20-24 (1)

Скъпо наше неземно съкровище,

от много време отлагам това писмо, защото искам да е перфектно, нищо да не изпусна, да е специално, не-делнично, не-тривиално… и се страхувам, че не мога да го постигна, защото съм твърде изморена, защото непрекъснато гледам часовника, защото много ме влече леглото и така…
И така, отлагайки, рожденият ти ден мина и замина и вече имаме едно много пораснало двегодишно не-бебе. Макар че ти пък започна да наричаш себе си „бебе“. Например преди малко, след банята, изведнъж постанови, че си „мок’о бебе“. Може би си осъзнала, че на бебетата им се полагат някакви „привилегии“, които ти постепенно започваш да губиш, макар че какви са пък чак толкова тези привилегии… нито си лишена от гушкане, нито от пълното ни внимание… Единствено живееш под заплахата, че тези дни ще мине Феята на бибите да ти прибере бибата и да я занесе на някое бебе, което има нужда от нея. Срещу подарък, естествено. Ах, тези твои родители, как отсега ти насаждат консуматорско отношение към живота. Шегувам се, естествено.

Но откакто съм ти майка, осъзнах едно, че майките постоянно водят в главата си диалози „за“ и „против“ всяко свое решение, и винаги са уязвими, защото ВИНАГИ се намира отнякъде някой, който да им обясни that they’re doing it all wrong 😉 Направо понякога се изумявам с какво привличам напълно непознати да ми дават добронамерени съвети или да ми правят забележки, че това, което го пиеш, е студено; че ще паднеш отнякъде или че ще слънчасаш.

За ужас на тълпи смутени баби, едно от любимите ти занимания е да се плацикаш с едно шише на чешмата в Докторкста градина, докато аз седя в прелестна компания на близката пейка и развивам социален живот. Това, между другото, е един от редките моменти, в които наистина час-два се занимаваш сама и не ме търсиш, а аз само те наглеждам да не паднеш в чешмата, както се случи веднъж. Та прииждат баби на талази да се информират къде са му родителите на това дете, а М. с най-лежерния си жест ме сочи и вика: „Това е майка й, тя е педиатър“ и за всеобщо увеселение бабите са дотам 🙂

За наша огромна радост наистина боледуваш рядко и леко (fingers crossed), а аз го отдавам на доборото закаляване, което всъщност не е кой знае какво закаляване, просто сме ти отпуснали юздите. В парка си известна като „Миши босо, Миши голо“ и предизвикваш всеобща радост у зрителите по пейките, когато търчиш нагоре-нагоре само по гащи и ги подяждаш без никакъв свян.

И понеже това е един вид юбилейно писмо, ще се опитам да систематизирам „постиженията“ ти през последната година:
– Проходи на 15 месеца, късно, но качествено 🙂
– Научи се да се храниш сама доста добре, с лявата ръка. Изобщо засега лявата ти ръка май е водеща.
– Отби се на 16-17 месеца, макар че това ме изпълва с известна носталгия (и досега си нося кърмаческата колекция) и не го оценявам точно като постижение, но все пак трябва да се отбележи, че беше изключително гладко плаване, за което съм ти много, ама безкрайно благодарна.
– Проговори с 300 думи в секунда, така че наскоро дядо ти те попита: „Ама ти никога повече ли няма да млъкнеш?“, а с проговарянето ти ми стана ясно, че разбираш много повече и си много по-наблюдателна, отколкото някога съм предполагала. Повечето думи малко ги смотолевяш, но на мен са ми напълно разбираеми, само не знам защо настояваш, че моторът се казва „пом“. Браво е „дабо“, другите ги забравих сега.
– Пееш. На български и на английски. ‘епи ту ю, песничките от Меуи Попиз, която дълго време беше фаворит, а сега се отново в барбаронска фаза, за паячето Itsy Bitsy, Wheels on the Bus и други. Знаеш стихчето за слончето, за гъбката и стихчето си за лека нощ, което е неизменна част от ритуала преди лягане –

Миш, миш, миш,
време е да спиш.
Целият квартал
вече е заспал.
Спинкат стъпалата,
спинкат перилата,
асансьорът спинка
спрял като картинка.
Хайде, хайде, Миш,
време е да спиш.

(Валери Петров, из „Копче за сън“)

След което безропотно си лягаш 🙂 Безценно.

– Махнахме пелените и памперсите, някъде на 22 месеца, от раз и окончателно. Отново не мога да повярвам колко лесно и безболезнено стана всъщност, напук на безбройните ми безсънни нощи, в които се терзаех как да разбера кога си готова, кога е правилният момент, дали няма цяло лято да търкам мокета с белина и прочее. Просто един понеделник ти обясних концепцията и в сряда вече бяхме забравили за памперсите. Толкова съм ти благодарна за това колко лесно стават някои неща с теб, колко добре разбираш, колко си кооперативна и как не правиш драми, а някак безропотно порастваш, когато му идва времето… Просто опровергаваш всичките ми опаснения, че все пак не може родителството да е толкова хепи нещо, трябва да има зор 😉 Благодаря ти. Продължавай да го правиш.

Сега само за толкова се сещам, иначе за мен всичко ново, което правиш, си е revelation. Например, че си започнала да разпознаваш емоциите. Знаеш кога татко Барба е тъжен, а днес в парка ми каза, че си ми „‘досана“, защото нещо не ставаше на твойта 😉 Но пък бързо ти минава, типично по лъвски си щедра и бързо ти се разсейват облаците. Типично по асцендентски (девешки) си започнала да се гнусиш – от косми и пясък, което пък ми спестява висенето по пясъчниците и терзанията кое квартално куче е минало оттам преди нас и отново съм много признателна. Също така типично по девешки държиш страшно много на ритуалите си, в Борисовата градина се люлееш точно на определена люлка, возиш се на точно определено конче на въртележката, пускаш се по точно определен начин на слона и т.н. В това има нещо много успокояващо, защото е предвидимо и вероятно Луната ми в Козирог се чувства добре…

On the not so bright side, ако ти се наруши режимът, край. Ако не си легнеш между 13.30 и 14.00 часа, не можеш да заспиш изобщо, да не говорим за спане в креват, различен от собствения ти. При баба ти и дядо ти си свикнала да спиш на леглото на Ньо, но при последния ми опит да те сложа да спиш в друга стая, след гръмогласни протести те намерих заспала на пода зад вратата върху нанито. Също така е мега досадно, че не можеш да спиш с друг човек в стаята, а опитите ми да те приспя, когато си нещо превъзбудена и не на кеф, винаги водят до грандиозен провал. За да спиш, трябва да си а)сама в стаята, за предпочитане твоята собствена, б) да имаш нани, биби и музика от аквариума, в) да е в точното време и да не си превъзбудена. Това те прави доста трудно преносима и негодна за ваканции тип „с бебе на Градина“, защото честно казано не искам да се подложа на издевателството, докато евентуално се адаптираш, след което да стане време да се прибираме. Също така с теб се пътува трудно, не те свърта на едно място или в столчето дори на кратки разстояния, какво остава за дълги пътувания…

В този ред на мисли, мисля, че заслужавам медал за нечовешка търпимост към хленч, а ти със сигурност гониш световен рекорд по хленчене в мое присъствие, което влудява баща ти, комуто иначе не демонстрираш тази очарователна способност… От една страна си го обяснявам като реакция на дългите ми отсъствия, когато работя; от друга страна се питам дали по някакъв начин не усещаш инстинктивно някаква моя слабост, някакъв опит да компенсирам чрез теб липсата на внимание към мен самата в моето детство и дали не реагираш на тази моя несигурност и уязвимост… Наскоро ярочетох някъде, че “we are mothering as the antidote to our mother’s mothering, but what our children really need is the antidote to us” и това ме навежда на много, много мисли… А истината, както всички добре знаем, вероятно е… някъде там 😉

Сега ще кажа нещо много смело и наперено, Мърфи да си запуши ушите, ако обича… но ти ми даваш усещането, че съм добра майка. Че ако мога нещо в този живот, то е да съм ти майка. Някакси се чувствам много стабилна, уверена, спокойна, щастлива в ролята си на твоя майка. We’re a perfect match, you and me. Сигурно мога и други неща, но в нищо не съм се чувствала толкова в свои води, никога не съм се съмнявала в себе си по-малко…

Което изобщо не отменя страховете и терзанията ми, прокрадващото се понякога чувство за вина, прокрадващата се понякога умора, която ме кара да бъда out of sync с теб и следователно води до някои наистина ужасно криви дни, в които броя минутите, докато стане време за лягане (но слава Богу, тези дни са редки и може би затова запомнящи се), не отменя и нуждата ми от повече социално общуване и невъзможността да я задоволя пълноценно, освен ако не се пличкаш на чешмата в Докторската или не си пусната да вилнееш в Евърленд (където, евала на какичките, по три часа не се сещаш за мен)… както и тихата ми скръб, че не всичките ми скъпи хора са готови да жертват удобството си, за да обикалят с мен от люлка на люлка в августовски пек, докато се опитваме да водим що-годе смислен разговор…

… и все пак, това са нормални неща, които мисля, че могат да бъдат казани, без да означават нещо повече от тривиалния факт, че и аз, и ти, сме просто хора, които имат право понякога на малко лошо настроение и от това не следва нищо фатално. Защото през 98% от времето изпитвам искрено и неподправено щастие да сме заедно, да правим по 107 пъти едно и също нещо, да пеем една и съща песничка, да обикаляме едни и същи места, да те гледам и да те слушам и да те гоня и да те гъделичкам и да те гушкам и да те целувам и да ти ходя по гайдата 😉
Само по въпроса с хленченето няма да се разберем, от мен да го знаеш 😉

Много дълго стана вече писмото, затова ще разказвам за рождения ти ден отделно, само още нещо искам да напиша, за да не го забравя. Онзи ден следобед седяхме заедно на дивана, ти полулегнала гледаше Барбарони и ми обясняваше какво се случва във филмчето, пък аз четях Мидълсекс и коментирах Барбароните, които вече ги знам наизуст (добре, че ме бива в мултитаскинг-а)… и за някакъв миг като че ли видях в бъдещето, видях някакво време много напред, когато пак така ще си седим, съвършено at ease една с друга и ще си четем или ще си говорим за момчета ;), или ще слушаме музика, или просто ще си седим… и това някакси ме накара да се чувствам толкова съвършено добре, толкова сигурна, че заедно можем да преодолеем всичко, че всичко ще е ок и ти ще си едно наистина щастливо дете…

Просто вече не си бебе, обич моя. Малко по малко губиш от бебешката пухкавина и заедно с това изплува ясно образът на момиченцето, което си на път да станеш, а някъде зад него бледо се вижда силуетът на бъдещата жена… And all is full of possibilities…

Обичаме те повече от всичко на света,
мама и тати

(Следва продължение)

popsicle toes

Tell me, what is it you plan to do

With your one wild and precious life?

~ Mary Oliver, The Summer Day (New and Selected Poems)

Днес сутринта с мама бяхме най-първи в Бизнеспарка.

По-първи даже от каките и батковците, които работят там.

Първо беше много тихо и малко студено. Ние седяхме на една пейка и гледахме.

После слънцето започна да напича и започнаха да идват всякакви хора, които се закачаха с мен.

Мама си взе кафе и кроасан и ми даде да го гриза от крайчето. Много ми хареса.

Днес се запознах с нови животински видове – птички и рибки.

Птичките ги хранихме с кроасан. Бяха малки врабчета и големи, охранени гълъби.

Врабчетата получиха повече трохички, защото са леки и пъргави, а гълъбите са тромави.

Рибките са съвсем златни.

Мама каза, че те си говорят нещо, но ние не можем да ги чуем.

После стана много топло и ми сложиха тая смешна шапка.

С нея приличам на гъПка с П.

Една кака ни спря и похвали мама, че съм много добре облечена, а не като другите бебета – с якета и панталони.

Много ми харесва да си мърдам пръстите на краката.

Това е много важно.

:мспнк

мърдам си пръстите на краката

ето така:

Мама чете книжка – „Тайната на щастливите деца„.

Казва, че е много хубава, за разлика от онази предишната.

Накрая ми писна цял ден да сме навън и започнах да мрънкам, затова ме сложиха в слинга и се прибрахме у дома.

Там танцувахме с мама на АВВА.

Много е забавно.

А вчера тати използва Клара и Фрея, за да свири на барабани с капака на една тенджера и няколко чаши.

janie’s got a gun

тралала

Вече е време да си лягам.

П.П. Забравих да ви кажа, че тая работа с гърнето е много забавна и аз се справям много добре, защото вече мога да седя.

Моето е зелено.

Still a baby

Вече седиш, макар и малко неуверено. Говориш много, всичко и всички са „ма-ма-ма“ (или „ме-ме“). Научила си се да викаш „Аааа!“, да оглеждаш реакциите на аудиторията и ако ги одобриш, викаш още няколко пъти 🙂 Когато нещо ти прави впечатление, делово отбелязваш „Ъ!“ Имаш ортопедични обувки. Играеш си на криеница с тати и си много оздачена, когато надникнеш зад ъгъла и той мистериозно е изчезнал от стола си, където очакваш да го видиш 😉 За всеки случай проверяваш още няколко пъти. Не обичаш месни пюрета. Ядеш доста успешно краставица, круша и обикновени бисквити с двата си зъба (трети на път). Обичаш сирене. И музика. Много, много музика.

Въобще, доста си заета да омайваш света. Но в края на деня, изморена и загубила търпение, блажено заспиваш в ръцете ми.

At the end of the day, you’re still a baby. Mine.

My favourite time of day. Any day.

Когато се вмъквам до теб на спалнята, малко преди полунощ. Примъквам се близо, но не много, за да не ти наруша пространството на съня. Докосвам топлата ръчичка, с която стискаш завивката. Вратлето ти ухае безумно на бебе, на теб… Дишането ти е равномерно и тихо…

Честита осма месечинка, Бебка Дребка Марулка Салатка Бозайко-Байко Михаела П. Ц.

Обичаме те,

мама и тати

п.п. photo courtesy of ♥ Бистра

Right Outta Nowhere

A Midwest morning
October snowfall
She packed her Chevrolet
And she brushed the fear away
She’s got a great big dream
And a history of playing small
And everybody seems to think
She’ll be back before Christmas day
She hit that highway
With every ounce of faith she could summon
When courage finally comes
You never see it coming

Right outta nowhere
You open your heart
And that changes everything
You’re going somewhere
And all you need to know
Is that you’re free to go

A summer night
The soft smell of seashore
All the deadheads dancing
Out on the beach
He’s got a ten-year tan
And his own little junk store
He says, some people got a lot to prove
And that’s the way I used to be
Now I’m just an old hippie
With a half a dozen PhDs
Some choices hold you down
Some chances set you free

Right outta nowhere
You open your heart
And let go of everything
You’re going somewhere
And all you need to know
Is that you’re free to go

Dream and the way will be clear
Pray and the angels will hear
Leap and the net will appear

Right outta nowhere
You open your heart
And believe in everything
You’re going somewhere
And all you need to know
Is that you’re free
Right outta nowhere
You open your heart
And have faith in everything
You’re going somewhere
And all you need to know
Is that you’re free to go

– Christine Kane

Това ми е на рипийт. Подарък…

Дума на годината: fulfillment

Думата на 2007 беше exploration. Експлорвах, експлорвах и накрая двете чертички, които сами по себе си предопределиха думата на 2008.

Вчера четох за северен възел в Лъв, which happens to be my case, и разбрах, че е крайно време да се науча да случвам живота си.

Качества, които трябва да развивате:

• Индивидуалност • Желание да бъдете в центъра на вниманието • Следване повелите на сърцето • Развиване на волята • Ентусиазъм • Самоувереност • Поемане на риск • Сближаване с „детето“ у другите • Радост от живота, забавления • Приемане на живота като игра • Вяра, че можете да постигнете всичко
Качества, от които трябва да се освободите:

• Желанието да бъдете като другите, за да ви харесват • Стремеж към избягване на емоциите • Равнодушие • Очакване другите да ви подтикнат към действие • Пренебрегване на онова, което наистина се случва • Желание да се сдобиете с още информация, преди да предприемете действия • Прекалена мечтателност • Стремеж да избягвате споровете

♦ ♦ ♦ ♦ ♦

Ахилесова пета/Капанът, който да избягвате/Истината, която трябва да приемете
Хората, родени със северен лунен възел в Лъв, трябва да осъзнаят, че тяхната ахилесовата пета е в необходимостта да чувстват, че хората от тяхната среда ги приемат. („Ако само мога да бъда в синхрон с живота и да не се различавам от другите, хората около мен неизменно ще ме подкрепят и това ще ме направи щастлив.“). Но подобно мислене е бездънна пропаст: техните приятели никога няма да им окажат достатъчно подкрепа, за да изпъкнат като индивидуалности и да се възползват от вълнуващите възможности, които животът предлага. Те трябва да станат най-добри приятели на себе си и да имат кураж да се движат в посоката, която ще им донесе щастие.
Капанът, който трябва да избягват, е да не се поддават на склонността си непрекъснатото да търсят информация. („Ако само знаех достатъчно, щях да се чувствам уверен и щях да предприема съзидателни действия.“). Те никога не смятат, че са достатъчно информирани, за да предприемат успешни активни действия, така че продължават да се движат с групата и да чакат щастието да ги открие. Истината, която трябва да осъзнаят, е, че в определени моменти трябва да поемат риск и да започнат да изграждат собственото си щастие. След като веднъж са започнали да действат и да коват съдбата си, знанията, от които се нуждаят, за да успеят, ще дойдат при тях без усилия. – „Астрология на душата“, Жан Спилър, изд. „Аратрон“
Звучи гот, нали? 🙂 Всъщност там пише, че трябва да му отпусна края и вместо да се тръшкам, че това, което искам, е твърде далече от реалността и изглежда непостижимо, просто да dream big. Което г/д казват и тук:

Истината е, че аз (и вероятно не съм единствена) много лесно затъвам в плаващите пясъци на негативните послания. Просто така сме кондиционирани. Дори сме склонни да вярваме, че животът нещо ни е нарочил и ние сме безсилни да променим хода на нещата. Е, писна ми. Вярно е, че звучи малко too good (and easy) to be true, но така или иначе нямам нищо за губене. Дори ще си направя vision board. Ще престана тайничко да вярвам, че да живееш добре е едва ли не срамно, а добрите хора са по дефиниция бедни (или бедните са по дефиниция добри). Ще престана да се оправдавам за изборите и любовите си. Ще престана да живея в чанти и кашони в ума си и ще поискам дом за нас тримата. Защото тази ситуация е пълна с потенциал за нещо много по-добро. Какво от това, че звучи невероятно.

Затова думата на 2009 е fulfillment. Сбъдване. Kick ass. Dream big.

Just watch me.