Когато много от децата на приятелите ми вече пълзяха и хората си обезопасяваха къщите, Михаела все още не се обръщаше. Когато Любо на Деничеро вече се качваше върху печката (ама не мога да намеря поста с доказателствения материал ;), Михаела още не можеше да се покатери на дивана. Странно, ама аз не бях ни най-малко разтревожена. Обяснявах си го отчасти със секциото и отчасти с нагласата й „защо си да си давам зор, като мама и без това ме носи навсякъде“. То и досега е така, другите деца ходят на разходка, М. иска да бъде транспортирана до заветната цел – парка, клубчето или където отиваме, и чак там хуква нанякъде самостоятелно. (Онзи ден я нося и се оплаквам „Докога ще те нося, бе, мамо? Виж, другите деца ходят самички“, и показвам някакви деца г/д на нейната възраст на улицата. Тя обаче мерна едно, дето го носеха и ми каза: „Ето, виж там! Майката носи.“ и се нахили доволно.)
Та, мисълта ми беше, че аз не се притеснявах много от това „изоставане“. А то си беше пар екселанс изоставане спрямо всичките таблици за детско развитие, с които е промит педиатърския ми мозък. Обаче тя иначе си беше супер, общителна, развиваща се. Чаках, чаках и sure enough в един момент тя започна да се обръща (9,5 мес.), после проходи (15 мес.), после всичко останало.
Купих дървени пъзели с прости форми още миналата година по това време, за да си развива фината моторика. Тя обаче не проявяваше особен интерес или ако се опитваше да ги реди, го правеше толкова некоординирано, че аз в един момент не издържах и „помагах“ в поставянето на фигурките по гнездата. Също беше с кутията за формички (от онези, дето дървени кубчета се пъхат през дупки в капака със същата форма). Бързо се научи да пъха цилиндрите през кръхлите дупки и дотам. А това в общи линии се води умение, достойно кажи-речи за новородени бебета 😉 Никога не я бях виждала да строи кули от каквото и да е било. Аз пробвах от време на време и, установявайки, че уменията не са претърпели развитие, отлагах за по-късен момент. Знаех, че децата на другите отдавна ги правят тези неща. Но пък нашето говори като отвързано, пее песни на три-четири езика и на бебешката музика държи ритъма с барабана, знае стихотворения и брои до десет, така че отново прецених, че фината моторика ще я мислим по-натам, ако не се оправи от само себе си.
Днес по едно време реших да сложа край на безкрайните повторения на обезьянките в ютюб, резнах интернета и извадих пъзелите. И – о, чудо! Михаела (2 год. 3 мес.) изведнъж можеше да реди пъзели. И да пъха формички в кутия. И да строи кули от дървени кубчета.
Та това, което вероятно искам да кажа, е – за Бога, оставете децата на мира! Те не се развиват според нашите схеми и таблици, които в много случаи са полезни, но чисто ориентировъчни. Познавайте децата си. Свързвайте се с тях. Вярвайте на интуицията си. Оценявайте ситуациите трезво и спокойно. Не забравяйте, че вероятно ще са силни в едно, но за друго ще им трябва повече време. Дайте им това време. Насърчавайте ги, но не се натрапвайте. Бъдете търпеливи, признайте им правото да имат собствено темпо и ритъм. Повечето неща се случват от само себе си, когато детето е готово за тях… (Подозирам, че това последното го казвам на себе си, и то съвсем не по повод на пъзелите и кулите.) И най-вече, не ги сравнявайте с децата на познатите си. И всичко ще бъде наред.
П.П. Има, разбира се, случаи, в които едно „изоставане“ от нормите може да е признак за проблем. Но преди да изпаднете в паника, потърсете мнението на специалистите. И потърсете вътре в себе си автентичното усещане, което ще ви каже дали имате основание за тревога. То рядко лъже.
(Егати и наставническия текст се получи. Ама, пфу, писна ми да тикаме децата в кутийки и после да се чудим какво не им е наред.)
a beautiful place to get lost 