The story of Mila (4)

Оф, добре, де… има ме още 🙂

Цяла година не мога да я напиша тази публикация, а може би просто не искам. Защото след целия ужас и шаш и паника и драма и емоции,

Мила най-после се роди жива и здрава

and that should have been that, нали?

Ама не, не бях калкулирала преживяването „неонатология“.

Българската неонатология, в която те овикват, когато:

– голямото ти дете иска да види бебето, за да се увери, че го има и е живо, а не като предния път;

– влезеш извън часовете за сведения;

– влезеш в часовете за сведения, но не е удобно;

– задаваш въпроси;

– направиш забележка, че в шишето има адаптирано мляко, а не изцедените от теб скъпоценни милилитри коластра;

– попиташ може ли да пипнеш бебето: „Вие в Педиатрията така ли давате на родителите да бъркат по кувьозите?!“

– попиташ може ли да кърмиш бебето, което видимо е съвсем окей – ?!?!

– попиташ може ли да си получиш бебето най-после: „Вие в Педиатрията така ли работите по желание на клиента?! Тук аз решавам за Вашето бебе, не Вие!“ и после тирадата продължава по коридора „Нахалници! Не ги е срам!“

…

и т.н.

4 дни. 4 дни, в които я виждах по 20 минути. Ушите ѝ бяха прозрачни. Толкова беше нашвяткана с глюкоза, че когато ѝ даваха кърмата, дори не сучеше, и всичко ѝ изтичаше по брадичката във врата, А когато ѝ говорех, се опитваше да си отвори очите, но не можеше, и челото ѝ се бръчкаше много смешно от усилието. Ужас, мислех си аз, тя никога няма да засуче. Цедях, ревях и се карах с когото сваря.

Знам, че 4 дни са нищо в сравнение с преживяването на стотици майки на недоносени бебета. Нищичко. Обаче тогава ми се струваха като краят на света.

И точно след тирадата, че съм безсрамна нахалница, изведнъж – айде, вземай си я! Олеле, още помня как излетях оттам, да не би да са се объркали нещо и да не е било за моето бебе 🙂 И сега обаче, какво да я правя? Спи непробудно. Не суче. Май изобщо не разбира, че сме заедно отново. Нищо де, първо да се нагушкаме 🙂

Oще си спомням колко беше миниатюрна, как ми се събираше цялата в двете шепи на гърдите, Нищо общо с Голиат, когото отглеждаме сега 😉

И. беше с нас, нейна е тази снимка. Личи ми, че това е всичко, което някога съм искала, евър, нали? Нахранихме я с шишето, спейки. Никога не съм смятала, че ще съм толкова щастлива да храня бебето си с шише. Тя изобщо не се събуди целия ден. Проспа и срещата с тати и кака, които, освен че бяха на седмото небе, се изпокараха кой да я държи и кой колко я е държал 😉

Тя беше бая жлътнала вече, както се вижда, и много приличаше на Петър. Ние се суетяхме около нея, но тя сякаш още не беше разбрала, че се е родила, и това си остана така още около месец. Беше още някак „отвъдна“… Стана време за спане и почнах да се чудя какво да я правя сега. Не исках да я оставям в креватчето, защото исках да съм сигурна, че диша (да, знам). Страх ме беше да я взема при мен, защото бях толкова изморена, че не знаех дали няма да ѝ направя нещо. В крайна сметка я взех 🙂 На сутринта – изненада! Тя се събуди! Не може да бъде! Явно след като беше свършила глюкозата от системите, и вече не живееше на 30+ градуса в термолеглото, тя не беше чак толкова неспособна да прави необходимото за оцеляването си, а именно – да яде 😉 Засука като шампион. Аз, кондиционирана от сестра ѝ, че бебетата ядат по час и половина през час и половина, се изумих от ефективността ѝ и първоначално отказах да повярвам, че това „недоносеното“ е в състояние да се наяде напълно делово за 20 минути, да се врътне и да откърти. С голямо нежелание им я дадох за задължителната сутрешна визитация.

Никога няма да мога да кажа на моето вярно племе от приятели колко им дължа за онези дни. Вероятно никога няма да мога да им го „върна“ в подобаващ размер. Те приеха Мила като „нашето“, а не като моето бебе. Вдигаха си телефоните, извършваха спешни доставки и бяха винаги на линия.

Никога няма да мога да се извиня достатъчно на М., която подминах в коридора като „малка гара“, защото тя беше с бебето си, а аз – не. Още се срамувам, като си спомня. Затова тук още веднъж – извинявай.

Никога няма да мога да се реванширам на П. за това, на което го подложих. Докато не ми каза: „Престани. Имаме бебе, и то е живо и здраво, а ти ме караш да се чувствам, сякаш сме го загубили пак.“ Тогава се съпикясах някакси.

Изобщо, хора, тая работа със самотните острови никак не става.

… to be continued…

The story of Мила (3)

Та, значи, идва заветният ден. Аз цяла нощ съм я ръчкала, сакън да не й стане нещо на финала. С приятелката ми М. ще раждаме заедно, което си е бонус – да знаеш, че някъде наоколо наблизо има сродна душа. Д-р Най-Прекрасна е на работа след 14 ч., така че по-рано от това няма да започнем. И започва голямото чакане. И големият глад, ебаси. Поръчала съм П. за 11, някъде към 14 най-после ме свалят в предродилна. Единственото ми желание за това раждане, където нищо не върви по план, е да не ме разделят с бебето. За целта имаме сложен план, ненарушаващ, но леко заобикалящ болничните правила. Ако имах достатъчно мозък, бих се сетила да не разчитам много на това, но аз, естествено, съм се вкопчила в него „на живот и смърт“. С М. сме заедно в предродилна, тя е там вече от час. Включват ни системи, правят ни тестове за алергии, на мен ми текат водите, сякаш бебето иска да каже „ама айде, крайно време е да се раждам вече, ще видите сега като остана съвсем на сухо“. Аз нервнича, защото не съм видяла още д-р С. и защото апаратът за тонове не се чува и минутка по минутка надничам да видя, отчита ли нещо изобщо. По едно време решавам да се обадя на П. и оттук всичко тръгва downhill. ‘Щото великият план, дето така съм се вкопчила в него, еми няма да го бъде. Понеже някой е по ВИП-пациент от мене. Което означава, че ще ме тикнат в реанимацията и ще ми вземат бебето. Тъкмо, когато М. тръгва към операционната, аз започвам да рева, сякаш се свършва светът. Идва д-р С. и малко ми се кара, обаче аз не мога да й обясня, че не ми е зорът за ВИП-стаята, а че си искам бебето. С мен. През цялото време. Не искам да го давам на никого и не мога да понеса да съм разделена с него дори половин минута. Тя май не ме разбира… но се опитва да направи нещо за ограничаване на щетите, защото има опасност да наводня операционната, да стане късо и всички да умрем от токов удар. Разбираме се нещо, уж, аз виждам, че няма какво да се направи, и се опитвам да свикна с мисълта за злощастната си съдба. Отново, ако имах малко мозък, щях да осъзная, че никой няма да ми остави бебето, стояло 16 дни без води; че никой български неонатолог няма да се съгласи да му влива антибиотиците в моята стая и да ми го даде за кърмене и гушкане. Аз обаче толкова акъл нямам. И може би по-добре. Чувам Лимон, астралния близнак на Мила, да изплаква в операционната в края на коридора. Рева още малко по телефона на П., който чака отпред заедно с Голямата Мила. Д-р С. идва да ме нагледа, докато чистят залата, всичко е минало добре с М.

Идва анестезиологът. Помага ми да стана, прибира ми телефона в неговия джоб и ме отвежда в операционната. Аз мислех, че в тази държава има само един анестезиолог, комуто бих се доверила, но сега откривам, че има и втори. Обяснява кротко какво да направя, и докато се усетя, вече ми е боднал упойката. Помага ми да се обърна и ми говори през цялото време. Предвижда всяко неразположение и бързо го контрира, така че се чувствам комфортно и в сигурни ръце. По едно време казва, „те започнаха вече“ и аз се опулвам. Нищо не съм усетила. Оттам нататък до раждането на Мила минават само няколко минути. Казвам на д-р С., нали няма да я порежеш? Обикновено не говоря на лекарите си на „ти“, но тя е изключение, тя не ми е точно само лекар, тя е човекът, който държа в ръцете си Мери, и е редно сега да поеме и Мила. we’ve come full circle. Нали няма да я порежеш? Тя се смее. Обаче аз се тревожа, че бебето няма омекотителна водна възглавница и скалпелът ще мине твърде близо до телцето му. Обещава, че няма да я пореже. В един момент се чува проглушителен рев, анестезиологът ми показва часовника си, на който с големи цифри свети 16:17 ч. (поне децата ми никога няма да се чудят в колко точно часа са родени, ако искат да си направят хороскоп), а над паравана ми показват нещо врещящо и синьо-лилаво, което тутакси в полет ми напикава лицето. Всичко това се случва на практика едновременно и всички се смеем. Тя е тук. Тя врещи и пишка, значи най-важното е наред. Добре дошла, Мила! После д-р С. казва, че наистина е останала съвсем без вода и едвам я е обелила от ципите, а тя още вътре се е опитвала да диша. Надявам се, че няма дълго да ни се сърди за внезапното изтръгване от рая, но наистина нямахме вече накъде да чакаме. Чувам я как плаче някъде надолу по коридора, докато неонатолозите я оправят. Носят ми я увита като пашкул и вече не толкова сърдита, допират ми я до бузата и ме оставят да я целуна, да й поговоря и да я помириша. Добре дошло, малко бебе, шепна й. Здравей, аз съм мама. Много те обичам.

Събуди се.

… to be continued…

The story of Мила (2)

Та, в началото на декември още нямах багаж за болницата, нито дрехи за изписване на бебето, нито помпа за кърма, нито пелени, нито… 🙂 Абе, нищо нямахме. И ремонтът течеше с пълна сила.

33+4 г.с. На 03.12. през нощта се събудих с мокро на чаршафа. Ама малко мокро. Веднага си помислих, че са води, но пък с Мишката бяхме ходили с фалшива тревога в болницата. та можеше и да не са води. Казах на П., пък той каза: „Да бе, глупости 🙂 Заминавам за Варна в командировка.“ 🙂 Е, сигурно, ако се бях тръшнала и бях настоявала, щеше да остане. Ама пък ако се беше оказало фалшива тревога… хм… И така, в 6 часа сутринта той замина, а аз малко по-късно вдигнах Мишката за градина. Обаче… абе, мокро, мама му стара! И като започна едно суетене, сега какво да правя… обадих се на д-р С., тя каза да ида да види. Ама Мишката какво да я правя? Да я дам на Д. да я води на градина? Да я дам на майка ми да я държи вкъщи? Мишката се усети, че нещо става, и като ревна… Понеже нейните асоциации с болницата са миналогодишни – че майка ти изчезва на това непознато, страшно място, и после сестра ти умира… who can blame her? Та, плевенска трагедия. Взе я баба й накрая, аз си теглих един душ и си викнах такси за болницата. За всеки случай мушнах една нощница в торбичката, ама нито чехли, нито зарядно, нито четка за зъби… нищо 🙂

В болницата се наложи да почакам доста д-р С. да излезе от операция. М. само питаше по телефона „Мамо, кога ще си дойдеш?“ Стана обяд. П. се обади, че са пристигнали във Варна. Д-р С. дойде. Направихме проба за околоплодни води с бром-тимол… и… just the faintest trace of green… зелено става, когато са води. даже се шегувахме, че съм си научила урока. Уж за всеки случай да видим с ехографа… опааа! Оставаш тука. А?! Fuck. Shit. Сметки без кръчмаря, нали разбирате. И като ревнах. Тя вика, сега защо плачеш, всичко е наред. Ще пазим бебето още малко, да порасне, да му направим профилактика на белия дроб и ще го раждаме. Аз – рев. Ама нали няма да го изпуснем и това бебе? Тя – ти луда ли си? Как ще го изпуснем? Много си е добре детето, даже върви голямо, хич никакви притеснения нямам за него. Успокоих се криво-ляво, отидох да си усна документите за хоспитализация. Обаждам се на П. и му казвам, ти хубаво си във Варна, ама сега бъди така добър да се върнеш. То да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Купих си бързо разни неща от магазинчето срещу болницата, написаха ми документите и ме качиха в Патологията. Там, дето почина Мери. Води ме една санитарка към стаята, ама същата стая. Направо излетях на заден ход: „Аз тука няма да лежа.“ Ама защо? Защото тука ми умря бебето. А, добре. Намериха ми набързо друго легло в съседната стая. През това време говорп по телефона. Мишката – нещастна. Петър – шаш и паника, ще си идва със самолет от Варна 😉 Отрядът за бързо реагиране – слава на Бога за отряда за бързо реагиране! Г. веднага направи списък – зарядно, хавлия, чехли, четка за зъби и т.н. No questions asked.

И така… изследвания, бодене, всичко отначало. Гумираният матрак, на който е предизвикателство да спиш, без да се събудиш, плувнала в пот. Мръсножълтите чаршафи, които непрекъснато се свличат и карат леглото ти да изглежда ужасно. Прозорците, които не бива да се отварят, сакън да не настине някой. Парното, което е винаги на макс, и не се регулира. Голямо дежа-вю беше, обаче този път имах добро усещане и някак се примирих. Г. ми донесе нещата, поговорихме си. П. се обади, че е кацнал и се прибира при детето… Мила се обаждаше отвътре. И така, we settled in for the night.

+++

На другата сутрин – визитация без д-р С. Айде да го вадим това бебе, ще получиш инфекция. К’во?! Няма начин. Бебето остава вътре. Ама, сакън, ще получиш инфекция, ще го деформираш. Ми аз нали затова съм тука, да не получа инфекция. Ей, педиатрите сте най-ужасните пациентки. Умират ви бебетата, защото ги заразявате с неща. Gee, thanx, ей т’ва исках да чуя…

+++

И после – болничната рутина – тонове, изследвания, визитация, чакане на гостите в часовете за свиждане, гости, тонове, инжекции, мазни банички, ориз с пиле, пиле с картофи, боб с наденица (!), ориз със зеле, парче сирене в пликче и филия хляб, тонове, изследвания, визитация, нападение, отбрана…

Направих си съпорт-група във ФБ. „Племето“. Bringing Мила home. Ей, що мрънкане отнесе това мило племе. Кой каква глупост казал, кой ми забравил изследванията, кой ме погледнал накриво. И поръчки. Когато физически не можеш да се придвижваш в пространството, някой трябва да го прави вместо теб. Хубаво е за тази цел да имаш племе от най-прекрасни хора :), които да те обичат. И ти да ги обичаш. И най-добре се получава, ако всички се заобичат помежду си.

Д-р С. каза, че ако пия кокосово мляко, ще се увеличат водите на Мила. Не ме питайте за механизма на действие, през втората световна война са го използвали за плазма-експандър. Мигом племето изкупи всичкото кокосово мляко в София.

П., горкият, ще не ще мина в overdrive. Пое изцяло Мишката, което си е предизвикателство, но не искахме да има чувството, че я подхвърляме насам-натам. Всеки ден идваха да ме видят (освен в дните за балет), а това са около 6 часа дневно в градския транспорт за него. М. на градина, той на работа – после обратно в Младост – после при мен и пак обратно вкъщи. Открих ползата от скайп-а, за да я гледам сутрин как се облича за градина и да ме пита, чорлава и сънена, гащите ми натака ли са? и да си казваме „лека нощ“ вечер. Изобщо, целта беше да направим всичко това колкото се може по-малко травматично за нея. Тя скоро разбра, че нещата са под контрол и се успокои. 

И така, минаваха дните. Не можех да спя. Нощем се будех да бутам Мила, защото ме беше страх, че ще й стане нещо, докато спя, и аз няма да разбера. (Е, то не може съвсем без никаква лудост, нали?) Изгледах всички епизоди на Lie to me на конвейр (стигнаха ми точно до деня на раждането :)) Чакахме. Пишех пространни списъци със задачи за къщата и бебето. None of that got done really, но нали имах чувството, че нещата са под контрол. Коремът ми ставаше ту голям, ту малък, в зависимост от това колко води имаше Мила. Те си течаха. Д-р С. каза, че в Англия е практика да се държи бебе с изтекли води, ако няма инфекция, за да се добута до гестационна зрялост. Аз й имах 1000% доверие. Писах план за раждане. Ще умрете от смях, none of that got done, either.

В средата на всичко това, д-р С. замина. За 5 дни. Разбрахме се Мила да се роди в деня, след като се върне. 19. декември. And much insanity ensued. Защото, останало без нейното успокоително присъствие, въображението ми тотално превъртя. Последните три от тези пет дни бяха адът. Денонощно си представях какво може да се случи и тормозех Мила, когато спеше, за да усещам, че се движи. Сигурна съм, че ще ми го върне тъпкано, де 🙂 Опитвах се да предвидя всички възможни сценарии и да съм готова „за всеки случай“, но се оказа, че въпреки предвиждането, не успях да направя нищо, за да ги предотвратя…

+++

Още когато разбрахме, че терминът й е 16. януари, започнах да се чудя как така ще живея с дете Козирог – не, нямам нищо против Козирозите принципно, а и с годините доста се сприятелих със Сатурн-а си, но не се „виждах“ като майка на дъщеря Козирог. Тогава ми изтекоха водите и стана ясно, че няма да можем да я задържим повече и ще се роди Стрелец 🙂 По ирония на съдбата или чиста случайност, но всички жени в тази къща сме огнени знаци – аз съм Овен, Михаела е лъв, Мила е Стрелец, а Мери трябваше да е Лъв, но се роди Овен. Сега имаме един завършен огнен триъгълник и въздухарски татко, за да поддържа огъня 😉

+++

И накрая, „любимият“ ми анекдот от болничната действителност:

Аз: Извинете, защо ми правите мускулната инжекция с жълта игла?

(жълтите игли са предназначени за изтегляне на лекарства в спринцовката и са доста дебели. мускулните игли са тънки и черни.)

Акушерката: На това дебело дупе как да ви я направя с черна игла?!

Oh. Really?

… to be continued…

The story of Мила (1)

Трябва да разкажа тази история, докато бебето, което спи до мен на дивана под дъждовните звуци от ютюб, все още remotely прилича на онова, което живееше в тялото ми допреди малко повече от месец. Преди да е напълно заличено от своята „сегашност„, и аз да съм напълно всмукана в нея, забравяйки… Защото майките, освен за да хранят и прегръщат, да се карат, да си изпускат нервите и да се извиняват, да се тормозят, че не са „достатъчно добри“ и непрекъснато да се опитват да изкупуват греховете си… та, майките са и за да помнят. Даже основно, за да помнят. Онова, което ние забравяме. Началото. Как е започнало всичко. Как сме станали „себе си“.

Историята на Мила… започва, разбира се, с историята на Мери. всички знаем, че това е така, и няма никакъв смисъл да се преструваме, че не е. Как точно ще осмислим, че ако беше Мери, Мила нямаше да е, и за да бъде Мила, Мери не е… това е съвсем друг въпрос. Дали изобщо може да бъде осмислено. Или трябва просто да бъде прието като едно от „нещата от живота“. И толкоз. И все пак, сигурно ще се връщам към това отново и отново, уверявайки Мила, че тя не е, за да замести сестра си; уверявайки Мери, че не може да бъде заместена…

Някога някъде бях казала, че си давам една година. Една година за какво? Може би за официален траур като при евреите. Може би една година, за да бъда майка на Мери, сякаш е жива. Сякаш е истинско бебе, което живее с нас и има нужда от грижите и вниманието ми, за да извърви пътя от съвсем беззащитно създание до малко дете. Може би тази трансформация трябваше да се случи, но не с Мери, която завинаги ще си остане просто идея за дете, а с мен… Както и да е, бях написала някога някъде, че си давам една година. Така ми се струваше правилно. It felt right. Да й дам пространство и време, да не се впускам веднага в изтласкването на скръбта, да не се правим, че не е била, да не я заместваме. Да издържим на най-унищожителното нещо, което ни се беше случвало до този момент.

Но като съм го писала онова нещо, едва ли съм имала предвид, че ще забременея точно от цикъла, който започна на първия рожден ден на Мери. На 12. април. Дори не сме го планирали. Дори имаше толкова много неща, заради които не беше удачно да забременявам точно тогава. Обаче на, ето. В 3 г.с. и 4 дни си направих тест – отрицателен беше. Ама мене ме глождеше нещо, и като се прибрах от работа на следващия ден, наравих нещо, което не се прави – извадих теста от кошчето и пак го погледнах – беше се появила бледа втора черта. Веднага си направих още един и този път втората черта се появи веднага, макар и все още бледа. Снимах го. Пратих снимката на П. And so it began…

***

В началото бях… доста луда 🙂 Носех си теста със себе си и го тиках под носа на всеки г/д благонадежден приятел, но от друга страна пазех тайна 😉 Много хора разбраха за Мила, чак когато Мила се роди 🙂 Върнахме се, разбира се, при небезизвестната д-р С. Изобщо без нея това беше немислимо. Доста дълго смятах да разпъна палатка в двора на медицинския център, защото само като я видех, всичко ми минаваше. Д-р С. не беше забравила. От първия преглед всеки път си тръгвах с фотодосие на бебето. Нито веднъж не пропусна да ми даде снимки, а от бременността с Мери така и нямам нито една. Нито веднъж не се държа сякаш нищо не е било… С нея се чувствах сигурна, доколкото това изобщо беше възможно. В четвърта седмица имаше плоден сак. В шеста – сърдечна дейност. В десета започнах да шпионирам бебето с доплер. За феталната морфология подранихме с три часа и половина. I was a wreck. Седяхме в една пицария и си казахме, какво толкова, каквото и да е, ще си родим бебето. После Е. дойде да седи с мен пред кабинета. Закъсняхме с още два часа. Едвам бях жива, като влязох. Д-р С. каза, че бебето е добре и 75% момиче. Странно, аз мислех за момче. Даже синьо боди му бях купила, на него пише „Being handsome is my job“. И име имахме. С „М“, естествено. Изписа ни антибиотик за уреаплазма, който трябваше да внесем от Германия. Прати ни на море. Отидохме на Арапя. Подейства ми ужасно освобождаващо да знам, че сме на 75 км от най-близкото място с болница (Бургас), и че дори и да стане нещо, в тази болница едва ли ще могат да ни помогнат. Казах си, нещата не зависят от мен и за пръв път осъзнах, че в това може да има свобода. В петнайста седмица д-р С. каза, че всичко изглежда наред и можем да дишаме. И е момиче. Definitely момиче. Дефинитли Мила. Дните ми минаваха на дивана вкъщи, гледайки немски готварски предавания. И чат-пат по протестите. В двайсeт и първа видяхме, че прилича на баща си.

Някъде по това време започнах да се свързвам с бебето. С възможността за бебе, take home baby. Някъде по това време подсъзнателно съм решила да приема, че всичко се случва и гаранции за нищо няма, но че страховете ми няма да могат да предотвратят още една загуба, а само да ми скапят преживяването. И изглежда съм решила да подходя по-дзен към нещата, ама това го разбрах чак по-късно. Изведнъж ежедневието ми от висене по дивана се превърна във вихрушка от най-различни неща. Михаела стана на 5. Отидохме на Роджър Уотърс. Появи се един нов проект, който обзе съзнанието ми. Говорих за Мери на акушерките във Велико Търново. Открихме изложбата „1300 грама“. Говорих по радиото. Снимаха ме за телевизията. Започнахме ремонт. Окашоних цялата къща. Насред лудницата осиновихме още едно коте. Черно, казва се Марта. Коремът ми растеше. Бебето вътре, което усещах от 15-а седмица, растеше. Вървеше голямшко, даже, поне спрямо сестра си. Е, добре, мислех си, с тези темпове ще се роди 3300-3500, може би този път няма да е дребосъче. Нощем ужасно услужливо се помръдваше всеки път, щом се събудех, сякаш да ми каже тук съм, можеш да спиш спокойно. Отказвах да й купя или приготвя каквото и да е било. Казвах си, има време. Нямах никакво намерение да раждам преди средата на януари. Багаж за болницата ли? После. Сега боядисвам 😉

… to be continued…