Не човек, а родител… или как да съхраним себе си

Оказа се, че този текст е изненадващо популярен. Изненадващо – за мен, защото в него споделям едни не дотам популярни (пак според мен) размисли за родителството… 🙂 Използвам повода да ви въведа в „Авторския кръг“ на списанието Жената Днес, където можете да ме намерите от време на време, а също така и много други великолепни автори, някои от които имам честта и удоволствието да ми бъдат приятели. Благодаря за превъзходната компания, момичета (и момчета 😉

***

Пиша този текст с уговорката, че това е родителски, а не майчински текст. Нека оставим схващането, че бебетата са предимно в сферата на компетентност на майките, там, където му е мястото – в културното и хуманитарното средновековие на зрелия социализъм.

Така. Въпреки че дихотомните чувства са в основата на човешкия експириънс, мисля, че има едно особено усещане на едновременно изпитвано облекчение и чувство за вина, което е прерогатив на родителите. За краткия си родителски стаж никога не съм го изпитвала по-интензивно от деня, в който заведох дъщеря си на детска градина… и я оставих там. Подозирам, че рядко ще имам възможността да се почувствам по-лоша майка и… по-свободен човек. Внезапно осъзнах, че за трите години, откакто се е родило безценното ми съкровище, а това прави точно 3х365х24 = двадесет и шест хиляди двеста и осемдесет часа (!), не съм имала и 2 (два!) безотчетни часа. Непрекъснато някой някъде за нещо ме чакаше.

Останалото прочетете в Жената Днес 🙂

Малка Марулка и детската градина (2)

Ееех, много критики отнесох за отношението си към Марулката и нейната градина 🙂 We mommys are a judgmental tribe 😉 Но да разкажа все пак за адаптацията.

Понеже първата седмица от тръгването на градина бях в отпуска, мислех да си я прибирам на обяд, докато свикне. Като отидох на втория ден в 12.30, тя вече беше чинно заспала, така че това отпадна. Реших да не я обърквам допълнително, един ден така, един ден иначе. Плака може би 3-4 дни в началото и се напишка 2-3 пъти, но може би по-скоро не се беше ориентирала на кого трябва да каже, отколкото от стрес. Сутрин я води татко й, в повечето дни аз я прибирам – обикновено е доволна от живота. Пи твърди, че се наблюдава известно примирение сутрин, когато влиза в групата. Но в крайна сметка такива са нещата от живота. И най-прекрасната градина все пак е далече от микрокосмоса на семейството. Тя не разказва много, но тъй като започна да си играе с куклите „на детска градина“, имам достатъчно наблюдения 🙂 За момента не съм хванала нищо тревожно, освен стандартните „когато ядеш, няма да говориш“ и „ако пречиш на другите деца да спят, ще отидеш наказана в бебешката група“ 😉 Това може и да звучи доста соц, но когато една учителка е сама с 25 деца, някак не й връзвам кусури. А и на нашето малко дисциплина едва ли му се отразява зле. (Миналата седмица обядвахме в Хепи. Имаше много деца, всичките си седяха по масите, само нашето циркулираше из заведението като свободен електрон :))

Аз съм на мнение, че децата трябва да бъдат поставяни в ситуации извън зоната им на комфорт. Както и всички ние. Така укрепваме, или поне аз така си мисля. Не знам дали съм фен на метода, при който родителите посещават в началото градината заедно с децата, защото това ми се струва объркващо. Сравнително леката адаптация отдавам на това, че ние останахме спокойни (не че не съм се тревожила, просто не го показвах пред нея), и на нейната вродена лекота, с която свиква с промените и всеки път ме изненадва. Може би вече й беше омръзнало да стои само с нас двамата вкъщи. Ние все пак не можем да заменим общуването с други деца, нито можем да изобретим достатъчно разнообразни и стимулиращи занимания, за да удовлетворим нуждите й 24/7.

Независимо че 100% ще отнеса още критики, за родителите детската градина е спасителна. Трудно ми е да опиша вината и облекчението, когато я изпратих на градина, а аз останах сама вкъщи за първи път от 3 години. Интересното е, че това подейства страшно мотивиращо на креативността ми и на желанието ми да я занимавам с увлекателни неща вечер вкъщи. (Повече за тези занимания в отделен пост.) Със сигурност времето, което имаме заедно, е по-качествено от преди. Може и да звучи егоистично, но аз не съм само майка – имам нужда и от други стимули, за да мога да съм заредена с енергия и ентусиазъм за детето. А Пи определено имаше нужда от повече работно време. Противно на общоприетото схващане, и родителите са хора 😉

Съзнавам, че за много деца адаптацията не протича толкова леко. Сигурно щях да гледам на целия експириънс по-различно, ако беше започнала да се буди нощем, ако отказваше да се храни, изобщо ако беше регресирала сериозно, но това така и не се случи. И сега понякога, като я вземам, говори „на бебешки“, но това обикновено бързо минава и започва да ме командори с обичайния си тон. Може би трябва да кажа, че през последния месец преди градината и през първите дни след тръгването, тя пи Бахови капки – специално приготвена за този повод комбинация, на която отдавам лекотата, с която преминахме този период.

В литературата друг признак за трудна или лесна адаптация е заболеваемостта през първите месеци след тръгване на градина. Засега е отсъствала 4 дни – два, защото направи ларингит, и още два, защото беше със сополи и преценихме да я закрепим малко вкъщи.

Сополите са си цяла отделна тема. Те според мен никога не спират, поне в първите месеци 🙂 Тя така или иначе е склонна пролет и есен да е хремава по много седмици, затова не го намирам за необичайно. Миналия месец имаха скарлатина, но за късмет нас ни подмина.

Еми, засега толкова 🙂 Има и още, основно моите разсъждения по темата, но не ми стига времето. А ми се иска малко да живне блогът. Липсва ми. Интересно ми е вие как мислите, зло или добро е детската градина за децата? Или както една позната доста крайно според мен твърди: „Детската градина е институция за деца, лишени от родителски грижи.“ Да или не? Нещо по средата?

Малка Марулка и детската градина (1)

Ако този блог, въпреки раздвоените ми чувства по въпроса, постепенно се е превърнал в mommy blog, мисля си, че бива след месец и половина (вече два) да споделя как върви експириънса с детската градина за нашето малко семейство.

Първо, за избора на градина. Той не беше особено труден. От една страна частните градини не са ни по джоба, от друга – мисля, че и Пи споделя това мнение – според мен има нещо здравословно в това децата да посещават държавни (т.е. за простосмъртни) градини и училища, поне докато са малки (начално образование). Частното училище/градина ми се струва като изолатор, от социална гледна точка. А ми се иска да се научи да диференцира, да бъде възприемчива и отворена за различното и различните, да се научи да бъде състрадателна, но и да се „оправя“, да разбере, че светът е „шарен“, има възможности за избор, но понякога се налага компромис и т.н. С други думи, кварталната градина ми се струва „нормално“ място, а частните такива, особено работещите по някакъв „метод“ – леко елитарни и изкуствени. Държа да отбележа, че не го казвам, защото гроздето е кисело; нито трябва да представлява критика към родителите, които разбират нещата по друг начин. Това се отнася за моето/нашето виждане и нашето дете. Бих се радвала, ако някои от методи на монтесорската или валдофрската педагогика, например, намерят приложение в кварталните градини, но докато това стане, не мисля, че специализираните градини са по-удачният избор.

Та, ще спестя малко предистория. Приеха я в кварталната градина по каналния ред – на първо класиране през м. май тази година. Градината е ЦДГ, няма яслени групи и затова имаше около 28 свободни места за началото на учебната година, което в сравнение със 4-те места в по-близкото ОДЗ поне увеличаваше статистическата вероятност да я приемат. Незнайно защо всички, с които говоря, предпоставят, че това е станало „по втория начин“. Пфт. Просто извадихме късмет, когато ни беше най-нужен.

За тази конкретна градина се знае, че разчита изключително много на родителски принос, което се оказа съвсем вярно. В началото бяха по две кутии блажна боя за катерушките в двора, сега вече е поставен ламинат в столовата и стаята с парите, които събрахме, по 100 лева на дете на първо време. 25 деца. С другата половина от парите купихме учебници (изд. Анубис – 15 лв. на дете) и играчки (към 780 лв.) – за моя огромна скръб от Джъмбо, но за това по-късно. Слава Богу, когато се повдигна въпросът да сменяме и дограмата с наши пари, Пи решително се намеси. Защото, извинете, то е за децата, ясно, няма лошо, но къде дреме Общината? О, между другото, получихме един списък с „хигиенни материали“, които трябва да набавим, включващи прах за пране, Медикс за това, Медикс за онова, тоалетна хартия, белина, какво ли не. Интересно.

На повечето деца им смениха матраците (не от общите средства), защото спят на тези старите, парцалените, от нашето детство. Ние не се включихме в общата поръчка, защото не исках да спи на дунапренен матрак, но поради нестандартните размери на леглото 135х65 см, съм силно затруднена да намеря подходящ матрак с кокосова вложка. Ако някой може да ми даде акъл, ще съм много благодарна ❤

(Дотук добре. Започнах текста преди 2 седмици, така че ми е малко трудно да си хвана нишката :))

Айде още малко по битовите подробности. Аз бях много против купуването на пластмасови играчки, но когато го обсъждахме във ФБ, някой каза, че от ХЕИ не разрешавали дървени, защото не можели да се чистят с дезинфектанти и представлявали по-голяма опасност от нараняване. Е, добре… щом ХЕИ казва… (макар че имам известни съмнения доколко отговаря на истината – защо в Монтесорските и др. градини играчките са основно дървени?) Това донякъде смекчи гнева ми към отговорните родители, но не мога да преглътна розовата тоалетка „за момиченцата“, както и кукли „русалка“ и подобни. Не смятам непременно, че играчките трябва да са унисекс (но е хубаво да има и такива), но съм абсолютно против налагането на джендър-стереотипи посредством разделянето на играчките на „момичешки“ и „момчешки“, както и предлагането на играчки, които затвърждават клишетата за половете. Например – жените са руси и кухи, облечени в розово, гримирани, лакирани и това им е основна цел в живота. Мъжете носят потници, карат багер и се оригват на бира. Може и да съм крайна малко, но при вида на „тоалетка“ и „камион за боклук“ това са ми асоциациите. Иначе нямам нищо против да има камиони, влакчета, кухни и кукли, ферми и т.н., но защо трябва да се казва, ти си момиче, ти ще си играеш с това, а момчетата – с другото. Демек, в етикетирането ми е проблемът. Всички играчки трябва да са всички. End of rant.

От друга страна си казах, че аз у дома ще купувам играчки и ще обяснявам живота в съответствие с нашите разбирания, но не мога да я гледам под похлупак. Рано или късно ще научи колко е шарено пред входната врата, и е по-добре от малка да може да диференцира и да прави сравнение. Освен това, след като съм склонна да интегрирам детето си в такава социална среда, ми е ясно, че не мога капризно да налагам разбиранията и желанията си на 48 други родители и техните деца.

Храната. Храната сигурно би била проблем за някои родители, но аз честно казано съм сравнително доволно. Михаела прояде в градината, преди това по цял ден я преследвах у нас с една купа супа, която често не изяждаше. Отдавам го на масовката, и че децата гледат от другите, но от първия ден ми казват, че там си изяжда всичко, а оттогава и вечер вкъщи иска да вечеря. Като изключим инцидентните кроасани и вафли (3-4 пъти за 2 месеца), менюто е разнообразно и включва плодове и зеленчуци. Струва ми се, че им дават повече бял хляб, отколкото е добре, но тепърва ще се задълбочавам в менюто. През първите два месеца грижите ми бяха съвсем други, и ми беше напълно достатъчно да знам, че тя там спи и яде – неща, които у дома са трудно постижими 🙂

Как преминава денят. Сутрин правят гимнастика, след това закусват. След това имат „урок“ и време за игра, или допълнително занимание. После обядват и спят (по 3 часа?!). Между 12.30-13.00 са по леглата, вдигат ги 15.00-15.30. Имат следобедна закуска, друг урок и евентуално пак допълнително занимание. После си ги прибираме 🙂 Градината е до 19.00 ч., но нас ни помолиха да ги вземаме най-късно до 18.00 поне засега. Аз я вземам към 17.00.

Възможните допълнителни занимания са танци, приложно изкуство, художествена гимнастика, футбол и английски. Ние избрахме танци и приложно изкуство, защото тя има някой дефицити в двигателното развитие и фината моторика, които ние у дома трудно компенсираме, а английски, например, може и с нас да учи. (Откакто се е родила, у дома всичко се гледа на оригинален език, така че тя беше под 2-годишна, когато припяваше песничките на Мери Попинз. Не знам дали съм права, може би изхождам неправомерно от себе си, но живея с дълбокото убеждение, че децата учат езици „от въздуха“.)

Много ми е смешна тази работа с учебниците за 3-годишните. Имам чувството, че са излишни – децата и в свободен формат биха научили същите неща. Така изглежда е по-лесно за учителките, защото имат зададена тема/занимание и си карат по нея, без да се изисква много личен принос.

Учителките. Започнахме с една възрастна и една млада – и двете „с магистратура“ ROFL. След това възрастната се разболя (примерно? беше отвлечена от извънземни? кой да ти каже?) и дойде заместничка (другарката П.), we are all madly in love with 🙂 Вчера питах, щяла да остане до края на годината, за после не се знаело. Дано да остане и за после. Молямолямолямоля. Тя е супер мила с децата, участва в игрите, въобще има отношение. Другата (другарката В.) е ок, но някои неща в отношението й доста ме смущават. (Когато става дума за детски учителки, мозъкът ми просто отказва да не ги нарича „другарката“ :))

Например, другарката В. е bully. Когато на родителската среща се разбирахме по колко пари да събираме на дете, и една майка каза (а може би повече родители са си мислели), че не може да даде 100 лв. наведнъж, реакцията беше нещо от сорта на „ами добре, тогава другите деца ще си играят и ще участват в заниманията, а вашето ще стои отстрани като наказано“ ?!?!?! Толкова съжалявам, че съм socially awkward и не си отворих устата. Освен това непрекъснато ни „мотивира“ с фрази като „според мен децата заслужават (нещо си там)“. А според мен децата заслужават отношение и внимание, и тогава другите неща за опционални. Преди няколко дни ми намекна, че Михаела още няма нов матрак, а другите вече имали, и според нея… Cut it, lady! None of your damn business!

В началото се шегувах, че другарките са като Берлинската стена – никаква информация за детето си не можеш да изкопчиш от тях. Ако питаш, обикновено „всичко е наред“, „спи и яде“. В началото веднъж питах дали се кара с другите деца за играчки, но ми казаха, че не била конфликтна. Хубаво, де, ама аз по-иначе си я представям комуникацията с учителките. Има насрочена само една родителска среща годишно, в началото на учебната година. Както вече казах, I’m socially awkward, така че не знам как да се добера до желаната информация за детето си. Да не говорим, че в лицето на безспорния авторитет на другарките, непрекъснато се чувствам като сгафила ученичка и очаквам всеки момент да бъда порицана за някой родителски пропуск.

Толкова за днес 🙂 Как се адаптира детето, за градинските сополи и прочее – ще прочетете във втората част от поредицата 😉