Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

Advertisements

Защо „От другата страна“ е моята книга на 2010 г.

Признавам си, не прочетох много книги с поезия през 2010 г. По принцип не прочетох „много“ книги, поне според моите стандарти. Но както и да е. „От другата страна“ на Галя Николова прочетох в последния ден на годината, на 31-и декември. По някаква причина не успях да отида на премиерата и ми беше много мъчно. (Сега като гледам датата – 10 юни и се сещам, че на 14-и ми беше изпитът, така че причината е била съвсем уважителна. Просто съм била заета отчаяно и истерично да си тъпча главата с неща, които вече съм забравила.) После дори се запознах с Галя и обикнах и нея самата, освен думите й, но така или иначе, книгата не бях чела.

 

Тук трябва да отворя една скоба и да кажа, че съм един ужасен литературен сноб и гадняр, който може да намери кусур на всичко и всичко да омърмори. Роман не бях дочитала от години, преди това лято да попадна на Юдженидис и Ялом. Скучно ми е, дразня се от прозрачни литературни похвати и видимо желание за вписване и вместване някъде. С поезията съм още по-зла и категорична.

 

Обаче „От другата страна“ съм я прочела вече към 15 пъти от 31-и декември насам. Чета я всеки ден на връщане от работа в маршрутката. Понякога и два пъти на ден. Всеки път си откривам неща. Не ми омръзва. Говори ми. На мен това ми е основният критерий за поезия, дали ми говори. Страшно субективно е, да. Но за какво ми е някаква брилянтна поетика, която не мога по никакъв начин да съотнеса към себе си? Какво да я правя? Хубавото в книгата на Галя е, че всъщност думите остават на заден план. Те са подредени с такава лекота и елегантност, толкова умело, толкова прецизно, но всъщност ти се струва, че просто са разпилени небрежно като стъклени топчета… Разбирате ли, това е добрата поезия, да е толкова съвършена, че да ви се струва, че никакво усилие не е вложено в нея… да е толкова естествена, че да не разберете дали авторът е мислил над фразите, над стъпката, над подредбата, над поантата или просто е отстранил всичко излишно, за да остане един изваян текст… Нали помните как се става пианист-виртуоз? Усвявате техниката до съвършенство и после свирите „най-естествено“ 😉 Ето, това е направила Галя в тази книга. „Минавам“ и „Отстрани“ са великолепни книги, но тази е несравнима по своята непретенциозност и сила. (Няколко други съвсем нелоши поетични книги имаха лошия късмет да бъдат прочетени в близост с нея и да не си получат заслуженото, защото съм влюбена и заслепена. Мисля да им дам малко време и пространство, малко отстояние, за да мога да бъда достатъчно справедлива към тях и да не ги сравнявам, доколкото това е избежно.)

 

Нищо вповече няма в тази книга, макар че текстовете в нея съвсем не са малко – около 60, ако съм преброила правилно. И въпреки това не се задъхва, не натежава, не омръзва. Дори напротив, струва ти се, че прекалено бързо свършва, че искаш да започнеш отначало. Толкова е ефирна, толкова пространство има в нея, че чак не си сигурен дали наистина съществува… дали текстовете няма да се разотидат от страниците, ако примигнеш… Тази книга е въздух, и вода, и хляб, и огън. Тази книга е лекарство, когато най-много имам нужда от него. Утеха. Приятелска прегръдка. Надежда. „Аз знам къде си, защото съм минала вече оттам“.

 

Отдавна не съм чела поезия с такава дълбочина. Поезия, която черпи от самата себе си, а не от алюзии и препратки, не от интелектуални заигравки, не от философски построения, а поезия, която черпи единствено от истинността на преживяването… Без никакви финтифлюшки и украси, без никакъв стремеж да импонира и да се докарва. Такава, която просто е. Тази книга е убежище за крехки хора. Това, което я прави истински добра поезия, е талантът на Галя да различава същността от периферното, да не се заиграва с излишното, да не се увлича и да не назидава. Изглежда измамно самодостатъчна, но всъщност е диалогична именно заради универсалността на преживяването. Ние всички обитаваме тези стихове. Те се отварят за нас, приемат ни, познават ни. Не ни остава нищо, освен да сме завинаги благодарни на Галя, че ги е написала…

 

ако не знаеш какво да правиш със себе си
ми каза тя
остани
ще бъдеш малко дете седнало между клоните на черешата
само майка ти може да те намери там
защото вече веднъж те е връщала

между клоните на черешата
става за четене и писане
и надничане в двора на съседите
където нищо особено не се случва

какво знаеш ти
с твоите единайсет години
за отговорите на въпросите
които години по-късно ще задаваш

какво знаеш освен
да чертаеш фигурки с клонче по пръстта
да гледаш
как падат розови цветовете на дюлята
как кокошките ги кълват
сладкиш за тях
носталгия за теб

ако не знаеш какво да правиш със себе си
стой в къщи
остарей
излизай
да се возиш в трамваите

ако не знаеш какво да правиш със себе си
спомни си

 

П.П. Остават още 2 дни, ако не се лъжа, за да номинирате любимите си български книги за 2010 г. ТУК

popsicle toes

Tell me, what is it you plan to do

With your one wild and precious life?

~ Mary Oliver, The Summer Day (New and Selected Poems)

030

Днес сутринта с мама бяхме най-първи в Бизнеспарка.

По-първи даже от каките и батковците, които работят там.

Първо беше много тихо и малко студено. Ние седяхме на една пейка и гледахме.

После слънцето започна да напича и започнаха да идват всякакви хора, които се закачаха с мен.

Мама си взе кафе и кроасан и ми даде да го гриза от крайчето. Много ми хареса.

Днес се запознах с нови животински видове – птички и рибки.

Птичките ги хранихме с кроасан. Бяха малки врабчета и големи, охранени гълъби.

Врабчетата получиха повече трохички, защото са леки и пъргави, а гълъбите са тромави.

037

Рибките са съвсем златни.

Мама каза, че те си говорят нещо, но ние не можем да ги чуем.

После стана много топло и ми сложиха тая смешна шапка.

С нея приличам на гъПка с П.

035

Една кака ни спря и похвали мама, че съм много добре облечена, а не като другите бебета – с якета и панталони.

Много ми харесва да си мърдам пръстите на краката.

Това е много важно.

:мспнк

мърдам си пръстите на краката

ето така:

051

Мама чете книжка – „Тайната на щастливите деца„.

Казва, че е много хубава, за разлика от онази предишната.

Накрая ми писна цял ден да сме навън и започнах да мрънкам, затова ме сложиха в слинга и се прибрахме у дома.

Там танцувахме с мама на АВВА.

Много е забавно.

А вчера тати използва Клара и Фрея, за да свири на барабани с капака на една тенджера и няколко чаши.

janie’s got a gun

тралала

Вече е време да си лягам.

004

П.П. Забравих да ви кажа, че тая работа с гърнето е много забавна и аз се справям много добре, защото вече мога да седя.

Моето е зелено.

Лято е :)

picture-94301

Дребното вече си пече кълките 🙂

picture-9428

Има и два смешни предни зъба отдолу.

002

Правим тегели по улиците от сутрин до вечер. Не ми се пише. Среща ми се с хора.

0061

Гледам In Treatment.

Чета „Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина“ (ебахти заглавието :))

Излезе изумителната нова книга на Мария Донева „Прикоткване на смисъла„, което ме прави много щастлива 🙂 (макар че аз си бях харесала едно друго работно заглавие)! Честито, М. Обичам те.

Започна записването за последната серия курсове на „Естествено“ преди лятната ваканция. „Всичко за активното раждане“ и „Родителство в хармония с природата„. Сайтът на сдружението е обновен и вече има форум, в който си говорим за всичко, което ни вълнува около естествените неща в раждането, гледането на деца и живота като такъв. Заповядайте!

Поръчах си нещо от Вселената. Стискайте ми палци 🙂

Снимки 1 и 2 courtesy of Бистра

Миленка е в Индия

Непременно отидете да прочетете за преживяванията й там! Не знаете какво пропускате! 😉

http://purpledance.wordpress.com/

А за тези от вас, на които им е писнало колкото на мен от „Зайченцето бяло“ и „Чело коте книжки“, ето малко „алтернативна“ „детска“ музика 🙂 Enjoy!

Щастлива Нова Година

Добре започна…
Михаела спа дълбоко на леглото на брат ми и не трепна от пукотевицата. Сега се разхожда с татко си, а аз пия кафе и слушам музика. Получих нов телефон, който всъщност е старият телефон на брат ми, но пак е сто пъти по-хубав от моя, който в обозримо бъдеще ще издъхне от старост. Единственият проблем е, че съм си запаметявала контактите на телефона, а не на сим-картата и сега ще падне едно преписване…

Малко ретроспекция (via Галя)

1. Какво направихте през 2008-ма, което не сте правили никога преди? – Родих дете. Станах майка.

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година? – Отдавна не давам новогодишни обещания, защото „пътят към ада…“ и така нататък.

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Да, много деца се родиха през изминалата година, май има бейби-бум.

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината? – През декември почина братът на дядо ми, но никога не сме били особено близки. Дано оттатък ветровете му да са попътни.

5. Кои държави посетихте? Кои интересни места? – Не съм напускала България тази година.

6. Какво ви се иска да имате през 2009-та, което нямахте през 2008-ма? – Кураж да си взема изпита за зачисляване на специалност; финансова стабилност; достатъчно headspace, за да пиша отново поезия.

7. Какви дати от 2008-ма ще останат „гравирани” в паметта ви и защо? – 07.01. – видяхме сърчице на видеозона, 13.08. – рожденият ден на Михаела, избран от татко й, защото числото на живота й е 22, а това означавало „космически разум“.

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2008-ма? – Съжалявам, но ми се налага да се повтарям… 😉 Освен това се гордея, че се преборих с първоначалните трудности в кърмето и не се поддадох на добронамерени съвети за това как да си гледам детето. Получих Златен Пегас от Националния литературен конкурс „Южна пролет“ за дебютната си стихосбирка.

9. Кой беше най-големият ви провал? – Провали нямаше. Може би мъничко ми е мъчно, че не родих естествено, но направих своя избор съзнателно и нямам навика да страдам за приключили неща.

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – Една шапка.

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – В подготовка за посрещането на малкия човек.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – Иска ли питане 🙂

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2008-ма? – Nothing Else Matters на Metallica – въпреки че е старо парче. П. имаше навика да я свири на китара посред нощ на бременния ми корем 🙂

15. В сравнение с предишната година (2007-ма), през тази вие сте:

– По-възрастен или по-мъдър? – Да не казвам голяма дума, но определено се чувствам по-уравновесена и в мир със себе си, което ме кара да си мисля, че съм помърдяла поне едно микронче.

– По-слаб или по-дебел? – Бях млад хипопотам, но си влязох в старите дънки три седмици след раждането. Същата съм си.

– По-богат или по-беден? – Ако си говорим за финанси, реално имаме повече пари, но и повече разходи. Съотношението не се е променило особено. Ако си говорим за дух – би било катастрофално, ако не бях по-богата. И съм.

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Да бях чела повече, докато бях бременна и имах много свободно време. Да бях учила повече най-различни неща. История, например. Да не бях прекъсвала заниманията с йога.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Да бях гледала по-малко глупотевини по телевизията.

18. Как прекарахте Коледа? – В семеен кръг, без много зор и висене в кухнята, лежерно. Както всяка година, на Бъдни вечер бяхме при моите родители, а на Коледа при родителите на П.

19. Влюбихте ли се през 2008-ма? – Да – пак и пак.

20. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време? – Не. Обикновено съм доста категорична в преценките за хората и трудно си променям първоначалното мнение.

21. Има ли човек, когото не харесвате/не обичате сега, за разлика от по същото време миналата година? – Има. Понякога хората се разминават по странни начини…

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – Повечето телевизии ме дразнят, но с отдаденост гледам медицински сериали: Grey’s Anatomy, Private Practice, House M.D., Regenesis.

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте? – Яж, моли се и обичай.

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? –Madrugada.

25. Кой беше любимият ви филм? – Ритни камбаната с финес.

26. Какво искахте и получихте? – Здраво дете, за което благодаря от цялото си сърце на когото трябва. По-хубаво място за живеене.

27. Какво искахте и не получихте? – Добър фотоапарат. И някои други по-абстрактни неща… но тях човек трябва сам да си ги изработи, не може да ги поръча на дядо Коледа.

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Чаках П. да се върне от Италия. На 27.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Изкушавам се пак да кажа „финансова стабилност“, но не съм сигурна, че щеше да направи годината много по-удовлетворяваща. По-скоро щеше да ми даде по-голямо спокойствие и да ми освободи капацитет да си насоча усилията в други посоки.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Еклесиаст 3-та глава, знанието, че „и това ще отмине“. На Марулята усмивката. Но не ми се е налагало много да го пазя (разсъдъка си) – беше хубава година.

31. Коя публична/известна фигура, беше важна за вас? – Много се натъжих, когато научих, че е починал Вили Казасян, дълго време ми се струваше много нереално. Радвах се на бебетата на Брад Пит и Анджелина Джоли. Но истински важен беше единствено Барак Обама.

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Президентските избори в САЩ. Иначе това, дето се случва на родна почва, ме шокира и ядосва редовно, но то едно ли е…

33. Кой ви липсваше? – Приятели, с които нямах възможност да контактувам толкова интензивно, колкото ми се искаше. Берлин.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Ива Драганова от „Естествено„. И другите момичета са страхотни, но с нея просто си клик-нахме от първия миг. Овнешка му работа 😉

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – Нищо конкретно, просто да се наслаждавам на живота, което е и новогодишното ми пожелание за всички вас… Om Mani Padme Hum

Блогове в полет

Преди прекалено много време, но не чак толкова отдавна, че никой да не помни, мое безценно съкровище, Петя номинира the beautiful place to get lost за „блог в полет“. (Връщайки се назад по веригата, установявам, че още преди Петя за „креативен блогър“ ме е номинирал Графа, но… неслучайно в рийдър-а ми има 256 непрочетени поста. Благодаря, Графе. Трогната съм.)

„Блогове в полет“ е ъпгрейдната версия на номинациите за „креативен блогър“. Защо? Най-добре ще ви обясни самата Петя. Аз само ще вметна, че верижката на „Криейтива“ се точи из родното блог-пространство от доста време. Заглеждах го и аз няколко пъти от съображения, близки до петините, но не ми стигна концентрация на мисълта, за да го обясня толкова сполучливо:

Долу криейтива, който реже крилете на хора в полет!
Затова аз ще номинирам ”блоговете в полет“. Защото отвъд рекламата започва един свят, който не е криейтив. Той е истински и фантастичен едновременно. Ще номинирам блоговете, които се опитват да се ситуират в тази ивица на аутсайдерите. Каквато е и поезията.
Искам да благодаря на Петя, че ме е номинирала не само заради поезията, която тук напоследък е рядко срещано явление, а на първо място заради Кампанията за подкрепа на активното раждане. Това много ме впечатли, защото самата Петя няма основание да се вълнува от тази кампания или да споделя моите вълнения. Вероятно е доста далече от тях. Но фактът, че им е обърнала внимание, означава, че вижда по-далече от оградата на собствената си къщичка, което не че ме изненадва, но все пак ми стана много, много мило и приятно.
Колкото до злощастната поезия, поне безукорно спазвам точка 4 от Манифеста:

4. Поезията е вдъхновение. По-добре мълчи, когато вдъхновението го няма.

И не че ми липсва вдъхновение. Липсва ми вътрешна тишина (което не е непременно нещо лошо, но е малко изморително). Поезията обича тишините.

Вкратце, правилата:

– да се посочат 6-те неща, които те правят щастлив/а;
– да  се посочат следващите 6-ма номинирани с титлата “блог в полет”.
Шест мига от пролетта:
  • Дъщеря ни. От деня, в който, предчувствайки, изпуших последните си две цигари след нощно дежурство и видях прословутите „две чертички“, не съм преставала да бъда щастлива. И благодарна. И изумена. И смирена. Тя е живото (топло и миришещо на сън и мляко) доказателство, че има кой да ни чува молитвите.
  • Пролетта. Която за мен започва на 1. март. I’m a sucker for мартеници.
  • Четенето. Четящите хора откриват поразителни неща, написани на поразителни места: „Продуктът се препоръчва при здравословно хранене.“ – на опаковката от „Зайо Байо“! 😉
  • Той. (Ти. После да не питаш защо не пиша за теб в блога 😉 Обичам те.)
  • Авангардни песнички за деца. Поредицата ще се попълва според възможностите ми.
  • Морето. Някъде на север от Варна…

Шест блога в полет (номерацията е произволна, номинациите може би се повтарят.)

  1. Полетът на костенурката, очевидно 😉 Защото не я е страх да мисли и да казва какво мисли.
  2. Блогът на astilar, която е лицензиран преводач от клемски.
  3. Бистра, която обезоръжава с усмивка. Наистина. (Знам, че не обичаш такива неща, затова спокойно можеш да подминеш, но аз не можах да те подмина.)
  4. Реалността е въпрос на гледна точка. И аз така мисля.
  5. точки и запетаи. Заради поезията, но повече заради погледа
  6. all is full of love. Заради красотата.

Лека нощ! И einen guten Rutsch in das neue Jahr! Ще се видим от другата страна. Бъдете здрави.