Журналистика? How NOT to.

Преди около три седмици с мен се свърза журналистка от БНТ – режисьор на „Малки истории“ по БНТ. Понеже съм гледала преди време някои от историите (например за психиатричния театър в Раднево), както и съботното дискусионно предаване, бях останала с впечатление, че са съвестни и мили, и си вършат добре работата. Съгласих се да се видим и да поговорим. Дамата всъщност ме загуби още с встъпителните си думи:

– Значи искате тези ембриони да получат правото на погребение?

– Извинете, говорим за бебета, не за ембриони, – вметнах аз.

– Така ли? – изненадано ми отвърна тя.

Оттук нещата съвсем поеха по наклонената плоскост. Тя ми обясни, че би искала да снимаме петминутно филмче у дома, с мъжа и детето ми. Това щяло да бъде „емоционално“ и да привлече зрителите. Аз й обясних, че не бих искала подобно нещо. (Дори само поради факта, че щях да прекарам два дни от петдневната си отпуска в лъскане на къщата.) Накрая се разбрахме да помисля и да й се обадя. На изпроводяк ми каза „да не се разстройвам“. Може би това затвърди решението ми, че не бих искала историята на Мери и на Фондацията да попада в такива ръце.

Когато се прибрах, й написах следното писмо:

Здравейте, ххх,

знам, че ще Ви разочаровам, но ще откажа участие в „Малки истории“. Причините за това са няколко:

1. Не бяхте подготвена. Вероятно когато човек има толкова много „оборотни“ теми, не може да е добре подготвен за всяка една от тях, но поне бих очаквала да сте се запознала с идеите на Фондацията, с някои от материалите, които се снимаха (публикуваха) покрай протеста, и принципно с проблематиката.
2. Не се чувствам комфортно, чисто интуитивно. Не ми харесва, че от мен искате да наблегна върху личното преживяване, а важните неща ще си ги говорим в студиото „на по-високо ниво“. Разбирам, че такъв ви е форматът, но аз съм човекът, който инциира всичко това и в този случай именно аз съм най-високото ниво, защото по-запознат с проблематиката от мен човек в България няма. Бих предпочела да не снимаме как си вземам детето от градина на фона на разказа за мъртвата ми дъщеря, а нещо по-задълбочено и по-малко насочено към емоционална манипулация на публиката. Това са сериозни проблеми и не бива да се представят лековато.
3. Не обичам да правя компромиси. Мисля, че форматът трябва да се напасва към хората, а не обратното.
4. Не биваше да ми казвате „да не се разстройвам“. Имайте го предвид в някоя друга аналогична ситуация. Емпатията винаги е задължително изискване във Вашата (и моята) професия.
5. Това, че съм се захванала с тази кауза, не означава, че трябва да приемам (безкритично) всякакви медийни изяви. Разбирам, че губя публичност, отказвайки Ви, но не смятам, че нещата трябва да се правят „на всяка цена“.

Може би просто не намерихме общ език. Съжалявам.

Бояна

… и получих следния отговор:

Явно не сме се разбрали или вие сте просто по-подозрителна към останалите. Съжалявам и аз. Желая ви успех в каузата ви.

Който ме познава поне малко, знае, че аз може да съм много неща, включително мнителна и злопаметна, но не съм подозрителна към останалите. Аз всъщност съм най-откритият човек, за когото се сещам 😉

Както и да е, усмихнах се с облекчение и забравих.

Десет дни по-късно с мен се свърза друга журналистка от същото предаване, за да поиска да отида в студиото, за да поговорим за каузата. Без филмче. Подходи малко по-диалогично, съгласи се да отидем двете с Яна Бюрер-Тавание от БХК и ме попита имам ли нещо против да поканим богослов. Принципно нямах. Нито веднъж не спомена, че ще покани друг лекар. Помолих я да се подготви по-добре и й изпратих линкове към цялата необходима информация, качена в сайта на Кампанията – личните истории на други майки, психологическите изследвания. Разбрахме се, че ще говорим за Фондацията. Декларира желание да „ни помогне и да свършим работа в подкрепа на каузата“. Дотук добре. Все пак имах едно наум, тъй като и преди съм имала неприятни преживявания в най-различни предавания от магазинен тип, в които темите се поставят като „за или против нещо си“ в разрез с всякаква добра журналистическа практика. (И си бях обещала повече в такива предавания да не се появявам.)

Малко преди записа днес се видяхме с Яна, за да обсъдим накратко участието и тя ми каза, че са й изпратили нещо като чернова на сценария, в който темата е била поставена именно по този начин „За или против погребването на мъртвородените бебета“. На запитване от нейна страна, й обяснили, че няма да подходят така и тази формулировка била единствено за черновата. Самата Яна, която дълго време е била консултант на предаването, смяташе, че то е едно етично и социално отговорно предаване, което твърдо застава зад темите, които избира да бъдат представени.

Когато влязохме в сградата на БНТ, се оказа, че освен нас е поканен богослов и не кой да е, а дългогодишният бивш шеф на I САГБАЛ „Света София“, бивша „Тина Киркова“ – д-р Методи Янков. Още тогава ми стана ясно, че това няма да свърши добре, защото д-р Янков ми е познат от други подобни предавания и винаги е демонстрирал завидна липса на емпатия… В предверието на студиото с Яна хвърлихме един поглед на сценария, който нито една от нас не беше получила предварително – въпросите бяха повърхности и поляризиращи, но си помислих, че с това мога да се справя. Също така се предвиждаше да говорим за Фондацията – основният ми мотив да се съглася на участие – за да се популяризира дейността й, тъй като по въпроса със законодателните промени вече бележим неочакван напредък. А все пак – ако това беше единственият проблем на тези родители, нужда от Фондация изобщо нямаше да има. Затова се надявах на възможност да популяризирам дейността й пред широка аудитория и да обясня нуждата от нейното съществуване изобщо.

Дойде време за запис. Оказа се, че не само режисьорите, но и водещите на предаването са отчайващо неинформирани. За сметка на това прехвърчаха сълзливи клишета като „драмата на тези родители“ и „трагичната им съдба“. Никой не спомена, че аз самата съм лекар, въпреки че предварително бях уточнила. Аз просто бях „лудата майка, която иска да погребва мъртви бебета“ – някак този извод се наложи. Дадоха думата на д-р Янков, който обясни, че „от медицинска гледна точка тези бебета са ТУМОРИ в корема на майката“ (интересно ми е дали ще излъчат тази част от записа). Набеди ме, че се опитвам да налагам личните си желания на цялото общество. Каза, че „повечето родители на мъртви бебета така или иначе в някакъв момент раждат здраво дете, стига да опитат“, затова му се струвало излишно тези бебчета да имат гроб, който след това трябва да се обгрижва и да натоварва цялото семейство. Няколко пъти с Яна обяснихме, че това е в разрез с практиките на всички европейски държави, както и на някои неевропейски, като Турция. Казах, че съм лекар и че съм запозната от първа ръка с практиките в Германия, където съм завършила. Не знам защо той – мъж без личен опит, с очевидно високо самомнение и без психологическо образование – намери за уместно да дискутира как би било по-добре за родителите според собствените му разбирания, които, естествено, са по-правилни от тези на засегнатите родители…

Водещата си позволи да каже, че тя самата в такава ситуация не би искала нито да вижда, нито да държи, нито да погребва бебето си. Нямало да издържи. Трудно се сдържах да й обясня, че това всъщност е нещо, което човек разбира за себе си, едва когато му се наложи. Вместо това цитирах психологическите изследвания, доказващи противното, и ме попита, ако ми трансплантират сърцето, дали ще си търся стария орган. Опитах се да обясня, че аналогията е невъзможна, но тя настояваше да отговоря, от което д-р Янков ме „спаси“ снизходително с думите „хайде сега да не измъчваме колежката“.

Обяснихме многократно, че се борим за правото на избор на родителите, а не за налагане на задължение. Към края на предаването д-р Янков  каза, че това е законодателен, а не медицински проблем, но ако го обсъждаме по този начин, той смятал, че е редно да има право на избор, а правила, които важат за всички – добре осъзнавайки, според мен, че това ще настрои общественото мнение по-скоро против каузата, както и аз добре осъзнавам, че едва ли всички родители биха направили този избор за себе си…

В крайна сметка за Фондацията така и не стана дума.

Нямах търпение да напусна студиото, без да се сбогувам с екипа. Надминаха и най-смелите ми очаквания за „провал“.

Необходимо ли е да изброявам „журналистическите грешки“ of how it all went down или те са очевидни за всички, освен за самите журналисти?

Ако не ми вярвате, че всичко се е случило точно така – БНТ, „Малки истории“, събота, 14 часа.

Bittersweet

Скъпо наше прекрасно дете…

Изминалите два месеца бяха тежки за всички ни, без съмнение и за теб, но ти се държа геройски through all of it. Загубихме малката ти сестричка и мама беше почти три седмици в болница. Във всички възможни софийски болници, за да сме точни. Всичко започна на 12. март – ден, който никога няма да забравя. Не те заведохме на детска градина, за да дойдеш с нас на феталната морфология и да се запознаеш със сестричката си. Спомням си, че изпитвах смътна тревога, ами ако нещо не е наред, ами ако днес животът ни се преобърне завинаги… но бързо отместих тази мисъл в съзнанието си, в крайна сметка преди по-малко от два месеца бебето беше перфектно, какво чак толкова можеше да се случи… А животът ни наистина се преобърна. Влязохме в кабинета спокойни и радостни, а излязохме изплашени и отчаяни. Дори ти усети, че нещо се случва, защото когато лекарят замълча и започна да се взира в екрана си, дойде да ме държиш за ръката.

Последваха дълги и мъчителни три седмици, в които чакахме да разберем какво ще се случи с Мери. На първи април се събудих и започнах да повръщам. В първия момент реших, че съм прекалила с тортата, останала от рождения ми ден, но после разбрах, че няма да се оправя and something is very wrong. Трябваше да отидем в болница. Мисля, че отсъствието ми беше най-трудно за теб. Да ми идваш на гости в болницата… Всеки път влизаше в стаята предпазливо и уплашено се оглеждаше, преди да се покатериш в леглото ми, за да се гушкаме. Никога няма да мога да ти опиша как ми се свиваше сърцето. Има нещо дълбоко нередно в това детето ти да те посещава в болница. През това време те гледаха основно баба и диди, за да може тати да бъде с мен и Мери. После баба ти каза, че си казвала, че не искаш твоята мама да отиде на небето… като майката на Пипи.

Интересът ти към смъртта датира обаче от преди това. От времето, когато с тати бяхте видели умряла котка край пътя и ти мислеше, че „докторът ще й прочете една лекция и тя ще се оправи“ 😉 Все си мисля, че за нас възрастните тези неща са по-сложни. Вие децата още не сте се научили да се страхувате и аз положих огромни усилия да не ти вменявам страх. Обяснихме ти, че бебето е било болно и е отишло на небето и ти го прие толкова нормално, че когато един път гласът ми затрепери, докато ти четях приказка, побърза да ме успокоиш, че „нищо, ще си родим друго!“ с толкова ведър тон, че не можах да не се усмихна. Друг път сякаш забравяш какво се е случило и ме питаш защо нямам голям корем или настояваш да не ти давам сандалите от миналото лято на друго дете, защото „те ще са за нашето бебе“. Не знам какво се случва в детската ти главица, но никога не сме те лъгали и не сме украсявали истината. Просто се опитвахме да ти обясняваме какво се случва спокойно и без да те плашим.

Не знам, маменце, дали ми е по-лесно, защото имам теб. Нямам база за сравнение. И да, и не, предполагам… Гледам те в цялата ти къдрава прелест и виждам всичко, което Мери никога няма да бъде… От друга страна получавам толкова много прегръдки, усмивки и обяснения в любов, непрекъснато припомнящи ми, че в живия живот е така… имането и нямането, смъртта и сътворението, скръбта и щастието винаги съществуват едновременно… просто ние често избираме да виждаме само едната половина…

Мило мое дете, искам Мери и всичко това да е част от живота ти, по един естествен, овладян, не-истеричен начин. Искам да знаеш, че имаш една сестричка, която, за съжаление няма да дойде да живее с нас, но е истинска и е част от нашата история… of who we are…

Обичаме те повече от всичко друго на света. Ти си изумително дете.

Мама & тати

17 дни

Прекрасно мое момиче,

Роди се преди 17 дни. Беше мъртва от ден. Знаех, че нямам много време. Че това е нашето време, и то ще бъде кратко. Когато ме попитаха дали съм готова за „гледката“, преди да те сложат на корема ми, събрах цялото си самообладание и казах, да, разбира се. Готова съм. Защото „гледката“ беше ти, а това беше единствената ми възможност да направя за теб това, което всяка майка трябва да прави за децата си… да ги пази… Не плаках. Изобщо, не знам какво са очаквали, че ще получа нервна криза или нещо подобно. В онзи момент аз бях олицетворението на онова, което наричат mama bear. Спокойна, събрана, решителна. Трябваше да покажа, че „заслужавам“ това, което по изключение ми позволиха, вероятно защото съм „колежка“. Припомних си раждането на сестра ти. Раждане, което съвсем не ми беше според вкуса и разбиранията, но нямаше как, и аз бях решила, че не е важно как ще се роди, важно е да й бъда най-добрата майка от първия миг. That played out pretty well for us. И този път, макар и толкова, толкова различно, разпознах себе си… Може би ставам за много неща, но ако трябва да избера едното нещо, за което ставам най-добре, то е да бъда майка на бебетата си… Какво друго можех да направя, освен да те държа, да се опитам да запаметя колкото се може повече от образа, който ще бъде „теб“ в главата и сърцето ми до края на живота ми. И после също толкова спокойно да те изпратя на най-студеното и тъжно място, което познавам…

Мисля си за времето, когато сестра ти беше на 17 дни, и за писмата, които пишех на нея тогава. Пишех ги с една ръка, защото когато не ядеше, тя спеше върху мен и издаваше мънички бебешки звуци, вероятно сънувайки още мляко. Как миришеше на чисто ново бебе, колко топла и съвършена беше. А аз бях целият й свят. Ние двете с теб никога няма да имаме това. Но в тези кратки 24 седмици аз бях целият ти свят. Не особено уютен свят, може би, но ние те искахме. Искахме те толкова много, че позволихме да забият игла в сърчицето ти, защото това беше единственият ти шанс. Моето бебе с „голямото сърце“. Каква ирония, мислех си през цялото време… И днес, 17 дни по-късно, вместо да си на единственото сигурно място на света, аз търся начини да бъда майка на мъртво бебе. Търся начини да се грижа за теб, макар че дори не съм сигурна, че ти имаш нужда от моите грижи. Но това е единственото, което мога да направя. И вероятно някой би отбелязал, че го правя основно за себе си. Макар че за това съм готова да споря.

Защото ти си нашата дъщеря. Второто ни момиченце, което обичаше да слуша музика и реагираше нощем на прегръдките на татко си. Детето, което никой, освен нас, не познава. Сестра ти беше „бебето“ поне докато навърши годинка. Ти си Мери, обаче. Ти няма да миришеш никога на мляко, няма да ни даряваш с беззъби усмивки, няма да ни будиш през два часа нощем, никога няма да ми натежиш в слинга, татко ти няма да те носи на конче, няма да се вкопчваш в мен денонощно, защото ти никнат зъби, няма да сменяме пелени, няма да проходиш, няма да кажеш никога „мама“ и „тати“, няма да се тревожа за всички начини, по които родителските ни грешки могат да те повредят… И затова, всеки ден търся начини да ти бъда майка… Защото ти не си просто „несполучлив опит“. Ти си малката ни дъщеря, която поради някакво изкривяване във времево-пространственият континуум, се оказа голямата. И ако на мен ми стигнат силите, може би ще се превърнеш в искрица в тъмното на много други майки и татковци като нас… тогава ще знам, че съм ти най-добрата майка, която бих могла да бъда. Because you deserve nothing less than that.

Любовта ни ще те намери…

мама & тати

She is my daughter

One thought that used to drive me bonkers in the early months and years was that most people in the world don’t know he existed, and never will know. That as important as he is to me, he is nothing to them. They can go on about their business unencumbered by the thought of him, of all this promise gone, of all the potential not only unrealized, but never even hinted at. […]

A friend once said that she doesn’t always know how to speak of A because, she said, „he is your pain.“ „No,“ I replied, „he is my son.“

~ Julia

Angry & resentful

Аз по принцип си се ядосвам лесно. Овнешка му работа. Ей толкова малко ми трябва. А напоследък още по-малко. Една погрешна дума и съм гръмнала вече.

Ядосвам се, когато някой намекне, че Мери всъщност не е била истинско бебе, защото никога не е живяла извън мен. Приятелите ми казват, че няма значение кой какво мисли за бебето ми, но за мен има значение. Когато на 23. март с Петър отидохме на рождения ден на JAP в Чайната, вече знаехме, че бебката може би има проблем. Но трябваше да чакаме, за да видим как ще се развият нещата. Или поне така ни казаха, че трябва да чакаме. (А може би, ако не бяхме… but nevermind.) Една от хипотезите беше, че тя може да има CMV инфекция и в такъв случай може да се роди с много увреждания – на слуха, зрението, с епилепсия и ДЦП. Засега не знаем какво всъщност се случи, но че това бебе не беше глухо, това го знам със сигурност. Всеки път, когато великолепният Венци Благоев засвиреше, тя започваше да подскача като луда, толкова се вълнуваше. Татко й седя цяла вечер с ръка върху корема ми, и това е може би най-хубавият ни спомен с нея. Само не ми казвайте, че не е била човек, защото Марс-ът ми ще ви изяде с парцалите! Все пак, аз я родих, всичките й 1200 грама и 32 сантиметра, тя не се изпари просто ей така!

Ядосвам се, че нямам нейна снимка от феталната морфология в 20 г.с., когато изглеждаше толкова красива и перфектна. Когато си поисках снимка, ми отговориха: „Другия път, че то още не се знае какво ще излезе“ (!) Когато се роди, хидропсът вече беше напреднал. Само ръчичките и крачетата й бяха мънички и съвършени. Дори и така, пак бих искала да си я спомням по-добре, но образите ми от тази вечер са неясни и размазани, след 10 часа контракции на Цитотек, за което ще разказвам някой друг път.

Ядосвам се, че някой може да си помисли да ми предложи да се върна на работа. Сега, или другия месец, или anytime soon. Самият факт, че може да му мине през ум подобно нещо, означава, че не брои Мери за дете, а мен за майка, която е родила преди има-няма две седмици. И понеже аз съм си аз, разбира се, че се чувствам виновна, че отказах. Но все пак, кадровите проблеми на българското здравеопазване не са мои проблеми. Нали?

Също така установих, че има някои неща, които направо мразя. Нали вече ви казах, че Тъгуващият човек е рядко егоцентричен кретен. Мразя, че съм се превърнала в този човек, който мрази, че всички в парка до нас са бременни. Макар че, както справедливо отбеляза една приятелка, те просто няма къде другаде да се разхождат. Само че са милион и двеста и аз просто мразя, че няма къде да отида, без да гледам кореми с бебета в тях. Мразя, че съм лоша и завистлива и не мога да се радвам за другите.

Мразя, че ме е страх да вляза в кварталния магазин за цигари, защото някой може да пита какво стана с бебето. Мразя, че ме е страх да срещна съседите. Мразя, че трябва да си купувам два номера по-малки дрехи, защото планирах да прекарам следващите две години дебела и кърмеща, а не с размерите си от седми клас. Мразя, че не знам какво да кажа на невинните си познати, които „последно да чули, че Марулката чака братче“. Сестриче. И вече не го чака. Мразя, че вместо кутия с гривнички от болницата, биберони и къдрички от първата й годинка, ще имам кутия с тест за бременност, две никога необличани бодита (купени, за да й кажа, че я чакаме да се прибере с нас у дома в края на юли) и акт за мъртвородено дете. Мразя, че на съобщението за раждане са задраскали графата „баща“, защото не сме женени. Тя си има баща, по дяволите! Мразя, че според законодателството на държавата България, мъртвородените бебета са „биологичен отпадък“ и официално нямат право на име, погребение или кремация. Мразя, че нямаме диагноза и може и никога да не получим. Мразя, че дори да решим някога да имаме друго дете, трябва да си направим 876 изследвания и никога повече няма да съм онази безметежно щастлива, сияща бременна, която бях с Мишката. Мразя, че вече по нищо не си личи, че съм била бременна, и следите от трите седмици в болницата – от абокатите, иглите, катетрите, които използват вместо есмарх, и от които получавам хематоми… нищо по тялото ми вече не напомня, че е било дом на едно малко момиченце…

Знам, че „ще ми мине“, каквото и да означава това. В момента мразя дори, че ще ми мине.

Мерием

http://www.sxc.hu, John Evans

Ashes to ashes, dust to dust

Trauer

или

Тъгуващият човек – ръководство за употреба

Събудих се снощи и разбрах, че съм прекалила със социализацията през уикенда. Чувствах се като блъсната от камион. Не че ми беше зле, напротив – даже хванах слънце на пейката в парка, от която наблюдавах как Михаела си играе с приятелката си. Обаче за тъгуващия човек комуникацията е изморителна и трябва да се практикува с мярка. Той, мен ако питате, си има важна работа – да тъгува.

Скръбта е много сериозно занимание. Тя те намества. Преконфигурира те. Като течаща вода те издълбава, пренарежда ти пластовете. Трябва време. Колко? Никой не знае. Но скръбта трябва да си свърши работата, за да можеш някой ден отново да се познаеш, да си разпознаеш живота като свой. Не че ще си същият, но и от нищо не се налага. Нали това е основна характеристика на живия живот – случват ти се разни неща и те променят. Противното щеше да е доста съмнително.

Няма правилни начини за тъгуване. Макар че е интровертно занимание. Дори за екстраверт като мене. Аз затова пиша тук. Заради дълбоката си убеденост, че експириънсът трябва да се споделя. Че това ни прави по-емпатични и по-добри, в крайна сметка. Давам си сметка, че тъгата на тъгуващия човек създава доста трудности на околните. Ситуацията е тотално lost in translation. Когато на човек, когото обичаме, му се случи повод да скърби, изведнъж осъзнаваме колко сме крехки ние самите. Как и на нас може (и неизбежно е) да се случи. И част от нашето искане да се „оправи“ бързо е всъщност дълбоко самозащитна реакция. Ако не му личи, че тъгува, значи всичко е наред. Поне достатъчно, за да се самозалъжем, че не се е случило нещо кой знае колко разтърсващо. Затова бързаме да настояваме да се оправя вече. Да възобнови подобие на социален живот. Да се интересува от нещата, които ни вълнуват нас. Ние имаме теории защо му се е случило това, които служат основно да успокоят нас самите – че разбираме и можем да се предпазим. Че контролираме нещата, че сме on top of things.

Тъгуващият човек пък е идиот in his own right. Той не може да се плъзне неусетно обратно в живота си, защото това вече не е неговият живот. Той не го разпознава. И колкото и да се опитва, не може да натика квадратно кубче в кръгла дупка. Той има нужда от тъгата си, за да се случат онези ремоделиращи процеси. Превръща се (временно) в отвратителен себичен кретен, който не си вдига телефона, прекарва дни на спуснати пердета на дивана, гледа пет пълнометражни филма един след друг и… тъгува. Рискува да си загуби приятелите, защото може да им писне да го чакат, или защото изисква от тях твърде много. А хората, разбира се, са изпълнени с добри намерения. Добрите намерения трябва да се уважават. Въпреки че всички знаем за пътя към ада…

Въпросът е в мярката, както казват баща ми и Еклесиаст, 3-та глава.

Скръбта не е wild card, макар че понякога е. Понякога просто е наложително и жизненоважно да си изключиш телефона, да пуснеш пердета и да се барикадираш на дивана. Точно толкова важно, колкото да откриеш, че животът, indeed, продължава. Че е изтъкан от дихотомни чувства и все още можеш да се смееш, да се препичаш на слънце, да изпитваш чиста радост. Че има място за всичко, едновременно.

Тъгуващият човек е особен човек. Има нужда от много малко. Има нужда да сте искрени с него. Да му кажете „не мога да си представя как се чувстваш“, защото, освен ако не сте били в неговите обувки, наистина не можете. Не знаете какво е да сте майка на мъртво бебе, което живее във фризер. И слава Богу, вероятно никога няма да узнаете. Тъгуващият човек има нужда да го слушате, а не да го наставлявате. Има нужда да го питате, за да ви се довери и да ви допусне до себе си. Има нужда да не искате да го „поправяте“ като счупена играчка. Той тази работа и сам ще си я свърши, и ще я свърши сто пъти по-добре от вас, по единствения добър за него начин. И въпреки тревожността, която поражда у вас, трябва да приемете, че той има абсолютно нормални емоционални реакции на нещо, което му се е случило. Защото „такива неща“ се случват. Непрекъснато. И ако искате да сте адекватни, бъдете състрадателни, както казва Платон. Докосвайте света пестеливо. Бъдете заявено присъствие, но само толкова. Тъгуващият човек ще ви потърси. Когато – тогава.

Не го натоварвайте с тежката задача да утешава вас, че на него му се е случило нещо. Не му сервирайте непопитани теориите си за Господ, съдбата и провидението. Те са от непроверен източник. Какво е вярно за него, може само той да ви каже. Попитайте го. В никакъв случай не му казвайте „може би така е по-добре“, защото, разбира се, не е. Как би могло да бъде? Може би има хора, които в лицето на всичко наистина вярват, че „така е по-добре“, но аз не ги познавам.

И понеже всичко е лично, ето аз как ги виждам нещата. Не, не е добре, че съм dead baby mama. I wish I wasn’t. Но какво да се прави. Мен ако питате, Господ няма нищо общо. Не че съм атеист, просто мисля, че с нас двете, с нас четиримата, на които се случи това, с тази ситуация – нищо общо няма. Вярвам в студени медицински факти. И се надявам да си ги получа. Не се питам „защо на мен, защо на нас?“, защото знам, че такива неща се случват to random people at random times. На добрите и не-толкова-добрите, на бедните, на богатите, на лекарите, на възвишените и на всички останали. Всичките 7 милиарда човешки същества, които щъкат по тази планета, са Тъгуващият човек. Поне веднъж. И мен непотвърдени теории за Вселенския замисъл… сори, не ме утешават. Спестете ми ги. Също, не ме съжалявайте. Успокойте се. Не се „тревожете“ за мен. Аз съм Тъгуващият човек. Аз имам абсолютно нормални емоционални реакции на това, което се случи. Твърде малко вероятно е да се разплача пред вас, а ако все пак се случи, ще ми мине. Аз още мога да се смея. Понякога имам нужда да говоря за мъртвото си бебе and how it all went down. Съжалявам за това. Но ми се струва, че знам пред кого да го говоря. Знам си мярката. Не съм депресивна. Обичам си мъжа и детето вероятно повече от всякога, те ме „пазят“ добре. Знам, че имам страхотни приятели 🙂 Нека скръбта свърши своята много сериозна работа. Вече не е страшно, страшното беше. Вече е просто въпрос на време. И пространство.

Днес е ден за сериали на дивана.

Ако и ти си Тъгуващият човек, днес можеш да правиш, каквото си поискаш.

БГ болниците – the Bad & the Ugly (II)

The Bad

1. Условията, то е ясно. Не че не се изтрайва, но когато и без това си на ръба на силите си, можеш да спиш само седнала, не си яла нищо от седмица или две… леглата с матраци от изкуствена кожа, от които се будиш по осем пъти на нощ, плувнала в пот, ВИП стаята с колониите мухъл по тавана, общата баня за десет пациентки… абе, мила родна картинка… Разбира се, Токуда винаги е вариант. Леглото е с дистанционно, храната е дори вкусна, седалката на тоалетната се топли 😉 Срещу 600 лв. за три дни. Ахъм.

The Ugly

1. „Системата“, така наречената, която подлага пациентите си на нечовешки изпитания. Представете си, че се намирате в специализирана болница, защото бременните ги лекуват в такива. Обаче имате проблеми, които на пръв поглед изглеждат несвързани с бременността. И понеже болницата е специализирана, в нея работят само акушер-гинеколози. И анестезиолози. И акушерки. И дотам. Нефролог? Кардиолог? Прост интернист? Nada. Някой да ви види на ехограф? Ама разбира се, можем да видим бебето. Обаче ако някой трябва да види вашите бъбреци, разходете се, моля ви, през целия град и обратно до еди-къде-си, както сте си с отоците, контракциите и киселините. Резултатът? Ще повръщате в лехичките на Александровска болница.

2. Производно от горното + медийната истерия, че „всички лекари са убийци“ = никой не смее да поеме отговорност, или дори да ПОМИСЛИ върху казуса ви. При най-малкия намек за проблем, настъпва паника. Така нареченият колегиум (група лекари се събират, за да допринесат с опита и знанията си за професионална дискусия по заплетен случай и да излязат с „експертно становище“) се оказва сбор от паникьосани не-професионалисти, които след десетминутно съвещание учтиво ви молят да си потърсите друга болница, за да не им създавате неприятности. Следователно се паникьосвате и вие, семейството и приятелите ви, въпреки че сте лекар. Диагноза? Nada.

3. Производно от горните две – Токуда се оказва единствената МБАЛ (многопрофилна болница), в която могат да се погрижат за комплексните ви нужди. Срещу горепосочената сума, защото специализираната болница вече е изяла пътеката. Там ви казват, че сте на практика здрава и можете да си отидете вкъщи или да поостанете на хотел, ако ви влече. Не са съвсем прави, но все пак са по-близо до истината, че няма да умрете в близките няколко дни.

4. Тясната специализация ебава майката на медицинската компетентност. Аз мога и сама да си диагностицирам белодробния оток и да помоля някоя приятелка да ме преслуша, когато ми идва на свиждане, но пациентите по дефиниция рядко са лекари. Мога и да си намеря диагнозата за пет минути в уикито, ама не ми е работа, нали?

5. Патерналистичният подход в медицината. Drives. Me. Insane.

– Ти сега да дискутираш ли искаш или ме питаш за мнението ми? (Аха, да дискутирам искам. Нещо против?)

– Дръж се като пациент, сега не си лекар. (Тц. Не мога да престана да знам, каквото знам, и да мисля, само защото съм имала неблагоразумието да се превърна в пациент. Ако, впрочем, ми бяхте позволили да помисля малко, вероятно нямаше да вдигнем цяла София и половин България на ура.)

– Да ми влизат в стаята, без да се представят, да ми говорят на „ти“, да ми викат „мойто момиче“ и да ми натрапват личното си мнение какво следва да направя в моята ситуация, демек да си махна бебето, ‘що да се опитваме да го лекуваме като ще си направим друго, нали.

– И аз знам какво е да има казус, да не си виждал такова чудо никога в живота си, да си специализант, да имаш нужда да се обучаваш. Затова го разписвам онова листче, на което пише, ние сме база за обучение блабла. Ама знам как можеш да се обучаваш дискретно и с респект към страданието на пациентите. НЕ така: десетина+ непознати лекари в малка стаичка, пациентката току-що е научила, че бебето й е тежко болно.

– Гледай к’во нещо, аз такова никога не съм виждал.

– Аз съм виждала, ама беше умряло вече.

Yeah. Thanks.

6. Минаването на визитация „по листата“. Разбирам, че е празник и има трима дежурни за цялата болница. За какво ми назначавате изследвания, след като цял ден няма кой да ги види? Аз не мога да си представя така да си върша работата. Вие защо можете?

Еми, т’ва е. Струва ми се, че няма нужда от further commentary.

БГ болниците – the Good, the Bad and the Ugly (I)

Трудно се говори за това, което ни се случи, но когато започна да си губя съня от профучаващи през главата ми изречения, значи е време. Не знам дали се дължи на годините нощни дежурства или на някаква много яка психическа самозащита, но спането ми се удава винаги и навсякъде, независимо от обстоятелствата. Та, дори и през тези три седмици на обикаляне по всички софийски болници и несигурност какво се случва с мен и бебето, не си загубих съня. Сега обаче съм у дома и нощем наративът започва да се ниже в безкрайни изречения, които искат да бъдат написани, и прочетени.

И така, да започнем с нещо по-лесно. Нещо, в което съм експерт така или иначе. Болниците. The Good, the Bad and the Ugly. С изключение на едно име, I won’t be naming names, защото всички се държаха много мило и загрижено с мен, независимо от всичко останало. Не знам дали факторът, че съм лекар, е натежал, но като цяло не видях лошо отношение и към другите пациенти.

The Good

1. Тя. Д-р Виолета Стратиева от I САГБАЛ „Света София“, отделението по патологична бременност. Нашият ангел, макар че не си падам по подобни сладникави определения, но просто няма какво друго да кажа. Завършила е 3-годишна специализация по фетална медицина при водещия специалист в областта в Лондон. Тя се появи свише в момент, в който не знаехме накъде да се обърнем, а състоянието ми не позволяваше пътуване в чужбина. Бебенцето ни имаше фетален хидропс, вероятно вследствие на някоя от многото вирусни инфекции, които изкарах в началото на бременността. При една форма на хидропс, причинена от парвовирус B19 – обичайно безобидна инфекция, протичаща при децата като  „пета болест“, хидропсът на бебето се лекува успешно в над 85% от случаите с интраутеринно кръвопреливане. Д-р Стратиева направи за нас нещо изключително в българските условия и кръвопреляхме бебето на 11.04. За съжаление процедурата беше изключително трудна поради напредналия процес и лошите показатели на бебето, които сочат, че вероятно не се касае за изолирана парвовирусна инфекция, а за нещо по-комплексно. (Надявам се на получим яснота от хистопатологичното изследване, макар че в много случаи причината не може да се установи.) Спокойна съм, защото знам, че направихме всичко възможно за бебето си. Всичко, което щяхме да направим и в Берлин, например.

Когато бебчето почина и аз вече бях толкова изморена и измъчена, че просто исках второ секцио, тя ме убеди да го родим вагинално, за да си запазим опциите за друго дете в близко бъдеще; и направи всичко възможно, за да родя по най-щадящия за мен начин. She made a nightmare so much more bearable. Не знам без нея какво можеше да преживеем, най-малкото щях да си отнеса секциото за по-лесно. Благодарение на нея имах възможността да подържа бебето и да имам усещането, че не съм просто интересен „казус“, а човешко същество, чиито чувства и преживявания са уважени и зачетени. Тя ме изслушваше и разбираше чисто емоционало, а емоциите са доста екстремни в такава ситуация. Мисля, че и Петър може да потвърди това.

Преглежда в МЦ „Света Петка“ в XX ДКЦ и по нищо не отстъпва на водещите ехографисти в областта на феталната морфология, но с „екстри“, защото освен професионалист е и невероятен човек с истинско отношение към пациентите си.

За съжаление това е единствената точка в тази категория. Или поне единствената, за която аз сега се сещам.

dead baby mama

в този живот,

в който нищо вече не е мое

 

разпознавам

само

мъжа

детето

червения диван от ИКЕА

 

не разпознавам дори

собственото си тяло,

което скоро

с нищо няма да напомня за теб

 

единственият дом,

който някога си познавала