The story of Mila (4)

Оф, добре, де… има ме още 🙂

Цяла година не мога да я напиша тази публикация, а може би просто не искам. Защото след целия ужас и шаш и паника и драма и емоции,

Мила най-после се роди жива и здрава

and that should have been that, нали?

Ама не, не бях калкулирала преживяването „неонатология“.

Българската неонатология, в която те овикват, когато:

– голямото ти дете иска да види бебето, за да се увери, че го има и е живо, а не като предния път;

– влезеш извън часовете за сведения;

– влезеш в часовете за сведения, но не е удобно;

– задаваш въпроси;

– направиш забележка, че в шишето има адаптирано мляко, а не изцедените от теб скъпоценни милилитри коластра;

– попиташ може ли да пипнеш бебето: „Вие в Педиатрията така ли давате на родителите да бъркат по кувьозите?!“

– попиташ може ли да кърмиш бебето, което видимо е съвсем окей – ?!?!

– попиташ може ли да си получиш бебето най-после: „Вие в Педиатрията така ли работите по желание на клиента?! Тук аз решавам за Вашето бебе, не Вие!“ и после тирадата продължава по коридора „Нахалници! Не ги е срам!“

…

и т.н.

4 дни. 4 дни, в които я виждах по 20 минути. Ушите ѝ бяха прозрачни. Толкова беше нашвяткана с глюкоза, че когато ѝ даваха кърмата, дори не сучеше, и всичко ѝ изтичаше по брадичката във врата, А когато ѝ говорех, се опитваше да си отвори очите, но не можеше, и челото ѝ се бръчкаше много смешно от усилието. Ужас, мислех си аз, тя никога няма да засуче. Цедях, ревях и се карах с когото сваря.

Знам, че 4 дни са нищо в сравнение с преживяването на стотици майки на недоносени бебета. Нищичко. Обаче тогава ми се струваха като краят на света.

И точно след тирадата, че съм безсрамна нахалница, изведнъж – айде, вземай си я! Олеле, още помня как излетях оттам, да не би да са се объркали нещо и да не е било за моето бебе 🙂 И сега обаче, какво да я правя? Спи непробудно. Не суче. Май изобщо не разбира, че сме заедно отново. Нищо де, първо да се нагушкаме 🙂

Oще си спомням колко беше миниатюрна, как ми се събираше цялата в двете шепи на гърдите, Нищо общо с Голиат, когото отглеждаме сега 😉

И. беше с нас, нейна е тази снимка. Личи ми, че това е всичко, което някога съм искала, евър, нали? Нахранихме я с шишето, спейки. Никога не съм смятала, че ще съм толкова щастлива да храня бебето си с шише. Тя изобщо не се събуди целия ден. Проспа и срещата с тати и кака, които, освен че бяха на седмото небе, се изпокараха кой да я държи и кой колко я е държал 😉

Тя беше бая жлътнала вече, както се вижда, и много приличаше на Петър. Ние се суетяхме около нея, но тя сякаш още не беше разбрала, че се е родила, и това си остана така още около месец. Беше още някак „отвъдна“… Стана време за спане и почнах да се чудя какво да я правя сега. Не исках да я оставям в креватчето, защото исках да съм сигурна, че диша (да, знам). Страх ме беше да я взема при мен, защото бях толкова изморена, че не знаех дали няма да ѝ направя нещо. В крайна сметка я взех 🙂 На сутринта – изненада! Тя се събуди! Не може да бъде! Явно след като беше свършила глюкозата от системите, и вече не живееше на 30+ градуса в термолеглото, тя не беше чак толкова неспособна да прави необходимото за оцеляването си, а именно – да яде 😉 Засука като шампион. Аз, кондиционирана от сестра ѝ, че бебетата ядат по час и половина през час и половина, се изумих от ефективността ѝ и първоначално отказах да повярвам, че това „недоносеното“ е в състояние да се наяде напълно делово за 20 минути, да се врътне и да откърти. С голямо нежелание им я дадох за задължителната сутрешна визитация.

Никога няма да мога да кажа на моето вярно племе от приятели колко им дължа за онези дни. Вероятно никога няма да мога да им го „върна“ в подобаващ размер. Те приеха Мила като „нашето“, а не като моето бебе. Вдигаха си телефоните, извършваха спешни доставки и бяха винаги на линия.

Никога няма да мога да се извиня достатъчно на М., която подминах в коридора като „малка гара“, защото тя беше с бебето си, а аз – не. Още се срамувам, като си спомня. Затова тук още веднъж – извинявай.

Никога няма да мога да се реванширам на П. за това, на което го подложих. Докато не ми каза: „Престани. Имаме бебе, и то е живо и здраво, а ти ме караш да се чувствам, сякаш сме го загубили пак.“ Тогава се съпикясах някакси.

Изобщо, хора, тая работа със самотните острови никак не става.

… to be continued…

Майката – митове и легенди. И щастливата истина.

Текстът е публикуван за пръв в списание „Жената днес“, бр. 04/14, заедно стекстовете на други яки майки – купете си го 🙂

Дисклеймър 1: Пиша този текст с уговорката, че съм прекарала последните пет дни сама с двете деца и накрая се стигна до грозни сцени. Та, да не са заблудите, че се имам за някакъв особено успешен или “добър” родител. Не че не се старая, просто това е текуща битка. Обаче ако някой ме попита “каква майка си?”, няма и да се замисля и ще отговоря “щастлива”.

Рискувам да прозвуча самонадеяно или крайно нескромно. Обаче нали пледирам да си казваме винаги истината. А истината понякога е грозна и непопулярна, a друг път е прекрасна и непопулярна. Зависи колко контрастира със заобикалящата ни действителност.

Дисклеймър 2: Пиша този текст с уговорката, че намирам съзнателния избор да нямаш деца за напълно легитимен и достоен за уважение, точно колкото и този да имаш 1,2 или 15 деца. В никакъв случай не смятам, че майчинството или родителството е черешката на всяка торта. Брат ми, например, иска да спасява света, като не се репродуцира J Има едни такива…

За мен лично имането на деца винаги е било не толкова въпрос на “дали”, а на “кога” и на “наличните ми се струват недостатъчни, дали няма да може поне още едно”. Три седмици след раждането на настоящето бебе, което уж трябваше да е последно, започнах да обмислям логистиката по следващото.

Съвсем логично станах педиатър. Вече дори не мога да си представя да работя с възрастни хора.

Дисклеймър 3: Ако подозирате, че страдате от следродилна депресия, потърсете професионална помощ. Още днес. Не позволявайте на биохимията в мозъка ви да прецака началото на вероятно най-вълнуващата връзка с друго човешко същество в живота ви.

Дисклеймър 4: Пиша този текст с уговорката, че съм прясно остригана нула номер, след като голямата ми дъщеря донесе въшки. Това само по сабе си казва адски много за майчинството.

Напоследък покрай бебето отново много си общувам с млади майки. И ако нещо е белязало ранното майчинство, то това е изискването майката да е измъчена. Недоспала, с тъмни кръгове под очите, леко неадекватна, изнервена и “хормонална”, т.е. плачлива и емоционално неуравновесена, и неизменно тревожна. Нека да сме честни, хората така си представят младите майки, нали? Добрите млади майки, които правят всичко за децата си. Теорията, че колкото по-изтерзани сме, толкова повече си обичаме отрочетата, се предава като вирус по въздушно-капков път. И нали знаете, че когато има много силно очакване към нас, ние обикновено му отговаряме – при това не особено съзнателно. Най-голямото наказание на конформиста е конформизмът му. Но излизането от клишето е дискомфортно и се наказва с явно презрение.

Друг неизменен атрибут на младото майчинство са орляците баби-помагачки, всяка със своята характеропатия и схващания за правилното отглеждане на безценното внуче – с давност поне (!) трийсет години. Бабите-помагачки се схващат като “необходимото” зло, защото младата майка е по презумпция некомпетентна за отглеждането на собственото си дете, особено ако е първо. И ако няма кой да бди зорко над всеки нейн ход, вероятно ще го убие по невнимание или поне ще му нанесе тежки и непоправими телесни повреди. Затова бабите се заселват за неопределен период от време в дома на младите родители, а техен най-основен прерогатив е къпането на бебето всяка вечер. Понеже младата майка ще го изтърве във ваната, естествено. Или ще му полее вода в очите.

На мен пък ми става криво, че ранното майчинство има толкова кофти репутация. А никой не ми вярва, че не е задължително да е така. “Колежките” ме подозират, че се фукам каква добра майка съм. Или че са ми “лесни” децата, разбирай – за разлика от техните, които са взискателни и трудни за отглеждане. Гледат ме странно как съм омотана със слинга, ежедневно поне един добронамерен гражданин (по-често гражданка) ме пита дали няма да си задуша бебето така, а когато веднъж се появих с количката в парка, всички бяха крайно изумени, защото подозирали, че нямам (пари за) количка J Нищо, че тя беше пълна със зарзават, а бебето пак си дремеше маймунски на гърдите ми.

В света на младите майки да НЕ си недоспала и леко кисела заради това, че никой не ти помага, или ти помагат, ама не по правилния начин; как си изгладила три планини с бебешки дрехи, стерилизирала си днес осем пъти шишетата, но в два часа на обяд още не си пила кафе – е углавно престъпление. Много е кофти да си отпочинала, добре кафеинизирана и видимо щастлива от статута си. Това означава, че останалите някак са се минали, докато се мъчат по цели нощи да накарат бебето да спи в собствения си креват, а то се буди на равни интервали от 1 час и 20 минути, за да иска мляко, което не получава, защото трябва да прави нощна пауза. А ти си минала тънко, прибирайки бебето при себе си и кърмейки фрийстайл. Ясно е, че не спазваш правилата, иначе и ти щеше да си ходещо зомби.

И са прави – щастливото майчинство е мързеливо. То е животът на най-малкото съпротивление. То е разточителен хедонизъм. If mama ain’t happy ain’t nobody happy е домашната максима на успеха. А за да е хепи мама, сме жертвали съблюдаването на нормите. Гладене и стерилизация са непознати понятия. И да ви кажа, всички сме живи и здрави. Бебето кантар не е виждало. (Е, преувеличавам. Веднъж месечно си организираме залагания колко е наддало.) Собственото си легло не е помирисвало. Нощем суче като за световно, но в повечето случаи аз съм в безсъзнание по това време. Повече от три минути бебешки рев не се толерира. Това е жизненоважно за психическото ми оцеляване.

Аз съм майката, на която всички вещаят погром. Ти ще видиш, казват ми правилните майки, ще спи при вас до първи клас. Ще се кърми до бала. Ще стане несамостоятелна. Като стане десет кила, как ще я носиш?… Това е просто една отложена във времето агония. Няма начин да не те застигне. Майчинството по дефиниция е велика саможертва. Ако не ти личи, че се мъчиш, значи има нещо гнило в цялата тази работа. Никаква майка не си.

Ранното майчинство носи и друга стигма, която рядко някой подлага на съмнение. Родителите, но особено майките, по подразбиране минават в една друга категория хора, които, макар и да заслужават симпатия и често съжаление, вече не стават за нищо. Те са трагично приковани към и обсебени от децата си. Общественото клише изисква темите ти за разговор да се свият до пюретата и съдържанието на памперсите. И както става с повечето клишета, ако не се противопостави решително и съзнателно, човек някак неусетно се оставя да бъде въвлечен в него.

Трябваше ми известно време да кондиционирам собствените си приятели и да ги накарам да повярват, че има начин да бъдеш пълноценно майка и въпреки това да не бъдеш само майка. С времето се научиха, че мога да водя екзистенциални разговори (когато се налага) и с висящи по мен деца. Че не съм внезапно оглупяла, и ако са склонни да си пият бирата на пейка в парка вместо в кръчмата, всъщност все още имаме какво да си кажем.

… дори повече. Защото майчинството развива невидими сетива. Ако можеш да различиш (поне) осем вида бебешки рев (и да го утешиш), най-вероятно и разбирането ти за човешките преживявания по принцип е претърпяло стремглава еволюция. Изведнъж всичко е много по-нюансирано, а реакциите ти – много по-адекватни. Бебето, със своята безпомощност и нужда от постоянни грижи, те е измъкнало от състоянието на задълбочено (но безплодно) взиране в собствения ти пъп и те е закотвило здраво в настоящето. Сетивата ти са будни. Възприятието – остро и фокусирано. Реакциите – добре премерени. Everybody benefits.

Няма да си кривя душата и да твърдя, че не се размазвам от кеф от беззъби бебешки усмивки, и че не съм готова да се направя на маймуна, за да ги получа. Че не прекарвам часове да мириша главата на бебето и дни, в които двете почти не напускаме леглото. Че не дебна с трепетно очакване всяко новопоявило се умение или разширяване на репертоара от “ау”, “ео” и “агууу”. Че не се умилявам от вида на спящо бебе и не ходя да го ръчкам, за да проверя диша ли. Че не си изпускам нервите по голямото дете (по което едно време се прехласвах по същия начин), и после не съжалявам и не свръхкомпенсирам със сладолед и твърде много телевизия. Или че не ми е жал за прекрасната ми коса. Напротив. Родителските ми грехове са неизброими. Някои “жертви” са неизбежни. В някои клишета съм нагазила до шия. Но пък страшно ми отива да съм гологлава. Бъдете хедонисти, хора, животът е твърде кратък за всичко останало.

The story of Мила (2)

Та, в началото на декември още нямах багаж за болницата, нито дрехи за изписване на бебето, нито помпа за кърма, нито пелени, нито… 🙂 Абе, нищо нямахме. И ремонтът течеше с пълна сила.

33+4 г.с. На 03.12. през нощта се събудих с мокро на чаршафа. Ама малко мокро. Веднага си помислих, че са води, но пък с Мишката бяхме ходили с фалшива тревога в болницата. та можеше и да не са води. Казах на П., пък той каза: „Да бе, глупости 🙂 Заминавам за Варна в командировка.“ 🙂 Е, сигурно, ако се бях тръшнала и бях настоявала, щеше да остане. Ама пък ако се беше оказало фалшива тревога… хм… И така, в 6 часа сутринта той замина, а аз малко по-късно вдигнах Мишката за градина. Обаче… абе, мокро, мама му стара! И като започна едно суетене, сега какво да правя… обадих се на д-р С., тя каза да ида да види. Ама Мишката какво да я правя? Да я дам на Д. да я води на градина? Да я дам на майка ми да я държи вкъщи? Мишката се усети, че нещо става, и като ревна… Понеже нейните асоциации с болницата са миналогодишни – че майка ти изчезва на това непознато, страшно място, и после сестра ти умира… who can blame her? Та, плевенска трагедия. Взе я баба й накрая, аз си теглих един душ и си викнах такси за болницата. За всеки случай мушнах една нощница в торбичката, ама нито чехли, нито зарядно, нито четка за зъби… нищо 🙂

В болницата се наложи да почакам доста д-р С. да излезе от операция. М. само питаше по телефона „Мамо, кога ще си дойдеш?“ Стана обяд. П. се обади, че са пристигнали във Варна. Д-р С. дойде. Направихме проба за околоплодни води с бром-тимол… и… just the faintest trace of green… зелено става, когато са води. даже се шегувахме, че съм си научила урока. Уж за всеки случай да видим с ехографа… опааа! Оставаш тука. А?! Fuck. Shit. Сметки без кръчмаря, нали разбирате. И като ревнах. Тя вика, сега защо плачеш, всичко е наред. Ще пазим бебето още малко, да порасне, да му направим профилактика на белия дроб и ще го раждаме. Аз – рев. Ама нали няма да го изпуснем и това бебе? Тя – ти луда ли си? Как ще го изпуснем? Много си е добре детето, даже върви голямо, хич никакви притеснения нямам за него. Успокоих се криво-ляво, отидох да си усна документите за хоспитализация. Обаждам се на П. и му казвам, ти хубаво си във Варна, ама сега бъди така добър да се върнеш. То да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Купих си бързо разни неща от магазинчето срещу болницата, написаха ми документите и ме качиха в Патологията. Там, дето почина Мери. Води ме една санитарка към стаята, ама същата стая. Направо излетях на заден ход: „Аз тука няма да лежа.“ Ама защо? Защото тука ми умря бебето. А, добре. Намериха ми набързо друго легло в съседната стая. През това време говорп по телефона. Мишката – нещастна. Петър – шаш и паника, ще си идва със самолет от Варна 😉 Отрядът за бързо реагиране – слава на Бога за отряда за бързо реагиране! Г. веднага направи списък – зарядно, хавлия, чехли, четка за зъби и т.н. No questions asked.

И така… изследвания, бодене, всичко отначало. Гумираният матрак, на който е предизвикателство да спиш, без да се събудиш, плувнала в пот. Мръсножълтите чаршафи, които непрекъснато се свличат и карат леглото ти да изглежда ужасно. Прозорците, които не бива да се отварят, сакън да не настине някой. Парното, което е винаги на макс, и не се регулира. Голямо дежа-вю беше, обаче този път имах добро усещане и някак се примирих. Г. ми донесе нещата, поговорихме си. П. се обади, че е кацнал и се прибира при детето… Мила се обаждаше отвътре. И така, we settled in for the night.

+++

На другата сутрин – визитация без д-р С. Айде да го вадим това бебе, ще получиш инфекция. К’во?! Няма начин. Бебето остава вътре. Ама, сакън, ще получиш инфекция, ще го деформираш. Ми аз нали затова съм тука, да не получа инфекция. Ей, педиатрите сте най-ужасните пациентки. Умират ви бебетата, защото ги заразявате с неща. Gee, thanx, ей т’ва исках да чуя…

+++

И после – болничната рутина – тонове, изследвания, визитация, чакане на гостите в часовете за свиждане, гости, тонове, инжекции, мазни банички, ориз с пиле, пиле с картофи, боб с наденица (!), ориз със зеле, парче сирене в пликче и филия хляб, тонове, изследвания, визитация, нападение, отбрана…

Направих си съпорт-група във ФБ. „Племето“. Bringing Мила home. Ей, що мрънкане отнесе това мило племе. Кой каква глупост казал, кой ми забравил изследванията, кой ме погледнал накриво. И поръчки. Когато физически не можеш да се придвижваш в пространството, някой трябва да го прави вместо теб. Хубаво е за тази цел да имаш племе от най-прекрасни хора :), които да те обичат. И ти да ги обичаш. И най-добре се получава, ако всички се заобичат помежду си.

Д-р С. каза, че ако пия кокосово мляко, ще се увеличат водите на Мила. Не ме питайте за механизма на действие, през втората световна война са го използвали за плазма-експандър. Мигом племето изкупи всичкото кокосово мляко в София.

П., горкият, ще не ще мина в overdrive. Пое изцяло Мишката, което си е предизвикателство, но не искахме да има чувството, че я подхвърляме насам-натам. Всеки ден идваха да ме видят (освен в дните за балет), а това са около 6 часа дневно в градския транспорт за него. М. на градина, той на работа – после обратно в Младост – после при мен и пак обратно вкъщи. Открих ползата от скайп-а, за да я гледам сутрин как се облича за градина и да ме пита, чорлава и сънена, гащите ми натака ли са? и да си казваме „лека нощ“ вечер. Изобщо, целта беше да направим всичко това колкото се може по-малко травматично за нея. Тя скоро разбра, че нещата са под контрол и се успокои. 

И така, минаваха дните. Не можех да спя. Нощем се будех да бутам Мила, защото ме беше страх, че ще й стане нещо, докато спя, и аз няма да разбера. (Е, то не може съвсем без никаква лудост, нали?) Изгледах всички епизоди на Lie to me на конвейр (стигнаха ми точно до деня на раждането :)) Чакахме. Пишех пространни списъци със задачи за къщата и бебето. None of that got done really, но нали имах чувството, че нещата са под контрол. Коремът ми ставаше ту голям, ту малък, в зависимост от това колко води имаше Мила. Те си течаха. Д-р С. каза, че в Англия е практика да се държи бебе с изтекли води, ако няма инфекция, за да се добута до гестационна зрялост. Аз й имах 1000% доверие. Писах план за раждане. Ще умрете от смях, none of that got done, either.

В средата на всичко това, д-р С. замина. За 5 дни. Разбрахме се Мила да се роди в деня, след като се върне. 19. декември. And much insanity ensued. Защото, останало без нейното успокоително присъствие, въображението ми тотално превъртя. Последните три от тези пет дни бяха адът. Денонощно си представях какво може да се случи и тормозех Мила, когато спеше, за да усещам, че се движи. Сигурна съм, че ще ми го върне тъпкано, де 🙂 Опитвах се да предвидя всички възможни сценарии и да съм готова „за всеки случай“, но се оказа, че въпреки предвиждането, не успях да направя нищо, за да ги предотвратя…

+++

Още когато разбрахме, че терминът й е 16. януари, започнах да се чудя как така ще живея с дете Козирог – не, нямам нищо против Козирозите принципно, а и с годините доста се сприятелих със Сатурн-а си, но не се „виждах“ като майка на дъщеря Козирог. Тогава ми изтекоха водите и стана ясно, че няма да можем да я задържим повече и ще се роди Стрелец 🙂 По ирония на съдбата или чиста случайност, но всички жени в тази къща сме огнени знаци – аз съм Овен, Михаела е лъв, Мила е Стрелец, а Мери трябваше да е Лъв, но се роди Овен. Сега имаме един завършен огнен триъгълник и въздухарски татко, за да поддържа огъня 😉

+++

И накрая, „любимият“ ми анекдот от болничната действителност:

Аз: Извинете, защо ми правите мускулната инжекция с жълта игла?

(жълтите игли са предназначени за изтегляне на лекарства в спринцовката и са доста дебели. мускулните игли са тънки и черни.)

Акушерката: На това дебело дупе как да ви я направя с черна игла?!

Oh. Really?

… to be continued…

БГ болниците – the Bad & the Ugly (II)

The Bad

1. Условията, то е ясно. Не че не се изтрайва, но когато и без това си на ръба на силите си, можеш да спиш само седнала, не си яла нищо от седмица или две… леглата с матраци от изкуствена кожа, от които се будиш по осем пъти на нощ, плувнала в пот, ВИП стаята с колониите мухъл по тавана, общата баня за десет пациентки… абе, мила родна картинка… Разбира се, Токуда винаги е вариант. Леглото е с дистанционно, храната е дори вкусна, седалката на тоалетната се топли 😉 Срещу 600 лв. за три дни. Ахъм.

The Ugly

1. „Системата“, така наречената, която подлага пациентите си на нечовешки изпитания. Представете си, че се намирате в специализирана болница, защото бременните ги лекуват в такива. Обаче имате проблеми, които на пръв поглед изглеждат несвързани с бременността. И понеже болницата е специализирана, в нея работят само акушер-гинеколози. И анестезиолози. И акушерки. И дотам. Нефролог? Кардиолог? Прост интернист? Nada. Някой да ви види на ехограф? Ама разбира се, можем да видим бебето. Обаче ако някой трябва да види вашите бъбреци, разходете се, моля ви, през целия град и обратно до еди-къде-си, както сте си с отоците, контракциите и киселините. Резултатът? Ще повръщате в лехичките на Александровска болница.

2. Производно от горното + медийната истерия, че „всички лекари са убийци“ = никой не смее да поеме отговорност, или дори да ПОМИСЛИ върху казуса ви. При най-малкия намек за проблем, настъпва паника. Така нареченият колегиум (група лекари се събират, за да допринесат с опита и знанията си за професионална дискусия по заплетен случай и да излязат с „експертно становище“) се оказва сбор от паникьосани не-професионалисти, които след десетминутно съвещание учтиво ви молят да си потърсите друга болница, за да не им създавате неприятности. Следователно се паникьосвате и вие, семейството и приятелите ви, въпреки че сте лекар. Диагноза? Nada.

3. Производно от горните две – Токуда се оказва единствената МБАЛ (многопрофилна болница), в която могат да се погрижат за комплексните ви нужди. Срещу горепосочената сума, защото специализираната болница вече е изяла пътеката. Там ви казват, че сте на практика здрава и можете да си отидете вкъщи или да поостанете на хотел, ако ви влече. Не са съвсем прави, но все пак са по-близо до истината, че няма да умрете в близките няколко дни.

4. Тясната специализация ебава майката на медицинската компетентност. Аз мога и сама да си диагностицирам белодробния оток и да помоля някоя приятелка да ме преслуша, когато ми идва на свиждане, но пациентите по дефиниция рядко са лекари. Мога и да си намеря диагнозата за пет минути в уикито, ама не ми е работа, нали?

5. Патерналистичният подход в медицината. Drives. Me. Insane.

– Ти сега да дискутираш ли искаш или ме питаш за мнението ми? (Аха, да дискутирам искам. Нещо против?)

– Дръж се като пациент, сега не си лекар. (Тц. Не мога да престана да знам, каквото знам, и да мисля, само защото съм имала неблагоразумието да се превърна в пациент. Ако, впрочем, ми бяхте позволили да помисля малко, вероятно нямаше да вдигнем цяла София и половин България на ура.)

– Да ми влизат в стаята, без да се представят, да ми говорят на „ти“, да ми викат „мойто момиче“ и да ми натрапват личното си мнение какво следва да направя в моята ситуация, демек да си махна бебето, ‘що да се опитваме да го лекуваме като ще си направим друго, нали.

– И аз знам какво е да има казус, да не си виждал такова чудо никога в живота си, да си специализант, да имаш нужда да се обучаваш. Затова го разписвам онова листче, на което пише, ние сме база за обучение блабла. Ама знам как можеш да се обучаваш дискретно и с респект към страданието на пациентите. НЕ така: десетина+ непознати лекари в малка стаичка, пациентката току-що е научила, че бебето й е тежко болно.

– Гледай к’во нещо, аз такова никога не съм виждал.

– Аз съм виждала, ама беше умряло вече.

Yeah. Thanks.

6. Минаването на визитация „по листата“. Разбирам, че е празник и има трима дежурни за цялата болница. За какво ми назначавате изследвания, след като цял ден няма кой да ги види? Аз не мога да си представя така да си върша работата. Вие защо можете?

Еми, т’ва е. Струва ми се, че няма нужда от further commentary.

БГ болниците – the Good, the Bad and the Ugly (I)

Трудно се говори за това, което ни се случи, но когато започна да си губя съня от профучаващи през главата ми изречения, значи е време. Не знам дали се дължи на годините нощни дежурства или на някаква много яка психическа самозащита, но спането ми се удава винаги и навсякъде, независимо от обстоятелствата. Та, дори и през тези три седмици на обикаляне по всички софийски болници и несигурност какво се случва с мен и бебето, не си загубих съня. Сега обаче съм у дома и нощем наративът започва да се ниже в безкрайни изречения, които искат да бъдат написани, и прочетени.

И така, да започнем с нещо по-лесно. Нещо, в което съм експерт така или иначе. Болниците. The Good, the Bad and the Ugly. С изключение на едно име, I won’t be naming names, защото всички се държаха много мило и загрижено с мен, независимо от всичко останало. Не знам дали факторът, че съм лекар, е натежал, но като цяло не видях лошо отношение и към другите пациенти.

The Good

1. Тя. Д-р Виолета Стратиева от I САГБАЛ „Света София“, отделението по патологична бременност. Нашият ангел, макар че не си падам по подобни сладникави определения, но просто няма какво друго да кажа. Завършила е 3-годишна специализация по фетална медицина при водещия специалист в областта в Лондон. Тя се появи свише в момент, в който не знаехме накъде да се обърнем, а състоянието ми не позволяваше пътуване в чужбина. Бебенцето ни имаше фетален хидропс, вероятно вследствие на някоя от многото вирусни инфекции, които изкарах в началото на бременността. При една форма на хидропс, причинена от парвовирус B19 – обичайно безобидна инфекция, протичаща при децата като  „пета болест“, хидропсът на бебето се лекува успешно в над 85% от случаите с интраутеринно кръвопреливане. Д-р Стратиева направи за нас нещо изключително в българските условия и кръвопреляхме бебето на 11.04. За съжаление процедурата беше изключително трудна поради напредналия процес и лошите показатели на бебето, които сочат, че вероятно не се касае за изолирана парвовирусна инфекция, а за нещо по-комплексно. (Надявам се на получим яснота от хистопатологичното изследване, макар че в много случаи причината не може да се установи.) Спокойна съм, защото знам, че направихме всичко възможно за бебето си. Всичко, което щяхме да направим и в Берлин, например.

Когато бебчето почина и аз вече бях толкова изморена и измъчена, че просто исках второ секцио, тя ме убеди да го родим вагинално, за да си запазим опциите за друго дете в близко бъдеще; и направи всичко възможно, за да родя по най-щадящия за мен начин. She made a nightmare so much more bearable. Не знам без нея какво можеше да преживеем, най-малкото щях да си отнеса секциото за по-лесно. Благодарение на нея имах възможността да подържа бебето и да имам усещането, че не съм просто интересен „казус“, а човешко същество, чиито чувства и преживявания са уважени и зачетени. Тя ме изслушваше и разбираше чисто емоционало, а емоциите са доста екстремни в такава ситуация. Мисля, че и Петър може да потвърди това.

Преглежда в МЦ „Света Петка“ в XX ДКЦ и по нищо не отстъпва на водещите ехографисти в областта на феталната морфология, но с „екстри“, защото освен професионалист е и невероятен човек с истинско отношение към пациентите си.

За съжаление това е единствената точка в тази категория. Или поне единствената, за която аз сега се сещам.

dead baby mama

в този живот,

в който нищо вече не е мое

 

разпознавам

само

мъжа

детето

червения диван от ИКЕА

 

не разпознавам дори

собственото си тяло,

което скоро

с нищо няма да напомня за теб

 

единственият дом,

който някога си познавала

От архивите: Rooming In

С бебето или без бебето непосредствено след раждането?

Всъщност този въпрос е дълбоко личен, независимо от различните теоретични аргументи в подкрепа на единия или другия подход. Все пак, добре е да го обмислите, защото може да се наложи да вземате някои предварителни решения в тази връзка. С изключение на една софийска АГ-болница, всички други предлагат три варианта на „съжителство”, при условие, че вие и бебето сте здрави – да споделяте една стая с бебето през цялото денонощие (евентуално с още една майка с бебе), да прекарвате деня с бебето, но нощем да го оставяте в детското отделение, за да си починете, или бебето да е отделено от вас, като можете да го виждате по всяко време и да ви го носят за кърмене/хранене на всеки три часа. В някои случаи можете да сте с бебето си само в така наречена ВИП-стая срещу допълнително заплащане, и това е именно една от подробностите, които трябва да проучите предварително, и които могат да окажат влияние върху избора ви на болница.

Не мога да скрия, че за мен самата вариантът, в който ще съм отделно от бебето си, изобщо не е приемлив, но добре знам, че всеки избор има както предимства, така и недостатъци. Нека да се опитаме да ги разгледаме обективно, доколкото е възможно това.

Един от най-силните аргументи за „съжителството” на майката и бебето в родилния дом, е емоционалният комфорт на новороденото. За да преживее по-лесно стреса от раждането и адаптацията към света извън утробата, то се нуждае от нещо познато, нещо, за което психиката му да се „закотви” и което да му носи усещане за сигурност и спокойствие. А единственото, което бебето познава до този момент, е майката. То познава гласа и мириса й, а нищо не може да имитира по-добре уютното и топло пространство в корема на мама от прегръдките на мама. Освен, че по този начин (чрез много физически контакт от самото начало) се стимулира ранното изграждане на стабилна връзка между майката и детето (на всички нива – емоционално, психическо, физическо), това е и една от предпоставките за успешен старт в кърменето. Тъй като сте непрекъснато с бебето си, вие можете да отклинете на по-субтилните знаци, че то иска да суче (например примляскване, въртене на главичката, изплезване на езичето, засмукване на ръцете), а не да чакате да се разплаче, за да ви го донесат да го накърмите – плачът е късен признак за глад, а има опасност вече изнервеното гладно бебе да суче по-кратко време и да не успее да засуче правилно. Освен това получавате възможност да се опознаете в защитена среда, където винаги има към кого да се обърнете за помощ (или в идеалния случай би трябвало да е така), ако нещо с бебето не върви или ви плаши. Ще се научите по-бързо да тълкувате плача му, да разбирате от какво има нужда и ще се нагодите един към друг, така че когато се приберете у дома да не обикаляте стреснато около кошчето на малкото непознато извънземно, което сте си донесли от болницата. Наистина, не подценявайте момента на сближаването – това далеч не се отдава лесно на всички майки (и бебета) и може впоследствие да вгорчи много първите дни и седмици у дома. Използвайте пълноценно времето в болницата, където освен да кърмите и гушкате бебето си, нямате никакви други задължения. Дори и в идеалния случай, у дома все пак ще се наложи да миете чинии, да пускате пералня, да се грижите за потребностите на дручите членове на семейството, било то и само таткото. Като се сумира с недоспиването и хормоналите промени след раждането, това лесно може да ви дойде вповече, защото малкото същество се нуждае от вас буквално, за да оцелее, а това е немалка отговорност. Моето мнение е, че колкото повече време прекарвате с бебето си непосредствено след раждането му, толкова по-голяма част от този стрес можете да си спестите.

Разбира се, отсрещната страна също има аргументи, а именно, че след раждането е важен емоционалният и физически комфорт на родилката, а бебето така или иначе не разбира много, защото се буди само, за да яде. Някои майки предпочитат да си починат, особено ако са преживели тежка бременност и дълго раждане. Те смятат, че е по-важно да съберат сили в болницата, където за децата им се грижат професионалисти, за да могат после у дома да им се посветят пълноценно. Нищо не може да се каже против този ред на мисли, особено защото научните доказателства в полза на едното или другото са оскъдни.

В много племенни общества бебето никога не се отделя от майката в периода, непосредствено след раждането. На остров Бали, например, докато не навърши шест месеца, бебето никога не се оставя, то винаги е в ръцете или на майка си, или на някой друг от разширеното семейство. Трябва да отчетем, обаче, че ние не живеем в такова обшество, и културния контекст, в който отглеждаме децата си, е съвсем различен. В западноевропейските болници от шейсетте години на миналия век насам бавно се е наложила практиката „rooming in”, което означава, че стига да са в добра кондиция, майката и бебето са заедно в една стая, като към тях може да се присъедини и бащата и/или друг член от семейството.

Може много да се спори, както много се спори сред майките по всички въпроси, които засягат новороденото човече, за което искаме само най-доброто. Не може да се каже, че тези спорове са напълно излишни, стига да се водят с доброжелателен тон, защото „някъде в спора се ражда истината” или поне се научаваме да разбираме по-добре другите и да се отнасяме с по-голямо уважение към избора им. В крайна сметка обаче, това са дъбоко лични решения, които всяка майка и всеки родител взема не само въз основа на собствените си разбирания а често и въз основа на собствените си възможности, емоционален и физически капацитет в даден момент. Независимо от огромната отговорност, която безспорно носим като родители, повечето бебета порастват като добре адаптирани, психически здрави възрастни, независимо дали през първите три или пет дни от живота си са били плътно до майките си или не.Затова не мога да дам „правилен” отговор на въпроса, поставен в тази статия, мога само да ви окуража да го огледате от всички стани, да се информирате и да вземете решението, което ви се струва най-подходящо за вас в конкретния момент, без да се страхувате, че то ще има необратими последствия върху целия по-нататъшен живот на детето ви.

Първа публикация в сп. МАМА, 12/2009

Dear baby,

Смятам за уместно да ти кажа това-онова за бъдещето… или поне за моята представа за него 😉 И малко предистория.

С татко ти знаем за теб от 22.11., което по някаква случайност е рожденият ден на Миленка, и на мен ми харесва да си мисля, че това е добър знак 🙂 Освен това било рожденият ден и на Марийчето 🙂 Yay for fairy godmothers 🙂

За разлика от предния път, обаче, светът не научи за теб моменталически в рамките на работния ден ;), а на час по лъжичка и твърде избирателно. Харесваше ми да те пазим за нас си, и даже изпитвах известно нежелание да те споделям твърде.  Първо те заведохме на Хисар и се поплацикахме в радонова минерална вода, така че ако има нещо – да си знаеш 😉 После Мишката ни донесе от градината милион и един вируси, така че двете с теб боледувахме усърдно през първия триместър, поне 3-4 пъти. Сори за което. После пожънахме разнообразни, очаквани и неочаквани реакции за появата ти, които ще станат част от семейната митология 🙂 В крайна сметка, „всички много се радват, дори и да не си е проличало“ 😉

Различно е с теб. Със сестра ти имах внезапна и мигновена връзка още от момента на двете чертички на теста за бременност. Ти ставаш реалност много по-бавно… Дали защото не се отдадох на съзерцание вкъщи, а не съм спирала да работя; дали защото Мишката заема голяма част от мислите и чувствата, а и от времето ми;  дали защото таква е участта на вторите деца,  да бъдат малко неглижирани… Макар че аз това го наричам benign neglect – от много родителско вторачване никое дете не е прокопсало 🙂 За разлика от миналия път, обаче, когато на практика не ми личеше до средата на бременността, този път имам шкембе от 11 г.с. Е, хората твърдят, че е видимо само за мен, но все пак. Престилките ми не се закопчават, бременните панталони са ми широки, а обикновените дънки – тесни.

От около седмица ми се струва, че те усещам да се обаждаш, с онзи типичен бебешки морзов код. Може би реализацията, че си истинска (поне така твърди д-р Марков, че си момиченце), убягва на съзнанието ми, защото води със себе си реализацията, че в един момент ще трябва да те раждам/е. И се зараждат едни дилеми… над които имам още достатъчно време да пофилософствам 🙂

Сега малко в перспектива 🙂 Очакваме те около 28-и юли, което поне гестационно те датира като Лъвче. Или както казва дядо ти: „Ще си отглеждаме зоологическа градина“. Не знам дали перспективата за две Лъвици е по-плашеща или радваща родителите, но и не съм сигурна, че комбинацията от Овен, Близнак и Лъв е благодатна за отглеждането на дете от зодия Рак. Така че, мисли му, като си ни избрала точно нас 😉

Мишката е запозната със съществуването ти и по своему е трогателно грижовна (към мен). Детето, което до след 3-ия му рожден ден носехме навсякъде,  сега (почти назидателно) декларира, че „не трябва да ме носиш, защото ще изпадне бебето“ и нито веднъж, дори и в най-големия зимен студ не е направила фасон, че иска да я нося. Спрямо тяб има по-скоро сдържани емоции. Може би все още те възприема като абстракция, но и това се променя с нарастването на шкембето. Аз честно казано предпочитам така, бих се стъписала от прекомерна радост или отрицание.

Сега за протокола – 17w1d today. Дано да ти е уютно в мен 🙂

С обич,

мама, тати, и Миши

4+1

Колко е хубаво да събудиш усмихнато тригодишно, рошаво, сгушено, миришещо на „други места“… и докато го обличаш, да му пееш… една чудесна песничка//щурче ми подари (2)… и то да ти припява… and all is good.

***

– Мамо, а бебето родило ли се е вече?

– Не, още не. Много е мъничко още. Трябва да порасне и като ми стане голям коремът, тогава ще се роди.

– Аз искам… Не! Аз съм си поръчала сестричка. Ама искам и братче.

Татко й надава ухо:

– Какво, какво?

– Ние с мама си разговаряме!

***

🙂

Rooming-in?

сп. МАМА, 04/2010

С бебето или  без бебето непосредствено след раждането?

Всъщност този въпрос е дълбоко личен, независимо от различните теоретични аргументи  в подкрепа на единия или другия подход. Все пак, добре е да го обмислите, защото може да се наложи да вземате някои предварителни решения в тази връзка. С изключение на една софийска АГ-болница, всички други предлагат три варианта на „съжителство”, при условие, че вие и бебето сте здрави – да споделяте една стая с бебето през цялото денонощие (евентуално с още една майка с бебе), да прекарвате деня с бебето, но нощем да го оставяте в детското отделение, за да си починете, или бебето да е отделено от вас, като можете да го виждате по всяко време и да ви го носят за кърмене/хранене на всеки три часа. В някои случаи можете да сте с бебето си само в така наречена ВИП-стая срещу допълнително заплащане, и това е именно една от подробностите, които трябва да проучите предварително, и които могат да окажат влияние върху избора ви на болница.

Не мога да скрия, че за мен самата вариантът, в който ще съм отделно от бебето си, изобщо не е приемлив, но добре знам, че всеки избор има както предимства, така и недостатъци. Нека да се опитаме да ги разгледаме обективно, доколкото е възможно това.

Един от най-силните  аргументи за „съжителството” на майката и бебето в родилния дом, е емоционалният комфорт на новороденото. За да преживее по-лесно стреса от раждането и адаптацията към света извън утробата, то се нуждае от нещо познато, нещо, за което психиката му да се „закотви” и което да му носи усещане за сигурност и спокойствие. А единственото, което бебето познава до този момент, е майката. То познава гласа и мириса й, а нищо не може да имитира по-добре уютното и топло пространство в корема на мама от прегръдките на мама. Освен, че по този начин (чрез много физически контакт от самото начало) се стимулира ранното изграждане на стабилна връзка между майката и детето (на всички нива – емоционално, психическо, физическо), това е и една от предпоставките за успешен старт в кърменето. Тъй като сте непрекъснато с бебето си, вие можете да отклинете на по-субтилните знаци, че то иска да суче (например примляскване, въртене на главичката, изплезване на езичето, засмукване на ръцете), а не да чакате да се разплаче, за да ви го донесат да го накърмите – плачът е късен признак за глад, а има опасност вече изнервеното гладно бебе да суче по-кратко време и да не успее да засуче правилно. Освен това получавате възможност да се опознаете в защитена среда, където винаги има към кого да се обърнете за помощ (или в идеалния случай би трябвало да е така), ако нещо с бебето не върви или ви плаши. Ще се научите по-бързо да тълкувате плача му, да разбирате от какво има нужда и ще се нагодите един към друг, така че когато се приберете у дома да не обикаляте стреснато около кошчето на малкото непознато извънземно, което сте си донесли от болницата. Наистина, не подценявайте момента на сближаването – това далеч не се отдава лесно на всички майки (и бебета) и може впоследствие да вгорчи много първите дни и седмици у дома. Използвайте пълноценно времето в болницата, където освен да кърмите и гушкате бебето си, нямате никакви други задължения. Дори и в идеалния случай, у дома все пак ще се наложи да миете чинии, да пускате пералня, да се грижите за потребностите на дручите членове на семейството, било то и само таткото. Като се сумира с недоспиването и хормоналите промени след раждането, това лесно може да ви дойде вповече, защото малкото същество се нуждае от вас буквално, за да оцелее, а това е немалка отговорност. Моето мнение е, че колкото повече време прекарвате с бебето си непосредствено след раждането му, толкова по-голяма част от този стрес можете да си спестите.

Разбира се, отсрещната страна също има аргументи, а именно, че след раждането е важен емоционалният и физически комфорт на родилката, а бебето така или иначе не разбира много, защото се буди само, за да яде. Някои майки предпочитат да си починат, особено ако са преживели тежка бременност и дълго раждане. Те смятат, че е по-важно да съберат сили в болницата, където за децата им се грижат професионалисти, за да могат после у дома да им се посветят пълноценно. Нищо не може да се каже против този ред на мисли, особено защото научните доказателства в полза на едното или другото са оскъдни.

В много племенни общества бебето никога не се отделя от майката в периода, непосредствено след раждането. На остров Бали, например, докато не навърши шест месеца, бебето никога не се оставя, то винаги е в  ръцете или на майка си, или на някой друг от разширеното семейство. Трябва да отчетем, обаче, че ние не живеем в такова обшество, и културния контекст, в който отглеждаме децата си, е съвсем различен. В западноевропейските болници от шейсетте години на миналия век насам бавно се е наложила практиката „rooming in”, което означава, че стига да са в добра кондиция, майката и бебето са заедно в една стая, като към тях може да се присъедини и бащата и/или друг член от семейството.

Може много да се спори, както много се спори сред майките по всички въпроси, които засягат новороденото човече, за което искаме само най-доброто. Не може да се каже, че тези спорове са напълно излишни, стига да се водят с доброжелателен тон, защото „някъде в спора се ражда истината” или поне се научаваме да разбираме по-добре другите и да се отнасяме с по-голямо уважение към избора им. В крайна сметка обаче, това са дъбоко лични решения, които всяка майка и всеки родител взема не само въз основа на собствените си разбирания а често и въз основа на собствените си възможности, емоционален и физически капацитет в даден момент. Независимо от огромната отговорност, която безспорно носим като родители, повечето бебета порастват като добре адаптирани, психически здрави възрастни, независимо дали през първите три или пет дни от живота си са били плътно до майките си или не.Затова не мога да дам „правилен” отговор на въпроса, поставен в тази статия, мога само да ви окуража да го огледате от всички стани, да се информирате и да вземете решението, което ви се струва най-подходящо за вас в конкретния момент, без да се страхувате, че то ще има необратими последствия върху целия по-нататъшен живот на детето ви.