The story of Мила (2)

Та, в началото на декември още нямах багаж за болницата, нито дрехи за изписване на бебето, нито помпа за кърма, нито пелени, нито… 🙂 Абе, нищо нямахме. И ремонтът течеше с пълна сила.

33+4 г.с. На 03.12. през нощта се събудих с мокро на чаршафа. Ама малко мокро. Веднага си помислих, че са води, но пък с Мишката бяхме ходили с фалшива тревога в болницата. та можеше и да не са води. Казах на П., пък той каза: „Да бе, глупости 🙂 Заминавам за Варна в командировка.“ 🙂 Е, сигурно, ако се бях тръшнала и бях настоявала, щеше да остане. Ама пък ако се беше оказало фалшива тревога… хм… И така, в 6 часа сутринта той замина, а аз малко по-късно вдигнах Мишката за градина. Обаче… абе, мокро, мама му стара! И като започна едно суетене, сега какво да правя… обадих се на д-р С., тя каза да ида да види. Ама Мишката какво да я правя? Да я дам на Д. да я води на градина? Да я дам на майка ми да я държи вкъщи? Мишката се усети, че нещо става, и като ревна… Понеже нейните асоциации с болницата са миналогодишни – че майка ти изчезва на това непознато, страшно място, и после сестра ти умира… who can blame her? Та, плевенска трагедия. Взе я баба й накрая, аз си теглих един душ и си викнах такси за болницата. За всеки случай мушнах една нощница в торбичката, ама нито чехли, нито зарядно, нито четка за зъби… нищо 🙂

В болницата се наложи да почакам доста д-р С. да излезе от операция. М. само питаше по телефона „Мамо, кога ще си дойдеш?“ Стана обяд. П. се обади, че са пристигнали във Варна. Д-р С. дойде. Направихме проба за околоплодни води с бром-тимол… и… just the faintest trace of green… зелено става, когато са води. даже се шегувахме, че съм си научила урока. Уж за всеки случай да видим с ехографа… опааа! Оставаш тука. А?! Fuck. Shit. Сметки без кръчмаря, нали разбирате. И като ревнах. Тя вика, сега защо плачеш, всичко е наред. Ще пазим бебето още малко, да порасне, да му направим профилактика на белия дроб и ще го раждаме. Аз – рев. Ама нали няма да го изпуснем и това бебе? Тя – ти луда ли си? Как ще го изпуснем? Много си е добре детето, даже върви голямо, хич никакви притеснения нямам за него. Успокоих се криво-ляво, отидох да си усна документите за хоспитализация. Обаждам се на П. и му казвам, ти хубаво си във Варна, ама сега бъди така добър да се върнеш. То да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Купих си бързо разни неща от магазинчето срещу болницата, написаха ми документите и ме качиха в Патологията. Там, дето почина Мери. Води ме една санитарка към стаята, ама същата стая. Направо излетях на заден ход: „Аз тука няма да лежа.“ Ама защо? Защото тука ми умря бебето. А, добре. Намериха ми набързо друго легло в съседната стая. През това време говорп по телефона. Мишката – нещастна. Петър – шаш и паника, ще си идва със самолет от Варна 😉 Отрядът за бързо реагиране – слава на Бога за отряда за бързо реагиране! Г. веднага направи списък – зарядно, хавлия, чехли, четка за зъби и т.н. No questions asked.

И така… изследвания, бодене, всичко отначало. Гумираният матрак, на който е предизвикателство да спиш, без да се събудиш, плувнала в пот. Мръсножълтите чаршафи, които непрекъснато се свличат и карат леглото ти да изглежда ужасно. Прозорците, които не бива да се отварят, сакън да не настине някой. Парното, което е винаги на макс, и не се регулира. Голямо дежа-вю беше, обаче този път имах добро усещане и някак се примирих. Г. ми донесе нещата, поговорихме си. П. се обади, че е кацнал и се прибира при детето… Мила се обаждаше отвътре. И така, we settled in for the night.

+++

На другата сутрин – визитация без д-р С. Айде да го вадим това бебе, ще получиш инфекция. К’во?! Няма начин. Бебето остава вътре. Ама, сакън, ще получиш инфекция, ще го деформираш. Ми аз нали затова съм тука, да не получа инфекция. Ей, педиатрите сте най-ужасните пациентки. Умират ви бебетата, защото ги заразявате с неща. Gee, thanx, ей т’ва исках да чуя…

+++

И после – болничната рутина – тонове, изследвания, визитация, чакане на гостите в часовете за свиждане, гости, тонове, инжекции, мазни банички, ориз с пиле, пиле с картофи, боб с наденица (!), ориз със зеле, парче сирене в пликче и филия хляб, тонове, изследвания, визитация, нападение, отбрана…

Направих си съпорт-група във ФБ. „Племето“. Bringing Мила home. Ей, що мрънкане отнесе това мило племе. Кой каква глупост казал, кой ми забравил изследванията, кой ме погледнал накриво. И поръчки. Когато физически не можеш да се придвижваш в пространството, някой трябва да го прави вместо теб. Хубаво е за тази цел да имаш племе от най-прекрасни хора :), които да те обичат. И ти да ги обичаш. И най-добре се получава, ако всички се заобичат помежду си.

Д-р С. каза, че ако пия кокосово мляко, ще се увеличат водите на Мила. Не ме питайте за механизма на действие, през втората световна война са го използвали за плазма-експандър. Мигом племето изкупи всичкото кокосово мляко в София.

П., горкият, ще не ще мина в overdrive. Пое изцяло Мишката, което си е предизвикателство, но не искахме да има чувството, че я подхвърляме насам-натам. Всеки ден идваха да ме видят (освен в дните за балет), а това са около 6 часа дневно в градския транспорт за него. М. на градина, той на работа – после обратно в Младост – после при мен и пак обратно вкъщи. Открих ползата от скайп-а, за да я гледам сутрин как се облича за градина и да ме пита, чорлава и сънена, гащите ми натака ли са? и да си казваме „лека нощ“ вечер. Изобщо, целта беше да направим всичко това колкото се може по-малко травматично за нея. Тя скоро разбра, че нещата са под контрол и се успокои. 

И така, минаваха дните. Не можех да спя. Нощем се будех да бутам Мила, защото ме беше страх, че ще й стане нещо, докато спя, и аз няма да разбера. (Е, то не може съвсем без никаква лудост, нали?) Изгледах всички епизоди на Lie to me на конвейр (стигнаха ми точно до деня на раждането :)) Чакахме. Пишех пространни списъци със задачи за къщата и бебето. None of that got done really, но нали имах чувството, че нещата са под контрол. Коремът ми ставаше ту голям, ту малък, в зависимост от това колко води имаше Мила. Те си течаха. Д-р С. каза, че в Англия е практика да се държи бебе с изтекли води, ако няма инфекция, за да се добута до гестационна зрялост. Аз й имах 1000% доверие. Писах план за раждане. Ще умрете от смях, none of that got done, either.

В средата на всичко това, д-р С. замина. За 5 дни. Разбрахме се Мила да се роди в деня, след като се върне. 19. декември. And much insanity ensued. Защото, останало без нейното успокоително присъствие, въображението ми тотално превъртя. Последните три от тези пет дни бяха адът. Денонощно си представях какво може да се случи и тормозех Мила, когато спеше, за да усещам, че се движи. Сигурна съм, че ще ми го върне тъпкано, де 🙂 Опитвах се да предвидя всички възможни сценарии и да съм готова „за всеки случай“, но се оказа, че въпреки предвиждането, не успях да направя нищо, за да ги предотвратя…

+++

Още когато разбрахме, че терминът й е 16. януари, започнах да се чудя как така ще живея с дете Козирог – не, нямам нищо против Козирозите принципно, а и с годините доста се сприятелих със Сатурн-а си, но не се „виждах“ като майка на дъщеря Козирог. Тогава ми изтекоха водите и стана ясно, че няма да можем да я задържим повече и ще се роди Стрелец 🙂 По ирония на съдбата или чиста случайност, но всички жени в тази къща сме огнени знаци – аз съм Овен, Михаела е лъв, Мила е Стрелец, а Мери трябваше да е Лъв, но се роди Овен. Сега имаме един завършен огнен триъгълник и въздухарски татко, за да поддържа огъня 😉

+++

И накрая, „любимият“ ми анекдот от болничната действителност:

Аз: Извинете, защо ми правите мускулната инжекция с жълта игла?

(жълтите игли са предназначени за изтегляне на лекарства в спринцовката и са доста дебели. мускулните игли са тънки и черни.)

Акушерката: На това дебело дупе как да ви я направя с черна игла?!

Oh. Really?

… to be continued…