The story of Mila (4)

Оф, добре, де… има ме още 🙂

Цяла година не мога да я напиша тази публикация, а може би просто не искам. Защото след целия ужас и шаш и паника и драма и емоции,

Мила най-после се роди жива и здрава

and that should have been that, нали?

Ама не, не бях калкулирала преживяването „неонатология“.

Българската неонатология, в която те овикват, когато:

– голямото ти дете иска да види бебето, за да се увери, че го има и е живо, а не като предния път;

– влезеш извън часовете за сведения;

– влезеш в часовете за сведения, но не е удобно;

– задаваш въпроси;

– направиш забележка, че в шишето има адаптирано мляко, а не изцедените от теб скъпоценни милилитри коластра;

– попиташ може ли да пипнеш бебето: „Вие в Педиатрията така ли давате на родителите да бъркат по кувьозите?!“

– попиташ може ли да кърмиш бебето, което видимо е съвсем окей – ?!?!

– попиташ може ли да си получиш бебето най-после: „Вие в Педиатрията така ли работите по желание на клиента?! Тук аз решавам за Вашето бебе, не Вие!“ и после тирадата продължава по коридора „Нахалници! Не ги е срам!“

…

и т.н.

4 дни. 4 дни, в които я виждах по 20 минути. Ушите ѝ бяха прозрачни. Толкова беше нашвяткана с глюкоза, че когато ѝ даваха кърмата, дори не сучеше, и всичко ѝ изтичаше по брадичката във врата, А когато ѝ говорех, се опитваше да си отвори очите, но не можеше, и челото ѝ се бръчкаше много смешно от усилието. Ужас, мислех си аз, тя никога няма да засуче. Цедях, ревях и се карах с когото сваря.

Знам, че 4 дни са нищо в сравнение с преживяването на стотици майки на недоносени бебета. Нищичко. Обаче тогава ми се струваха като краят на света.

И точно след тирадата, че съм безсрамна нахалница, изведнъж – айде, вземай си я! Олеле, още помня как излетях оттам, да не би да са се объркали нещо и да не е било за моето бебе 🙂 И сега обаче, какво да я правя? Спи непробудно. Не суче. Май изобщо не разбира, че сме заедно отново. Нищо де, първо да се нагушкаме 🙂

Oще си спомням колко беше миниатюрна, как ми се събираше цялата в двете шепи на гърдите, Нищо общо с Голиат, когото отглеждаме сега 😉

И. беше с нас, нейна е тази снимка. Личи ми, че това е всичко, което някога съм искала, евър, нали? Нахранихме я с шишето, спейки. Никога не съм смятала, че ще съм толкова щастлива да храня бебето си с шише. Тя изобщо не се събуди целия ден. Проспа и срещата с тати и кака, които, освен че бяха на седмото небе, се изпокараха кой да я държи и кой колко я е държал 😉

Тя беше бая жлътнала вече, както се вижда, и много приличаше на Петър. Ние се суетяхме около нея, но тя сякаш още не беше разбрала, че се е родила, и това си остана така още около месец. Беше още някак „отвъдна“… Стана време за спане и почнах да се чудя какво да я правя сега. Не исках да я оставям в креватчето, защото исках да съм сигурна, че диша (да, знам). Страх ме беше да я взема при мен, защото бях толкова изморена, че не знаех дали няма да ѝ направя нещо. В крайна сметка я взех 🙂 На сутринта – изненада! Тя се събуди! Не може да бъде! Явно след като беше свършила глюкозата от системите, и вече не живееше на 30+ градуса в термолеглото, тя не беше чак толкова неспособна да прави необходимото за оцеляването си, а именно – да яде 😉 Засука като шампион. Аз, кондиционирана от сестра ѝ, че бебетата ядат по час и половина през час и половина, се изумих от ефективността ѝ и първоначално отказах да повярвам, че това „недоносеното“ е в състояние да се наяде напълно делово за 20 минути, да се врътне и да откърти. С голямо нежелание им я дадох за задължителната сутрешна визитация.

Никога няма да мога да кажа на моето вярно племе от приятели колко им дължа за онези дни. Вероятно никога няма да мога да им го „върна“ в подобаващ размер. Те приеха Мила като „нашето“, а не като моето бебе. Вдигаха си телефоните, извършваха спешни доставки и бяха винаги на линия.

Никога няма да мога да се извиня достатъчно на М., която подминах в коридора като „малка гара“, защото тя беше с бебето си, а аз – не. Още се срамувам, като си спомня. Затова тук още веднъж – извинявай.

Никога няма да мога да се реванширам на П. за това, на което го подложих. Докато не ми каза: „Престани. Имаме бебе, и то е живо и здраво, а ти ме караш да се чувствам, сякаш сме го загубили пак.“ Тогава се съпикясах някакси.

Изобщо, хора, тая работа със самотните острови никак не става.

… to be continued…

The story of Мила (3)

Та, значи, идва заветният ден. Аз цяла нощ съм я ръчкала, сакън да не й стане нещо на финала. С приятелката ми М. ще раждаме заедно, което си е бонус – да знаеш, че някъде наоколо наблизо има сродна душа. Д-р Най-Прекрасна е на работа след 14 ч., така че по-рано от това няма да започнем. И започва голямото чакане. И големият глад, ебаси. Поръчала съм П. за 11, някъде към 14 най-после ме свалят в предродилна. Единственото ми желание за това раждане, където нищо не върви по план, е да не ме разделят с бебето. За целта имаме сложен план, ненарушаващ, но леко заобикалящ болничните правила. Ако имах достатъчно мозък, бих се сетила да не разчитам много на това, но аз, естествено, съм се вкопчила в него „на живот и смърт“. С М. сме заедно в предродилна, тя е там вече от час. Включват ни системи, правят ни тестове за алергии, на мен ми текат водите, сякаш бебето иска да каже „ама айде, крайно време е да се раждам вече, ще видите сега като остана съвсем на сухо“. Аз нервнича, защото не съм видяла още д-р С. и защото апаратът за тонове не се чува и минутка по минутка надничам да видя, отчита ли нещо изобщо. По едно време решавам да се обадя на П. и оттук всичко тръгва downhill. ‘Щото великият план, дето така съм се вкопчила в него, еми няма да го бъде. Понеже някой е по ВИП-пациент от мене. Което означава, че ще ме тикнат в реанимацията и ще ми вземат бебето. Тъкмо, когато М. тръгва към операционната, аз започвам да рева, сякаш се свършва светът. Идва д-р С. и малко ми се кара, обаче аз не мога да й обясня, че не ми е зорът за ВИП-стаята, а че си искам бебето. С мен. През цялото време. Не искам да го давам на никого и не мога да понеса да съм разделена с него дори половин минута. Тя май не ме разбира… но се опитва да направи нещо за ограничаване на щетите, защото има опасност да наводня операционната, да стане късо и всички да умрем от токов удар. Разбираме се нещо, уж, аз виждам, че няма какво да се направи, и се опитвам да свикна с мисълта за злощастната си съдба. Отново, ако имах малко мозък, щях да осъзная, че никой няма да ми остави бебето, стояло 16 дни без води; че никой български неонатолог няма да се съгласи да му влива антибиотиците в моята стая и да ми го даде за кърмене и гушкане. Аз обаче толкова акъл нямам. И може би по-добре. Чувам Лимон, астралния близнак на Мила, да изплаква в операционната в края на коридора. Рева още малко по телефона на П., който чака отпред заедно с Голямата Мила. Д-р С. идва да ме нагледа, докато чистят залата, всичко е минало добре с М.

Идва анестезиологът. Помага ми да стана, прибира ми телефона в неговия джоб и ме отвежда в операционната. Аз мислех, че в тази държава има само един анестезиолог, комуто бих се доверила, но сега откривам, че има и втори. Обяснява кротко какво да направя, и докато се усетя, вече ми е боднал упойката. Помага ми да се обърна и ми говори през цялото време. Предвижда всяко неразположение и бързо го контрира, така че се чувствам комфортно и в сигурни ръце. По едно време казва, „те започнаха вече“ и аз се опулвам. Нищо не съм усетила. Оттам нататък до раждането на Мила минават само няколко минути. Казвам на д-р С., нали няма да я порежеш? Обикновено не говоря на лекарите си на „ти“, но тя е изключение, тя не ми е точно само лекар, тя е човекът, който държа в ръцете си Мери, и е редно сега да поеме и Мила. we’ve come full circle. Нали няма да я порежеш? Тя се смее. Обаче аз се тревожа, че бебето няма омекотителна водна възглавница и скалпелът ще мине твърде близо до телцето му. Обещава, че няма да я пореже. В един момент се чува проглушителен рев, анестезиологът ми показва часовника си, на който с големи цифри свети 16:17 ч. (поне децата ми никога няма да се чудят в колко точно часа са родени, ако искат да си направят хороскоп), а над паравана ми показват нещо врещящо и синьо-лилаво, което тутакси в полет ми напикава лицето. Всичко това се случва на практика едновременно и всички се смеем. Тя е тук. Тя врещи и пишка, значи най-важното е наред. Добре дошла, Мила! После д-р С. казва, че наистина е останала съвсем без вода и едвам я е обелила от ципите, а тя още вътре се е опитвала да диша. Надявам се, че няма дълго да ни се сърди за внезапното изтръгване от рая, но наистина нямахме вече накъде да чакаме. Чувам я как плаче някъде надолу по коридора, докато неонатолозите я оправят. Носят ми я увита като пашкул и вече не толкова сърдита, допират ми я до бузата и ме оставят да я целуна, да й поговоря и да я помириша. Добре дошло, малко бебе, шепна й. Здравей, аз съм мама. Много те обичам.

Събуди се.

… to be continued…

Журналистика? How NOT to.

Преди около три седмици с мен се свърза журналистка от БНТ – режисьор на „Малки истории“ по БНТ. Понеже съм гледала преди време някои от историите (например за психиатричния театър в Раднево), както и съботното дискусионно предаване, бях останала с впечатление, че са съвестни и мили, и си вършат добре работата. Съгласих се да се видим и да поговорим. Дамата всъщност ме загуби още с встъпителните си думи:

– Значи искате тези ембриони да получат правото на погребение?

– Извинете, говорим за бебета, не за ембриони, – вметнах аз.

– Така ли? – изненадано ми отвърна тя.

Оттук нещата съвсем поеха по наклонената плоскост. Тя ми обясни, че би искала да снимаме петминутно филмче у дома, с мъжа и детето ми. Това щяло да бъде „емоционално“ и да привлече зрителите. Аз й обясних, че не бих искала подобно нещо. (Дори само поради факта, че щях да прекарам два дни от петдневната си отпуска в лъскане на къщата.) Накрая се разбрахме да помисля и да й се обадя. На изпроводяк ми каза „да не се разстройвам“. Може би това затвърди решението ми, че не бих искала историята на Мери и на Фондацията да попада в такива ръце.

Когато се прибрах, й написах следното писмо:

Здравейте, ххх,

знам, че ще Ви разочаровам, но ще откажа участие в „Малки истории“. Причините за това са няколко:

1. Не бяхте подготвена. Вероятно когато човек има толкова много „оборотни“ теми, не може да е добре подготвен за всяка една от тях, но поне бих очаквала да сте се запознала с идеите на Фондацията, с някои от материалите, които се снимаха (публикуваха) покрай протеста, и принципно с проблематиката.
2. Не се чувствам комфортно, чисто интуитивно. Не ми харесва, че от мен искате да наблегна върху личното преживяване, а важните неща ще си ги говорим в студиото „на по-високо ниво“. Разбирам, че такъв ви е форматът, но аз съм човекът, който инциира всичко това и в този случай именно аз съм най-високото ниво, защото по-запознат с проблематиката от мен човек в България няма. Бих предпочела да не снимаме как си вземам детето от градина на фона на разказа за мъртвата ми дъщеря, а нещо по-задълбочено и по-малко насочено към емоционална манипулация на публиката. Това са сериозни проблеми и не бива да се представят лековато.
3. Не обичам да правя компромиси. Мисля, че форматът трябва да се напасва към хората, а не обратното.
4. Не биваше да ми казвате „да не се разстройвам“. Имайте го предвид в някоя друга аналогична ситуация. Емпатията винаги е задължително изискване във Вашата (и моята) професия.
5. Това, че съм се захванала с тази кауза, не означава, че трябва да приемам (безкритично) всякакви медийни изяви. Разбирам, че губя публичност, отказвайки Ви, но не смятам, че нещата трябва да се правят „на всяка цена“.

Може би просто не намерихме общ език. Съжалявам.

Бояна

… и получих следния отговор:

Явно не сме се разбрали или вие сте просто по-подозрителна към останалите. Съжалявам и аз. Желая ви успех в каузата ви.

Който ме познава поне малко, знае, че аз може да съм много неща, включително мнителна и злопаметна, но не съм подозрителна към останалите. Аз всъщност съм най-откритият човек, за когото се сещам 😉

Както и да е, усмихнах се с облекчение и забравих.

Десет дни по-късно с мен се свърза друга журналистка от същото предаване, за да поиска да отида в студиото, за да поговорим за каузата. Без филмче. Подходи малко по-диалогично, съгласи се да отидем двете с Яна Бюрер-Тавание от БХК и ме попита имам ли нещо против да поканим богослов. Принципно нямах. Нито веднъж не спомена, че ще покани друг лекар. Помолих я да се подготви по-добре и й изпратих линкове към цялата необходима информация, качена в сайта на Кампанията – личните истории на други майки, психологическите изследвания. Разбрахме се, че ще говорим за Фондацията. Декларира желание да „ни помогне и да свършим работа в подкрепа на каузата“. Дотук добре. Все пак имах едно наум, тъй като и преди съм имала неприятни преживявания в най-различни предавания от магазинен тип, в които темите се поставят като „за или против нещо си“ в разрез с всякаква добра журналистическа практика. (И си бях обещала повече в такива предавания да не се появявам.)

Малко преди записа днес се видяхме с Яна, за да обсъдим накратко участието и тя ми каза, че са й изпратили нещо като чернова на сценария, в който темата е била поставена именно по този начин „За или против погребването на мъртвородените бебета“. На запитване от нейна страна, й обяснили, че няма да подходят така и тази формулировка била единствено за черновата. Самата Яна, която дълго време е била консултант на предаването, смяташе, че то е едно етично и социално отговорно предаване, което твърдо застава зад темите, които избира да бъдат представени.

Когато влязохме в сградата на БНТ, се оказа, че освен нас е поканен богослов и не кой да е, а дългогодишният бивш шеф на I САГБАЛ „Света София“, бивша „Тина Киркова“ – д-р Методи Янков. Още тогава ми стана ясно, че това няма да свърши добре, защото д-р Янков ми е познат от други подобни предавания и винаги е демонстрирал завидна липса на емпатия… В предверието на студиото с Яна хвърлихме един поглед на сценария, който нито една от нас не беше получила предварително – въпросите бяха повърхности и поляризиращи, но си помислих, че с това мога да се справя. Също така се предвиждаше да говорим за Фондацията – основният ми мотив да се съглася на участие – за да се популяризира дейността й, тъй като по въпроса със законодателните промени вече бележим неочакван напредък. А все пак – ако това беше единственият проблем на тези родители, нужда от Фондация изобщо нямаше да има. Затова се надявах на възможност да популяризирам дейността й пред широка аудитория и да обясня нуждата от нейното съществуване изобщо.

Дойде време за запис. Оказа се, че не само режисьорите, но и водещите на предаването са отчайващо неинформирани. За сметка на това прехвърчаха сълзливи клишета като „драмата на тези родители“ и „трагичната им съдба“. Никой не спомена, че аз самата съм лекар, въпреки че предварително бях уточнила. Аз просто бях „лудата майка, която иска да погребва мъртви бебета“ – някак този извод се наложи. Дадоха думата на д-р Янков, който обясни, че „от медицинска гледна точка тези бебета са ТУМОРИ в корема на майката“ (интересно ми е дали ще излъчат тази част от записа). Набеди ме, че се опитвам да налагам личните си желания на цялото общество. Каза, че „повечето родители на мъртви бебета така или иначе в някакъв момент раждат здраво дете, стига да опитат“, затова му се струвало излишно тези бебчета да имат гроб, който след това трябва да се обгрижва и да натоварва цялото семейство. Няколко пъти с Яна обяснихме, че това е в разрез с практиките на всички европейски държави, както и на някои неевропейски, като Турция. Казах, че съм лекар и че съм запозната от първа ръка с практиките в Германия, където съм завършила. Не знам защо той – мъж без личен опит, с очевидно високо самомнение и без психологическо образование – намери за уместно да дискутира как би било по-добре за родителите според собствените му разбирания, които, естествено, са по-правилни от тези на засегнатите родители…

Водещата си позволи да каже, че тя самата в такава ситуация не би искала нито да вижда, нито да държи, нито да погребва бебето си. Нямало да издържи. Трудно се сдържах да й обясня, че това всъщност е нещо, което човек разбира за себе си, едва когато му се наложи. Вместо това цитирах психологическите изследвания, доказващи противното, и ме попита, ако ми трансплантират сърцето, дали ще си търся стария орган. Опитах се да обясня, че аналогията е невъзможна, но тя настояваше да отговоря, от което д-р Янков ме „спаси“ снизходително с думите „хайде сега да не измъчваме колежката“.

Обяснихме многократно, че се борим за правото на избор на родителите, а не за налагане на задължение. Към края на предаването д-р Янков  каза, че това е законодателен, а не медицински проблем, но ако го обсъждаме по този начин, той смятал, че е редно да има право на избор, а правила, които важат за всички – добре осъзнавайки, според мен, че това ще настрои общественото мнение по-скоро против каузата, както и аз добре осъзнавам, че едва ли всички родители биха направили този избор за себе си…

В крайна сметка за Фондацията така и не стана дума.

Нямах търпение да напусна студиото, без да се сбогувам с екипа. Надминаха и най-смелите ми очаквания за „провал“.

Необходимо ли е да изброявам „журналистическите грешки“ of how it all went down или те са очевидни за всички, освен за самите журналисти?

Ако не ми вярвате, че всичко се е случило точно така – БНТ, „Малки истории“, събота, 14 часа.

БГ болниците – the Good, the Bad and the Ugly (I)

Трудно се говори за това, което ни се случи, но когато започна да си губя съня от профучаващи през главата ми изречения, значи е време. Не знам дали се дължи на годините нощни дежурства или на някаква много яка психическа самозащита, но спането ми се удава винаги и навсякъде, независимо от обстоятелствата. Та, дори и през тези три седмици на обикаляне по всички софийски болници и несигурност какво се случва с мен и бебето, не си загубих съня. Сега обаче съм у дома и нощем наративът започва да се ниже в безкрайни изречения, които искат да бъдат написани, и прочетени.

И така, да започнем с нещо по-лесно. Нещо, в което съм експерт така или иначе. Болниците. The Good, the Bad and the Ugly. С изключение на едно име, I won’t be naming names, защото всички се държаха много мило и загрижено с мен, независимо от всичко останало. Не знам дали факторът, че съм лекар, е натежал, но като цяло не видях лошо отношение и към другите пациенти.

The Good

1. Тя. Д-р Виолета Стратиева от I САГБАЛ „Света София“, отделението по патологична бременност. Нашият ангел, макар че не си падам по подобни сладникави определения, но просто няма какво друго да кажа. Завършила е 3-годишна специализация по фетална медицина при водещия специалист в областта в Лондон. Тя се появи свише в момент, в който не знаехме накъде да се обърнем, а състоянието ми не позволяваше пътуване в чужбина. Бебенцето ни имаше фетален хидропс, вероятно вследствие на някоя от многото вирусни инфекции, които изкарах в началото на бременността. При една форма на хидропс, причинена от парвовирус B19 – обичайно безобидна инфекция, протичаща при децата като  „пета болест“, хидропсът на бебето се лекува успешно в над 85% от случаите с интраутеринно кръвопреливане. Д-р Стратиева направи за нас нещо изключително в българските условия и кръвопреляхме бебето на 11.04. За съжаление процедурата беше изключително трудна поради напредналия процес и лошите показатели на бебето, които сочат, че вероятно не се касае за изолирана парвовирусна инфекция, а за нещо по-комплексно. (Надявам се на получим яснота от хистопатологичното изследване, макар че в много случаи причината не може да се установи.) Спокойна съм, защото знам, че направихме всичко възможно за бебето си. Всичко, което щяхме да направим и в Берлин, например.

Когато бебчето почина и аз вече бях толкова изморена и измъчена, че просто исках второ секцио, тя ме убеди да го родим вагинално, за да си запазим опциите за друго дете в близко бъдеще; и направи всичко възможно, за да родя по най-щадящия за мен начин. She made a nightmare so much more bearable. Не знам без нея какво можеше да преживеем, най-малкото щях да си отнеса секциото за по-лесно. Благодарение на нея имах възможността да подържа бебето и да имам усещането, че не съм просто интересен „казус“, а човешко същество, чиито чувства и преживявания са уважени и зачетени. Тя ме изслушваше и разбираше чисто емоционало, а емоциите са доста екстремни в такава ситуация. Мисля, че и Петър може да потвърди това.

Преглежда в МЦ „Света Петка“ в XX ДКЦ и по нищо не отстъпва на водещите ехографисти в областта на феталната морфология, но с „екстри“, защото освен професионалист е и невероятен човек с истинско отношение към пациентите си.

За съжаление това е единствената точка в тази категория. Или поне единствената, за която аз сега се сещам.

От архивите: Rooming In

С бебето или без бебето непосредствено след раждането?

Всъщност този въпрос е дълбоко личен, независимо от различните теоретични аргументи в подкрепа на единия или другия подход. Все пак, добре е да го обмислите, защото може да се наложи да вземате някои предварителни решения в тази връзка. С изключение на една софийска АГ-болница, всички други предлагат три варианта на „съжителство”, при условие, че вие и бебето сте здрави – да споделяте една стая с бебето през цялото денонощие (евентуално с още една майка с бебе), да прекарвате деня с бебето, но нощем да го оставяте в детското отделение, за да си починете, или бебето да е отделено от вас, като можете да го виждате по всяко време и да ви го носят за кърмене/хранене на всеки три часа. В някои случаи можете да сте с бебето си само в така наречена ВИП-стая срещу допълнително заплащане, и това е именно една от подробностите, които трябва да проучите предварително, и които могат да окажат влияние върху избора ви на болница.

Не мога да скрия, че за мен самата вариантът, в който ще съм отделно от бебето си, изобщо не е приемлив, но добре знам, че всеки избор има както предимства, така и недостатъци. Нека да се опитаме да ги разгледаме обективно, доколкото е възможно това.

Един от най-силните аргументи за „съжителството” на майката и бебето в родилния дом, е емоционалният комфорт на новороденото. За да преживее по-лесно стреса от раждането и адаптацията към света извън утробата, то се нуждае от нещо познато, нещо, за което психиката му да се „закотви” и което да му носи усещане за сигурност и спокойствие. А единственото, което бебето познава до този момент, е майката. То познава гласа и мириса й, а нищо не може да имитира по-добре уютното и топло пространство в корема на мама от прегръдките на мама. Освен, че по този начин (чрез много физически контакт от самото начало) се стимулира ранното изграждане на стабилна връзка между майката и детето (на всички нива – емоционално, психическо, физическо), това е и една от предпоставките за успешен старт в кърменето. Тъй като сте непрекъснато с бебето си, вие можете да отклинете на по-субтилните знаци, че то иска да суче (например примляскване, въртене на главичката, изплезване на езичето, засмукване на ръцете), а не да чакате да се разплаче, за да ви го донесат да го накърмите – плачът е късен признак за глад, а има опасност вече изнервеното гладно бебе да суче по-кратко време и да не успее да засуче правилно. Освен това получавате възможност да се опознаете в защитена среда, където винаги има към кого да се обърнете за помощ (или в идеалния случай би трябвало да е така), ако нещо с бебето не върви или ви плаши. Ще се научите по-бързо да тълкувате плача му, да разбирате от какво има нужда и ще се нагодите един към друг, така че когато се приберете у дома да не обикаляте стреснато около кошчето на малкото непознато извънземно, което сте си донесли от болницата. Наистина, не подценявайте момента на сближаването – това далеч не се отдава лесно на всички майки (и бебета) и може впоследствие да вгорчи много първите дни и седмици у дома. Използвайте пълноценно времето в болницата, където освен да кърмите и гушкате бебето си, нямате никакви други задължения. Дори и в идеалния случай, у дома все пак ще се наложи да миете чинии, да пускате пералня, да се грижите за потребностите на дручите членове на семейството, било то и само таткото. Като се сумира с недоспиването и хормоналите промени след раждането, това лесно може да ви дойде вповече, защото малкото същество се нуждае от вас буквално, за да оцелее, а това е немалка отговорност. Моето мнение е, че колкото повече време прекарвате с бебето си непосредствено след раждането му, толкова по-голяма част от този стрес можете да си спестите.

Разбира се, отсрещната страна също има аргументи, а именно, че след раждането е важен емоционалният и физически комфорт на родилката, а бебето така или иначе не разбира много, защото се буди само, за да яде. Някои майки предпочитат да си починат, особено ако са преживели тежка бременност и дълго раждане. Те смятат, че е по-важно да съберат сили в болницата, където за децата им се грижат професионалисти, за да могат после у дома да им се посветят пълноценно. Нищо не може да се каже против този ред на мисли, особено защото научните доказателства в полза на едното или другото са оскъдни.

В много племенни общества бебето никога не се отделя от майката в периода, непосредствено след раждането. На остров Бали, например, докато не навърши шест месеца, бебето никога не се оставя, то винаги е в ръцете или на майка си, или на някой друг от разширеното семейство. Трябва да отчетем, обаче, че ние не живеем в такова обшество, и културния контекст, в който отглеждаме децата си, е съвсем различен. В западноевропейските болници от шейсетте години на миналия век насам бавно се е наложила практиката „rooming in”, което означава, че стига да са в добра кондиция, майката и бебето са заедно в една стая, като към тях може да се присъедини и бащата и/или друг член от семейството.

Може много да се спори, както много се спори сред майките по всички въпроси, които засягат новороденото човече, за което искаме само най-доброто. Не може да се каже, че тези спорове са напълно излишни, стига да се водят с доброжелателен тон, защото „някъде в спора се ражда истината” или поне се научаваме да разбираме по-добре другите и да се отнасяме с по-голямо уважение към избора им. В крайна сметка обаче, това са дъбоко лични решения, които всяка майка и всеки родител взема не само въз основа на собствените си разбирания а често и въз основа на собствените си възможности, емоционален и физически капацитет в даден момент. Независимо от огромната отговорност, която безспорно носим като родители, повечето бебета порастват като добре адаптирани, психически здрави възрастни, независимо дали през първите три или пет дни от живота си са били плътно до майките си или не.Затова не мога да дам „правилен” отговор на въпроса, поставен в тази статия, мога само да ви окуража да го огледате от всички стани, да се информирате и да вземете решението, което ви се струва най-подходящо за вас в конкретния момент, без да се страхувате, че то ще има необратими последствия върху целия по-нататъшен живот на детето ви.

Първа публикация в сп. МАМА, 12/2009

Информирано ли се съгласяваш?

ИНФОГЛАСНОСТ

акция на Естествено и Родилница

25. ноември – Международен ден за премахване на насилието срещу жени

Елате да се информираме заедно за Информираното съгласие! Подкрепете инициативата „Инфогласност” – акция по повод документа Информирано съгласие.  Датата е 25ти ноември, мястото – Майчин дом – София (ул. Здраве 2), часът е 10.30.

 

Rooming-in?

сп. МАМА, 04/2010

С бебето или  без бебето непосредствено след раждането?

Всъщност този въпрос е дълбоко личен, независимо от различните теоретични аргументи  в подкрепа на единия или другия подход. Все пак, добре е да го обмислите, защото може да се наложи да вземате някои предварителни решения в тази връзка. С изключение на една софийска АГ-болница, всички други предлагат три варианта на „съжителство”, при условие, че вие и бебето сте здрави – да споделяте една стая с бебето през цялото денонощие (евентуално с още една майка с бебе), да прекарвате деня с бебето, но нощем да го оставяте в детското отделение, за да си починете, или бебето да е отделено от вас, като можете да го виждате по всяко време и да ви го носят за кърмене/хранене на всеки три часа. В някои случаи можете да сте с бебето си само в така наречена ВИП-стая срещу допълнително заплащане, и това е именно една от подробностите, които трябва да проучите предварително, и които могат да окажат влияние върху избора ви на болница.

Не мога да скрия, че за мен самата вариантът, в който ще съм отделно от бебето си, изобщо не е приемлив, но добре знам, че всеки избор има както предимства, така и недостатъци. Нека да се опитаме да ги разгледаме обективно, доколкото е възможно това.

Един от най-силните  аргументи за „съжителството” на майката и бебето в родилния дом, е емоционалният комфорт на новороденото. За да преживее по-лесно стреса от раждането и адаптацията към света извън утробата, то се нуждае от нещо познато, нещо, за което психиката му да се „закотви” и което да му носи усещане за сигурност и спокойствие. А единственото, което бебето познава до този момент, е майката. То познава гласа и мириса й, а нищо не може да имитира по-добре уютното и топло пространство в корема на мама от прегръдките на мама. Освен, че по този начин (чрез много физически контакт от самото начало) се стимулира ранното изграждане на стабилна връзка между майката и детето (на всички нива – емоционално, психическо, физическо), това е и една от предпоставките за успешен старт в кърменето. Тъй като сте непрекъснато с бебето си, вие можете да отклинете на по-субтилните знаци, че то иска да суче (например примляскване, въртене на главичката, изплезване на езичето, засмукване на ръцете), а не да чакате да се разплаче, за да ви го донесат да го накърмите – плачът е късен признак за глад, а има опасност вече изнервеното гладно бебе да суче по-кратко време и да не успее да засуче правилно. Освен това получавате възможност да се опознаете в защитена среда, където винаги има към кого да се обърнете за помощ (или в идеалния случай би трябвало да е така), ако нещо с бебето не върви или ви плаши. Ще се научите по-бързо да тълкувате плача му, да разбирате от какво има нужда и ще се нагодите един към друг, така че когато се приберете у дома да не обикаляте стреснато около кошчето на малкото непознато извънземно, което сте си донесли от болницата. Наистина, не подценявайте момента на сближаването – това далеч не се отдава лесно на всички майки (и бебета) и може впоследствие да вгорчи много първите дни и седмици у дома. Използвайте пълноценно времето в болницата, където освен да кърмите и гушкате бебето си, нямате никакви други задължения. Дори и в идеалния случай, у дома все пак ще се наложи да миете чинии, да пускате пералня, да се грижите за потребностите на дручите членове на семейството, било то и само таткото. Като се сумира с недоспиването и хормоналите промени след раждането, това лесно може да ви дойде вповече, защото малкото същество се нуждае от вас буквално, за да оцелее, а това е немалка отговорност. Моето мнение е, че колкото повече време прекарвате с бебето си непосредствено след раждането му, толкова по-голяма част от този стрес можете да си спестите.

Разбира се, отсрещната страна също има аргументи, а именно, че след раждането е важен емоционалният и физически комфорт на родилката, а бебето така или иначе не разбира много, защото се буди само, за да яде. Някои майки предпочитат да си починат, особено ако са преживели тежка бременност и дълго раждане. Те смятат, че е по-важно да съберат сили в болницата, където за децата им се грижат професионалисти, за да могат после у дома да им се посветят пълноценно. Нищо не може да се каже против този ред на мисли, особено защото научните доказателства в полза на едното или другото са оскъдни.

В много племенни общества бебето никога не се отделя от майката в периода, непосредствено след раждането. На остров Бали, например, докато не навърши шест месеца, бебето никога не се оставя, то винаги е в  ръцете или на майка си, или на някой друг от разширеното семейство. Трябва да отчетем, обаче, че ние не живеем в такова обшество, и културния контекст, в който отглеждаме децата си, е съвсем различен. В западноевропейските болници от шейсетте години на миналия век насам бавно се е наложила практиката „rooming in”, което означава, че стига да са в добра кондиция, майката и бебето са заедно в една стая, като към тях може да се присъедини и бащата и/или друг член от семейството.

Може много да се спори, както много се спори сред майките по всички въпроси, които засягат новороденото човече, за което искаме само най-доброто. Не може да се каже, че тези спорове са напълно излишни, стига да се водят с доброжелателен тон, защото „някъде в спора се ражда истината” или поне се научаваме да разбираме по-добре другите и да се отнасяме с по-голямо уважение към избора им. В крайна сметка обаче, това са дъбоко лични решения, които всяка майка и всеки родител взема не само въз основа на собствените си разбирания а често и въз основа на собствените си възможности, емоционален и физически капацитет в даден момент. Независимо от огромната отговорност, която безспорно носим като родители, повечето бебета порастват като добре адаптирани, психически здрави възрастни, независимо дали през първите три или пет дни от живота си са били плътно до майките си или не.Затова не мога да дам „правилен” отговор на въпроса, поставен в тази статия, мога само да ви окуража да го огледате от всички стани, да се информирате и да вземете решението, което ви се струва най-подходящо за вас в конкретния момент, без да се страхувате, че то ще има необратими последствия върху целия по-нататъшен живот на детето ви.

2010

Преглед на печата, The 2009 Edition

1. Какво направихте през 2009-а, което не сте правили никога преди? – 365 дни, които не съм правила никога преди… 🙂 Готвих 🙂

2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година? – Тц. Тц. Не обичам да обещавам, дори и на себе си.

3. На някой ваш близък да му се е родило дете? – Много, но не толкова близки бебета. Важното е да има… 🙂

4. Има ли ваш близък, който е починал през годината? – Не помня. Значи не.

5. Кои интересни места посетихте? – Татул, Перперикон.

6. Какво ви се иска да имате през 2010-а, което нямахте през 2009-а? – Кураж да си взема изпита за зачисляване на специалност (I see a pattern here); финансова стабилност; достатъчно headspace, за да пиша отново поезия; повечко дзен; време за приятели и правене на неща с ръце, време за четене на книги (и книги, които да искам да прочета); вътрешно равновесие; да взема да порасна already.

7. Какви дати от 2009-а ще останат „гравирани” в паметта ви и защо? –  13.08. – рожденият ден и кръщенето на Михаела – надмина всичките ми невротични очаквания за това какъв трябва да бъде първият й рожден ден, 05.10. – датата, на която се върнах на работа и престанах да бъда с нея 24/7.

8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2009-а? и 9. Кой беше най-големият ви провал? – Не измервам живота в парадигмата на постижения и провали. Не ми говори много това.

10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване? – Не.

11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте? – А сега, де?

12. Къде отидоха най-много от парите ви? – В разходи по ежедневието, sadly.

13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно? – За кампанията на „Естествено“ за активното естествено раждане; за психодрамата; за кампанията за събиране на средства за Поли и успешната развръзка.

14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2009-а? – Патето Яки 😉 иска ли питане.

15. В сравнение с предишната година (2009-а), през тази вие сте:

– По-възрастен или по-мъдър? – По-млада и по-мъдра. Неочаквано добра комбинация 😉

– По-слаб или по-дебел? – По-слаба. Свалих 6 кг за 2 месеца, след като се върнах на работа.

– По-богат или по-беден? – Във финансов план няма голяма разлика. Една идея по-добре, но и разходите са повече. Духовно, емоционално – много, много по-богата. С по-голям капацитет за обичане и порастване. С по-голям капацитет за радост и създаване на радост. Научих се да казвам ясно от какво имам нужда. Какво повече?

16. Какво ви се иска да бяхте правили повече? – Йога. Писане. Четене. Ходене по планини. Пътуване. Виждане с приятели. Писане на писма. Миене на прозорци. Спане. Ходене на кино.

17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко? – Страхуване, нервничене.

18. Как прекарахте Коледа? – Кротко, кухненско.

19. Влюбихте ли се през 2009-а? – Не, но и не ми е липсвало. Имам си кого да обичам 🙂

20.+ 21. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време и обратното? – Не.

22. Коя беше любимата ви телевизионна програма? – In Treatment, Grey’s Anatomy (естествено).

23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте? – Отива една жена при лекаря, Рей Клуун; Въздухът около пеперудата, Катерина Стойкова-Клемър; Прикоткване на смисъла, Мария Донева

24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие? – Много ми се иска да блесна с нещо, издаващо ерудиция и изтънчен музикален вкус, но май си въртя все същите неща на плейър-а. Някой трябва да ме светне за нова музика.

25. Кой беше любимият ви филм? – Julie & Julia. Life As A House. Май имаше и други, ама нямам достъп до моя си компютър да проверя.

26. Какво искахте и получихте? – Детето да е здраво, ние да сме здрави. Коте!

27. Какво искахте и не получихте? – Не отидохме на море. Фотоапарааааааааат.

28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега? – Нищо особено, на 28.

29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща? – Няма такова нещо. Но повече пари щяха да ми спестят някои грижи.

30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”? – Михаела. Психодрамата. Баховите капки. Приятелите. Че у дома ме чака мъжът, когото обичам. Но и сама се старая да си го пазя добре 🙂 (разсъдъка, мъжа надявам се също)

31. Коя публична/известна фигура беше важна за вас? – Починаха много писатели… Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Милорад Павич…

32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много? – Изборите, в негативен смисъл.

33. Кой ви липсваше? – Брат ми, който замина за Дания. Някои приятели. И Берлин, mein Berlin.

34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте? – Много са, не мога да ги степенувам. Някои познавам само чрез блога, други от групата по психодрама и дори си имам приятелка в работата. And I suck at keeping in touch.

35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година. – Дишай преди да действаш. Keep your act together. Някои проблеми не се разрешават, те се израстват – перифразирано по Юнг.

Без необходимите хиперлинкове, защото ме мързи 🙂 Да влезе 2010 заедно със Сатурновото ми завръщане и късметът за „бебе“ от новогодишната питка в клиниката, и 365 дни, които не съм правила никога преди…

The 2008 Edition

Медийни звезди ;)

С Михаела гостувахме в „Часът на мама“, излъчен на 02.06. Темата на предаването беше (та-дааа!) „Секциото – необходимо и спорно„, взаимствано от конференцията, която „Естествено“ организира неотдавна по повод на Световната седмица на естественото раждане. Заедно с нас в студиото гостуваха председателката на сдружението Олга Дукат и професор Кацулов – акушер-гинеколог с 60-годишен стаж.

M. беше най-доброто бебе, въпреки че страшно й се спеше, още преди да пристигнем в студиото.

Забележето как съсредоточено гризе солети 😉 Дотук бяхме със здравословното хранене 😉

Раждането – митове и легенди (I)

Първо малко дефиниция на понятията:

Активното естествено раждане представлява естествен родов процес, в който няма медицинска намеса или е сведена до минимум. Такова раждане се ориентира спрямо индивидуалните нужди на раждащата жена и не предвижда рутинни интервенции. Ролята на лекаря е наблюдаваща, пасивна. Акушерката играе поддържаща роля. Раждането не се предизвиква, ускорява или обезболява медикаментозно. Раждащата жена има свободата да се движи, да приема храна и течности, да заема различни пози, да напъва във вертикално положение, без екипът да се намесва в нормалния ход на процеса, независимо от неговата продължителност. Тя има правото на присъствието и подкрепата на своите близки. След раждането бебето не се отделя от майката и се осигурява възможност за непрекъснат физически контакт, насърчава се кърменето.

Теоретично активното раждане може да се случи както в извънболнична, така и в болнична среда. На практика в България активното раждане в болница е почти невъзможно.

Дирижирано естествено раждане е раждане, което протича с лекарска намеса и с помощта на рутинни медицински интервенции за неговото стартиране, мониториране, ускоряване и обезболяване. През втората фаза (изгонването) медицинският персонал обикновено “дирижира” напъните на родилката. Раждането на плацентата също се предизвиква медикаментозно или с друга намеса отстрана на екипа. На практика това е единственото възможно “естествено” раждане в българските болници.

Асистирано раждане е всяко раждане, на което присъства квалифициран медицински персонал – акушерка и/или лекар.

Неасистирано раждане е раждане, при което такъв персонал не присъства.

Домашното раждане може да е асистирано или неасистирано. В България асистираното домашно раждане не е законово регламентирано.

В много държави по света има опция за асистирано активно раждане в родилна къща или родилен център. Раждането се подпомага от акушерка според индивидуалните потребности на родилката. Има възможност за бързо прехвърляне в болнично заведение при настъпването на непредвидени усложнения.

1. Мит за раждането – вагиналното раждане е съпроводено от свръхчовешка болка, често води до голям стрес и трайно увреждане на бебето, както и до жестоки разкъсвания на майката, която никога повече няма да води нормален сексуален живот.

Истината: Ако бебето е застанало в оптимална позиция, родилката е добре подготвена за процеса на раждането, познава го и знае как може активно да участва в него, има необходимата подкрепа от таткото или друг придружител (дула), вероятността да роди с минимум болка и никаква травма за себе си и бебето, е много голяма.

Жените, които получават достатъчно подкрепа по време на цялото раждане,

• имат нужда от по-малко аналгетици/анестетици
• по-рядко стигат до раждане чрез форцепс/вакуум екстракция
• по-рядко стигат до цезарово сечение по спешност
• изпитват по-голямо удовлетворение от раждането

2. Мит за раждането – епидуралната анестезия е манна небесна, напълно безопасна за майката и бебето. Да се ражда без упойка е варварско и назадничаво, тогава можем да си раждаме и като баба на нивата.

Истината – епидуралната анестезия може да има големи предимства, ако раждането се проточи и е много болезнено (например при субоптимално фетално предлежание), но има и някои доказани недостатъци:

• повишава риска от раждане чрез форцепс/вакуум екстракция
• повишава риска от неуспешно кърмене

В повечето държави се предлагат алтернативни начини за обезболяване – акупунктура, акупресура, масаж, движение, раждане във вода, хомеопатия, методи за релаксация. Там медицинския персонал е обучен не само да поставя епидурални упойки, но и да помага, ако жената желае немедикаментозно обезболяване. Лично съм виждала как в една средноголяма берлинска болница лекарите обезболяват с акупунктура. Броят на епидуралните упойки беше много малък.

Опиатите в епидуралната упойка потискат производството на ендогенни морфини (ендорфини), които не само обезболяват, но и играят роля в изграждането на връзката между майката и бебето веднага след раждането и субективното „ниво на щастие“, което майката изпитва. При овце се наблюдава отхвърляне на бебето от майката, когато е поставена епидурална упойка. Това е част от обяснението за затрудненията при кърменето.

3. Мит за раждането – Бебето страда повече при вагинално раждане, отколкото при раждане с цезарово сечение. При естествено раждане бебето се мъчи или изпитва болка.

Истината – Когато раждането започне спонтанно и протича нормално без външна намеса, бебето изпитва дискомфорт по време на контракциите, но не и болка. Хормоналните промени, които се случват по време на естествено раждане, сигнализират и на бебето, че „нещо се случва“, в известен смисъл то е подготвено за напускане на квартирата. Ако майката е спокойна и няма пикове в отделянето на адреалин/катехоламини в периода на получаване на разкритие, бебето не изпада в стрес. Точно както и майката, то има възможност да си почива между контракциите.

Когато се ражда със секцио, бебето се изважда от утробата без никакво предупреждение и подготовка. Вероятността да е стресирано е много по-голяма. Може би главата му не е сплескана от преминаването през родовия канал, но мозъкът му не е получил редица необходими стимули – не само от майчините хормони, които преминават през плацентата, но и от собствените му нервни окончания – за допир, за натиск и т.н., които формират в мозъка „образ“ на собственото тяло.

Емпирични данни сочат, че сред децата, които посещават кабинетите на кинезитерапевтите и рехабилитаторите, има повече такива, родени по оперативен път, отколкото по естествен механизъм.

(В раздела „информационна агенция ЕЖК“ мога да споделя, че Марулята на 9 месеца едва преди няколко дни започна да се обръща от гръб по корем, седи нестабилно, не се изправя, като цяло „изостава“ с 3-4 месеца от връстниците си. Мен това не ме притеснява, но го наблюдавам и при други бебета, родени със секцио.)

4. Мит за раждането – За безпроблемно вагинално раждане е достатъчно бебето да е с главично предлежание.

Истината: Не е достатъчно. Оптималното фетално предлежание е главично, като гръбчето на бебето се намира от лявата страна на майката. Ако бебето е застанало така, то има най-кратък път до изхода. Ако е с гръбчето отдясно или към гърба на майката, това вероятно ще доведе до по-дълго и трудно прогресиращо, а също и до по-болезнено раждане. Причината е в механизма на раждане, при който бебето първо трябва да се завърти в оптимална позиция, и едва след това навлиза в родовия канал. Моментът, в който гръбначният стълб на бебето и този на майката, се намират един върху друг, е особено болезнен.

Феталното предлежание трябва да бъде установявано периодически по време на бременността, за да може майката навреме да вземе мерки и да помогне на бебето да заеме оптимално положение. За тази цел има елементарни техники и упражнения, които помагат и за обръщането на седалищно разположено бебе, но лекарите рядко са запознати с тях. Важно е бременната да знае, че тя има известен контрол върху ситуацията и може да помогне активно на бебето да заеме правилната позиция. Добре е това да се случи в по-ранен етап на бременността (32-34 г.с.), докато все още има достатъчно място за движение.

[Следва продължение…]

Източници:

1. Национална стратегия за асистиране при нормално раждане на Министерството на здравеопазването на Испания – съдържа подробен книгопис на изследванията, върху които се базират заключенията и препоръките на комисията
2. Spinning babies
3. Релаксация, гравитация, движение – нашите съюзници по време на раждането – Ивета Драганова
4. Техники и упражнения по време на бременността и раждането – Ивета Драганова
5. Endorphins, Labor, Pain, and Bonding by Bonni Elizabeth Hall