо звуци, достойни за студийни записи. Наистина!

И така, снощи бяхме на Коледната джаз оратория с военния биг бенд на Стара Загора. Пя не кой да е, а примата на българския джаз Стефка Оникян. Аз не знам как се пише за музика, но няма такова настроение, хора, няма! Такъв контакт с публиката, такава заедност…:) Едно толкова чисто и силно усещане, което се надига в мен и ме залива отвътре с вълна от плътна, осезаема радост, на която и да искаш, не можеш да се противопоставиш. А и кой би искал 🙂

Поради липса на запис от снощи, the next best thing 😉

Затова, шапки долу!

Благодаря, Мария, Марина, Антони, кап. Цветомир Василев и неговия биг бенд, и на всички останали музиканти – малки и големи, които се включват в тези празници.  Благодаря за това, че през тази непносимо трудна година вие бяхте част от нещата, които държаха света ни да не се разпадне.

Благодаря, Маестро!

You make my heart sing ❤ You heal my soul

Aguas de Marco

2010/2011 – много от същото

Преглед на печата, The 2010 Edition

1. Какво направихте през 2010-а, което не сте правили никога преди? – Нищо вълнуващо, освен отглеждането на Михаела, което не съм правила никога преди 🙂 Тя толкова се промени и порасна, неусетно.

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година?

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Даааааа, ама хората нещо станаха много конфиденциални с бебетата си ;), така че няма да изброявам. Да са живи и здрави всички. Имаше и няколко „Естествени“ бебета, много се гордеем с тях!

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината?Поетесата Калина Ковачева. Където и да е, дано да й е светло и леко. Тя много ме насърчаваше, подбутваше и посритваше 🙂

5. Кои интересни места посетихте? – Поредна година, в която не сме мръднали от София. Лошо. Всъщост Петър беше поне в Италия по работа. Ама аз…

6. Какво ви се иска да имате през 2011-а, което нямахте през 2010-а? – Лято.

7. Какви дати от 2009-а ще останат „гравирани” в паметта ви и защо?

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2009-а? – Взех си изпита и се зачислих за специализация.

9. Кой беше най-големият ви провал? – ?!

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не, слава Богу.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – Този въпрос ме изумява всяка година. Нямам навика да си купувам „неща“. Има няколко книги, за които ще напиша по-натам.

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – За ежедневни неща.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – Психодрама, моя любов 🙂 Watching my kid grow up.

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2010-а? – Let’s go fly a kite.

15. В сравнение с предишната година (2009-а), през тази вие сте:

По-възрастен или по-мъдър? – Somewhere in between everything.

По-слаб или по-дебел? – +3-4 кг, затвориха ни стола в болницата и се изхранваме с банички и пици. И шоколадови бонбони, разбира се.

По-богат или по-беден? – Финансово +/- същото. Изобщо не ме радва това. Емоционално… изумително по-богата с прекрасни нови приятели… и съживени стари приятелства…

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Почти същото като миналата година: Йога. Писане. Четене. Ходене по планини. Пътуване. Виждане с приятели. Домакинска работа. Спане. Ходене на кино и на театър. Учене.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Избягване на неприятни задачи/срещи/разговори until it all explodes in my face. Пилеене на време. Самосъжаляване. Бягство.

18. Как прекарахте Коледа? – Very low-key. Михаела спретна уникална шоу-програма, шестима възрастни се смяхме със сълзи. Разотидохме се към 11. Не преядохме.

19. Влюбихте ли се през 2010-а? – Зависи. Новите приятелства могат ли да минат за влюбвания?

20. + 21.  Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време и обратното? – Може би… (обратното).

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – In Treatment, Grey’s Anatomy, Private practice.

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте?Мидълсекс, Джефри Юдженидис; Lying on the Couch, When Nietzsche Wept & Love’s Executioner by I.D. Yalom; От другата страна, Галина Николова; Меко слънце, Мария Донева…

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? – Няма открития. Никой наоколо не слуша нова музика. Нещо имам проблем с новата музика, изморява ме. Или няма кой да ми покаже нещата, които биха ме радвали.

25. Кой беше любимият ви филм? – Много малко филми гледах, заспивам страшно след първите 20 минути. Гледахме Inception и Mr. Nobody, изнервиха ме и двата, на П. му харесаха. Яж, моли се и обичай беше приятен и непретенциозен, но със сигурност не филмово събитие, макар че се свързах с него. Soul Kitchen – супер приятен Фатих Акин, добра европейска традиция. Everybody’s Fine – филм за родители.

26. Какво искахте и получихте? – Здраве. Специализация. Щастливо дете. Повече дълбочина във връзките с хората.

27. Какво искахте и не получихте? – Същото като миналата година: море, фотоапарат, 5 дни в Берлин…

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Работих. 29.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Вътрешен център. But that’s a work in progress.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Същите неща като миналата година: детето, баща му, приятелите, психодрамата, книгите.

31. Коя публична/известна фигура беше важна за вас? – Важните ми със сигурност не са публични, а публичните със сигурност не са ми важни…

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Уффф.

33. Кой ви липсваше? – На мен все някой ми липсва 🙂 и Берлин.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Нова група по психодрама. The closeness there blows my mind.  I’ll be forever grateful. Галя Николова. Миленка, която познавам от 100 години, но в известен смисъл срещнах неотдавна.

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – It’s ok to be not okay. Дълбоките промени се нуждаят от технологично време, дори когато по дифолт си „досаден отличник“ и страдаш от хронично нетърпение. И разни други неща предимно за себе си, на които им е рано да бъдат споделяни…

The 2008 Edition, 2009

Мекото слънце на една Мария

… трябва на всяка цена да разкажа за това сега, не защото после ще забравя или ще ми избледнее емоцията (няма), а защото ако чакам да напиша перфектния текст за неотразимата Мария Донева… е, това няма да се случи. Така че по-добре неперфектен, но текст, отколкото никакъв такъв 🙂

–––––––––

– Мишееее, тръгнала съм към теб. Нали беше на „Гургулят 1“?

– Хахахахахаха… абсолютно не. На „Денкоглу 30“

– ?!?!

Мдам. Добро начало, само на мене може да ми се случи да се лутам из София, все едно не живея тука. Но така или иначе, много исках да отида на премиерата на „Меко слънце„, защото по някакви неуважителни причини свързани с one tiny human миналата година не успях да отида на премиерата на „Прикоткване на смисъла„. [Между другото, стана ми забавно, че „хора които купуват нейната книга, купуват също и моята“ – така се изписва на сайта и намирам, че това е доказателство, че поезиите ни са посестрими. Абе, друго си е да те сложат до Мария Донева… ;)] Също така изпуснах JAP – новия проект на Мария, Марина Господинова, Венци Благоев и Теодор Петков – за което ще си изям ушите и няма да разказвам сега, защото сега искам да разказвам за „Меко слънце“…

Домъкнах се значи аз леко задъхана до мястото на премиерата и се метнах на врата на Мария, все едно вчера сме се разделили, а не след двегодишно прекъсване на контакта. Не че нещо се е случило между нас, просто се роди полуръстът и узурпира в буквален и преносен смисъл всичките ми пространства. И сега полека-лека се връщам към света у хората… Обаче това не означава, че не съм се вълнувала за Мария през това време, че не съм се кефила на терапевтичния театър в Раднево – единствен в България и не съм се радвала на постоянната й работа кто драматург в старозагорския театър. Изобщо, шпионирам си я Мария, ама май твърде рядко й казвам колко е прекрасна. Това трябва да се промени.

Бла. Бла-бла. Блаблаблабла.

10 лирически отклонения по-късно…

… аз уж нямаше да стоя за премиерата. Исках да я видя само, да й подаря един ангел (мъничък-мъничък, ама важен) и да ходя да си прибирам Зеленчука. Еми да де, ама като я видях и не можах да си тръгна. Тази Мария, толкова крехка и толкова сияйна. А пък гласът й те залюлява, сякаш си полегнал на хамак по средата на някое от нейните стихотворения. Ето това, например:

Юни

Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.
Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после – бавно – тръгва пак.

Та и мен така ме завладя едно безвремие и все си казвах, ето в и половина си тръгвам; не, айде в без 20; в без 15 вече наистина си тръгвам… обаче Мария четеше и плетеше сребърни мрежи на доброта сред публиката. Понеже това е, което Мария всъщност най-добре умее да прави, дори повече от писането на поезия. Умее да прави хората добри или поне да поражда у тях желанието да бъдат (по-)добри. А пък аз съм била на доста премиери. На готини книги, а понякога и на не толкова готини. Обаче много рядко се случва премиерата да е преживяване, а не просто представяне на поредната книга на еди-кого-си. Какво точно каза Мария сега не мога да ви преразкажа, защото това ми куцаше още в основното училище, имаше една дисциплина „преразказ с елементи на разсъждение“ – още тогава не ме биваше. Та, трябваше да сте там и щяхте да знаете. Пък който не е бил, следващия път непременно да бъде.

Като свърши да говори Мария (преди това великолепно и вдъховено представена от Манол Пейков), и аз много исках да остана още малко, да ми надпише книжките и да й се порадвам, обаче не бях предвидила този развой на събитията и бях занесла М. без нанито у наш’те, а както е добре известно на читателите на този блог, без нанито сме доникъде. Та трябваше да ходя да си я прибирам. Нямаше начин да изчакам стълпотворението за автографи, пък не ме бива да се предреждам, затова си останах с ненадписани книжки. Но си отнесох у дома на Мария усмивката, на Мария гласа, на Мария топлината, с която се отваря за теб, дори когато си бил гаден изоставяч, и на Мария поезията, естествено…

***

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мервам, докато вървя.
И за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Давам си сметка, че за поезията й нищо не казах. Трудно ми е. Не съм критик, консуматор съм 😉 Знам кога една поезия е „добра“, но не мога да се обоснова. А пък може и да мога. Една поезия е добра, когато е нова, свежа, когато стихотворенията дишат; когато са току-що родени и още никой не ги е идентифицирал към принадлежащи на еди-кое-си течение; когато не можеш с лека ръка да ги натикаш в чекмедже, защото ти се опъват. Една поезия е добра, когато може да те накара да виждаш, да вкусваш, да изпитваш неща, както си лежиш на дивана вкъщи. Когато те кара да се чувстваш, сякаш пътуваш във времето без сложна апаратура. Когато те е яд, че не си я написал/а ти 😉 Когато забравяш за критериите си за „добра поезия“ и просто се наслаждаваш. На Мария поезията е такава, жива, бликаща, пост-старомодна, спонтанна. На нея не й пука дали ще се впише някъде, защото не се нуждае от валидиране. Тя се валидира сама, чрез самото си съществуване. Нейната поезия служи за утеха и обновление. И тя я умее.

Само още нещо искам да ви кажа, и приключвам. Понеже Мария е много свързана с психиатричната болница в Раднево, чрез блога й научихме за една смешно-тъжна никулденска история, включваща 200-килограмова риба, в 3 части: 1, 2, 3. Може би няма как да помогнем на цялата болница, тя е огромна, но може би все пак можем да направим нещо:

Доктор Толев предложи следния вариант. Тези дарени средства била могли да се насочат специално към Терапевтичния театър. В него са заети около 20 пациенти от различни отделения. В бюджета на болницата няма предвидено перо за нуждите на дейността им.

На заетите с трудотерапия, примерно на тези, които метат алеите, им се включва т.нар. подсилваща диета, и те получават на ден по една филия с маргарин в повече.

На артистите се сервира по едно кафе сутрин, което се вари в един жълт чайник.
Те репетират от 9,30 до 11,30 всеки работен ден, учат роли, изнасят концерти по отделенията, правят празнични програми за определени дати и вечеринки в съботните вечери. За този постоянен ангажимент те получават месечна заплата в размер между 5 и 30 лева (когато има пари за това). Независимо дали получават заплата или не, те работят еднакво всеотдайно и упорито.

Кафето няма как да се нарече „подсилваща диета”.
Ако се събере някаква, дори и скромна сума, тя може да бъде насочена към нуждите на актьорите в театъра, да се проследява всяка стотинка, и да има конкретен видим ефект.

С тези пари могат да се купуват и сладкиши и плодове, които да се раздават – например на всички болни, които дойдат на Коледното тържество.
За мен и за вас една мандарина и една суха паста са нищо, но за тях това ще е храна, празник и единственият подарък, който ще получат.

Хайде да направим нещо готино. Знаем как 🙂

И нека да ни огрява марииното меко слънце…

2010

Преглед на печата, The 2009 Edition

1. Какво направихте през 2009-а, което не сте правили никога преди? – 365 дни, които не съм правила никога преди… 🙂 Готвих 🙂

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година? – Тц. Тц. Не обичам да обещавам, дори и на себе си.

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Много, но не толкова близки бебета. Важното е да има… 🙂

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината? – Не помня. Значи не.

5. Кои интересни места посетихте? – Татул, Перперикон.

6. Какво ви се иска да имате през 2010-а, което нямахте през 2009-а? – Кураж да си взема изпита за зачисляване на специалност (I see a pattern here); финансова стабилност; достатъчно headspace, за да пиша отново поезия; повечко дзен; време за приятели и правене на неща с ръце, време за четене на книги (и книги, които да искам да прочета); вътрешно равновесие; да взема да порасна already.

7. Какви дати от 2009-а ще останат „гравирани” в паметта ви и защо? –  13.08. – рожденият ден и кръщенето на Михаела – надмина всичките ми невротични очаквания за това какъв трябва да бъде първият й рожден ден, 05.10. – датата, на която се върнах на работа и престанах да бъда с нея 24/7.

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2009-а? и 9. Кой беше най-големият ви провал? – Не измервам живота в парадигмата на постижения и провали. Не ми говори много това.

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – А сега, де?

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – В разходи по ежедневието, sadly.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – За кампанията на „Естествено“ за активното естествено раждане; за психодрамата; за кампанията за събиране на средства за Поли и успешната развръзка.

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2009-а? – Патето Яки 😉 иска ли питане.

15. В сравнение с предишната година (2009-а), през тази вие сте:

По-възрастен или по-мъдър? – По-млада и по-мъдра. Неочаквано добра комбинация 😉

По-слаб или по-дебел? – По-слаба. Свалих 6 кг за 2 месеца, след като се върнах на работа.

По-богат или по-беден? – Във финансов план няма голяма разлика. Една идея по-добре, но и разходите са повече. Духовно, емоционално – много, много по-богата. С по-голям капацитет за обичане и порастване. С по-голям капацитет за радост и създаване на радост. Научих се да казвам ясно от какво имам нужда. Какво повече?

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Йога. Писане. Четене. Ходене по планини. Пътуване. Виждане с приятели. Писане на писма. Миене на прозорци. Спане. Ходене на кино.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Страхуване, нервничене.

18. Как прекарахте Коледа? – Кротко, кухненско.

19. Влюбихте ли се през 2009-а? – Не, но и не ми е липсвало. Имам си кого да обичам 🙂

20.+ 21. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време и обратното? – Не.

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – In Treatment, Grey’s Anatomy (естествено).

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте?Отива една жена при лекаря, Рей Клуун; Въздухът около пеперудата, Катерина Стойкова-Клемър; Прикоткване на смисъла, Мария Донева

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? – Много ми се иска да блесна с нещо, издаващо ерудиция и изтънчен музикален вкус, но май си въртя все същите неща на плейър-а. Някой трябва да ме светне за нова музика.

25. Кой беше любимият ви филм? Julie & Julia. Life As A House. Май имаше и други, ама нямам достъп до моя си компютър да проверя.

26. Какво искахте и получихте? – Детето да е здраво, ние да сме здрави. Коте!

27. Какво искахте и не получихте? – Не отидохме на море. Фотоапарааааааааат.

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Нищо особено, на 28.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Няма такова нещо. Но повече пари щяха да ми спестят някои грижи.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Михаела. Психодрамата. Баховите капки. Приятелите. Че у дома ме чака мъжът, когото обичам. Но и сама се старая да си го пазя добре 🙂 (разсъдъка, мъжа надявам се също)

31. Коя публична/известна фигура беше важна за вас? – Починаха много писатели… Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Милорад Павич…

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Изборите, в негативен смисъл.

33. Кой ви липсваше? – Брат ми, който замина за Дания. Някои приятели. И Берлин, mein Berlin.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Много са, не мога да ги степенувам. Някои познавам само чрез блога, други от групата по психодрама и дори си имам приятелка в работата. And I suck at keeping in touch.

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – Дишай преди да действаш. Keep your act together. Някои проблеми не се разрешават, те се израстват – перифразирано по Юнг.

Без необходимите хиперлинкове, защото ме мързи 🙂 Да влезе 2010 заедно със Сатурновото ми завръщане и късметът за „бебе“ от новогодишната питка в клиниката, и 365 дни, които не съм правила никога преди…

The 2008 Edition

Подаръци :)

001

Ех, че е хубаво да получаваш нещо различно от сметки и спам в пощенската си кутия. Особено, когато е напълно неочаквано и от безумно любим човек.

Мадам М. се обзаведе с летен гардероб и мишка от култовото Sendung mit der Maus 🙂 За мен имаше ШОКОЛААААД. „Имаше“ е съвсем правилното глаголно време. Ъхъм 🙂

~~~

Liebste Maus,

Ein herzliches Dankeschön auch hier! Ich habe schon ewig keine Überraschungen bekommen, und heute wegen Dir den ganzen Tag supergute Laune. Schokolade ist schon weg, habe aber mit M. geteilt. Naja, nicht mit Michaela 😉

Wir lieben und vermissen Dich und können Juli kaum erwarten ♥

dsc05053

Тук Михаела за пръв път осъзна, че съществуват и други живи същества, освен хората. Котки, например. А това е едноименната котка Мелани на другата ми най-любима приятелка Ани. Мда, не мога да се оплача от липса на любими хора 🙂

Мелани благоразумно пазеше дистанция, която бебето се опитваше да скъси, за да й бръкне в ушите, да й налапа козината и да я дръпне за опашката. Мдаааааааа… очакваме прохождането със смесени чувства 😉

такъми!

днес съм в малкобуквено настроение 🙂

дъъъъъъълго дебнах най-нашумялата блог-игра напоследък да стигне до мен и вече бях започнала да се чувствам като в часовете по физическо, когато капитаните на отборите винаги ме избираха от немай къде последна 😉 (добре де, и с право…), но то4ица като един супергерой ме спаси от тягостните гимназиални спомени, подавайки ми щафетата, за което много й благодаря 😉 ’cause I’m pathetic like that 😉

моите такъми не са риболовни. и технически не са. няма да ви показвам лаптопа си, който дори не е мой в тесния смисъл на думата, въпреки, че съм му предано отдадена (може би малко прекалено). няма да ви показвам и мп3-ката, макар и с 20 GB памет, която постоянно забравям да заредя. сапунерката на сони има интересна история, но е безкрайно безинтересна на външен вид. в общи линии, моите „такъми“ са повече „разни работи“, които правят живота по-шарен и уютен или просто казват по нещо за мен, което може би още не знаете. in no particular order. enjoy!

играчките: това е само малка представителна извадка, в спалнята има още пълен кош. повечето са подаръци, основно са плюшки и дървени, с изключение на една пластмасова дрънкалка, която тя толкова предано обича, че не можах да й я взема. люлката е подарък от брат ми в германия. играчките са навсякъде и вече предчувствам как някоя сутрин в не много далечното бъдеще ще стана пипнешком да си направя кафе преди работа и в босата ми пета ще се забие чарк от конструктор или нещо подобно. М. вече откри играта „аз мятам всичко на пода, а мама ми го вдига“ и така прекарваме една част от дните си.

слушалката: исках да е тюркоазено синя, но това беше единстевният цвят, който имаха в наличност. свикнах с нея и започна да ми харесва. педиатрична е, затова е толкова малка. Литман е, струва майка си и баща си и както казва д-р Паунов (таткото на Поли), не ти трябва Литман, трябва ти акъл, но аз все пак се чувствам по-добре с нея (може би поради липсата на достатъчно акъл ;)). страхотно качество, чува се много чисто и страшно я пазя да не я загубя. въпреки това не изглеждам много респектиращо с нея, няколко пъти съм чувала (след като съм снела анамнеза и съм прегледала детето) разтревожени родители да ме питат а кога ще дойде лекарят? очевидно изглеждам на 19. какво пък.

чашата: е с макове и ми е подарък от Мария. много ми е ведра и ми харесва да започвам деня си с нея, но трябва да се отуча да поглъщам кафето на три глътки.

пасаторът и каната: кухненски такъми. с пасатора сме неразделни, откакто марулята започна да яде манджи. подозирам, че покрай нея най-после ще се науча да готвя и даже ще вземе да ми хареса. размазва ме с радостните си писъци, докато загребвам от авокадото. каната е нова – филтърна. откакто научих, че за направата на една бутилка за минерална вода от 1,5 л се изразходва повече вода, отколкото съдържа, реших, че не искам да спонсорираме подобно разхищение на ресурси. за съжаление водата от  чешмата дюс има вкус на ръждясали тръби, но каната върши чудеса. по-вкусна вода не съм пила през живота си. П. също й е голям фен.

обувките: са червени. освен това са повод за това стихотворение. много ми оправят настроението, комбинирам ги смело с всякакви неподходящи цветове и не ми пука. като си погледна краката, се усмихвам. на всичкото отгоре са изумително удобни.

шапката: е тибетска. в известен смисъл върви в комплект с обувките. беше талисман на пролетния празник на ГЛОСИ миналата година. като един истински асц. лъв много обичам да се обръщат по мен, а шапката просто обира овациите. най-готиното е, че оправя настроението на другите хора! предразполага ги към идиотии 🙂 често ме спират да ме питат откъде е. предлагали са ми 40 лв. за нея, но отказах. купих си я, докато бях бременна и това я прави още по-специална. чела съм стихове с нея. чувствам се малко като вещица на екстази 😉

тефтерът: е подарък от другия ми брат. изработен е ръчно в непал (хартията също е handmade). мантрата е „ом мани падме хум“. имам го повече от година, но още не съм писала в него. все го пазя за нещо умно и възвишено, ама… 😉 ако някой ден си направя татуировка в основата на врата под косата, ще е с тази мантра.

учебникът:  тежи 7 кг. 3000 страници. голям мерак ми беше. засега само го местя насам-натам, но и неговото време назрява.

кутията: ще я дам на Марулята, като порасне. съдържа разни работи като теста за бременност, снимките от ехографа, лентичките от болницата и все такива. аз съм сантиментален тип и мисля, че всеки би се радвал да има такава кутия, пълна с малки истории за любов и щастие. засега е малко грозна, но ще я сменя с по-подходяща, когато открия.

мартениците: за мен са символ на обновление. всичко хубаво започва с мартениците. аз си ги нося до 31-ви, с щъркели или без. март си е моят месец на надежда и радост.

вълшебната кутийка: ми е талисман и подарък от П. за един рожден ден преди 2 години. прекарах два часа в напразни опити да я отворя, защото страдам от пространствена несъобразителност. вътре има… тайна 🙂

слингът: е подарък от Яна. ако ме попитате за едно нещо, което да купите на бебето си, това е слинг. спасявал ме е десетки пъти, когато М. не може да заспи; когато сме някъде, откъде не искаме да си тръгнем веднага; когато пред вратата има преспа и не мога да изкарам количката; когато трябва просто да ида бързо до магазина… да си носиш детето в слинг е страхотрен кеф не само за детето, много е близко, някак, много хубаво общуване. хората по улицата се усмихват от малкото размахващо ръце и крака човече и виждаш, че настроението им веднага се оправя. освен това е изумително удобен, тежестта се разпределя много добре и става за дълги градски преходи и дори за планина. количката ряпа да яде 😉

понеже знам, че повечето ми любими блогъри вече са поканени да играят, предавам щафетата на който я иска и специално на Бистра, която може би не я иска, но аз бих умряла от кеф да видя някои от нейните „разни работи“, на Поли, с която живяхме известно време заедно (безславно) и половината ми работи са още при нея в квартирата, и на Лидия, ако иска да поиграе.

и честита баба марта!!!

Щастлива Нова Година

Добре започна…
Михаела спа дълбоко на леглото на брат ми и не трепна от пукотевицата. Сега се разхожда с татко си, а аз пия кафе и слушам музика. Получих нов телефон, който всъщност е старият телефон на брат ми, но пак е сто пъти по-хубав от моя, който в обозримо бъдеще ще издъхне от старост. Единственият проблем е, че съм си запаметявала контактите на телефона, а не на сим-картата и сега ще падне едно преписване…

Малко ретроспекция (via Галя)

1. Какво направихте през 2008-ма, което не сте правили никога преди? – Родих дете. Станах майка.

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година? – Отдавна не давам новогодишни обещания, защото „пътят към ада…“ и така нататък.

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Да, много деца се родиха през изминалата година, май има бейби-бум.

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината? – През декември почина братът на дядо ми, но никога не сме били особено близки. Дано оттатък ветровете му да са попътни.

5. Кои държави посетихте? Кои интересни места? – Не съм напускала България тази година.

6. Какво ви се иска да имате през 2009-та, което нямахте през 2008-ма? – Кураж да си взема изпита за зачисляване на специалност; финансова стабилност; достатъчно headspace, за да пиша отново поезия.

7. Какви дати от 2008-ма ще останат „гравирани” в паметта ви и защо? – 07.01. – видяхме сърчице на видеозона, 13.08. – рожденият ден на Михаела, избран от татко й, защото числото на живота й е 22, а това означавало „космически разум“.

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2008-ма? – Съжалявам, но ми се налага да се повтарям… 😉 Освен това се гордея, че се преборих с първоначалните трудности в кърмето и не се поддадох на добронамерени съвети за това как да си гледам детето. Получих Златен Пегас от Националния литературен конкурс „Южна пролет“ за дебютната си стихосбирка.

9. Кой беше най-големият ви провал? – Провали нямаше. Може би мъничко ми е мъчно, че не родих естествено, но направих своя избор съзнателно и нямам навика да страдам за приключили неща.

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – Една шапка.

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – В подготовка за посрещането на малкия човек.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – Иска ли питане 🙂

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2008-ма? – Nothing Else Matters на Metallica – въпреки че е старо парче. П. имаше навика да я свири на китара посред нощ на бременния ми корем 🙂

15. В сравнение с предишната година (2007-ма), през тази вие сте:

– По-възрастен или по-мъдър? – Да не казвам голяма дума, но определено се чувствам по-уравновесена и в мир със себе си, което ме кара да си мисля, че съм помърдяла поне едно микронче.

– По-слаб или по-дебел? – Бях млад хипопотам, но си влязох в старите дънки три седмици след раждането. Същата съм си.

– По-богат или по-беден? – Ако си говорим за финанси, реално имаме повече пари, но и повече разходи. Съотношението не се е променило особено. Ако си говорим за дух – би било катастрофално, ако не бях по-богата. И съм.

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Да бях чела повече, докато бях бременна и имах много свободно време. Да бях учила повече най-различни неща. История, например. Да не бях прекъсвала заниманията с йога.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Да бях гледала по-малко глупотевини по телевизията.

18. Как прекарахте Коледа? – В семеен кръг, без много зор и висене в кухнята, лежерно. Както всяка година, на Бъдни вечер бяхме при моите родители, а на Коледа при родителите на П.

19. Влюбихте ли се през 2008-ма? – Да – пак и пак.

20. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време? – Не. Обикновено съм доста категорична в преценките за хората и трудно си променям първоначалното мнение.

21. Има ли човек, когото не харесвате/не обичате сега, за разлика от по същото време миналата година? – Има. Понякога хората се разминават по странни начини…

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – Повечето телевизии ме дразнят, но с отдаденост гледам медицински сериали: Grey’s Anatomy, Private Practice, House M.D., Regenesis.

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте? – Яж, моли се и обичай.

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? –Madrugada.

25. Кой беше любимият ви филм? – Ритни камбаната с финес.

26. Какво искахте и получихте? – Здраво дете, за което благодаря от цялото си сърце на когото трябва. По-хубаво място за живеене.

27. Какво искахте и не получихте? – Добър фотоапарат. И някои други по-абстрактни неща… но тях човек трябва сам да си ги изработи, не може да ги поръча на дядо Коледа.

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Чаках П. да се върне от Италия. На 27.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Изкушавам се пак да кажа „финансова стабилност“, но не съм сигурна, че щеше да направи годината много по-удовлетворяваща. По-скоро щеше да ми даде по-голямо спокойствие и да ми освободи капацитет да си насоча усилията в други посоки.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Еклесиаст 3-та глава, знанието, че „и това ще отмине“. На Марулята усмивката. Но не ми се е налагало много да го пазя (разсъдъка си) – беше хубава година.

31. Коя публична/известна фигура, беше важна за вас? – Много се натъжих, когато научих, че е починал Вили Казасян, дълго време ми се струваше много нереално. Радвах се на бебетата на Брад Пит и Анджелина Джоли. Но истински важен беше единствено Барак Обама.

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Президентските избори в САЩ. Иначе това, дето се случва на родна почва, ме шокира и ядосва редовно, но то едно ли е…

33. Кой ви липсваше? – Приятели, с които нямах възможност да контактувам толкова интензивно, колкото ми се искаше. Берлин.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Ива Драганова от „Естествено„. И другите момичета са страхотни, но с нея просто си клик-нахме от първия миг. Овнешка му работа 😉

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – Нищо конкретно, просто да се наслаждавам на живота, което е и новогодишното ми пожелание за всички вас… Om Mani Padme Hum