Bittersweet

Скъпо наше прекрасно дете…

Изминалите два месеца бяха тежки за всички ни, без съмнение и за теб, но ти се държа геройски through all of it. Загубихме малката ти сестричка и мама беше почти три седмици в болница. Във всички възможни софийски болници, за да сме точни. Всичко започна на 12. март – ден, който никога няма да забравя. Не те заведохме на детска градина, за да дойдеш с нас на феталната морфология и да се запознаеш със сестричката си. Спомням си, че изпитвах смътна тревога, ами ако нещо не е наред, ами ако днес животът ни се преобърне завинаги… но бързо отместих тази мисъл в съзнанието си, в крайна сметка преди по-малко от два месеца бебето беше перфектно, какво чак толкова можеше да се случи… А животът ни наистина се преобърна. Влязохме в кабинета спокойни и радостни, а излязохме изплашени и отчаяни. Дори ти усети, че нещо се случва, защото когато лекарят замълча и започна да се взира в екрана си, дойде да ме държиш за ръката.

Последваха дълги и мъчителни три седмици, в които чакахме да разберем какво ще се случи с Мери. На първи април се събудих и започнах да повръщам. В първия момент реших, че съм прекалила с тортата, останала от рождения ми ден, но после разбрах, че няма да се оправя and something is very wrong. Трябваше да отидем в болница. Мисля, че отсъствието ми беше най-трудно за теб. Да ми идваш на гости в болницата… Всеки път влизаше в стаята предпазливо и уплашено се оглеждаше, преди да се покатериш в леглото ми, за да се гушкаме. Никога няма да мога да ти опиша как ми се свиваше сърцето. Има нещо дълбоко нередно в това детето ти да те посещава в болница. През това време те гледаха основно баба и диди, за да може тати да бъде с мен и Мери. После баба ти каза, че си казвала, че не искаш твоята мама да отиде на небето… като майката на Пипи.

Интересът ти към смъртта датира обаче от преди това. От времето, когато с тати бяхте видели умряла котка край пътя и ти мислеше, че „докторът ще й прочете една лекция и тя ще се оправи“ 😉 Все си мисля, че за нас възрастните тези неща са по-сложни. Вие децата още не сте се научили да се страхувате и аз положих огромни усилия да не ти вменявам страх. Обяснихме ти, че бебето е било болно и е отишло на небето и ти го прие толкова нормално, че когато един път гласът ми затрепери, докато ти четях приказка, побърза да ме успокоиш, че „нищо, ще си родим друго!“ с толкова ведър тон, че не можах да не се усмихна. Друг път сякаш забравяш какво се е случило и ме питаш защо нямам голям корем или настояваш да не ти давам сандалите от миналото лято на друго дете, защото „те ще са за нашето бебе“. Не знам какво се случва в детската ти главица, но никога не сме те лъгали и не сме украсявали истината. Просто се опитвахме да ти обясняваме какво се случва спокойно и без да те плашим.

Не знам, маменце, дали ми е по-лесно, защото имам теб. Нямам база за сравнение. И да, и не, предполагам… Гледам те в цялата ти къдрава прелест и виждам всичко, което Мери никога няма да бъде… От друга страна получавам толкова много прегръдки, усмивки и обяснения в любов, непрекъснато припомнящи ми, че в живия живот е така… имането и нямането, смъртта и сътворението, скръбта и щастието винаги съществуват едновременно… просто ние често избираме да виждаме само едната половина…

Мило мое дете, искам Мери и всичко това да е част от живота ти, по един естествен, овладян, не-истеричен начин. Искам да знаеш, че имаш една сестричка, която, за съжаление няма да дойде да живее с нас, но е истинска и е част от нашата история… of who we are…

Обичаме те повече от всичко друго на света. Ти си изумително дете.

Мама & тати

Trauer

или

Тъгуващият човек – ръководство за употреба

Събудих се снощи и разбрах, че съм прекалила със социализацията през уикенда. Чувствах се като блъсната от камион. Не че ми беше зле, напротив – даже хванах слънце на пейката в парка, от която наблюдавах как Михаела си играе с приятелката си. Обаче за тъгуващия човек комуникацията е изморителна и трябва да се практикува с мярка. Той, мен ако питате, си има важна работа – да тъгува.

Скръбта е много сериозно занимание. Тя те намества. Преконфигурира те. Като течаща вода те издълбава, пренарежда ти пластовете. Трябва време. Колко? Никой не знае. Но скръбта трябва да си свърши работата, за да можеш някой ден отново да се познаеш, да си разпознаеш живота като свой. Не че ще си същият, но и от нищо не се налага. Нали това е основна характеристика на живия живот – случват ти се разни неща и те променят. Противното щеше да е доста съмнително.

Няма правилни начини за тъгуване. Макар че е интровертно занимание. Дори за екстраверт като мене. Аз затова пиша тук. Заради дълбоката си убеденост, че експириънсът трябва да се споделя. Че това ни прави по-емпатични и по-добри, в крайна сметка. Давам си сметка, че тъгата на тъгуващия човек създава доста трудности на околните. Ситуацията е тотално lost in translation. Когато на човек, когото обичаме, му се случи повод да скърби, изведнъж осъзнаваме колко сме крехки ние самите. Как и на нас може (и неизбежно е) да се случи. И част от нашето искане да се „оправи“ бързо е всъщност дълбоко самозащитна реакция. Ако не му личи, че тъгува, значи всичко е наред. Поне достатъчно, за да се самозалъжем, че не се е случило нещо кой знае колко разтърсващо. Затова бързаме да настояваме да се оправя вече. Да възобнови подобие на социален живот. Да се интересува от нещата, които ни вълнуват нас. Ние имаме теории защо му се е случило това, които служат основно да успокоят нас самите – че разбираме и можем да се предпазим. Че контролираме нещата, че сме on top of things.

Тъгуващият човек пък е идиот in his own right. Той не може да се плъзне неусетно обратно в живота си, защото това вече не е неговият живот. Той не го разпознава. И колкото и да се опитва, не може да натика квадратно кубче в кръгла дупка. Той има нужда от тъгата си, за да се случат онези ремоделиращи процеси. Превръща се (временно) в отвратителен себичен кретен, който не си вдига телефона, прекарва дни на спуснати пердета на дивана, гледа пет пълнометражни филма един след друг и… тъгува. Рискува да си загуби приятелите, защото може да им писне да го чакат, или защото изисква от тях твърде много. А хората, разбира се, са изпълнени с добри намерения. Добрите намерения трябва да се уважават. Въпреки че всички знаем за пътя към ада…

Въпросът е в мярката, както казват баща ми и Еклесиаст, 3-та глава.

Скръбта не е wild card, макар че понякога е. Понякога просто е наложително и жизненоважно да си изключиш телефона, да пуснеш пердета и да се барикадираш на дивана. Точно толкова важно, колкото да откриеш, че животът, indeed, продължава. Че е изтъкан от дихотомни чувства и все още можеш да се смееш, да се препичаш на слънце, да изпитваш чиста радост. Че има място за всичко, едновременно.

Тъгуващият човек е особен човек. Има нужда от много малко. Има нужда да сте искрени с него. Да му кажете „не мога да си представя как се чувстваш“, защото, освен ако не сте били в неговите обувки, наистина не можете. Не знаете какво е да сте майка на мъртво бебе, което живее във фризер. И слава Богу, вероятно никога няма да узнаете. Тъгуващият човек има нужда да го слушате, а не да го наставлявате. Има нужда да го питате, за да ви се довери и да ви допусне до себе си. Има нужда да не искате да го „поправяте“ като счупена играчка. Той тази работа и сам ще си я свърши, и ще я свърши сто пъти по-добре от вас, по единствения добър за него начин. И въпреки тревожността, която поражда у вас, трябва да приемете, че той има абсолютно нормални емоционални реакции на нещо, което му се е случило. Защото „такива неща“ се случват. Непрекъснато. И ако искате да сте адекватни, бъдете състрадателни, както казва Платон. Докосвайте света пестеливо. Бъдете заявено присъствие, но само толкова. Тъгуващият човек ще ви потърси. Когато – тогава.

Не го натоварвайте с тежката задача да утешава вас, че на него му се е случило нещо. Не му сервирайте непопитани теориите си за Господ, съдбата и провидението. Те са от непроверен източник. Какво е вярно за него, може само той да ви каже. Попитайте го. В никакъв случай не му казвайте „може би така е по-добре“, защото, разбира се, не е. Как би могло да бъде? Може би има хора, които в лицето на всичко наистина вярват, че „така е по-добре“, но аз не ги познавам.

И понеже всичко е лично, ето аз как ги виждам нещата. Не, не е добре, че съм dead baby mama. I wish I wasn’t. Но какво да се прави. Мен ако питате, Господ няма нищо общо. Не че съм атеист, просто мисля, че с нас двете, с нас четиримата, на които се случи това, с тази ситуация – нищо общо няма. Вярвам в студени медицински факти. И се надявам да си ги получа. Не се питам „защо на мен, защо на нас?“, защото знам, че такива неща се случват to random people at random times. На добрите и не-толкова-добрите, на бедните, на богатите, на лекарите, на възвишените и на всички останали. Всичките 7 милиарда човешки същества, които щъкат по тази планета, са Тъгуващият човек. Поне веднъж. И мен непотвърдени теории за Вселенския замисъл… сори, не ме утешават. Спестете ми ги. Също, не ме съжалявайте. Успокойте се. Не се „тревожете“ за мен. Аз съм Тъгуващият човек. Аз имам абсолютно нормални емоционални реакции на това, което се случи. Твърде малко вероятно е да се разплача пред вас, а ако все пак се случи, ще ми мине. Аз още мога да се смея. Понякога имам нужда да говоря за мъртвото си бебе and how it all went down. Съжалявам за това. Но ми се струва, че знам пред кого да го говоря. Знам си мярката. Не съм депресивна. Обичам си мъжа и детето вероятно повече от всякога, те ме „пазят“ добре. Знам, че имам страхотни приятели 🙂 Нека скръбта свърши своята много сериозна работа. Вече не е страшно, страшното беше. Вече е просто въпрос на време. И пространство.

Днес е ден за сериали на дивана.

Ако и ти си Тъгуващият човек, днес можеш да правиш, каквото си поискаш.