Преди около три седмици с мен се свърза журналистка от БНТ – режисьор на „Малки истории“ по БНТ. Понеже съм гледала преди време някои от историите (например за психиатричния театър в Раднево), както и съботното дискусионно предаване, бях останала с впечатление, че са съвестни и мили, и си вършат добре работата. Съгласих се да се видим и да поговорим. Дамата всъщност ме загуби още с встъпителните си думи:
– Значи искате тези ембриони да получат правото на погребение?
– Извинете, говорим за бебета, не за ембриони, – вметнах аз.
– Така ли? – изненадано ми отвърна тя.
Оттук нещата съвсем поеха по наклонената плоскост. Тя ми обясни, че би искала да снимаме петминутно филмче у дома, с мъжа и детето ми. Това щяло да бъде „емоционално“ и да привлече зрителите. Аз й обясних, че не бих искала подобно нещо. (Дори само поради факта, че щях да прекарам два дни от петдневната си отпуска в лъскане на къщата.) Накрая се разбрахме да помисля и да й се обадя. На изпроводяк ми каза „да не се разстройвам“. Може би това затвърди решението ми, че не бих искала историята на Мери и на Фондацията да попада в такива ръце.
Когато се прибрах, й написах следното писмо:
Здравейте, ххх,
знам, че ще Ви разочаровам, но ще откажа участие в „Малки истории“. Причините за това са няколко:
1. Не бяхте подготвена. Вероятно когато човек има толкова много „оборотни“ теми, не може да е добре подготвен за всяка една от тях, но поне бих очаквала да сте се запознала с идеите на Фондацията, с някои от материалите, които се снимаха (публикуваха) покрай протеста, и принципно с проблематиката.
2. Не се чувствам комфортно, чисто интуитивно. Не ми харесва, че от мен искате да наблегна върху личното преживяване, а важните неща ще си ги говорим в студиото „на по-високо ниво“. Разбирам, че такъв ви е форматът, но аз съм човекът, който инциира всичко това и в този случай именно аз съм най-високото ниво, защото по-запознат с проблематиката от мен човек в България няма. Бих предпочела да не снимаме как си вземам детето от градина на фона на разказа за мъртвата ми дъщеря, а нещо по-задълбочено и по-малко насочено към емоционална манипулация на публиката. Това са сериозни проблеми и не бива да се представят лековато.
3. Не обичам да правя компромиси. Мисля, че форматът трябва да се напасва към хората, а не обратното.
4. Не биваше да ми казвате „да не се разстройвам“. Имайте го предвид в някоя друга аналогична ситуация. Емпатията винаги е задължително изискване във Вашата (и моята) професия.
5. Това, че съм се захванала с тази кауза, не означава, че трябва да приемам (безкритично) всякакви медийни изяви. Разбирам, че губя публичност, отказвайки Ви, но не смятам, че нещата трябва да се правят „на всяка цена“.Може би просто не намерихме общ език. Съжалявам.
Бояна
… и получих следния отговор:
Явно не сме се разбрали или вие сте просто по-подозрителна към останалите. Съжалявам и аз. Желая ви успех в каузата ви.
Който ме познава поне малко, знае, че аз може да съм много неща, включително мнителна и злопаметна, но не съм подозрителна към останалите. Аз всъщност съм най-откритият човек, за когото се сещам 😉
Както и да е, усмихнах се с облекчение и забравих.
Десет дни по-късно с мен се свърза друга журналистка от същото предаване, за да поиска да отида в студиото, за да поговорим за каузата. Без филмче. Подходи малко по-диалогично, съгласи се да отидем двете с Яна Бюрер-Тавание от БХК и ме попита имам ли нещо против да поканим богослов. Принципно нямах. Нито веднъж не спомена, че ще покани друг лекар. Помолих я да се подготви по-добре и й изпратих линкове към цялата необходима информация, качена в сайта на Кампанията – личните истории на други майки, психологическите изследвания. Разбрахме се, че ще говорим за Фондацията. Декларира желание да „ни помогне и да свършим работа в подкрепа на каузата“. Дотук добре. Все пак имах едно наум, тъй като и преди съм имала неприятни преживявания в най-различни предавания от магазинен тип, в които темите се поставят като „за или против нещо си“ в разрез с всякаква добра журналистическа практика. (И си бях обещала повече в такива предавания да не се появявам.)
Малко преди записа днес се видяхме с Яна, за да обсъдим накратко участието и тя ми каза, че са й изпратили нещо като чернова на сценария, в който темата е била поставена именно по този начин „За или против погребването на мъртвородените бебета“. На запитване от нейна страна, й обяснили, че няма да подходят така и тази формулировка била единствено за черновата. Самата Яна, която дълго време е била консултант на предаването, смяташе, че то е едно етично и социално отговорно предаване, което твърдо застава зад темите, които избира да бъдат представени.
Когато влязохме в сградата на БНТ, се оказа, че освен нас е поканен богослов и не кой да е, а дългогодишният бивш шеф на I САГБАЛ „Света София“, бивша „Тина Киркова“ – д-р Методи Янков. Още тогава ми стана ясно, че това няма да свърши добре, защото д-р Янков ми е познат от други подобни предавания и винаги е демонстрирал завидна липса на емпатия… В предверието на студиото с Яна хвърлихме един поглед на сценария, който нито една от нас не беше получила предварително – въпросите бяха повърхности и поляризиращи, но си помислих, че с това мога да се справя. Също така се предвиждаше да говорим за Фондацията – основният ми мотив да се съглася на участие – за да се популяризира дейността й, тъй като по въпроса със законодателните промени вече бележим неочакван напредък. А все пак – ако това беше единственият проблем на тези родители, нужда от Фондация изобщо нямаше да има. Затова се надявах на възможност да популяризирам дейността й пред широка аудитория и да обясня нуждата от нейното съществуване изобщо.
Дойде време за запис. Оказа се, че не само режисьорите, но и водещите на предаването са отчайващо неинформирани. За сметка на това прехвърчаха сълзливи клишета като „драмата на тези родители“ и „трагичната им съдба“. Никой не спомена, че аз самата съм лекар, въпреки че предварително бях уточнила. Аз просто бях „лудата майка, която иска да погребва мъртви бебета“ – някак този извод се наложи. Дадоха думата на д-р Янков, който обясни, че „от медицинска гледна точка тези бебета са ТУМОРИ в корема на майката“ (интересно ми е дали ще излъчат тази част от записа). Набеди ме, че се опитвам да налагам личните си желания на цялото общество. Каза, че „повечето родители на мъртви бебета така или иначе в някакъв момент раждат здраво дете, стига да опитат“, затова му се струвало излишно тези бебчета да имат гроб, който след това трябва да се обгрижва и да натоварва цялото семейство. Няколко пъти с Яна обяснихме, че това е в разрез с практиките на всички европейски държави, както и на някои неевропейски, като Турция. Казах, че съм лекар и че съм запозната от първа ръка с практиките в Германия, където съм завършила. Не знам защо той – мъж без личен опит, с очевидно високо самомнение и без психологическо образование – намери за уместно да дискутира как би било по-добре за родителите според собствените му разбирания, които, естествено, са по-правилни от тези на засегнатите родители…
Водещата си позволи да каже, че тя самата в такава ситуация не би искала нито да вижда, нито да държи, нито да погребва бебето си. Нямало да издържи. Трудно се сдържах да й обясня, че това всъщност е нещо, което човек разбира за себе си, едва когато му се наложи. Вместо това цитирах психологическите изследвания, доказващи противното, и ме попита, ако ми трансплантират сърцето, дали ще си търся стария орган. Опитах се да обясня, че аналогията е невъзможна, но тя настояваше да отговоря, от което д-р Янков ме „спаси“ снизходително с думите „хайде сега да не измъчваме колежката“.
Обяснихме многократно, че се борим за правото на избор на родителите, а не за налагане на задължение. Към края на предаването д-р Янков каза, че това е законодателен, а не медицински проблем, но ако го обсъждаме по този начин, той смятал, че е редно да има право на избор, а правила, които важат за всички – добре осъзнавайки, според мен, че това ще настрои общественото мнение по-скоро против каузата, както и аз добре осъзнавам, че едва ли всички родители биха направили този избор за себе си…
В крайна сметка за Фондацията така и не стана дума.
Нямах търпение да напусна студиото, без да се сбогувам с екипа. Надминаха и най-смелите ми очаквания за „провал“.
Необходимо ли е да изброявам „журналистическите грешки“ of how it all went down или те са очевидни за всички, освен за самите журналисти?
Ако не ми вярвате, че всичко се е случило точно така – БНТ, „Малки истории“, събота, 14 часа.
a beautiful place to get lost 