Монолог на майката на Карлсон от покрива

Жената днес, бр. 12/2010 г.

Тя е дребосък. Полуръст, както нежно я наричам. Хибрид между Ян Бибиян и Карлсон, който живее на покрива. Тя е на 2 години и половина (почти) и е известна под кодовото название Марулка. Къдрава е. И леко, съвсем леко наглее. Обича куклен театър, констенурката Франклин и да я нося на дълги разстояния. Любимата й дума към момента е “не и’кам!”. Две думи, де. Както сподели една приятелка неотдавна: “Тя е много самостоятелна, ти си по-скоро нещо като обслужващ персонал.” Какво да се прави.

Едно време, когато нашите родители са били деца, съотношението на силите е било ясно. Големите са били големи, малките – малки, и следователно – безгласни букви. Изобщо не е стоял въпросът кой кого учи. Дядо ми със сигурност щеше да се усъмни в разсъдъка ми, ако му бях казала, че дребосъкът е най-тежката школа в живота ми. Сега обаче е модерно “да се учиш от децата си”. Били те идигови, кристални или диамантени, изобщо ню-ейджърското схващане е, че децата се раждат едни такива възвишени и научени, и ще спасят света. Понякога се чудя дали така не оправдаваме собственото си желание да не пораснем… И все пак. И все пак най-отговорно мога да заявя, че за двете години, откакто съм майка, съм научила за себе си и за живота повече, отколкото за предишните 27 взети заедно.

Откъде да започнем…

На теория всичко е чудесно. Ще бъда неземно търпелива. Няма да плащам данък обществено мнение. Детето ще яде само домашно приготвени манджи от сертифицирани био-производители. Няма да гледа телевизия. Шоколад – какво е това? Ще я възпитавам джендър-неутрално, няма да я обличам в розови рокли и ще й внедря нетърпимост към стереотипите. Няма да етикетирам хората, а само постъпките им – и то ако непременно се налага. Изобщо под моето вещо ръководство детето ще се превърне във въплъщение на доброта и благост. И, разбира се, щастие.

Е, да де, ама… практиката.

На практика в момента, в който станем родители, започваме да си кореспондираме със собствените си родители. Не непременно да ги повтаряме, просто да се съотнасяме към тях. Да ползваме техния родителски опит, доколкото успеем да го реконструираме, като основа за нашия собствен. Първоначалният план беше да „правя всичко наопаки”, защото така, естествено, бих избегнала грешките им. И трябва да си призная, че в първите месеци това работеше добре. Кърмех на поискване, спях с бебето, носех я в слинг, изобщо активно опровергавах д-р Спок на моето детство. После обаче нещата нещо се объркаха. Тя престана да бъде безпомощно бебе и започна да става „себе си”. За това не бях подготвена. Първоначалният план се оказа недостатъчно гъвкав. Не можеше да бъде адаптиран към безбройните предизвикателства, пред които дребосъкът ме изправяше всекидневно. Спаси ме случайно прочетеното в един родителски блог изречение, че „нашето родителство е антидот на собствените ни родители, но това, от което наистина се нуждаят децата ни, е антидот на нас самите”. Дори не знам кой го е прозрял това, но със сигурност мога да кажа, че спаси родителската ми кариера. (Ето затова, между другото, трябва да споделяме. Трябва да слушаме това, което другите родители имат да кажат, не защото е директно преносимо върху нашите деца, а защото някоя случайна реплика може да се окаже именно нещото, което на нас самите ни убягва този момент.) Та така. Не можете да си представите какво облекчение изпитах, когато прозрях, че това, към което трябва да се съотнасям, е собственото ми дете, а не собствените ми родители. Че индикатор за родителските ми успехи и неуспехи, ще бъде единствено то самото, и затова трябва да се изправя пред него освободена от условните рефлекси на детството си, с отворен ум, креативна, спонтанна, жива… Олекна ми някак, както винаги му олеква на човек, когато сам си поеме отговорностите.

Това, разбира се, не предотвратява издънките.

Битката с щоколада, телевизията („ютюб!”) и домашните манджи отдавна я изгубих. Избива ми студена пот, когато М., лишена от внимание, защото съм дръзнала да се заговоря с някого в парка, ме информира, че ще „поспи” на алеята. Всъщност, с това нямам проблем. Нека спи, стига да не е под нулата. Но от осъдителните погледи на минувачите ми се смръзва кръвта. Опитите за полово неутрално възпитание също претърпяха неочакван крах. Влизали ли сте наскоро в детски магазин? Вижадали ли сте дрехи за момиченца извън розовата гама и дрехи в неутрални цветове без щампи на „Карс” и „Трансформърс”? Ами играчките? Безвкусната розова пластмаса заплашва да превземе света. Върху тези съм наложила вето. И детето не им налита. И все пак, случва се да я обличам в рокли. Намирам за очарователна комбинацията от волани, цветенца и хулигански нрав, който вече прозира въпреки крехката й възраст. Но се чувствам гузна. И почти перманентно виновна. Струва ми се, че чувството за вина е дифолтно за родителството – в по-голяма или по-малка степен. Като че ли вече се примирих с това.

Но наскоро не се бях срамувала така откровено от себе си…

Марулката много обича да прави преглед на събитията от изминалите месец-два. Помни като слон за крехката си възраст, а дрънка като кречетало. И не минава ден, в който да не ми припомни за “лошата кака” в клубчето, дето не й даваше да скача на батута. О, олицетворение на родителската ми безпомощност. Погром на добрите ми намерения. Вместо да се разбера с хлапето, което съзнателно и целенасочено се мяташе на батута всеки път, когато дребосъкът се устремеше натам, аз информирах дъщеря си, че каката е “лоша”, но така, че каката да ме чуе. Което разбира се освободи пътя към батута, но ми отреди максимален брой точки на скалата за родителска некомпетентност. А децата са безпощадни. Инстинктивно регистрират и възпроизвеждат най-големите ви издънки. Като китайско мъчение. Един момент невнимание и цял живот мъртъв. А ако се опитате да замажете положението, всичко става само още по-зле. Та така, научих детето, че хората се делят на “лоши” и “добри” и че пасивно-агресивният подход решава проблемите – какво още мога да оплескам?

Много, вероятно. Обаче се опитвам да си припомням Доналд Уиникът и моя приятел Марин Бодаков. Първият, който е постановил, че не е необходимо да сме съвършени, достатъчно е да бъдем достатъчно добри – и по този начин е освободил всички нас. Вторият, който казва, че „добрият родител е новородено дете на детето си всеки ден.” И така, въоръжена с това познание, навигирам мътните води на родителството, в които съм едновременно учител и ученик. Страхувам се. За себе си. За нея. Заради огромните залози в цялото това начинание да отгледаш човек. Твърде банално, започвам да разбирам родителите си. Вместо за университет, спестявам за психотерапия. И после, в края на краищата, я поглеждам и осъзнавам, че прилича на Карлсон от покрива в розова рокля с волани. Успокоявам се, защото, в крайна сметка, Карлсон е красив, умен и прилично дебел… а според уикипедия “поведението на Карлсон от покрива, което е различно от традиционното, тревожи родители и учители, защото подбужда децата към несъобразяване с авторитети”. А това, както добре знаем, е задължително условие да станеш човек…

Малка Марулка и детската градина (1)

Ако този блог, въпреки раздвоените ми чувства по въпроса, постепенно се е превърнал в mommy blog, мисля си, че бива след месец и половина (вече два) да споделя как върви експириънса с детската градина за нашето малко семейство.

Първо, за избора на градина. Той не беше особено труден. От една страна частните градини не са ни по джоба, от друга – мисля, че и Пи споделя това мнение – според мен има нещо здравословно в това децата да посещават държавни (т.е. за простосмъртни) градини и училища, поне докато са малки (начално образование). Частното училище/градина ми се струва като изолатор, от социална гледна точка. А ми се иска да се научи да диференцира, да бъде възприемчива и отворена за различното и различните, да се научи да бъде състрадателна, но и да се „оправя“, да разбере, че светът е „шарен“, има възможности за избор, но понякога се налага компромис и т.н. С други думи, кварталната градина ми се струва „нормално“ място, а частните такива, особено работещите по някакъв „метод“ – леко елитарни и изкуствени. Държа да отбележа, че не го казвам, защото гроздето е кисело; нито трябва да представлява критика към родителите, които разбират нещата по друг начин. Това се отнася за моето/нашето виждане и нашето дете. Бих се радвала, ако някои от методи на монтесорската или валдофрската педагогика, например, намерят приложение в кварталните градини, но докато това стане, не мисля, че специализираните градини са по-удачният избор.

Та, ще спестя малко предистория. Приеха я в кварталната градина по каналния ред – на първо класиране през м. май тази година. Градината е ЦДГ, няма яслени групи и затова имаше около 28 свободни места за началото на учебната година, което в сравнение със 4-те места в по-близкото ОДЗ поне увеличаваше статистическата вероятност да я приемат. Незнайно защо всички, с които говоря, предпоставят, че това е станало „по втория начин“. Пфт. Просто извадихме късмет, когато ни беше най-нужен.

За тази конкретна градина се знае, че разчита изключително много на родителски принос, което се оказа съвсем вярно. В началото бяха по две кутии блажна боя за катерушките в двора, сега вече е поставен ламинат в столовата и стаята с парите, които събрахме, по 100 лева на дете на първо време. 25 деца. С другата половина от парите купихме учебници (изд. Анубис – 15 лв. на дете) и играчки (към 780 лв.) – за моя огромна скръб от Джъмбо, но за това по-късно. Слава Богу, когато се повдигна въпросът да сменяме и дограмата с наши пари, Пи решително се намеси. Защото, извинете, то е за децата, ясно, няма лошо, но къде дреме Общината? О, между другото, получихме един списък с „хигиенни материали“, които трябва да набавим, включващи прах за пране, Медикс за това, Медикс за онова, тоалетна хартия, белина, какво ли не. Интересно.

На повечето деца им смениха матраците (не от общите средства), защото спят на тези старите, парцалените, от нашето детство. Ние не се включихме в общата поръчка, защото не исках да спи на дунапренен матрак, но поради нестандартните размери на леглото 135х65 см, съм силно затруднена да намеря подходящ матрак с кокосова вложка. Ако някой може да ми даде акъл, ще съм много благодарна ❤

(Дотук добре. Започнах текста преди 2 седмици, така че ми е малко трудно да си хвана нишката :))

Айде още малко по битовите подробности. Аз бях много против купуването на пластмасови играчки, но когато го обсъждахме във ФБ, някой каза, че от ХЕИ не разрешавали дървени, защото не можели да се чистят с дезинфектанти и представлявали по-голяма опасност от нараняване. Е, добре… щом ХЕИ казва… (макар че имам известни съмнения доколко отговаря на истината – защо в Монтесорските и др. градини играчките са основно дървени?) Това донякъде смекчи гнева ми към отговорните родители, но не мога да преглътна розовата тоалетка „за момиченцата“, както и кукли „русалка“ и подобни. Не смятам непременно, че играчките трябва да са унисекс (но е хубаво да има и такива), но съм абсолютно против налагането на джендър-стереотипи посредством разделянето на играчките на „момичешки“ и „момчешки“, както и предлагането на играчки, които затвърждават клишетата за половете. Например – жените са руси и кухи, облечени в розово, гримирани, лакирани и това им е основна цел в живота. Мъжете носят потници, карат багер и се оригват на бира. Може и да съм крайна малко, но при вида на „тоалетка“ и „камион за боклук“ това са ми асоциациите. Иначе нямам нищо против да има камиони, влакчета, кухни и кукли, ферми и т.н., но защо трябва да се казва, ти си момиче, ти ще си играеш с това, а момчетата – с другото. Демек, в етикетирането ми е проблемът. Всички играчки трябва да са всички. End of rant.

От друга страна си казах, че аз у дома ще купувам играчки и ще обяснявам живота в съответствие с нашите разбирания, но не мога да я гледам под похлупак. Рано или късно ще научи колко е шарено пред входната врата, и е по-добре от малка да може да диференцира и да прави сравнение. Освен това, след като съм склонна да интегрирам детето си в такава социална среда, ми е ясно, че не мога капризно да налагам разбиранията и желанията си на 48 други родители и техните деца.

Храната. Храната сигурно би била проблем за някои родители, но аз честно казано съм сравнително доволно. Михаела прояде в градината, преди това по цял ден я преследвах у нас с една купа супа, която често не изяждаше. Отдавам го на масовката, и че децата гледат от другите, но от първия ден ми казват, че там си изяжда всичко, а оттогава и вечер вкъщи иска да вечеря. Като изключим инцидентните кроасани и вафли (3-4 пъти за 2 месеца), менюто е разнообразно и включва плодове и зеленчуци. Струва ми се, че им дават повече бял хляб, отколкото е добре, но тепърва ще се задълбочавам в менюто. През първите два месеца грижите ми бяха съвсем други, и ми беше напълно достатъчно да знам, че тя там спи и яде – неща, които у дома са трудно постижими 🙂

Как преминава денят. Сутрин правят гимнастика, след това закусват. След това имат „урок“ и време за игра, или допълнително занимание. После обядват и спят (по 3 часа?!). Между 12.30-13.00 са по леглата, вдигат ги 15.00-15.30. Имат следобедна закуска, друг урок и евентуално пак допълнително занимание. После си ги прибираме 🙂 Градината е до 19.00 ч., но нас ни помолиха да ги вземаме най-късно до 18.00 поне засега. Аз я вземам към 17.00.

Възможните допълнителни занимания са танци, приложно изкуство, художествена гимнастика, футбол и английски. Ние избрахме танци и приложно изкуство, защото тя има някой дефицити в двигателното развитие и фината моторика, които ние у дома трудно компенсираме, а английски, например, може и с нас да учи. (Откакто се е родила, у дома всичко се гледа на оригинален език, така че тя беше под 2-годишна, когато припяваше песничките на Мери Попинз. Не знам дали съм права, може би изхождам неправомерно от себе си, но живея с дълбокото убеждение, че децата учат езици „от въздуха“.)

Много ми е смешна тази работа с учебниците за 3-годишните. Имам чувството, че са излишни – децата и в свободен формат биха научили същите неща. Така изглежда е по-лесно за учителките, защото имат зададена тема/занимание и си карат по нея, без да се изисква много личен принос.

Учителките. Започнахме с една възрастна и една млада – и двете „с магистратура“ ROFL. След това възрастната се разболя (примерно? беше отвлечена от извънземни? кой да ти каже?) и дойде заместничка (другарката П.), we are all madly in love with 🙂 Вчера питах, щяла да остане до края на годината, за после не се знаело. Дано да остане и за после. Молямолямолямоля. Тя е супер мила с децата, участва в игрите, въобще има отношение. Другата (другарката В.) е ок, но някои неща в отношението й доста ме смущават. (Когато става дума за детски учителки, мозъкът ми просто отказва да не ги нарича „другарката“ :))

Например, другарката В. е bully. Когато на родителската среща се разбирахме по колко пари да събираме на дете, и една майка каза (а може би повече родители са си мислели), че не може да даде 100 лв. наведнъж, реакцията беше нещо от сорта на „ами добре, тогава другите деца ще си играят и ще участват в заниманията, а вашето ще стои отстрани като наказано“ ?!?!?! Толкова съжалявам, че съм socially awkward и не си отворих устата. Освен това непрекъснато ни „мотивира“ с фрази като „според мен децата заслужават (нещо си там)“. А според мен децата заслужават отношение и внимание, и тогава другите неща за опционални. Преди няколко дни ми намекна, че Михаела още няма нов матрак, а другите вече имали, и според нея… Cut it, lady! None of your damn business!

В началото се шегувах, че другарките са като Берлинската стена – никаква информация за детето си не можеш да изкопчиш от тях. Ако питаш, обикновено „всичко е наред“, „спи и яде“. В началото веднъж питах дали се кара с другите деца за играчки, но ми казаха, че не била конфликтна. Хубаво, де, ама аз по-иначе си я представям комуникацията с учителките. Има насрочена само една родителска среща годишно, в началото на учебната година. Както вече казах, I’m socially awkward, така че не знам как да се добера до желаната информация за детето си. Да не говорим, че в лицето на безспорния авторитет на другарките, непрекъснато се чувствам като сгафила ученичка и очаквам всеки момент да бъда порицана за някой родителски пропуск.

Толкова за днес 🙂 Как се адаптира детето, за градинските сополи и прочее – ще прочетете във втората част от поредицата 😉

Възможно ли е полово-неутралното възпитание?

.Точицата ми припомни началото на един злощастен, недовършен текст, който трябваше да е приносът ми към един „женски“ проект, но нещо не се получи.  А помните ли, когато се възмущавах, че някои родители в Клиниката автоматично ме слагат в графата „медицинска сестра“, още щом ме видят от вратата. И пак да кажа, аз на „сестра“ не се обиждам, но от джендър стереотипи се втрещявам просто.  Жилов публикува нещо в коментарите, което бях виждала вече – ще ви оставя сами да си направите изводите…

***

Харесва ми да обличам дъщеря си в рокли. Дори розови. Намирам за очарователна комбинацията от волани, цветенца и хулигански нрав, който вече прозира въпреки крехката й възраст. Не намирам за очарователно отсъствието на други цветове по магазините за детски дрехи. Или играчки. Не намирам за очарователни щампите с Барби и розовата пластмаса. Бебета, които носят пластмасови бебета, и ги бутат в розови колички. Отказвам да ги купувам. Купувам дървени влакчета. Не ми пука, че не членувам в кликата. Пука ми от тоталната безкритичност на така правят всички и какво ще кажат съседите. Стресирам се особено от вторите, когато й казват, че няма да има проблеми в живота, защото е хубава. Или сладка, което е още по-зле. Радвам се, че още не разбира. Страхувам се от времето, когато ще започне да разбира. Страхувам се от деня, в който ще поиска роклята да е точно определена марка. Страхувам се, че ще се наложи да й откажа. Че няма да имам сили да й откажа. Че няма да има значение какво ще кажа. Ужасявам се от липсата на видими варианти в диапазона между секси мацка и леля по пеньоар с аромат на зеле. Тревожа се от склонността й да търси одобрение. И от желанието си да я одобрявам. После я поглеждам и разбирам, че прилича на Карлсон от покрива в розова рокля с волани. Успокоявам се, защото, в крайна сметка, Карлсон е красив, умен и прилично дебел… а според уикипедия “поведението на Карлсон от покрива, което е различно от традиционното, тревожи родители и учители, защото подбужда децата към несъобразяване с авторитети”. That’s my girl.

Things I Could Do Without ~ The Gender Stereotype Edition

Вече проглуших ушите на фейсбукските си приятели с това, и не че се е случило кой знае какво, но все пак –

В събота (миналата) съм дежурна цял ден. Това означава, че съм станала в 6, измила съм си лицето на мивката в кухнята, пак там съм си измила и зъбите, облякла съм се с 5 ката дрехи, защото навън е кучи студ, измъкнала съм се на пръсти, сакън да не събудя мадам super speshul snowflake, чакала съм маршрутката 40 минути (защото по разписание са на 25, ахъм, a whole other story), пристигнала съм умряла от студ на работа, занимавала съм се с нещо, което лесно можеше да се превърне в проблем, но слава Богу не се… и т.н.

Та, минавам най-после визитация към 10 без нещо, малко по-късно от обичайното, този с температура, онзи си извадил абоката, ‘щото майка му не може да го оварди, пристигам в последната стая, преглеждам децата и питам едната майка: „Имате ли някакви въпроси?“

„Не“, отговаря ми тя, „вчера го прегледа ЛЕКАР“.

Аха. ‘Щото аз по повод Хелоуин съм си овесила червената слушалка и обикалям стаите за разнообразие.

Държа да подчертая, че на „сестра“ не се обиждам. Работила съм много, много години като сестра. Знам, че една сестра с 25+ години трудов стаж често струва повече от мен, когато all hell breaks loose. И изобщо. Totally not the point.

Просто въпросният „лекар“ е 27-годишен специализант. Много готин. Мъж. Ерго – лекар.

И обратното: жена + млада + мила = не-лекар. Очевидно.

=========================================================

Бонус: Директор/ка/ на няма-значение-какво, чието дете лекуваме, нарича сестрите „лелче„, а към мен се обръща на „ти“. Де да беше само тя…

Ужасно съжалявам, че обикновено адекватните ми реакции закъсняват с ден-два.