Журналистика? How NOT to.

Преди около три седмици с мен се свърза журналистка от БНТ – режисьор на „Малки истории“ по БНТ. Понеже съм гледала преди време някои от историите (например за психиатричния театър в Раднево), както и съботното дискусионно предаване, бях останала с впечатление, че са съвестни и мили, и си вършат добре работата. Съгласих се да се видим и да поговорим. Дамата всъщност ме загуби още с встъпителните си думи:

– Значи искате тези ембриони да получат правото на погребение?

– Извинете, говорим за бебета, не за ембриони, – вметнах аз.

– Така ли? – изненадано ми отвърна тя.

Оттук нещата съвсем поеха по наклонената плоскост. Тя ми обясни, че би искала да снимаме петминутно филмче у дома, с мъжа и детето ми. Това щяло да бъде „емоционално“ и да привлече зрителите. Аз й обясних, че не бих искала подобно нещо. (Дори само поради факта, че щях да прекарам два дни от петдневната си отпуска в лъскане на къщата.) Накрая се разбрахме да помисля и да й се обадя. На изпроводяк ми каза „да не се разстройвам“. Може би това затвърди решението ми, че не бих искала историята на Мери и на Фондацията да попада в такива ръце.

Когато се прибрах, й написах следното писмо:

Здравейте, ххх,

знам, че ще Ви разочаровам, но ще откажа участие в „Малки истории“. Причините за това са няколко:

1. Не бяхте подготвена. Вероятно когато човек има толкова много „оборотни“ теми, не може да е добре подготвен за всяка една от тях, но поне бих очаквала да сте се запознала с идеите на Фондацията, с някои от материалите, които се снимаха (публикуваха) покрай протеста, и принципно с проблематиката.
2. Не се чувствам комфортно, чисто интуитивно. Не ми харесва, че от мен искате да наблегна върху личното преживяване, а важните неща ще си ги говорим в студиото „на по-високо ниво“. Разбирам, че такъв ви е форматът, но аз съм човекът, който инциира всичко това и в този случай именно аз съм най-високото ниво, защото по-запознат с проблематиката от мен човек в България няма. Бих предпочела да не снимаме как си вземам детето от градина на фона на разказа за мъртвата ми дъщеря, а нещо по-задълбочено и по-малко насочено към емоционална манипулация на публиката. Това са сериозни проблеми и не бива да се представят лековато.
3. Не обичам да правя компромиси. Мисля, че форматът трябва да се напасва към хората, а не обратното.
4. Не биваше да ми казвате „да не се разстройвам“. Имайте го предвид в някоя друга аналогична ситуация. Емпатията винаги е задължително изискване във Вашата (и моята) професия.
5. Това, че съм се захванала с тази кауза, не означава, че трябва да приемам (безкритично) всякакви медийни изяви. Разбирам, че губя публичност, отказвайки Ви, но не смятам, че нещата трябва да се правят „на всяка цена“.

Може би просто не намерихме общ език. Съжалявам.

Бояна

… и получих следния отговор:

Явно не сме се разбрали или вие сте просто по-подозрителна към останалите. Съжалявам и аз. Желая ви успех в каузата ви.

Който ме познава поне малко, знае, че аз може да съм много неща, включително мнителна и злопаметна, но не съм подозрителна към останалите. Аз всъщност съм най-откритият човек, за когото се сещам 😉

Както и да е, усмихнах се с облекчение и забравих.

Десет дни по-късно с мен се свърза друга журналистка от същото предаване, за да поиска да отида в студиото, за да поговорим за каузата. Без филмче. Подходи малко по-диалогично, съгласи се да отидем двете с Яна Бюрер-Тавание от БХК и ме попита имам ли нещо против да поканим богослов. Принципно нямах. Нито веднъж не спомена, че ще покани друг лекар. Помолих я да се подготви по-добре и й изпратих линкове към цялата необходима информация, качена в сайта на Кампанията – личните истории на други майки, психологическите изследвания. Разбрахме се, че ще говорим за Фондацията. Декларира желание да „ни помогне и да свършим работа в подкрепа на каузата“. Дотук добре. Все пак имах едно наум, тъй като и преди съм имала неприятни преживявания в най-различни предавания от магазинен тип, в които темите се поставят като „за или против нещо си“ в разрез с всякаква добра журналистическа практика. (И си бях обещала повече в такива предавания да не се появявам.)

Малко преди записа днес се видяхме с Яна, за да обсъдим накратко участието и тя ми каза, че са й изпратили нещо като чернова на сценария, в който темата е била поставена именно по този начин „За или против погребването на мъртвородените бебета“. На запитване от нейна страна, й обяснили, че няма да подходят така и тази формулировка била единствено за черновата. Самата Яна, която дълго време е била консултант на предаването, смяташе, че то е едно етично и социално отговорно предаване, което твърдо застава зад темите, които избира да бъдат представени.

Когато влязохме в сградата на БНТ, се оказа, че освен нас е поканен богослов и не кой да е, а дългогодишният бивш шеф на I САГБАЛ „Света София“, бивша „Тина Киркова“ – д-р Методи Янков. Още тогава ми стана ясно, че това няма да свърши добре, защото д-р Янков ми е познат от други подобни предавания и винаги е демонстрирал завидна липса на емпатия… В предверието на студиото с Яна хвърлихме един поглед на сценария, който нито една от нас не беше получила предварително – въпросите бяха повърхности и поляризиращи, но си помислих, че с това мога да се справя. Също така се предвиждаше да говорим за Фондацията – основният ми мотив да се съглася на участие – за да се популяризира дейността й, тъй като по въпроса със законодателните промени вече бележим неочакван напредък. А все пак – ако това беше единственият проблем на тези родители, нужда от Фондация изобщо нямаше да има. Затова се надявах на възможност да популяризирам дейността й пред широка аудитория и да обясня нуждата от нейното съществуване изобщо.

Дойде време за запис. Оказа се, че не само режисьорите, но и водещите на предаването са отчайващо неинформирани. За сметка на това прехвърчаха сълзливи клишета като „драмата на тези родители“ и „трагичната им съдба“. Никой не спомена, че аз самата съм лекар, въпреки че предварително бях уточнила. Аз просто бях „лудата майка, която иска да погребва мъртви бебета“ – някак този извод се наложи. Дадоха думата на д-р Янков, който обясни, че „от медицинска гледна точка тези бебета са ТУМОРИ в корема на майката“ (интересно ми е дали ще излъчат тази част от записа). Набеди ме, че се опитвам да налагам личните си желания на цялото общество. Каза, че „повечето родители на мъртви бебета така или иначе в някакъв момент раждат здраво дете, стига да опитат“, затова му се струвало излишно тези бебчета да имат гроб, който след това трябва да се обгрижва и да натоварва цялото семейство. Няколко пъти с Яна обяснихме, че това е в разрез с практиките на всички европейски държави, както и на някои неевропейски, като Турция. Казах, че съм лекар и че съм запозната от първа ръка с практиките в Германия, където съм завършила. Не знам защо той – мъж без личен опит, с очевидно високо самомнение и без психологическо образование – намери за уместно да дискутира как би било по-добре за родителите според собствените му разбирания, които, естествено, са по-правилни от тези на засегнатите родители…

Водещата си позволи да каже, че тя самата в такава ситуация не би искала нито да вижда, нито да държи, нито да погребва бебето си. Нямало да издържи. Трудно се сдържах да й обясня, че това всъщност е нещо, което човек разбира за себе си, едва когато му се наложи. Вместо това цитирах психологическите изследвания, доказващи противното, и ме попита, ако ми трансплантират сърцето, дали ще си търся стария орган. Опитах се да обясня, че аналогията е невъзможна, но тя настояваше да отговоря, от което д-р Янков ме „спаси“ снизходително с думите „хайде сега да не измъчваме колежката“.

Обяснихме многократно, че се борим за правото на избор на родителите, а не за налагане на задължение. Към края на предаването д-р Янков  каза, че това е законодателен, а не медицински проблем, но ако го обсъждаме по този начин, той смятал, че е редно да има право на избор, а правила, които важат за всички – добре осъзнавайки, според мен, че това ще настрои общественото мнение по-скоро против каузата, както и аз добре осъзнавам, че едва ли всички родители биха направили този избор за себе си…

В крайна сметка за Фондацията така и не стана дума.

Нямах търпение да напусна студиото, без да се сбогувам с екипа. Надминаха и най-смелите ми очаквания за „провал“.

Необходимо ли е да изброявам „журналистическите грешки“ of how it all went down или те са очевидни за всички, освен за самите журналисти?

Ако не ми вярвате, че всичко се е случило точно така – БНТ, „Малки истории“, събота, 14 часа.

Нищо лично

Жената Днес, бр. 2/2012 г.

Закъснявам с дедлайн-а. Всъщност това трябваше да е един различен текст. Един ведър, закачлив лайфстайл текст. А сега ще се окаже един абстрактен, скучноват, рискуващ да звучи морализаторски текст. Само че, кому е притрябвало да задълбава?… В днешно време нищо не е лично, нали? Мисля си това, докато умувам над значението на думата “конспирация”… Обичам да знам за какво говоря. Тълковният речник ми помага – третото значение гласи “запазване в тайна, прикриване на някаква дейност или проява.” Това е значението, което търся.

Нямаше да пиша този текст, ако не се бяха случили някои неща, за които не мога да ви разкажа. Събития от графата “нищо лично”. Мен ако питате, това е конспирацията, в която всички живеем. Нарича се “колективна безотговорност”. Ако й направим фенпейдж във Фейсбук, ще сложим за аватар трите маймунки. Не знам, не чух, не видях. Не ме засяга. От мен нищо не зависи. Аз съм неуязвим. Тези неща се случват на другите. Да се оправят. И чукаме на дърво. Може би дълбоко в себе си вярваме, като тригодишната ми дъщеря, че ако се мажем редовно с крем, няма да остареем и да умрем. С две думи, не ни пука. Или поне не достатъчно. От време на време, ако поне малко ни пука, заглушаваме съвестта си със смс за някоя от десетките текущи дарителски кампании, и псуваме “държавата” и “системата”. Все едни такива аморфни, конспиративни понятия, способни да поемат в себе си цялото ни нежелание или духовно безсилие да се ангажираме с каквото и да е било.

Не знам кога се случи това. От автобиографията ми липсват десетина години от българския “преход”. Десетина години, прекарани в държави, в които да си социално безотговорен не е опция. Сред хора, на които е пределно ясно, че те са държавата или системата. Всичко зависи от тях. Това не бяха особено емоционални хора. Не псуваха гръмко. Не се биеха в гърдите. Не правеха обобщения. Не си избираха пожарникар за премиер. Изобщо, не си избираха някой “да ги оправи”. Справяха се сами, търпеливо и методично, с “предизвикателствата на живота”. И през ум не им минаваше, че могат да си затварят очите или ушите, или че нещо “не ги засяга”.

И аз видях, че може. Възможно е. Съзнанието да определя битието. Съзнанието, че от теб зависи.

Не че искам да защитавам “държавата България” или “системата”. Нищо в тях не е наред. Обаче знаете ли защо? Защото нищо в нас не е наред. Защото тихомълком участваме в конспирацията на колективната безотговорност. И се прикриваме взаимно. Аз няма да кажа, че ти си се роботизирал до степен на загуба на човешки облик, ако и ти не кажеш за мен. И ще се правим на живи.

А знаете ли какво е да си жив? Точно обратното на описаното дотук. Да си жив означава да чувстваш. Да си еволюирал до идеята за емпатия. Иначе си едно чехълче, дето е все тая има ли го или го няма. Да си жив означава, че всичко е лично. Че го отнасяш към себе си, че се свързваш с него. Че се питаш стотици пъти на ден, ами ако бях аз? Ами ако беше моето дете? Ами ако беше моята майка, приятел, моят живот… И да осъзнаваш, че би могъл да си ти, като едното нищо. Да си жив означава да си ядосан, само че не по кръчмите или пред телевизора след новините в седем. Означава да си тихо ядосан на себе си. За своето безсилие, за своето нежелание да излезеш от зоната си на комфорт (то пък един комфорт), за своя рефлекс да си изключваш сетивата и да функционираш на нивото на едноклетъчно. Не на държавата или системата, не политически или още по-абстрактно хуманитарно. Или както казва моята приятелка, журналистката Полина Паунова, “Ядосай се тихо, истински и ефективно. Ядосай се, най-сетне заинтересовано.”

Не съм застанала даскалски пред класната стая, размахвайки пръст, с уговорката, че изключвам от тази пледоария себе си и тук присъстващите, понеже по някаква причина сме умни, светли и добри… Точно това е причината да пиша този текст. Понеже до онзи ден си мислех така, оглеждайки малкия си капсулиран свят от приятели писатели, психолози, философи,  активисти… Ние сме си добре. Читави сме. Ще пусна един смс за “Спаси, дари на…”, ще постна някой линк във ФБ за поредната дарителска кампания или протест (но няма да отида, защото е студено, а аз си имам куп извинения, най-ефектното от които е, че аз съм детски лекар, за мен не се грижете, аз моя принос съм си го дала…); ще се отъркам в хората, които правят нещо, и ще се чувствам добър човек…

И в един момент осъзнах, че съм на път да загубя всичко, на което онези десет години далече от “прехода”, са ме научили. На път съм да спра да живея в контекста на живия живот и да започна да живея в конспирацията, където нищо не е лично и не зависи от мен. Където мога да прехвърлям на воля личната си отговорност на разни аморфни субекти, защото всички това правят и никой няма да забележи, и ние ще продължим да съществуваме тихомълком заедно в колективния си сън… на път към социум от чехълчета, живуркащо на ниво подкорие. И си спомних онези светли хора, другарите германци, за които имам отколешна мечта да вземат да ни направят едно добро и да ни анексират към държавицата си (осъзнавам как би могло да прозвучи това, но визирам Германия след 1990-а)… не за друго, ами за да попием малко от тях, от онова, с което изглежда се раждат генетично заложено, и на което не им се налага тепърва мъчително да се възпитават. Гражданско съзнание ли е, колективна отговорност ли е, историческа памет ли ли е… не знам. Понякога ми изглежда най-обикновена човещина.

Иначе, не искам да се правя на Васил Левски. Давам си сметка къде живеем. Не ви призовавам да се биете с вятърни мелници. Мисля си за лекарствата на онкоболните, за лимита на Фонда за лечение на деца в чужбина, за институциите, в които затваряме хора с увреждания, за министерските бонуси, за системата за здраве-погубване, в която работя, за шистовия газ, за безстопанствените язовири – за всичко, за което никой не иска да поеме отговорност, а само се отръсква от нея като от чума… и делегира ли, делегира, надолу по веригата, нагоре по веригата. Сакън, нещо да не зависи от нас.

… оглеждам се наоколо и ми иде рефлекторно да се свия в ъгъла, да се видя с приятели, които са пичове, и ми повдигат самочувствието, и да се пусна по инерцията…

Обаче се случи нещо и се ядосах. Лично. И нещо в мен се събуди, сепна се, погледна се, не се хареса. Веднага ми подхвърлиха, че все пак, толкова емоции са излишни. И “не се прави на Васил Левски, ти даваш ли си сметка къде живееш?” Не ни поставяй в неудобно положение да трябва да направим нещо. Живуркай си там и не смущавай колективното безхаберие…

Ок. Въпрос на личен избор. Аз искам да ви кажа, че държавата не е такава, каквото й е правителството. Тя е такава, каквто сме всички ние. Ти, той, тя, аз. Системата се състои от хора и работи с хора, и качеството на работата й зависи от качеството на “човешкия мат’риал”, ако ме разбирате. Всичко зависи от всеки. Всичко е лично. Става и без фанфари и декларации за независимост. Просто следващия път, в който трябва да решим как да постъпим – дали по инерция или по съвест, този избор ще е атестация за това докъде сме го докарали в хода на еволюцията си. И ще си понесем отговорността, която, подобно на Божия гняв, не пита, а неизбежно идва.

Update за санаториума в Банкя

С малки корекции публикувам коментара си от блога на Майя Маркова, която писа за каузата.

Санаториумът ще се открие официално за летния сезон на 07.06. (чуват се различни дати, но ориентировъчно е тази). Даниела вече е записала Ники за рехабилитация. Тази година всички услуги се предлагат само срещу заплащане, няма договор с НЗОК. Цените, за които чувам, са 40-50 лв./ден, но не знам дали това е само за детето или и за придружителя? Остават и други неизяснени въпроси:

Например, ще се приемат ли за лечение и рехабилитация деца със сърдечно-съдови проблеми (или само такива с неврологични), защото за децата, болни от сърдечни заболявания, санаториумът в Банкя е единственото място за рехабилитация (в Момин проход такава рехабилитация не се провежда)?

Също така остава въпросът – ако санаториумът е действащ само 3-4 месеца годишно в топлия сезон, какво ще се случи с работещия там ВИСОКОКВАЛИФИЦИРАН персонал? Много рехабилитатори вече са напуснали, защото не съществува човек, който може да изкара годината с 3 месечни заплати. Ако персоналът напусне, мястото и да е действащо, губи смисъл.

От МЗ казват, че нямат средства за поддържане на материалната база така, че да може да се работи и в студения сезон. От фондацията на г-жа Жени Кайзер (която вече веднъж е финансирала ремонт там) са били изявили готовност (ЕЖК, но тази информация я имам от трети лица) да помогнат за ремонта. Не е ясно защо този въпрос не се обсъжда.

Също така през тази година няма сключен договор с НЗОК, всички услуги ще са само срещу заплащане, а на всички ни е ясно с какви средства разполагат повечето семейства с деца с увреждания в България. Такъв договор няма, защото в началото на годината, когато се сключват договорите, санаториумът не беше действащ и не е било ясно какво ще става с него. Таксите са високи. А догодина пак ли ще се случи същото?

Тези въпроси ги дискутираме във ФБ групата, всеки, който се интересува, е добре дошъл да се включи.
http://www.facebook.com/group.php?gid=127049107314869

Life, according to P. ~ За изборите (2)

Мит 2 – Научно достоверно ли е политико-социологическото инженерство?

В дните около скорошните избори научих нови неща. Научих, че в България живеели и творяли „политически инженери”. Тяхната работа, сами разбирате, била да конструират българското политическо пространство. За да си вършат добре работата, на тях им била нужна помощта на една друга наука, социологията. От симбиозата се родила нова „наука”, „политико-социологическо инженерство”. В крайна сметка, и слава Богу!, благодарение на гражданската активност, тази наука се оказа кьор фишек, уродлив, нескопосен политикантски соц-инжИнерлък.

Има едно лице, което от 20 години всява респект със задълбочените си анализи и проникновените се открития по отношение на нагласите и мотивите на българския избирател – за кого би гласувал и защо изобщо няма да гласува (Същото лице в последните години се опитва да внуши на българския народ, че голфът е наш национален спорт и ние сме измислили Тайгър Уудс). След обявяване на резултатите от предните избори (2005) „първа жичка за водичка” беше андрей райчев, доволен и горд, разяснявайки сбъдналите му се научни концепции за изборен крах на царя, за нарастване на вота за доган, за концентриране на отрицателния вот у сидеров, за провала на разделените сини и най-вече за възвръщане на доверието на българския избирател в партията-майка-хранилница. Опитайте се да си спомните колко пъти след това (а и преди това) сте виждали на синия екран боботещата и ръкомахаща физиономия на андрей райчев да ви обяснява как няма смисъл да гласувате, защото и без това нещата са ясни – процентите са вече разпределени и изненади не са допустими, защото вариациите са в рамките на някакви нищожни десети, без шанс да повлияят на крайния изход.

20 години андрей райчев развива науката си с парите на политическите инженери. В последните няколко месеца негова беше задачата научно да докаже разлика между герб и червените не по-голяма от 5 %. В това време политическите инженери имаха за задача да се изгаврят за пореден път с конституцията и с българските граждани.

инж. станишев и инж. доган (вероятно и инж. царЯ) измислиха гениална комбинация, достойна за творчеството на Остап Бендер. Сценарият (който според мен трябва задължително да влезе в Холивуд в раздела „политически трилър”) беше изграден върху два стълба: разделяне на евро-вота от този за български парламент и въвеждане на мажоритарен елемент в изборите за национален парламент. Мноооого тънка мисъл!.

инженерите разчитаха, след планираната от андрей райчев 5-процентна загуба на евро-вота вследствие на слаба избирателна активност, да коригират мерника си; да задържат далеч от изборните урни нови вражески попълнения поради предоставените им летни отпуски и метеорологичната прогноза, обещаваща обилни дъждове и топло време – идеална среда за растежа на вкусни, ядливи гъби; да мобилизират допълнителен ресурс, подобно на това, което направиха през 2005-та; да се отдадат на изборен туризъм и двойно, тройно, и т.н. гласуване. Но най-вече разчитаха на тежката артилерия – мажоритарния избор, посредством който да достопят разликата между себе си и бойко борисов; да го лишат от възможността да управлява сам или в коалиция с други (евентуално сините); в последствие да поемат и да предадат щафетата на доган, който има навика да формира правителства с мандата на „балансьора” дпс.

Каква я мислиха, каква стана? Хитрата сврака – с двата крака!

Оказа се, че андрей райчев изчислява извадките си, използвайки допълнителен индекс, взимащ под внимание движението в проценти на избирателната активност през годините (изключвайки половината от българското гражданство), но не е предвидил тези „ненаучни” 10% отгоре, които объркаха всички сметки, та стреснаха даже и бойко борисов. Оказа се, че тези 10% отгоре (а и не само те), облечени в плът, гласуваха мажоритарно с ясен тактически замисъл: гласуваха за този, който може да бие по места кандидатите на бившата тройна коалиция. Потресаващ резултат!

Шамарът от българските граждани беше толкова силен и шумен, че оглушелият от него в изборната нощ, бивш премиер-министър, сергей дмитриевич се изцепи в стил доган:”за съжаление, мажоритарният вот не се състоя”…!!!…Как да не се състоя, беее, @#&@@##%&***@@, другарю пишман инжИнерин!?

А да сте виждали скоро след нощта на 5-ти юли 2009 някъде в медийното пространство изявяващия се андрей райчев?

Life according to P. ~ За изборите, искрено и лично

Гост-блогър е Петър,

мъжът, когото обичам, татко на Марулята и… човек със собствено мнение 🙂

Ще рече, понякога различно от моето. Но трибуната е негова, тъй като съм поддръжник на свободата на словото.

[Принципно съм съгласна с него, с изключение на това, че не съм особено възрадвана от резултата от Избори 2009. И аз, като Магда, май живея в някаква друга България. Познавам освен хора, които гласуваха синьо, и много, които гласуваха зелено. Но… дотам. Искрено се надявам, че времето ще опровергае опасенията ми. Макар че нещата започват, меко казано, забавно.]

А сега –

Избори 2009

Почти всички хора, които познавам, казват, че не са доволни или не харесват резултатите от изборите. Аз все пак съм доволен. Оказа се, че, макар и да сме проста нация, не сме чак толкова глупави. Хареса ми това, че няколко наглед непоклатими десетилетия наред мита бяха разбити на пух и прах в изборния ден.

Мит 1 – „В мен е концентрирана властта!”

Така се изцепи наскоро агент сава, познат ни също като ахмед доган (Простете за правописа, но има хора, чиито имена не мога да напиша с главна буква). Прав е. Или по-скоро – беше прав.

По своята същност, а и в българската конституция така е записано, властта произтича от гражданите. Те я делегират посредством избори на свои представители, които би трябвало да управлавляват според волята на избирателите и в тяхна полза. В замяна на службата си, овластените да управляват имат редица привилегии: високи заплати, служебни коли и жилища, и други всевъзможни социални придобивки. В България обаче властта на гражданите е суспендирана – факт, за който до голяма степен сами сме си виновни. Политическата класа се самовъзпроизвежда посредством ред трикове и управлението й е всичко друго, но не и в полза на гражданите. Политическата класа прави всичко възможно гражданите да не се осъзнаят като гражданско общество и управлява според добре известния принцип: divide et impera (разделяй е владей).

агент сава обобщи родната ни политическа картина: политиката е упражняване на власт, „властта” е в партийните централи, откъдето самозабравили се функционери сякаш разпределят парчета от коледна баница сред поседналите на софрата послушни отличници – „наши хора”.

Да, ама не!, както обичаше да казва на времето Петко Бочаров, Господ здраве да му дава още дълги години. „Властта” е в мен, а ти, другарю сава-ахмед, както и твоите ортаци – сергей и симеон, досега я концентрирахте, само поради математически причини – достатъчен процент гласували „за вас”, съотнесен към недостатъчен общ брой гласували; 30, 40, до 50%. Когато до изборните урни отидат над 60 % от българските граждани, въпреки гласуването по команда на „червените бабички” и българските турци и чудовищните манипулации с т.нар. „изборен туризъм”, ти, другарю сава-ахмед, си политическа опозиция за първи път в историята на антиконституционната ти партия! сергей също е в опозиция, а царят съвсем е аут.

Това е простичка истина и ние, гражданите, трябва добре да я осъзнаем и никога вече да не допускаме политическата класа да се самозабравя.

(следва)