2012 Jazz Recap

Гледам, че всички си правят равносметки. И аз нали съм „само че малко напротив“, та моята равносметка звучи така:

One shit of a year. The end.

Снощи обаче с Петър бяхме на Коледна Джаз Оратория и се замислих как именно музиката, и то именно ТАЗИ музика е тънката червена нишка, която бележи всеки крайъгълен камък на тази година and holds it all together.

Първо беше предколедният детски джаз в Чайната, когато вече знаех, че в мен расте и живее мъничко бебе. Представях си, че догодина по това време ще е малък човек, когото ще нося в слинг по същите тези концерти и който ще разпознава музиката viscerally, защото по някакъв начин е вградена в гените му. Инциатор на джаз матинетата за деца е Венцислав Благоев – тромпетист, който в нашето семейство някакси неусетно стана само Венци или „чичо Венци“ 😉 На тези малки музикални празненства винаги има два куфара, пълни догоре с какви ли не шарени инструменти – маракаси, свирки, фунии с маркучи и всякакви други, чиито наименования не са ми известни. Децата ровят, дрънкат, после си ги разменят, от време на време се сбиват за нещо 😉

После дойде зимата, вирусите и онзи ден през март, който никога няма да забравя. Честно казано, не знам как съм живяла през следващите три седмици. Трябва да съм била в шок, за да мога да ставам сутрин and just go through the motions, за да продължавам да съществувам. Спомням си, че толкова социален живот, колкото натъпкахме в тези дни, обикновено нямаме и за цяла година. Вечерта след прегледа гледахме „Миграцията на паламуда“ в Люмиер и всички се смееха, а аз се чувствах, сякаш се е свършил светът. И той беше.

През това време пак ходихме с Михаела на детски джаз. Венци забеляза, че съм бременна, и когато тръгнах  да й преобувам ботушите със специално донесените за целта „принцесини пантофки“, той си остави инструмента и се наведе, за да я обуе. Изглежда дребно, но нали знаете, хората могат и да забравят какво сте казали или направили в някоя ситуация, но никога няма да забравят как сте ги накарали да се чувстват. А Венци е от хората, на които добрината им струи от очите, от усмивката, от жестовете, от тромпета… и аз все се надявам, че Мишката ще попие от това, не само от настроението и музиката, а че добрината някак ще се пропие в нея, по осмотичен път…

На 23. март проект ДжаП празнува своя втори рожден ден. Мери танцуваше в корема ми и аз стисках ръката на Петър, знаейки, че може да е един от последните пъти, в които усещам детето си живо. И беше. Но в онези два часа под звуците на тромпета на Венци, пианото на Антони Дончев, гласа на Марина (най-изящната!) и поезията на Мария ние тримата бяхме заедно и бяхме щастливи.

And then, of course, shit happened.

През юни основахме Фондацията и събрахме приятелите си на благотворителен концерт/хендмейд базар/поетично четене. С много притеснение и неудобство писах на Венци с молба дали би се включил в такова начинание, а той не само, че откликна веднага, но и събра целия ДжаП, а Мария дойде чак от Стара Загора – за втори път! Беше вълшебна, приятелска вечер и аз много се вълнувах, защото, все пак, празнувахме Мери – нейния голям, макар и кратък живот…

Помня и един есенен детски джаз в Зоологическата градина, на който отидох пропита от тъга, а си тръгнах заредена с радост и оптимизъм. Ако не сте виждали как се свири на рапан, трябва непременно да чуете Венци, който вади от това нещо звуци, достойни за студийни записи. Наистина!

И така, снощи бяхме на Коледната джаз оратория с военния биг бенд на Стара Загора. Пя не кой да е, а примата на българския джаз Стефка Оникян. Аз не знам как се пише за музика, но няма такова настроение, хора, няма! Такъв контакт с публиката, такава заедност…:) Едно толкова чисто и силно усещане, което се надига в мен и ме залива отвътре с вълна от плътна, осезаема радост, на която и да искаш, не можеш да се противопоставиш. А и кой би искал 🙂

Поради липса на запис от снощи, the next best thing 😉

Затова, шапки долу!

Благодаря, Мария, Марина, Антони, кап. Цветомир Василев и неговия биг бенд, и на всички останали музиканти – малки и големи, които се включват в тези празници.  Благодаря за това, че през тази непносимо трудна година вие бяхте част от нещата, които държаха света ни да не се разпадне.

Благодаря, Маестро!

You make my heart sing ❤ You heal my soul

Aguas de Marco

За веселието по Коледа – принципни съображения

24

Сигурно човек би могъл да си помисли, че киселея (пред-)Коледно, защото личната ми година беше, признавам, less than stellar.

Позволете ми да не съм съгласна 😉

Киселея, защото Коледата вече не започва на 23-и декември, дори не на първи, а очевидно в средата на ноември. Колкото и да я обичаш, няма как да поддържаш такъв ентусиазъм в продължение на месец и половина. Дори и когато си сравнително защитен от цялото това потребителско безумие, защото обичайният ти маршрут е вкъщи-болницата-вкъщи, все пак не си сляп и глух, и към средата на декември вече страдаш от sensory overload from all things Christmas. Демек, сетивата ти вече не издържат на епилептогенните лампички във всички витрини, Коледните шлагери по всички радиостанции и запитванията от страна на всеки втори дали си купил вече подаръците.

Което ни довежда до точка втора на (пред-)коледното ми недоволство. Подаръците. Този апогей на човешката глупост 😉 Разбира се, нямам никакви възражения срещу малките, лични, мили подаръци, в които влагаме цялата си любов към получателя. Или големите такива подаръци, всъщност. Имам обаче адски много против принудата, граничеща с обществено насилие, да поддържаме една потребителска култура, която няма нищо общо с нормалните човешки чувства на обич, привързаност и благодарност. Категорично отказвам да участвам в това, в тази експлоатация на ресурси и хора, предрешена като „празник“.

[По стечение на обстоятелствата тази година се оказах касиер и член на родителския актив в детската градина на Михаела. Прекарах безброй часове в откриване на перфектните подаръци за децата, макар и компромисни. Компромисни, защото, първо, бяхме на практика принудени да купим на децата „групови“ подаръци, което според мен е своеобразно спонсориране на детската градина, вместо индивидуални подаръци. (Миналата година купихме за групата играчки на стойност над 800 лв., от които за кратко време не беше останало нищо. Индивидуалните, но напълно еднакви коледни подаръци за всички деца, намерихме непокътнати в шкафчетата, защото очевидно разопаковането им е щяло да затрудни госпожите. Ениуей.) Втората причина да са компромисни подаръците, беше изначалното им разделение на играчки „за момчета“ и „за момичета“. Когато занесох избрания „за момчетата“ гараж, госпожата ме попита „ами за момичетата?“ при условие, че останалите играчки бяха магазин, 2 ферми, 2 докторски куфарчета и конструктор – по мое мнение напълно годни за всички деца. Третата причина беше необходимостта да се удовлетворят вкусовете и предпочитанията на 27 двойки родители за цена и качество на играчките, което е на практика невъзможно.

Та, след целия героизъм по организирането на коледния празник на децата, се оказа, че… такъв на практика не се е състоял. Стоварил е дядо Коледа (безпогрешно идентифициран от Михаела като „чичо Стоян от охраната“) чувала с подаръците, снимал се е на конвейр със стотина деца от всички групи и после денят е продължил както обичайно. Родители, разбира се, не бяха допуснати. Оказва се, че аз съм се вълнувала повече от детето, което беше твърде не-ентусиазирано. Информацията, която успях да изтръгна от госпожата, се изчерпва с „добре беше“. Защо втора година поред не се постараха да сътворят за децата запомнящо се празнично преживяване – мога само да гадая… Подаръците, вещите, играчките не правят празника, хора. Нищо, че другата госпожа в петък й пожела „голям чувал с подаръци“, защото знаела, „че у нас дядо Коледа идвам с голям чувал“.]

silly faces. вече не мога една снимка да й направя „като хората“ 🙂

По тази причина подаръкът на Михаела тази година е един. На стойност 16.90 лв. Ха! Представям си какво си мислите 😉 И аз прекарах доста дълго време в родителска агония редно ли е така. Обаче… обаче. Ето какво. Тя иска кукла „Спящата красавица“. Наистина много я иска. Написахме писмо на дядо Коледа и даже я нарисува. Нищо друго не иска, колкото и пъти да питах. Едно на ръка, че куклата е тип „Барби“, че е брандирана и, по моето скромно мнение, порядъчно грозна. Т.е. в разрез с всичките ми родителски представи за стойностен подарък. И на всичкото отгоре за разлика от други доста по-миловидни кукли, съществува само в един вариант – срещу 16.90 лв. Прекарах около два часа на ръба на полудяването в Хиполенд, докато накрая заключих, че детето това иска, иска го от дядо Коледа, а не от майка си и беща си, така че каквито и да са личните ми съображения, нямат място в случая. И я купих. Личното ми геройство на 2012, баси 😉

След това започнах да мисля не е ли редно да й подарим още нещо… все пак. От кумова срама, дет’ се вика. Не че имаме пари за даване, но пари за децата винаги се намират, нали. И колкото повече мислех, толкова повече си давах сметка, че тя всъщност няма очаквания за купища … неща…  под елхата. След като така или иначе някакъв дебел дядо носи подаръци, тя иска точно това и за нея няма никакво значение колко струва то. Осъзнах, че количеството на подаръците и стойността им всъщност може да тормози само мен с промития ми мозък и желанието ми дасе  впиша, все пак, в конвенциите на фарса, наречен „Коледа“… Обаче защо сега на детето зорлем да му създаваме очаквания и меркантилни нагласи? И някакси всичките ми скрупули отпаднаха и ми стана едно такова леко и ведро

И още нещо си мисля.

Ако още някой ми пожелае „весела“ Коледа, просто ще получа апоплeксия. Тези дежурни пожелания, нещо като условен рефлекс. Нали знаете в каква гадост газим целогодишно, как така изведнъж ни става много весело, само защото е 25-и декември? Може би изведнъж някой е отменил президенсткия указ за назначаването на главния прокурор, или какво? Е, това би бил страхотен коледен подарък! Думата „веселие“ във връзка с коледните празници ми навява усещане за някаква колективна шизофрения, тотална дисоциация от реалността, която така или иначе се опитваме активно да не забелязваме…

Сигурно е прав и брат ми, Иван Премъдрий, който казва, че хората всъщност нищо лошо не правят. „Всеобщата гадост и тя е въпрос на гледна точка, точно по същия начин като това дали празниците са весели или не“. И какво толкова, два-три дни и ще мине.

Ми да, от някаква Вселенска гледна точка, сигурно е така. But I don’t have it in me, толкова дзен.

Хора, иде Рождество.

Айде да бъдем добри, непримирими, смислени, осъзнати и светли.

Дори и за сметка на веселието.

a day in the life of

мама и Миши, 4 год.

Събуждане 10:39 ч.

Иска от баща си да я пренесе на ръце на нашето легло, защото е „бебе“. Рита ме и полягва върху мен, докато се опитвам да преведа нещо спешно.

– Миши, моля те, изчакай пет минутки да свърша. (Повторено 5 пъти.)

Започва да разлиства новата книжка за Мечо Пух, която е дебела, и се нерви, че страниците се захлупват.

– Мамо, не прави така, трябва да се отнасяш добре с книгите. Иначе ще я скъсаш. Моля те, не прави така! Ей сега ще свърша и ще четем.

Свършвам. С баща й искаме да си кажем две думи, преди той да излезе на работа.

– Мамо, мамо, мамо, ма-моооо, ма-мо!, ма-моооо, мааааааааааааааааааа…

– Моля те, остави ме да си кажа две думи с тати, сега излиза.

– Мамо, мамо, маааа-мооо, госпожата…

– Какво госпожата?

– Госпожата каза, че имам таралеж в гащите.

Right.

За закуска – торта. Чопва малко.

– Искам да отидем до Севда за мляко. Мля-ко! Мля-ко!

– Добре, но след малко. Дошла е топлата вода, искам да се изкъпя.

– Искам рокля!

– Коя рокля?

– Която ти избереш.

– Ами тогава облечи лилавата, тя се върти.

(Започва да рови в гардероба.)

– Не, не я искам тази, къса е. Искам дълга рокля.

– Червената рокля е за пране. Облечи черната от вчера.

– Не искам роклята от вчера! Искам друга рокля!

– Ами нямаш друга дълга рокля.

(Отива в гардероба в спалнята.)

– Отвори там горе да видя!

– Там горе са зимните дрехи, няма рокли.

– Нищо, аз искам да видя!

Показвам якетата.

– В другите пликове какво има?

– Мои дрехи, няма да ги вадя сега.

– Искам тогава балната рокля!

– Добре, извади си я от чекмеджето под леглото, отивам да се изкъпя.

(Започва да дърпа нервно чекмеджето и не испява да го отвори. Започва да се тръшка.)

– Излез веднага да ми извадиш роклята!!! Веднага ела! Искам си роклята!

Аз, още спокойна:

– Бутни сега леглото и от другата страна и ще успееш да дръпнеш чекмеджето.

Тя нервно удря леглото.

– Успокой се и помисли какво трябва да направиш, за да се отвори.

Тя, stomps away:

– ПОМИСЛИХ ВЕЧЕ!!! НЕ СТАВА!!! ГЛУПАВО ЛЕГЛО!!! ЕЛА ВЕДНАГА!!!

– Мамо, и другите хора имат нужди, които не са изцяло посветени на твоите. Аз сега имам нуждата да се изкъпя. Ще дойда след малко. Почакай.

Отива в спалнята, блъска вратата и си мърмори нещо. След малко жално:

– Ооо, крачето миии, пръстчето мииии….

– Удари ли се? Сега идвам.

Излизам от банята, успяла е да отвори чекмеждето и по земята се въргалят various clothing items, измъкнати оттам.

– Ето ти роклята.

– Ама аз не искам тази рокля! Искам друга рокля!

– Тук няма други рокли, има само суичери и панталони.

– Искам друга рокля!

– Мога да ти предложата късата с блестящото цвете или онази със зайчето, също е изпрана.

– Искам с цветето.

Отивам да взема роклята от простора.

Започва да се кълчи пред мен.

– Съблечиииии мееее.

– Можеш сама да се съблечеш, голяма си вече.

Показвам й (за милиарден път) как да си хване тениската на кръст, за да я съблече.

Тя се тръшка, но о! чудо! успява да се съблече, което я вбесява още повече и започва да се тръшка вече с апломб, неясно защо.

А, всъщност, ясно е – в процеса на събличане си е свалила ластика от косата и сега иска да й го сложа обратно. Тика ми го в ръката и ме блъска.

– Нали вчера си говорихме, че не може така. Обясни ми с думи какво искаш.

Продължава да ме блъска име плюе.

– Татиииииииииииииииииии, искам татиииииииииииииииии.

– Веднага ще му се обадим, ако искаш да му разкажеш защо виеш така.

– Кокооооооооооооооооооооооооооо!!!

– Котката не е глупава. Знае, че я манипулираш. Иди си в стаята и се върни, като се успокоиш.

Плонжира се по корем на плочките в коридора и започва да вие така, че сигурно целият блок я чува:

– Бабооооооооооооооооооооо, бабо къде сииииии, обичам те, бабооооо… Искам при ба-бааааааааааааааааааааааааааа. Баааа-бааааа!

– Утре ще отидеш при баба си.

Така пищи и се въргаля още известно време, след което затихва и се появява с два потекли сопола 😉

– Искам да правя картичка!

– Добре, дай кутията с картоните. Ето.

– Не! Искам по-малко листче!

Подавам по-малко листче.

– Не! Това за нищо не става. Няма да правя картичкаааа!

– Добре.

– Не! ме! прекъсвай!

– Няма да правя картичка!

Гледа ме в очакване на реакция.

– Добре, нали ти казах.

– Ама ме прекъсна! Това не е хубаво. Искам си нанито!

– То е в коридора, вземи си го.

– Няма! Ти ми го донеси!

…

– Тогава аз си тръгвам! Вземам си нещата и си тръгвам!

Излиза нацупено в коридора.

12:35

Какъв чуден ден се очертава 🙂

 

Почти на 4

Малък наш Миш-Миш 🙂

Не съм ти писала отдавна, не защото съм толкова вглъбена в мъката си по сестра ти, както може да изглежда отстрани, а защото имам да ти пиша толкова много, че не знам откъде да го подхвана. След няма-и-седмица ставаш на 4 години. Вече си голям човек, не само според собствените си критерии 😉 Очаква те къща за кукли, която може да е повече подарък за мен, отколкото за теб, но това предстои да се види. Избрах я с надеждата, че ще ме улесни в любимите ти игри, които на мен са ми недотам любими. Можеш по цял ден да държиш играчка от шоколадово яйце или кукличка и да разиграваш театър. Аз се затруднявам, когато нямам сценарий и затова предпочитам да разиграваме нещо познато – например Магьосника от Оз или друга приказка, но дори и тогава твърде бързо ми писва. Тук е моментът да ти призная нещо – аз не съм забавна майка. Чувството ми за хумор е неподходящо за деца, търпението ми свършва бързо, липсва ми спонтанност и въображение, както и умения за импровизация. Не съм playful person. Не обичам да играя, което вероятно е сериозен дефицит на характера, но какво да се прави…  Изморявам се бързо. Сигурно скучаеш с мен и затова доста често се тръшкаш. Търсиш ме за другат в игрите, но аз те отбивам или се опитвам да те въвличам в нещо, което на мен ми е интересно. Разни интелектуални занимания. Не ни е лесно една с друга 🙂 Дори когато се опитвам да ти измисля креативни занимания, лесно се нервирам, че не ги правиш точно по моя или „правилния“ начин – не държиш правилно моливите, не са ти прави чертичките, мажеш лепило навсякъде, не можеш да се концентрираш достатъчно дълго. И макар че с ума си разбирам, че това са нормални неща за почти 4-годишно дете, също така съм пропита от високите изисквания (тероризъм) на собствената си майка, които неволно пренасям върху теб…

Ти си безкрайно различна от мен – доскоро се шегувах, че всички знаем кой е баща ти, но не е ясно коя е майка ти 😉 Ужасно ти е важно как изглеждаш – всичко се върти около роклите (които трябва да се въртят) (иначе не ги обличаш), дрънкулките, пантофките. Имаш кутия за бижута. Онзи ден събрах от различни места в къщата 4 поли, 6 блузи и 5 рокли, които беше сменила в рамките на 24 часа. Това ме побърква!!! Чувствам се като гардеробиерка, постоянно заета да сортира гардероба ти. Или като придворна дама, защото ти се чувстваш (и държиш) като принцеса 🙂 От друга страна имаш доста странно и собствено разбиране за стил, но стига да не става сума за кожух през юли и лятна рокля през януари, в общи линии те оставям да си правиш, каквото намериш за добре.

Обаче се оказа, че и твърде си приличаме, и то не непременно в добрите неща. В упорството, инатенето „за спорта“, правенето напук, търсенето на предела у другите… Татко ти е ужасЕн, че си почти на 4 и все още не проявяваш елементарна учтивост (моля, благодаря, добър ден, довиждане), но аз виждам, че просто се инатиш – не, че не знаеш. Седиш, неотстъпчиво свила устни, и гледаш в точка. Същото важи за споровете ти с връстниците, които се въртят основно около играчки или други напълно inconsequential дреболии. Също така те виждам да правиш умишлено неща, за които знаеш, че са кофти, гледайки провокативно и чакайки реакцията ни. Това е нормално за всички деца, но ми се струваш по-настоятелна от другите, които след 1-2-3-5-10 неблагоприятни за тях изхода, просто се отказват. Все пак, след като два пъти те отнесох от парка и ти казах, че щом не знаеш как да си играеш с децата, ще си седиш сама вкъщи, качеството на общуването с другите, драстично се промени.

Това, което ме тревожи, е (изглежда) вроденото ти умение да надушваш по-слабите и да се разпореждаш с тях. Намираш си по-малкото или по-кротко детенце, сдушваш се с каките и играете на „лоши вещици“, а него го пращате в „затвора“ и то горкото не смее да мръдне, докато ти си изключително доволна от себе си. Разбира се, след като цял живот съм била детето, на което всички са се подигравали, аз не искам да ставаш жертва на детските нападки, но и в никакаъв случай не искам да им бъдеш тартор. Случвало се е да подстрекаваш едни деца да казват на други деца, че „няма да сте им приятели“ и подобни. Когато стане дума каква искам да станеш, на мен не ми изниква в главата мечтана за теб професия или призвание. Искам, разбира се, да станеш щастлива, но повече от всичко искам да бъдеш добра… и все се страхувам, че се дъня на този фронт като родител. А добротата, детето ми, съвсем не е абстрактно понятие. Добротата е умението (и желанието) да влезеш в обувките на другия, да не съдиш, да споделиш, да прегръщаш… Иска ми се да виждам повече умение за емпатия в думите и постъпките ти, но може би още е рано. Опитвам се да показвам, а не да обяснявам, като в процеса непрекъснато се съмнявам в достатъчността на собствената си доброта и емпатичност.

Ти се движиш из живота, сякаш всичко ти се полага и той по право ти принадлежи. Което, вероятно, не е лошо, но за мен е малко плашещо. Не само, защото те очакват разочарования – това е съвсем в реда на нещата и от тях не мога да те предпазя, и да исках. А защото имам усещането, че не цениш ни най-малко достатъчно всичко, което имаш/получаваш. За теб то се подразбира. И всяка втора дума ти е „искам“. Е, вярно, напоследък като че ли по-малко настояваш на исканията си, и по-лесно се отказваш от тях, но веднага се прехвърляш на нещо друго, което да искаш. Не знам колко милиона пъти съм казала през последните месеци, че „не можеш да имаш всичко, което видиш“ и вариации по тема.

Всичко това вероятно звучи, сякаш много ти придирям, но истината е, че аз десетки пъти на ден се питам дали не греша, дали няма да сгреша и дали не съм сгрешила. Може би правя дори фаталната родителска грешка да се опитвам да те превърна в копие на себе си, за да ми е по-лесно. Например, четенето. Знаеш няколко букви – А, Т, М, Б, В, О, Д, П и още няколко с променлив успех, но не проявяваш стръвно желание да ги научиш. Което мен ме нервира. Защото аз като дете основно това правех – четях. Може би затова не мога да ти вляза в игрите. А като се преместихме в Хелзинки, вече съвсем нищо друго не правех. Бях прилично дебела и прилично истерична за човек в разгара на пубертета си, и си прекарвах междучасията в изолация, кацнала на перваза на прозореца с книжка. Преди това в края на подготвителен клас, мадам ми върна едно кашонче конфискувани книги, които упорито четях в часовете й. Но тогава поне имах приятели. Разбира се, не искам да се превърнеш в това. Но мисълта, която ме ужасява е, че ще се превърнеш в кифла. Защото четенето, според мен, прави на хората една основна услуга – разширява им хоризонтите (банално). Нямаме време, маменце, да преживеем всичко това, което бихме могли… Затова другите хора живеят по малко и за нас, а после пишат книги/блогове/статии/есета/сценарии/пиеси/поезия, и ако са ги написали достатъчно добре; и ако ги четем достатъчно добре, една част от тяхното преживяване попива в нас и ние порастваме заедно с него… (Много е трудно да пишеш за това, без да изпляскаш някое клише.)

Та затова ми е драмата с четенето и затова се нервирам, когато забравяш нещо след 15 секунди или attention span-ът ти е колкото на някой хамстер. Признавам, че методите ми не са педагогически издържани. (Чудя се как едно време научих 6-годишния Христо да чете и пише на немски за едно лято, но явно съм имала по-малко амбиция и повече търпение…) Признавам, че не знам как да превърна ученето в забавление и затова май го превръщам в досадна работа. Ще се постарая да се поправя.

Ели е права, че ти си различен тип от мен и светът ти не се върти около думите, като моя. Върти се повече около движението и образите, макар че проговори рано и правилно. Обаче ето на, аз упорито се опитвам да натикам кубче в кръгла дупка. Но не мога да те оставя „да се учиш сама“, защото това означава да браузваш цял ден ютюб, а оттам май досега нищо смислено не си научила 😉 И това отчитам като наша грешка, с тати много седим пред компютрите (аз вече основно така чета, дори и медицина) и ти повтаряш това, което виждаш. Няма как да знаеш, че за мен мониторът е основно букви, а за теб е основно други работи 🙂

Сега търсим къде да те запишем на балет, трябва да поработим и върху фината моторика. Това винаги ти е било слабо място. Затрудняваш се с Р-то – в някои думи го докарваш, но на английски звучиш много смешно – rose e нещо средно между „уоуз“ и „лоуз“, rabbit e „уабит“ и т.н. Иначе понякога проявяваш интерес и ме питаш „това как е на английски?“, може би, за да ми влезеш в тона и да ме накараш да си „играя“ с теб, макар и по моите правила…

Разговор от днес:

– Любов, ще я пращаме ли на логопед?
– Защо ще ме пращате на глупопед? Да оглупявам ли?

Разбира се, темата за смъртта доминира мислите ти – както и на всички нас, предполагам. Питав непрекъснато какво се случва, когато умрем, и не се задоволяваш с половинчати отговори, искаш да знаеш подробности. Например, след като видя мъртъв гълъб на улицата, ме попита дали миришем, когато умрем. Освен това много се вълнуваш дали смъртта е обратима – иска ти се. Питаш нашето бебе кога ще се съживи. Питаш също дали ще имаш бебета, като пораснеш, и дали и те ще се разболеят… Според теб смъртта е нещо „обратимо“, т.е. хората като умрат, после пак се „съживяват“, и аз много подло ти изтеглих това килимче изпод краката, като ти казах, че всъщност никой не знае какво се случва, след като умрем. Не ми се иска да те индоктринираме отсега, предпочитам да пораснеш и сама да избереш своята истина. За мен е дразнещо, когато някой каже, че Мери е ангелче, затова семейната митология твърди, че е звездичка. Давам си сметка, че аз съм голяма, а ти си малка, и докато аз предпочитам да си остана с въпросите, и се чувствам сравнително комфортно така, ти предпочиташ да имаш нещо конкретно, за което да се хванеш… Опитвам се да ти отнема страха от неизвестното, доколкото мога. Не мога особено. Но наистина не искам да ти посаждам в главата отговори, в които аз самата не вярвам, защото пък в замяна на това съм дълбоко убедена, че умението да понесеш въпросите и несигурността, без да ги затъпкваш френетично с първата удобна хипотеза, сякаш е самата истина, е основополагащо житейско умение. Именно то ни прави хем устойчиви, хем отворени, хем емпатични, хем добри, хем любопитни… и много други неща… Затова си живеем с въпросите за смъртта, и когато ни дойдат вповече, се уверяваме, че ще се мажем с крем и няма да умираме…

Мъчно ми е, когато водим тези разговори, защото виждам, че не само ние загубихме Мери – и ти загуби толкова много. Загуби нещо от базисното си доверие в живота, загуби сестричката си, загуби възможността да бъдеш голямата (не безвъзвратно, надявам се). Не е редно дете на няма-и-4 да знае толкова много за смъртта.

Друг въпрос, с който ме застреля онзи ден, и за който (уж) бях подготвена, е как се правят бебета. Само дето ти не се задоволи със стандартния отговор за тати, който посява семенце в корема на мама, а продължи да настояваш да ти обясним как точно става. Май трябва да се снабдя с подходяща книжка.

Какво друго? Още заспиваш при нас, не обичаш зеленчуци, манипулираш котката (да идва да те утешава, когато си недоволна от живота), обичаш детската градина, караш се с Леда, въпреки че ти е „най-добрата приятелка“ (и май приятелството ви се изразява основно в това ;)), много падаш, защото блееш (вечно си насинена) и ужасно, ама ужасно разхвърляш. Дори за моя вкус. Разговор от днес:

– Събери си нещата, с които вече не играеш. Всичко е по земята в тази къща. Това са твоите играчки, не искам да ходя непрекъснато след теб и да събирам. Отпуши си ушите. Не стъпвай по играчките. Изнервям се, като е толкова разхвърляно.
– Не се изнервяй, бе, мамоооо. Накрая ще се съгласите да е разхвърляно.

…

Не мога да скрия, че ми е трудно с теб, но го оценявам – ако ми беше лесно, ако беше „като мен“, вероятно щях да реагирам много по-първосигнално и автоматично, отколкото сега. Сега… съм изправена пред вечното предизвикателство хем да реагирам на момента, хем реакцията ми да е автентична спрямо теб, а не заучена и папагалски повторена. Разбира се, повече се дъня, отколкото не… но наистина, наистина се старая…

Това е засега, малко мое маймунче,

мама и тати те обичат. Indefinitely.

(Или, както вече уточнихме, и когато ти се караме, пак те обичаме.)

Bittersweet

Скъпо наше прекрасно дете…

Изминалите два месеца бяха тежки за всички ни, без съмнение и за теб, но ти се държа геройски through all of it. Загубихме малката ти сестричка и мама беше почти три седмици в болница. Във всички възможни софийски болници, за да сме точни. Всичко започна на 12. март – ден, който никога няма да забравя. Не те заведохме на детска градина, за да дойдеш с нас на феталната морфология и да се запознаеш със сестричката си. Спомням си, че изпитвах смътна тревога, ами ако нещо не е наред, ами ако днес животът ни се преобърне завинаги… но бързо отместих тази мисъл в съзнанието си, в крайна сметка преди по-малко от два месеца бебето беше перфектно, какво чак толкова можеше да се случи… А животът ни наистина се преобърна. Влязохме в кабинета спокойни и радостни, а излязохме изплашени и отчаяни. Дори ти усети, че нещо се случва, защото когато лекарят замълча и започна да се взира в екрана си, дойде да ме държиш за ръката.

Последваха дълги и мъчителни три седмици, в които чакахме да разберем какво ще се случи с Мери. На първи април се събудих и започнах да повръщам. В първия момент реших, че съм прекалила с тортата, останала от рождения ми ден, но после разбрах, че няма да се оправя and something is very wrong. Трябваше да отидем в болница. Мисля, че отсъствието ми беше най-трудно за теб. Да ми идваш на гости в болницата… Всеки път влизаше в стаята предпазливо и уплашено се оглеждаше, преди да се покатериш в леглото ми, за да се гушкаме. Никога няма да мога да ти опиша как ми се свиваше сърцето. Има нещо дълбоко нередно в това детето ти да те посещава в болница. През това време те гледаха основно баба и диди, за да може тати да бъде с мен и Мери. После баба ти каза, че си казвала, че не искаш твоята мама да отиде на небето… като майката на Пипи.

Интересът ти към смъртта датира обаче от преди това. От времето, когато с тати бяхте видели умряла котка край пътя и ти мислеше, че „докторът ще й прочете една лекция и тя ще се оправи“ 😉 Все си мисля, че за нас възрастните тези неща са по-сложни. Вие децата още не сте се научили да се страхувате и аз положих огромни усилия да не ти вменявам страх. Обяснихме ти, че бебето е било болно и е отишло на небето и ти го прие толкова нормално, че когато един път гласът ми затрепери, докато ти четях приказка, побърза да ме успокоиш, че „нищо, ще си родим друго!“ с толкова ведър тон, че не можах да не се усмихна. Друг път сякаш забравяш какво се е случило и ме питаш защо нямам голям корем или настояваш да не ти давам сандалите от миналото лято на друго дете, защото „те ще са за нашето бебе“. Не знам какво се случва в детската ти главица, но никога не сме те лъгали и не сме украсявали истината. Просто се опитвахме да ти обясняваме какво се случва спокойно и без да те плашим.

Не знам, маменце, дали ми е по-лесно, защото имам теб. Нямам база за сравнение. И да, и не, предполагам… Гледам те в цялата ти къдрава прелест и виждам всичко, което Мери никога няма да бъде… От друга страна получавам толкова много прегръдки, усмивки и обяснения в любов, непрекъснато припомнящи ми, че в живия живот е така… имането и нямането, смъртта и сътворението, скръбта и щастието винаги съществуват едновременно… просто ние често избираме да виждаме само едната половина…

Мило мое дете, искам Мери и всичко това да е част от живота ти, по един естествен, овладян, не-истеричен начин. Искам да знаеш, че имаш една сестричка, която, за съжаление няма да дойде да живее с нас, но е истинска и е част от нашата история… of who we are…

Обичаме те повече от всичко друго на света. Ти си изумително дете.

Мама & тати

Защо пиша

Преди да започна да разказвам какво всъщност ни се случи, искам да кажа защо пиша. Някои от приятелите ми ме обвиняват (по принцип, не конкретно сега) в странна форма на ексхибиционизъм 😉 Аз съм си откровен екстраверт – според мен това е нещо, с което човек се ражда. За мен животът има смисъл, когато е споделен, когато си позволил на някого да се докосне до теб, и ти си се докоснал до някого. Това му дава цвят, вкус, смисъл. Защото, в крайна сметка, никой не може сам да преживее всичко. Затова, ако успеем наистина да съ-преживеем нещичко от живота на някой друг, това със сигурност ще ни направи по-богато емоционално, а оттам по-състрадателни и по-добри.

Много го дъвча това с добротата напоследък. Било абстрактно понятие. Пък на мен не ми е.

Ениуей. Мислех си колко неща пропуснах да напиша миналата година – покрай проектозакона за евтаназията, покрай случаите с починалите родилки, покрай скандалите с домашните раждания и т.н. А много ми се пишеше, защото тези теми много ме вълнуват. Но просто ги оставях да отминат, защото не знаех как да пиша така, че да не си навлека нечие колегиално неодобрение, най-малкото. И се ядосвах на себе си, че се съобразявам с „външни фактори“, вместо да си кажа мнението, на което по конституция имам право. Всякакви идиоти в тази държава, ще ме прощавате, разпространяват и защитават всякакви малоумия, но аз се тревожа някой да не ме погледне накриво и си трая. But no more.

Когато преди години написах този текст и той излезе в ЖД, изведнъж се оказа ужасно скандален. Не че ние не знаем, че нещата стоят точно така, но нещо в изговарянето им ги прави непоносими. Искаме да не сме го чули/прочели това. Да си затворим очите и като децата да си запушим ушите с пръстче, и да вдигаме джангър, за да заглушим това, дето и създава дискомфорт. Особено, когато става дума за истината. Пък аз вярвам, че в истината има нещо освобождаващо, даващо сила, мотивиращо, сближаващо, трансформиращо. Дори да е неуютна на пръв поглед.

Пиша още, защото съм убедена, че човек се нуждае от хроника. И не толкова ние, колкото децата ни се нуждаят от такава хроника. Може би много неща за мен щяха да са ми по-ясни, ако знаех, какво се е случвало в даден момент от детството ми, какво е мислела и чувствала майка ми, какви решения е вземала и защо. Аз искам моето дете да има това един ден. Не че ще поправи родителските ми грешки, но се надявам да ги осветли.

И не на последно място, когато на мен ми се случи нещо трудно, травмиращо, нормалната ми реакция е да потърся други, на които се е случило. Чета книги, гледам филми, слушам музика, търся блогове… поглъщам всичко, което ще ми даде усещането, че не съм сама, че и на други се е случило, и са го преживели, че има изход. Уча се от техния опит. Утешавам се. И съм убедена, че не съм единствената. So far, освен подфорума за „родители, преживели загуба“ в бг-мама не намерих нито едно място в българското кьоше на нета, където да се говори открито за загубата на бебе/дете. А форумът просто не отговаря на нуждата ми от задълбоченост. В този ред на мисли обмислям създаването на пространство за родители извън този блог, но още не ми се е избистрила идеята и не знам дали ще ми стигне енергията да я осъществя сама. Няма да превръщам блога в dead baby mama domain, защото, все пак, животът продължава, а мен продължават да ме вълнуват и други неща. Но засега, докато всичко е толкова близко и болезнено, please bear with me.

Не човек, а родител… или как да съхраним себе си

Оказа се, че този текст е изненадващо популярен. Изненадващо – за мен, защото в него споделям едни не дотам популярни (пак според мен) размисли за родителството… 🙂 Използвам повода да ви въведа в „Авторския кръг“ на списанието Жената Днес, където можете да ме намерите от време на време, а също така и много други великолепни автори, някои от които имам честта и удоволствието да ми бъдат приятели. Благодаря за превъзходната компания, момичета (и момчета 😉

***

Пиша този текст с уговорката, че това е родителски, а не майчински текст. Нека оставим схващането, че бебетата са предимно в сферата на компетентност на майките, там, където му е мястото – в културното и хуманитарното средновековие на зрелия социализъм.

Така. Въпреки че дихотомните чувства са в основата на човешкия експириънс, мисля, че има едно особено усещане на едновременно изпитвано облекчение и чувство за вина, което е прерогатив на родителите. За краткия си родителски стаж никога не съм го изпитвала по-интензивно от деня, в който заведох дъщеря си на детска градина… и я оставих там. Подозирам, че рядко ще имам възможността да се почувствам по-лоша майка и… по-свободен човек. Внезапно осъзнах, че за трите години, откакто се е родило безценното ми съкровище, а това прави точно 3х365х24 = двадесет и шест хиляди двеста и осемдесет часа (!), не съм имала и 2 (два!) безотчетни часа. Непрекъснато някой някъде за нещо ме чакаше.

Останалото прочетете в Жената Днес 🙂

Малка Марулка и детската градина (2)

Ееех, много критики отнесох за отношението си към Марулката и нейната градина 🙂 We mommys are a judgmental tribe 😉 Но да разкажа все пак за адаптацията.

Понеже първата седмица от тръгването на градина бях в отпуска, мислех да си я прибирам на обяд, докато свикне. Като отидох на втория ден в 12.30, тя вече беше чинно заспала, така че това отпадна. Реших да не я обърквам допълнително, един ден така, един ден иначе. Плака може би 3-4 дни в началото и се напишка 2-3 пъти, но може би по-скоро не се беше ориентирала на кого трябва да каже, отколкото от стрес. Сутрин я води татко й, в повечето дни аз я прибирам – обикновено е доволна от живота. Пи твърди, че се наблюдава известно примирение сутрин, когато влиза в групата. Но в крайна сметка такива са нещата от живота. И най-прекрасната градина все пак е далече от микрокосмоса на семейството. Тя не разказва много, но тъй като започна да си играе с куклите „на детска градина“, имам достатъчно наблюдения 🙂 За момента не съм хванала нищо тревожно, освен стандартните „когато ядеш, няма да говориш“ и „ако пречиш на другите деца да спят, ще отидеш наказана в бебешката група“ 😉 Това може и да звучи доста соц, но когато една учителка е сама с 25 деца, някак не й връзвам кусури. А и на нашето малко дисциплина едва ли му се отразява зле. (Миналата седмица обядвахме в Хепи. Имаше много деца, всичките си седяха по масите, само нашето циркулираше из заведението като свободен електрон :))

Аз съм на мнение, че децата трябва да бъдат поставяни в ситуации извън зоната им на комфорт. Както и всички ние. Така укрепваме, или поне аз така си мисля. Не знам дали съм фен на метода, при който родителите посещават в началото градината заедно с децата, защото това ми се струва объркващо. Сравнително леката адаптация отдавам на това, че ние останахме спокойни (не че не съм се тревожила, просто не го показвах пред нея), и на нейната вродена лекота, с която свиква с промените и всеки път ме изненадва. Може би вече й беше омръзнало да стои само с нас двамата вкъщи. Ние все пак не можем да заменим общуването с други деца, нито можем да изобретим достатъчно разнообразни и стимулиращи занимания, за да удовлетворим нуждите й 24/7.

Независимо че 100% ще отнеса още критики, за родителите детската градина е спасителна. Трудно ми е да опиша вината и облекчението, когато я изпратих на градина, а аз останах сама вкъщи за първи път от 3 години. Интересното е, че това подейства страшно мотивиращо на креативността ми и на желанието ми да я занимавам с увлекателни неща вечер вкъщи. (Повече за тези занимания в отделен пост.) Със сигурност времето, което имаме заедно, е по-качествено от преди. Може и да звучи егоистично, но аз не съм само майка – имам нужда и от други стимули, за да мога да съм заредена с енергия и ентусиазъм за детето. А Пи определено имаше нужда от повече работно време. Противно на общоприетото схващане, и родителите са хора 😉

Съзнавам, че за много деца адаптацията не протича толкова леко. Сигурно щях да гледам на целия експириънс по-различно, ако беше започнала да се буди нощем, ако отказваше да се храни, изобщо ако беше регресирала сериозно, но това така и не се случи. И сега понякога, като я вземам, говори „на бебешки“, но това обикновено бързо минава и започва да ме командори с обичайния си тон. Може би трябва да кажа, че през последния месец преди градината и през първите дни след тръгването, тя пи Бахови капки – специално приготвена за този повод комбинация, на която отдавам лекотата, с която преминахме този период.

В литературата друг признак за трудна или лесна адаптация е заболеваемостта през първите месеци след тръгване на градина. Засега е отсъствала 4 дни – два, защото направи ларингит, и още два, защото беше със сополи и преценихме да я закрепим малко вкъщи.

Сополите са си цяла отделна тема. Те според мен никога не спират, поне в първите месеци 🙂 Тя така или иначе е склонна пролет и есен да е хремава по много седмици, затова не го намирам за необичайно. Миналия месец имаха скарлатина, но за късмет нас ни подмина.

Еми, засега толкова 🙂 Има и още, основно моите разсъждения по темата, но не ми стига времето. А ми се иска малко да живне блогът. Липсва ми. Интересно ми е вие как мислите, зло или добро е детската градина за децата? Или както една позната доста крайно според мен твърди: „Детската градина е институция за деца, лишени от родителски грижи.“ Да или не? Нещо по средата?

Малка Марулка и детската градина (1)

Ако този блог, въпреки раздвоените ми чувства по въпроса, постепенно се е превърнал в mommy blog, мисля си, че бива след месец и половина (вече два) да споделя как върви експириънса с детската градина за нашето малко семейство.

Първо, за избора на градина. Той не беше особено труден. От една страна частните градини не са ни по джоба, от друга – мисля, че и Пи споделя това мнение – според мен има нещо здравословно в това децата да посещават държавни (т.е. за простосмъртни) градини и училища, поне докато са малки (начално образование). Частното училище/градина ми се струва като изолатор, от социална гледна точка. А ми се иска да се научи да диференцира, да бъде възприемчива и отворена за различното и различните, да се научи да бъде състрадателна, но и да се „оправя“, да разбере, че светът е „шарен“, има възможности за избор, но понякога се налага компромис и т.н. С други думи, кварталната градина ми се струва „нормално“ място, а частните такива, особено работещите по някакъв „метод“ – леко елитарни и изкуствени. Държа да отбележа, че не го казвам, защото гроздето е кисело; нито трябва да представлява критика към родителите, които разбират нещата по друг начин. Това се отнася за моето/нашето виждане и нашето дете. Бих се радвала, ако някои от методи на монтесорската или валдофрската педагогика, например, намерят приложение в кварталните градини, но докато това стане, не мисля, че специализираните градини са по-удачният избор.

Та, ще спестя малко предистория. Приеха я в кварталната градина по каналния ред – на първо класиране през м. май тази година. Градината е ЦДГ, няма яслени групи и затова имаше около 28 свободни места за началото на учебната година, което в сравнение със 4-те места в по-близкото ОДЗ поне увеличаваше статистическата вероятност да я приемат. Незнайно защо всички, с които говоря, предпоставят, че това е станало „по втория начин“. Пфт. Просто извадихме късмет, когато ни беше най-нужен.

За тази конкретна градина се знае, че разчита изключително много на родителски принос, което се оказа съвсем вярно. В началото бяха по две кутии блажна боя за катерушките в двора, сега вече е поставен ламинат в столовата и стаята с парите, които събрахме, по 100 лева на дете на първо време. 25 деца. С другата половина от парите купихме учебници (изд. Анубис – 15 лв. на дете) и играчки (към 780 лв.) – за моя огромна скръб от Джъмбо, но за това по-късно. Слава Богу, когато се повдигна въпросът да сменяме и дограмата с наши пари, Пи решително се намеси. Защото, извинете, то е за децата, ясно, няма лошо, но къде дреме Общината? О, между другото, получихме един списък с „хигиенни материали“, които трябва да набавим, включващи прах за пране, Медикс за това, Медикс за онова, тоалетна хартия, белина, какво ли не. Интересно.

На повечето деца им смениха матраците (не от общите средства), защото спят на тези старите, парцалените, от нашето детство. Ние не се включихме в общата поръчка, защото не исках да спи на дунапренен матрак, но поради нестандартните размери на леглото 135х65 см, съм силно затруднена да намеря подходящ матрак с кокосова вложка. Ако някой може да ми даде акъл, ще съм много благодарна ❤

(Дотук добре. Започнах текста преди 2 седмици, така че ми е малко трудно да си хвана нишката :))

Айде още малко по битовите подробности. Аз бях много против купуването на пластмасови играчки, но когато го обсъждахме във ФБ, някой каза, че от ХЕИ не разрешавали дървени, защото не можели да се чистят с дезинфектанти и представлявали по-голяма опасност от нараняване. Е, добре… щом ХЕИ казва… (макар че имам известни съмнения доколко отговаря на истината – защо в Монтесорските и др. градини играчките са основно дървени?) Това донякъде смекчи гнева ми към отговорните родители, но не мога да преглътна розовата тоалетка „за момиченцата“, както и кукли „русалка“ и подобни. Не смятам непременно, че играчките трябва да са унисекс (но е хубаво да има и такива), но съм абсолютно против налагането на джендър-стереотипи посредством разделянето на играчките на „момичешки“ и „момчешки“, както и предлагането на играчки, които затвърждават клишетата за половете. Например – жените са руси и кухи, облечени в розово, гримирани, лакирани и това им е основна цел в живота. Мъжете носят потници, карат багер и се оригват на бира. Може и да съм крайна малко, но при вида на „тоалетка“ и „камион за боклук“ това са ми асоциациите. Иначе нямам нищо против да има камиони, влакчета, кухни и кукли, ферми и т.н., но защо трябва да се казва, ти си момиче, ти ще си играеш с това, а момчетата – с другото. Демек, в етикетирането ми е проблемът. Всички играчки трябва да са всички. End of rant.

От друга страна си казах, че аз у дома ще купувам играчки и ще обяснявам живота в съответствие с нашите разбирания, но не мога да я гледам под похлупак. Рано или късно ще научи колко е шарено пред входната врата, и е по-добре от малка да може да диференцира и да прави сравнение. Освен това, след като съм склонна да интегрирам детето си в такава социална среда, ми е ясно, че не мога капризно да налагам разбиранията и желанията си на 48 други родители и техните деца.

Храната. Храната сигурно би била проблем за някои родители, но аз честно казано съм сравнително доволно. Михаела прояде в градината, преди това по цял ден я преследвах у нас с една купа супа, която често не изяждаше. Отдавам го на масовката, и че децата гледат от другите, но от първия ден ми казват, че там си изяжда всичко, а оттогава и вечер вкъщи иска да вечеря. Като изключим инцидентните кроасани и вафли (3-4 пъти за 2 месеца), менюто е разнообразно и включва плодове и зеленчуци. Струва ми се, че им дават повече бял хляб, отколкото е добре, но тепърва ще се задълбочавам в менюто. През първите два месеца грижите ми бяха съвсем други, и ми беше напълно достатъчно да знам, че тя там спи и яде – неща, които у дома са трудно постижими 🙂

Как преминава денят. Сутрин правят гимнастика, след това закусват. След това имат „урок“ и време за игра, или допълнително занимание. После обядват и спят (по 3 часа?!). Между 12.30-13.00 са по леглата, вдигат ги 15.00-15.30. Имат следобедна закуска, друг урок и евентуално пак допълнително занимание. После си ги прибираме 🙂 Градината е до 19.00 ч., но нас ни помолиха да ги вземаме най-късно до 18.00 поне засега. Аз я вземам към 17.00.

Възможните допълнителни занимания са танци, приложно изкуство, художествена гимнастика, футбол и английски. Ние избрахме танци и приложно изкуство, защото тя има някой дефицити в двигателното развитие и фината моторика, които ние у дома трудно компенсираме, а английски, например, може и с нас да учи. (Откакто се е родила, у дома всичко се гледа на оригинален език, така че тя беше под 2-годишна, когато припяваше песничките на Мери Попинз. Не знам дали съм права, може би изхождам неправомерно от себе си, но живея с дълбокото убеждение, че децата учат езици „от въздуха“.)

Много ми е смешна тази работа с учебниците за 3-годишните. Имам чувството, че са излишни – децата и в свободен формат биха научили същите неща. Така изглежда е по-лесно за учителките, защото имат зададена тема/занимание и си карат по нея, без да се изисква много личен принос.

Учителките. Започнахме с една възрастна и една млада – и двете „с магистратура“ ROFL. След това възрастната се разболя (примерно? беше отвлечена от извънземни? кой да ти каже?) и дойде заместничка (другарката П.), we are all madly in love with 🙂 Вчера питах, щяла да остане до края на годината, за после не се знаело. Дано да остане и за после. Молямолямолямоля. Тя е супер мила с децата, участва в игрите, въобще има отношение. Другата (другарката В.) е ок, но някои неща в отношението й доста ме смущават. (Когато става дума за детски учителки, мозъкът ми просто отказва да не ги нарича „другарката“ :))

Например, другарката В. е bully. Когато на родителската среща се разбирахме по колко пари да събираме на дете, и една майка каза (а може би повече родители са си мислели), че не може да даде 100 лв. наведнъж, реакцията беше нещо от сорта на „ами добре, тогава другите деца ще си играят и ще участват в заниманията, а вашето ще стои отстрани като наказано“ ?!?!?! Толкова съжалявам, че съм socially awkward и не си отворих устата. Освен това непрекъснато ни „мотивира“ с фрази като „според мен децата заслужават (нещо си там)“. А според мен децата заслужават отношение и внимание, и тогава другите неща за опционални. Преди няколко дни ми намекна, че Михаела още няма нов матрак, а другите вече имали, и според нея… Cut it, lady! None of your damn business!

В началото се шегувах, че другарките са като Берлинската стена – никаква информация за детето си не можеш да изкопчиш от тях. Ако питаш, обикновено „всичко е наред“, „спи и яде“. В началото веднъж питах дали се кара с другите деца за играчки, но ми казаха, че не била конфликтна. Хубаво, де, ама аз по-иначе си я представям комуникацията с учителките. Има насрочена само една родителска среща годишно, в началото на учебната година. Както вече казах, I’m socially awkward, така че не знам как да се добера до желаната информация за детето си. Да не говорим, че в лицето на безспорния авторитет на другарките, непрекъснато се чувствам като сгафила ученичка и очаквам всеки момент да бъда порицана за някой родителски пропуск.

Толкова за днес 🙂 Как се адаптира детето, за градинските сополи и прочее – ще прочетете във втората част от поредицата 😉

20-24 (1)

Скъпо наше неземно съкровище,

от много време отлагам това писмо, защото искам да е перфектно, нищо да не изпусна, да е специално, не-делнично, не-тривиално… и се страхувам, че не мога да го постигна, защото съм твърде изморена, защото непрекъснато гледам часовника, защото много ме влече леглото и така…
И така, отлагайки, рожденият ти ден мина и замина и вече имаме едно много пораснало двегодишно не-бебе. Макар че ти пък започна да наричаш себе си „бебе“. Например преди малко, след банята, изведнъж постанови, че си „мок’о бебе“. Може би си осъзнала, че на бебетата им се полагат някакви „привилегии“, които ти постепенно започваш да губиш, макар че какви са пък чак толкова тези привилегии… нито си лишена от гушкане, нито от пълното ни внимание… Единствено живееш под заплахата, че тези дни ще мине Феята на бибите да ти прибере бибата и да я занесе на някое бебе, което има нужда от нея. Срещу подарък, естествено. Ах, тези твои родители, как отсега ти насаждат консуматорско отношение към живота. Шегувам се, естествено.

Но откакто съм ти майка, осъзнах едно, че майките постоянно водят в главата си диалози „за“ и „против“ всяко свое решение, и винаги са уязвими, защото ВИНАГИ се намира отнякъде някой, който да им обясни that they’re doing it all wrong 😉 Направо понякога се изумявам с какво привличам напълно непознати да ми дават добронамерени съвети или да ми правят забележки, че това, което го пиеш, е студено; че ще паднеш отнякъде или че ще слънчасаш.

За ужас на тълпи смутени баби, едно от любимите ти занимания е да се плацикаш с едно шише на чешмата в Докторкста градина, докато аз седя в прелестна компания на близката пейка и развивам социален живот. Това, между другото, е един от редките моменти, в които наистина час-два се занимаваш сама и не ме търсиш, а аз само те наглеждам да не паднеш в чешмата, както се случи веднъж. Та прииждат баби на талази да се информират къде са му родителите на това дете, а М. с най-лежерния си жест ме сочи и вика: „Това е майка й, тя е педиатър“ и за всеобщо увеселение бабите са дотам 🙂

За наша огромна радост наистина боледуваш рядко и леко (fingers crossed), а аз го отдавам на доборото закаляване, което всъщност не е кой знае какво закаляване, просто сме ти отпуснали юздите. В парка си известна като „Миши босо, Миши голо“ и предизвикваш всеобща радост у зрителите по пейките, когато търчиш нагоре-нагоре само по гащи и ги подяждаш без никакъв свян.

И понеже това е един вид юбилейно писмо, ще се опитам да систематизирам „постиженията“ ти през последната година:
– Проходи на 15 месеца, късно, но качествено 🙂
– Научи се да се храниш сама доста добре, с лявата ръка. Изобщо засега лявата ти ръка май е водеща.
– Отби се на 16-17 месеца, макар че това ме изпълва с известна носталгия (и досега си нося кърмаческата колекция) и не го оценявам точно като постижение, но все пак трябва да се отбележи, че беше изключително гладко плаване, за което съм ти много, ама безкрайно благодарна.
– Проговори с 300 думи в секунда, така че наскоро дядо ти те попита: „Ама ти никога повече ли няма да млъкнеш?“, а с проговарянето ти ми стана ясно, че разбираш много повече и си много по-наблюдателна, отколкото някога съм предполагала. Повечето думи малко ги смотолевяш, но на мен са ми напълно разбираеми, само не знам защо настояваш, че моторът се казва „пом“. Браво е „дабо“, другите ги забравих сега.
– Пееш. На български и на английски. ‘епи ту ю, песничките от Меуи Попиз, която дълго време беше фаворит, а сега се отново в барбаронска фаза, за паячето Itsy Bitsy, Wheels on the Bus и други. Знаеш стихчето за слончето, за гъбката и стихчето си за лека нощ, което е неизменна част от ритуала преди лягане –

Миш, миш, миш,
време е да спиш.
Целият квартал
вече е заспал.
Спинкат стъпалата,
спинкат перилата,
асансьорът спинка
спрял като картинка.
Хайде, хайде, Миш,
време е да спиш.

(Валери Петров, из „Копче за сън“)

След което безропотно си лягаш 🙂 Безценно.

– Махнахме пелените и памперсите, някъде на 22 месеца, от раз и окончателно. Отново не мога да повярвам колко лесно и безболезнено стана всъщност, напук на безбройните ми безсънни нощи, в които се терзаех как да разбера кога си готова, кога е правилният момент, дали няма цяло лято да търкам мокета с белина и прочее. Просто един понеделник ти обясних концепцията и в сряда вече бяхме забравили за памперсите. Толкова съм ти благодарна за това колко лесно стават някои неща с теб, колко добре разбираш, колко си кооперативна и как не правиш драми, а някак безропотно порастваш, когато му идва времето… Просто опровергаваш всичките ми опаснения, че все пак не може родителството да е толкова хепи нещо, трябва да има зор 😉 Благодаря ти. Продължавай да го правиш.

Сега само за толкова се сещам, иначе за мен всичко ново, което правиш, си е revelation. Например, че си започнала да разпознаваш емоциите. Знаеш кога татко Барба е тъжен, а днес в парка ми каза, че си ми „‘досана“, защото нещо не ставаше на твойта 😉 Но пък бързо ти минава, типично по лъвски си щедра и бързо ти се разсейват облаците. Типично по асцендентски (девешки) си започнала да се гнусиш – от косми и пясък, което пък ми спестява висенето по пясъчниците и терзанията кое квартално куче е минало оттам преди нас и отново съм много признателна. Също така типично по девешки държиш страшно много на ритуалите си, в Борисовата градина се люлееш точно на определена люлка, возиш се на точно определено конче на въртележката, пускаш се по точно определен начин на слона и т.н. В това има нещо много успокояващо, защото е предвидимо и вероятно Луната ми в Козирог се чувства добре…

On the not so bright side, ако ти се наруши режимът, край. Ако не си легнеш между 13.30 и 14.00 часа, не можеш да заспиш изобщо, да не говорим за спане в креват, различен от собствения ти. При баба ти и дядо ти си свикнала да спиш на леглото на Ньо, но при последния ми опит да те сложа да спиш в друга стая, след гръмогласни протести те намерих заспала на пода зад вратата върху нанито. Също така е мега досадно, че не можеш да спиш с друг човек в стаята, а опитите ми да те приспя, когато си нещо превъзбудена и не на кеф, винаги водят до грандиозен провал. За да спиш, трябва да си а)сама в стаята, за предпочитане твоята собствена, б) да имаш нани, биби и музика от аквариума, в) да е в точното време и да не си превъзбудена. Това те прави доста трудно преносима и негодна за ваканции тип „с бебе на Градина“, защото честно казано не искам да се подложа на издевателството, докато евентуално се адаптираш, след което да стане време да се прибираме. Също така с теб се пътува трудно, не те свърта на едно място или в столчето дори на кратки разстояния, какво остава за дълги пътувания…

В този ред на мисли, мисля, че заслужавам медал за нечовешка търпимост към хленч, а ти със сигурност гониш световен рекорд по хленчене в мое присъствие, което влудява баща ти, комуто иначе не демонстрираш тази очарователна способност… От една страна си го обяснявам като реакция на дългите ми отсъствия, когато работя; от друга страна се питам дали по някакъв начин не усещаш инстинктивно някаква моя слабост, някакъв опит да компенсирам чрез теб липсата на внимание към мен самата в моето детство и дали не реагираш на тази моя несигурност и уязвимост… Наскоро ярочетох някъде, че “we are mothering as the antidote to our mother’s mothering, but what our children really need is the antidote to us” и това ме навежда на много, много мисли… А истината, както всички добре знаем, вероятно е… някъде там 😉

Сега ще кажа нещо много смело и наперено, Мърфи да си запуши ушите, ако обича… но ти ми даваш усещането, че съм добра майка. Че ако мога нещо в този живот, то е да съм ти майка. Някакси се чувствам много стабилна, уверена, спокойна, щастлива в ролята си на твоя майка. We’re a perfect match, you and me. Сигурно мога и други неща, но в нищо не съм се чувствала толкова в свои води, никога не съм се съмнявала в себе си по-малко…

Което изобщо не отменя страховете и терзанията ми, прокрадващото се понякога чувство за вина, прокрадващата се понякога умора, която ме кара да бъда out of sync с теб и следователно води до някои наистина ужасно криви дни, в които броя минутите, докато стане време за лягане (но слава Богу, тези дни са редки и може би затова запомнящи се), не отменя и нуждата ми от повече социално общуване и невъзможността да я задоволя пълноценно, освен ако не се пличкаш на чешмата в Докторската или не си пусната да вилнееш в Евърленд (където, евала на какичките, по три часа не се сещаш за мен)… както и тихата ми скръб, че не всичките ми скъпи хора са готови да жертват удобството си, за да обикалят с мен от люлка на люлка в августовски пек, докато се опитваме да водим що-годе смислен разговор…

… и все пак, това са нормални неща, които мисля, че могат да бъдат казани, без да означават нещо повече от тривиалния факт, че и аз, и ти, сме просто хора, които имат право понякога на малко лошо настроение и от това не следва нищо фатално. Защото през 98% от времето изпитвам искрено и неподправено щастие да сме заедно, да правим по 107 пъти едно и също нещо, да пеем една и съща песничка, да обикаляме едни и същи места, да те гледам и да те слушам и да те гоня и да те гъделичкам и да те гушкам и да те целувам и да ти ходя по гайдата 😉
Само по въпроса с хленченето няма да се разберем, от мен да го знаеш 😉

Много дълго стана вече писмото, затова ще разказвам за рождения ти ден отделно, само още нещо искам да напиша, за да не го забравя. Онзи ден следобед седяхме заедно на дивана, ти полулегнала гледаше Барбарони и ми обясняваше какво се случва във филмчето, пък аз четях Мидълсекс и коментирах Барбароните, които вече ги знам наизуст (добре, че ме бива в мултитаскинг-а)… и за някакъв миг като че ли видях в бъдещето, видях някакво време много напред, когато пак така ще си седим, съвършено at ease една с друга и ще си четем или ще си говорим за момчета ;), или ще слушаме музика, или просто ще си седим… и това някакси ме накара да се чувствам толкова съвършено добре, толкова сигурна, че заедно можем да преодолеем всичко, че всичко ще е ок и ти ще си едно наистина щастливо дете…

Просто вече не си бебе, обич моя. Малко по малко губиш от бебешката пухкавина и заедно с това изплува ясно образът на момиченцето, което си на път да станеш, а някъде зад него бледо се вижда силуетът на бъдещата жена… And all is full of possibilities…

Обичаме те повече от всичко на света,
мама и тати

(Следва продължение)