The story of Мила (3)

Та, значи, идва заветният ден. Аз цяла нощ съм я ръчкала, сакън да не й стане нещо на финала. С приятелката ми М. ще раждаме заедно, което си е бонус – да знаеш, че някъде наоколо наблизо има сродна душа. Д-р Най-Прекрасна е на работа след 14 ч., така че по-рано от това няма да започнем. И започва голямото чакане. И големият глад, ебаси. Поръчала съм П. за 11, някъде към 14 най-после ме свалят в предродилна. Единственото ми желание за това раждане, където нищо не върви по план, е да не ме разделят с бебето. За целта имаме сложен план, ненарушаващ, но леко заобикалящ болничните правила. Ако имах достатъчно мозък, бих се сетила да не разчитам много на това, но аз, естествено, съм се вкопчила в него „на живот и смърт“. С М. сме заедно в предродилна, тя е там вече от час. Включват ни системи, правят ни тестове за алергии, на мен ми текат водите, сякаш бебето иска да каже „ама айде, крайно време е да се раждам вече, ще видите сега като остана съвсем на сухо“. Аз нервнича, защото не съм видяла още д-р С. и защото апаратът за тонове не се чува и минутка по минутка надничам да видя, отчита ли нещо изобщо. По едно време решавам да се обадя на П. и оттук всичко тръгва downhill. ‘Щото великият план, дето така съм се вкопчила в него, еми няма да го бъде. Понеже някой е по ВИП-пациент от мене. Което означава, че ще ме тикнат в реанимацията и ще ми вземат бебето. Тъкмо, когато М. тръгва към операционната, аз започвам да рева, сякаш се свършва светът. Идва д-р С. и малко ми се кара, обаче аз не мога да й обясня, че не ми е зорът за ВИП-стаята, а че си искам бебето. С мен. През цялото време. Не искам да го давам на никого и не мога да понеса да съм разделена с него дори половин минута. Тя май не ме разбира… но се опитва да направи нещо за ограничаване на щетите, защото има опасност да наводня операционната, да стане късо и всички да умрем от токов удар. Разбираме се нещо, уж, аз виждам, че няма какво да се направи, и се опитвам да свикна с мисълта за злощастната си съдба. Отново, ако имах малко мозък, щях да осъзная, че никой няма да ми остави бебето, стояло 16 дни без води; че никой български неонатолог няма да се съгласи да му влива антибиотиците в моята стая и да ми го даде за кърмене и гушкане. Аз обаче толкова акъл нямам. И може би по-добре. Чувам Лимон, астралния близнак на Мила, да изплаква в операционната в края на коридора. Рева още малко по телефона на П., който чака отпред заедно с Голямата Мила. Д-р С. идва да ме нагледа, докато чистят залата, всичко е минало добре с М.

Идва анестезиологът. Помага ми да стана, прибира ми телефона в неговия джоб и ме отвежда в операционната. Аз мислех, че в тази държава има само един анестезиолог, комуто бих се доверила, но сега откривам, че има и втори. Обяснява кротко какво да направя, и докато се усетя, вече ми е боднал упойката. Помага ми да се обърна и ми говори през цялото време. Предвижда всяко неразположение и бързо го контрира, така че се чувствам комфортно и в сигурни ръце. По едно време казва, „те започнаха вече“ и аз се опулвам. Нищо не съм усетила. Оттам нататък до раждането на Мила минават само няколко минути. Казвам на д-р С., нали няма да я порежеш? Обикновено не говоря на лекарите си на „ти“, но тя е изключение, тя не ми е точно само лекар, тя е човекът, който държа в ръцете си Мери, и е редно сега да поеме и Мила. we’ve come full circle. Нали няма да я порежеш? Тя се смее. Обаче аз се тревожа, че бебето няма омекотителна водна възглавница и скалпелът ще мине твърде близо до телцето му. Обещава, че няма да я пореже. В един момент се чува проглушителен рев, анестезиологът ми показва часовника си, на който с големи цифри свети 16:17 ч. (поне децата ми никога няма да се чудят в колко точно часа са родени, ако искат да си направят хороскоп), а над паравана ми показват нещо врещящо и синьо-лилаво, което тутакси в полет ми напикава лицето. Всичко това се случва на практика едновременно и всички се смеем. Тя е тук. Тя врещи и пишка, значи най-важното е наред. Добре дошла, Мила! После д-р С. казва, че наистина е останала съвсем без вода и едвам я е обелила от ципите, а тя още вътре се е опитвала да диша. Надявам се, че няма дълго да ни се сърди за внезапното изтръгване от рая, но наистина нямахме вече накъде да чакаме. Чувам я как плаче някъде надолу по коридора, докато неонатолозите я оправят. Носят ми я увита като пашкул и вече не толкова сърдита, допират ми я до бузата и ме оставят да я целуна, да й поговоря и да я помириша. Добре дошло, малко бебе, шепна й. Здравей, аз съм мама. Много те обичам.

Събуди се.

… to be continued…

БГ болниците – the Bad & the Ugly (II)

The Bad

1. Условията, то е ясно. Не че не се изтрайва, но когато и без това си на ръба на силите си, можеш да спиш само седнала, не си яла нищо от седмица или две… леглата с матраци от изкуствена кожа, от които се будиш по осем пъти на нощ, плувнала в пот, ВИП стаята с колониите мухъл по тавана, общата баня за десет пациентки… абе, мила родна картинка… Разбира се, Токуда винаги е вариант. Леглото е с дистанционно, храната е дори вкусна, седалката на тоалетната се топли 😉 Срещу 600 лв. за три дни. Ахъм.

The Ugly

1. „Системата“, така наречената, която подлага пациентите си на нечовешки изпитания. Представете си, че се намирате в специализирана болница, защото бременните ги лекуват в такива. Обаче имате проблеми, които на пръв поглед изглеждат несвързани с бременността. И понеже болницата е специализирана, в нея работят само акушер-гинеколози. И анестезиолози. И акушерки. И дотам. Нефролог? Кардиолог? Прост интернист? Nada. Някой да ви види на ехограф? Ама разбира се, можем да видим бебето. Обаче ако някой трябва да види вашите бъбреци, разходете се, моля ви, през целия град и обратно до еди-къде-си, както сте си с отоците, контракциите и киселините. Резултатът? Ще повръщате в лехичките на Александровска болница.

2. Производно от горното + медийната истерия, че „всички лекари са убийци“ = никой не смее да поеме отговорност, или дори да ПОМИСЛИ върху казуса ви. При най-малкия намек за проблем, настъпва паника. Така нареченият колегиум (група лекари се събират, за да допринесат с опита и знанията си за професионална дискусия по заплетен случай и да излязат с „експертно становище“) се оказва сбор от паникьосани не-професионалисти, които след десетминутно съвещание учтиво ви молят да си потърсите друга болница, за да не им създавате неприятности. Следователно се паникьосвате и вие, семейството и приятелите ви, въпреки че сте лекар. Диагноза? Nada.

3. Производно от горните две – Токуда се оказва единствената МБАЛ (многопрофилна болница), в която могат да се погрижат за комплексните ви нужди. Срещу горепосочената сума, защото специализираната болница вече е изяла пътеката. Там ви казват, че сте на практика здрава и можете да си отидете вкъщи или да поостанете на хотел, ако ви влече. Не са съвсем прави, но все пак са по-близо до истината, че няма да умрете в близките няколко дни.

4. Тясната специализация ебава майката на медицинската компетентност. Аз мога и сама да си диагностицирам белодробния оток и да помоля някоя приятелка да ме преслуша, когато ми идва на свиждане, но пациентите по дефиниция рядко са лекари. Мога и да си намеря диагнозата за пет минути в уикито, ама не ми е работа, нали?

5. Патерналистичният подход в медицината. Drives. Me. Insane.

– Ти сега да дискутираш ли искаш или ме питаш за мнението ми? (Аха, да дискутирам искам. Нещо против?)

– Дръж се като пациент, сега не си лекар. (Тц. Не мога да престана да знам, каквото знам, и да мисля, само защото съм имала неблагоразумието да се превърна в пациент. Ако, впрочем, ми бяхте позволили да помисля малко, вероятно нямаше да вдигнем цяла София и половин България на ура.)

– Да ми влизат в стаята, без да се представят, да ми говорят на „ти“, да ми викат „мойто момиче“ и да ми натрапват личното си мнение какво следва да направя в моята ситуация, демек да си махна бебето, ‘що да се опитваме да го лекуваме като ще си направим друго, нали.

– И аз знам какво е да има казус, да не си виждал такова чудо никога в живота си, да си специализант, да имаш нужда да се обучаваш. Затова го разписвам онова листче, на което пише, ние сме база за обучение блабла. Ама знам как можеш да се обучаваш дискретно и с респект към страданието на пациентите. НЕ така: десетина+ непознати лекари в малка стаичка, пациентката току-що е научила, че бебето й е тежко болно.

– Гледай к’во нещо, аз такова никога не съм виждал.

– Аз съм виждала, ама беше умряло вече.

Yeah. Thanks.

6. Минаването на визитация „по листата“. Разбирам, че е празник и има трима дежурни за цялата болница. За какво ми назначавате изследвания, след като цял ден няма кой да ги види? Аз не мога да си представя така да си върша работата. Вие защо можете?

Еми, т’ва е. Струва ми се, че няма нужда от further commentary.

БГ болниците – the Good, the Bad and the Ugly (I)

Трудно се говори за това, което ни се случи, но когато започна да си губя съня от профучаващи през главата ми изречения, значи е време. Не знам дали се дължи на годините нощни дежурства или на някаква много яка психическа самозащита, но спането ми се удава винаги и навсякъде, независимо от обстоятелствата. Та, дори и през тези три седмици на обикаляне по всички софийски болници и несигурност какво се случва с мен и бебето, не си загубих съня. Сега обаче съм у дома и нощем наративът започва да се ниже в безкрайни изречения, които искат да бъдат написани, и прочетени.

И така, да започнем с нещо по-лесно. Нещо, в което съм експерт така или иначе. Болниците. The Good, the Bad and the Ugly. С изключение на едно име, I won’t be naming names, защото всички се държаха много мило и загрижено с мен, независимо от всичко останало. Не знам дали факторът, че съм лекар, е натежал, но като цяло не видях лошо отношение и към другите пациенти.

The Good

1. Тя. Д-р Виолета Стратиева от I САГБАЛ „Света София“, отделението по патологична бременност. Нашият ангел, макар че не си падам по подобни сладникави определения, но просто няма какво друго да кажа. Завършила е 3-годишна специализация по фетална медицина при водещия специалист в областта в Лондон. Тя се появи свише в момент, в който не знаехме накъде да се обърнем, а състоянието ми не позволяваше пътуване в чужбина. Бебенцето ни имаше фетален хидропс, вероятно вследствие на някоя от многото вирусни инфекции, които изкарах в началото на бременността. При една форма на хидропс, причинена от парвовирус B19 – обичайно безобидна инфекция, протичаща при децата като  „пета болест“, хидропсът на бебето се лекува успешно в над 85% от случаите с интраутеринно кръвопреливане. Д-р Стратиева направи за нас нещо изключително в българските условия и кръвопреляхме бебето на 11.04. За съжаление процедурата беше изключително трудна поради напредналия процес и лошите показатели на бебето, които сочат, че вероятно не се касае за изолирана парвовирусна инфекция, а за нещо по-комплексно. (Надявам се на получим яснота от хистопатологичното изследване, макар че в много случаи причината не може да се установи.) Спокойна съм, защото знам, че направихме всичко възможно за бебето си. Всичко, което щяхме да направим и в Берлин, например.

Когато бебчето почина и аз вече бях толкова изморена и измъчена, че просто исках второ секцио, тя ме убеди да го родим вагинално, за да си запазим опциите за друго дете в близко бъдеще; и направи всичко възможно, за да родя по най-щадящия за мен начин. She made a nightmare so much more bearable. Не знам без нея какво можеше да преживеем, най-малкото щях да си отнеса секциото за по-лесно. Благодарение на нея имах възможността да подържа бебето и да имам усещането, че не съм просто интересен „казус“, а човешко същество, чиито чувства и преживявания са уважени и зачетени. Тя ме изслушваше и разбираше чисто емоционало, а емоциите са доста екстремни в такава ситуация. Мисля, че и Петър може да потвърди това.

Преглежда в МЦ „Света Петка“ в XX ДКЦ и по нищо не отстъпва на водещите ехографисти в областта на феталната морфология, но с „екстри“, защото освен професионалист е и невероятен човек с истинско отношение към пациентите си.

За съжаление това е единствената точка в тази категория. Или поне единствената, за която аз сега се сещам.